Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 135 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Сканиране ???

 

Издание:

Нора Робъртс. Гола в смъртта

ИК Златорогъ, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Глава деветнайсета

Деблас отказа да говори. Адвокатите го заставиха да мълчи и държаха юздите здраво. Разпитите протичаха бавно и мъчително. Имаше моменти, когато лицето му така почервеняваше от гняв, че Ив се обнадеждаваше, че ще успее да наклони везните в нейна полза.

Тя престана да отрича, че има лично отношение. Не искаше заплетен публичен процес. Искаше самопризнание.

— Имали сте кръвосмесителна връзка с внучката си Шарън Деблас?

— Клиентът ми не е потвърдил това твърдение.

Ив не обърна внимание на адвоката и се вгледа в лицето на Деблас.

— Разполагам с копие от част от дневника на Шарън Деблас, написана в деня преди убийството.

Тя хвърли листата върху масата. Адвокатът на Деблас беше издокаран, спретнат мъж с добре подрязана червеникава брада и меки сини очи. Той взе листата и ги разгледа. Каквато и да бе реакцията му, тя остана скрита зад маската на хладно безразличие.

— Това нищо не доказва, лейтенант. Убеден съм, че разбирате. Налудничавите фантазии на една мъртва жена. Жена със съмнителна репутация, която отдавна е чужда на семейството си.

— Станало ви е навик, сенатор Деблас. — Ив упорито продължаваше да говори на обвиняемия, а не на защитника му. — Упражнявали сте сексуален тормоз върху дъщеря си Катрин.

— Абсурд! — изтърси Деблас, преди адвокатът му да вдигне ръка и да го накара да замълчи.

— Имам показанията на члена на Конгреса Катрин Деблас, подписани и потвърдени пред свидетели. — Ив подаде листа и адвокатът го грабна от пръстите й, преди сенаторът да помръдне.

Прегледа го, после сложи ръка върху него.

— Вероятно не сте наясно, че за жалост в семейството има документирани умствени увреждания. Дори и в момента съпругата на сенатора е под наблюдение.

— Знаем това. — Ив дори не погледна адвоката. — Смятаме да проучим състоянието й и причините за него.

— Членът на Конгреса Деблас също е лекувана от депресия, параноя и стрес — продължи адвокатът със същия невъзмутим тон.

— Ако е така, сенатор Деблас, то корените се крият в систематичния и продължителен тормоз, който сте й причинявали като дете. Били сте в Ню Йорк в нощта на убийството на Шарън Деблас — смени темата тя, — а не в Източен Вашингтон, както твърдяхте първоначално.

Преди адвокатът да успее да й попречи, тя се наведе напред и впи поглед в Деблас.

— Нека ви кажа как се е случило. Взели сте частната си совалка, като сте платили на пилота и бордовия инженер да фалшифицират дневника. Отишли сте в апартамента на Шарън, любили сте се с нея и сте направили запис на акта за собствени цели. Носели сте у себе си пистолет — трийсет и осемкалибровия „Смит енд Уесън“. И понеже тя ви се е подигравала и не сте могли да понесете напрежението от непрекъснатите заплахи, че ще ви разкрие, сте я застреляли. С три куршума — един в главата, един в сърцето и един в чатала.

Тя говореше бързо и бе приближила лицето си до неговото. Усещаше мириса на потта му и това й доставяше удоволствие.

— Последният изстрел е много хитър ход. Заличили сте възможността да се докаже извършването на полов акт. Разкъсали сте й вътрешностите. Може би действието ви е било символично, а може и да е продиктувано от чувството ви за самосъхранение. Защо сте носили оръжие? Планирали ли сте действията си? Били ли сте решили да приключите веднъж завинаги?

Деблас започна да върти очи неспокойно. Дишането му стана бързо и мъчително.

— Клиентът ми не е потвърдил притежаването на споменатото оръжие.

— Клиентът ви е отрепка!

Адвокатът се задъха:

— Лейтенант Далас, говорите за сенатор на САЩ.

— Значи високопоставена отрепка. Стъписахте се, нали, сенаторе? Кръвта, изстрелите, пистолетът в ръката ви. Вероятно не сте вярвали, че наистина ще го направите? Не сте били убеден до мига, когато сте се ядосали и сте дръпнали спусъка. Но след като извършихте престъплението, нямаше връщане назад, нали? Трябваше да прикриете следите си. Тя щеше да ви съсипе, никога нямаше да ви остави на спокойствие. Тя не беше като Катрин. Шарън нямаше да се скрие и да страда от срам и вина и да трепери от страх. Тя използваше действията ви срещу самия вас, така че се налагаше да я убиете. После трябваше да заличите следите си.

— Лейтенант Далас…

Ив не откъсваше очи от Деблас, нито обърна внимание на предупреждението на адвоката и продължи да го напада:

— Беше вълнуващо, нали? Можеше да ви се размине. Вие сте сенатор на САЩ, дядо на жертвата. Кой би си помислил, че вие сте убиецът? Разположили сте я на леглото, задоволили сте егото си. Можехте да го направите отново, нали? Убийството отпуши някакво чувство у вас? Какъв по-добър начин да прикриете следите си, от това да го направите да изглежда като действие на някой маниак? — Тя изчака, докато Деблас вдигна чашата с вода и жадно отпи. — Маниак на свобода. Пъхнали сте една бележка под нея. Облекли сте се — сега вече по-спокоен, но все пак напрегнат. Нагласили сте телефона да се свърже с полицията в три без пет. Било ви е необходимо време, колкото да слезете долу и да се справите с лентите за запис на охранителната система. Върнали сте се в совалката и сте отпътували за Източен Вашингтон, за да изчакате и да изпълните ролята си на потресен дядо.

През цялото време Деблас не продума. Но един мускул играеше по бузата му, а погледът му не се спираше на едно място.

— Забележителна история, лейтенант — намеси се адвокатът. — Но си остава само това — история. Предположение. Отчаян опит на полицията да излезе от затрудненото положение и да се покаже пред пресата и жителите на Ню Йорк. И, разбира се, моментът е избран отлично — тези смешни и провокационни обвинения да бъдат отправени срещу сенатора точно когато той поставя за разискване закона за нравствеността.

— Как се спряхте на другите две? Как избрахте Лола Стар и Джорджи Касъл? Вече набелязали ли сте си четвъртата жертва, петата, шестата? Смятате ли, че след това щяхте да спрете? Щяхте ли да имате сили да го направите, когато това ви е карало да се чувствате толкова могъщ и непобедим?

Деблас вече не беше зачервен. Беше посивял, дишането му бе мъчително, от гърдите му се изтръгваха хрипове. Когато отново посегна към чашата, ръката му се разтрепери и той я изпусна на пода.

— Разпитът приключи. — Адвокатът стана и помогна на Деблас да се изправи. — Клиентът ми е с крехко здраве. Необходима му е незабавна медицинска помощ.

— Клиентът ви е убиец. Ще получи необходимата помощ в наказателната колония през остатъка от живота си. — Тя натисна един бутон. Вратата на залата за разпит се отвори и влезе един войник. — Извикайте лекар — нареди тя. — Сенаторът се чувства малко напрегнат. Ще става още по-лошо — предупреди тя и се обърна към Деблас: — Още не съм започнала.

 

 

Два часа по-късно, след като бе подредила в папка докладите и се бе срещнала с прокурора, Ив се опитваше да се промъкне през задръстването. Бе прочела голяма част от дневниците на Шарън Деблас. Сега трябваше да се откъсне от мислите си за извратения мъж и младото момиче, което той бе превърнал в жена, неуравновесена като него самия.

Ив знаеше, че това лесно би могло да бъде нейната история. Човек трябваше да направи своя избор — онова, което бе избрала Шарън, я бе погубило.

Искаше да се разтовари, да прехвърли събитията стъпка по стъпка с някого, който щеше да я изслуша, подкрепи и разбере. Някой, който поне за кратко щеше да застане между нея и сенките от миналото й. И онова, което е могло да се случи.

Подкара колата към Рурк.

Когато телефонът в колата й иззвъня, тя се помоли да не я викат обратно в службата.

— Далас слуша.

— Здрасти, хлапе. — Умореното лице на Фийни се появи на екрана. — Току-що изгледах дисковете с разпита. Добре си се справила.

— Бих отишла и по-далеч, ако не трябваше да се боря с проклетия адвокат. Ще пречупя Деблас, Фийни. Кълна ти се.

— Сигурен съм. Залагам на теб. Но трябва да ти кажа нещо не особено приятно. Деблас има проблеми със сърцето.

— Господи, няма да ни избяга, нали?

— Не, дадоха му лекарства. Носи се слух, че ще повторят лечението следващата седмица.

— Добре — отдъхна си тя. — Искам да живее дълго. В затвора.

— Имаме силни доказателства. Прокурорът е готов да те похвали, но междувременно пуснаха Деблас.

Тя удари спирачки. Зад нея прозвучаха пронизителни клаксони, които я принудиха да паркира на ъгъла на Десета улица и да задръсти платното за обръщане.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Фийни премига съчувствено.

— Освободен е под гаранция. Нали разбираш: сенатор на САЩ, посветил живота си на патриотичния дълг; солта на земята, добро сърце, а има и съдия на разположение.

— По дяволите! — Тя задърпа косата си, докато болката се изравни с чувството на безсилие. — Ние го обвиняваме в убийство по три параграфа. Прокурорката каза, че няма да приеме гаранция.

— Тя беше сразена. Адвокатът на Деблас произнесе такава реч, че можеше да накара и камъните да се разплачат, а мъртвите да се изправят в гробовете си. Деблас вече е в Източен Вашингтон, за да си почива според препоръката на доктора. Разпитите са прекратени за следващите тридесет и шест часа.

— По дяволите! — Тя удари волана с длан. — Няма значение — мрачно добави тя. — Може да се преструва на болен възрастен държавник, ако иска, може да танцува степ в мемориала на Линкълн, но той е в ръцете ми!

— Командирът се притеснява, че отсрочката ще даде възможност на Деблас да задвижи връзките си. Иска да отидеш при прокурора и отново да отработите всичко утре в осем часа сутринта.

— Ще бъда там. Фийни, той няма да ни се измъкне.

— Трябва да си сигурна, че добре си затегнала примката, хлапе. Ще се видим в осем.

— Да. — Напълно побесняла, тя отново се включи в движението. Помисли да се прибере вкъщи и да се зарови из доказателствата, но вече бе на пет минути от дома на Рурк, Ив предпочете да го използва като слушател.

Бе убедена, че ще се съгласи да играе ролята на опонент. И да я успокои, така че да разсъждава, без бушуващите чувства да й пречат. Не биваше да позволява да й пречат, не биваше непрекъснато да си представя Катрин. Срамът, страха и вината.

Много трудно беше да се освободи от тях. Знаеше, че иска Деблас да плати както за Катрин, така и за трите мъртви жени.

След проверката на портала влезе и бързо зави по алеята. Сърцето й заби като лудо, докато се изкачваше по стълбите. Глупачка, упрекна се тя. Приличаше на разгонена тийнейджърка. Но се усмихна, когато Съмърсет отвори вратата.

— Трябва да видя Рурк — каза тя, като се промъкна край него.

— Съжалявам, лейтенант. Рурк не е вкъщи.

— О! — Усещането за празнота я накара да се почувства смешна. — Къде е?

Лицето на Съмърсет остана безизразно.

— Мисля, че има делова среща. Трябваше да отмени важно пътуване до Европа и остана да работи до късно.

— Добре. — Котаракът се втурна по стъпалата и веднага започна да се гали в краката й. Тя го прегърна и го почеса по корема. — Кога ще се прибере?

— Това си е негова работа. Не е длъжен да ме уведомява.

— Виж какво, приятелче, не съм принуждавала Рурк да прекарва скъпоценното си време с мен. Така че най-после свали картите и ми обясни защо винаги, когато се появя тук, се държиш така кретенски, сякаш съм някакъв натрапник?

Лицето на Съмърсет пребледня от изненада.

— Не съм свикнал с груби маниери, лейтенант Далас. За разлика от вас.

— На мен ми прилягат.

— Права сте. — Съмърсет изпъна гръб. — Рурк е мъж с изискан вкус и стил. Освен това е влиятелен. Общува с крале и президенти. Придружава жени с безупречно потекло и възпитание.

— А аз нямам нито знатен произход, нито възпитание. — Тя би се изсмяла, ако стрелата не бе попаднала точно в целта. — Изглежда дори мъж като Рурк понякога харесва невъзпитаните жени. Кажи му, че съм взела котарака — заяви тя и си тръгна.

 

 

Каза си, че Съмърсет е безподобен сноб. А мълчаливият интерес на котарака, докато завиваше по пътя, я успокои. Не се нуждаеше от одобрението на някакъв си тесногръд иконом. Котаракът сякаш мислено я подкрепи, премести се в скута й и започна да пристъпя по бедрата й.

Тя се намръщи, когато ноктите му се забиха в крака й, но не го отмести.

— Май трябва да ти измислим име. Никога не съм имала домашен любимец — промърмори тя. — Не зная как те е наричала Джорджи, но ще започнем на чисто. Не се безпокой, няма да е Пухи, а нещо по-мъжко.

Тя влезе в гаража, паркира и видя жълтата светлина, която мигаше на стената над нейното място. Предупреждаваше я, че е закъсняла с наема за паркинга. Ако светлината станеше червена, щеше да се включи преградата и край.

Тя изруга наум. Не й бе останало време да плати сметките, а сега осъзна, че трябваше да прекара поне една вечер, за да подреди бъркотията в банковата си сметка.

Грабна котарака под мишница и се приближи към асансьора.

— Може би Фред. — Наведе се и погледна в непроницаемите му очи. — Не, не ти отива Фред. Господи, сигурно тежиш десет кила. — Намести чантата си и влезе в асансьора. — Ще трябва да помислим за името ти, Дундьо.

В мига, в който го пусна в апартамента си, той изчезна в кухнята. Ив прие съвсем сериозно задълженията си на стопанка на домашен любимец, хем по този начин щеше да отложи досадните сметки. Занесе му чинийка мляко и изостанала китайска храна, която леко се бе вмирисала.

Котаракът явно не беше много придирчив към храната и се нахвърли лакомо върху яденето.

Тя се загледа в него и се замисли. Къде ли беше Рурк? Имаше нужда от него. Още нещо, върху което трябваше да помисли.

Не знаеше колко сериозно да приеме думите му, че е влюбен в нея. За различните хора любовта имаше различно значение. Никога през живота си не бе обичала.

Наля си чаша вино, но не отпи, а само го гледаше намръщено.

Изпитваше някакво чувство към Рурк. Нещо ново и силно, което я караше да се чувства неловко. По-добре да остави нещата такива, каквито са. Прибързаните решения често водеха до разкаяние.

Защо, по дяволите, той не си беше вкъщи?

Тя отмести недокоснатото вино и прокара ръка през косата си. Това е най-големият проблем, когато се привържеш към някого. Човек се чувства самотен при отсъствието му.

Припомни си, че я чака работа. Трябваше да приключи с делото и да уреди личните си сметки. Можеше да си вземе и една гореща вана, която да отнеме част от напрежението й, преди да се подготви за предстоящата среща с прокурора.

Остави котарака да похапва и се отправи към спалнята. Забавените й от изморителния ден инстинкти се задействаха прекалено късно.

Ръката й хвана оръжието, преди да е уловила напълно движението. Но после бавно се отпусна, когато съзря дългата цев на револвера.

„Колт — помисли си тя. — Четирийсет и пети калибър. Използван някога при покоряването на Американския запад. Можеше да изстреля шест патрона последователно.“

— Така няма да помогнеш на шефа си, Рокман.

— Не съм съгласен. — Той пристъпи иззад вратата и опря дулото в сърцето й. — Извади бавно оръжието си, лейтенант. Пусни го на земята.

Тя не откъсваше очи от него. Лазерът беше бърз, но не по-бърз от заредения за стрелба колт. От такова разстояние щеше да й направи огромна дупка. Тя пусна оръжието.

— Ритни го към мен. О! — Той се усмихна, когато ръката й се плъзна към джоба й. — Пейджърът. Предпочитам това да си остане между нас двамата. Добре — каза той, когато устройството падна на пода.

— Някои хора биха се възхитили на лоялността ти към сенатора, Рокман. Аз смятам, че си глупак. Едно е да лъжеш, за да му осигуриш алиби, а съвсем друго — да заплашваш полицейски служител.

— Ти си изключително умна жена, лейтенант, но правиш големи грешки. В случая не става дума за лоялност. Искам да си свалиш якето.

Тя действаше бавно, без да откъсва очи от него. Когато свали якето от едното си рамо, задейства записващото устройство в джоба му.

— Ако не ме държиш на прицел заради лоялността ти към Деблас, за какво тогава?

— За самосъхранение и удоволствие. Надявах се да ми се отдаде възможност да те убия, лейтенант, но не знаех как да го вместя в плана.

— В кой план?

— Защо не седнеш? На леглото. Свали си обувките и ще си побъбрим.

— Обувките ли?

— Да, моля те. Това ще бъде първата и, сигурен съм, единствената възможност да обсъдим какво съм постигнал. Обувките ти!

Тя седна, като избра мястото най-близо до свръзката й.

— Целият план сте го изработили заедно с Деблас, нали?

— Искаш да го съсипеш. Той можеше да стане президент и евентуално председател на Световната федерация на нациите. Приливът приближава и той можеше да го използва и да седне в Овалния кабинет.

— А ти до него.

— Разбира се. А двамата заедно бихме могли да поведем нацията и целия свят в нова посока. Правилната посока. Със силна отбрана и здрав морал.

Тя действаше бавно, свали едната си обувка и започна да развързва другата.

— Отбрана. Като на старите ти приятели от Сейфнет?

Той се засмя, а очите му просветнаха.

— Страната твърде дълго време се ръководи от дипломати. Генералите ни обсъждат и преговарят, вместо да издават заповеди. С моя помощ Деблас щеше да промени това. Но ти си решена да го унищожиш, а с него ще завлечеш и мен. Сега вече няма шанс да стане президент.

— Той е убиец, изнасилва деца…

— Той е сенатор — прекъсна я Рокман. — Няма да можеш да го осъдиш.

— Ще бъде съден и признат за виновен. Моята смърт няма да предотврати това.

— Не, но ще унищожи твоите обвинения — посмъртно и за двете страни. Преди по-малко от два часа оставих сенатор Деблас в кабинета му в Източен Вашингтон. Бях до него, когато избра Магнум 457 — един много мощен пистолет. Наблюдавах го, когато налапа цевта и умря като патриот.

— Божичко! — Призля й, когато си представи картината. — Самоубийство!

— Воин, който пада върху меча си. — В гласа на Рокман се долавяше възхищение. — Казах му, че това е единственият начин и той се съгласи. Никога не би изтърпял унижението. Когато открият неговото и твоето тяло, репутацията на сенатора отново ще е безупречна. Ще се докаже, че е умрял няколко часа преди теб. Не би могъл да те убие, а тъй като методът ще е точно както при другите убийства и както бе обещано, ще последват още две, доказателствата срещу него вече няма да имат значение. Ще му бъде отдадена нужната почит. Ще заведа дело за обида и позор и ще заема мястото му.

— Това не ти е политика, по дяволите! — Тя се изправи, готова за удара. Беше благодарна, че не използва пистолета, а опакото на ръката си. Завъртя се и се строполи върху нощното шкафче. Чашата, която бе оставила там, се разби на пода.

— Ставай!

Тя леко изстена. Наистина бузата й пламтеше и болката замъгляваше погледа й. Надигна се, извърна се, като внимаваше да закрива с тялото си свръзката, която беше включила ръчно.

— С какво ще ти помогне убийството ми, Рокман?

— Доста ще ми послужи. Ти беше острието на разследването. Имаш любовна връзка с мъжа, който беше първият заподозрян. Репутацията и мотивите ти ще бъдат поставени под съмнение след твоята смърт. Голяма грешка е предоставянето на власт в ръцете на една жена.

Ив избърса кръвта от устата си.

— Май не обичаш жените, а, Рокман?

— И от тях има някаква полза, но в края на краищата всички са курви! Може и да не си продала тялото си на Рурк, но той те е купил. Убийството ти всъщност няма да наруши модела, който съм създал.

— Ти ли си го създал?

— Нали не вярваше, че Деблас е способен да планира и проведе тази безупречно изпипана серия от убийства? — Той изчака, докато се убеди, че тя го разбра. — Да, той уби Шарън. Импулсивно. Не съм сигурен дали изобщо го е замислял. После се изплаши.

— Значи си бил с него, когато я е убил.

— Чаках го в колата. Винаги го придружавах при срещите му с нея. Аз шофирах, защото се доверяваше единствено на мен.

— Собствената му внучка. — Ив не посмя да се обърне, за да се увери, че разговорът се предава. — Не те ли отвращава това?

— Тя ме отвращаваше, лейтенант. Тя използваше слабостта му. Всеки мъж си има някоя слабост, но тя я използваше и го заплашваше. След като умря, разбрах, че така е най-добре. Иначе щеше да изчака, докато стане президент, и после щеше да му забие ножа.

— Така че му помогна да заличи следите.

— Разбира се. — Рокман повдигна рамене. — Радвам се, че ни се отдаде тази възможност. Жалко, че не можах да се възползвам от услугите й, но ще наваксам с теб.

Егото, припомни си тя. Не само интелигентност, но его и суета.

— Трябвало е да действаш бързо — отбеляза тя. — И си се справил превъзходно.

— Да. — Усмихна се още по-широко. — Той ми се обади в колата и ми каза да се кача бързо. Беше обезумял от страх. Ако не го бях успокоил, вероятно планът й да го съсипе щеше да успее.

— Обвиняваш ли я?

— Тя беше курва. Мъртва курва. — Той сви рамене, но продължаваше да стиска пистолета. — Дадох му успокоително и почистих бъркотията. Обясних му, че Шарън трябва да стане част от цял един план. Да използваме слабостите й, избора на професията. Беше проста работа да се фалшифицират дисковете. Увлечението на сенатора да записва сексуалните си похождения ми даде идеята за модела.

— Да — каза тя през стиснати устни. — Много хитро.

— Изчистих мястото и пистолета. Беше проявил достатъчно разум, за да използва нерегистрирано оръжие, затова го оставих. И това използвах като част от модела на убийствата.

— Значи си ги използвал — тихо каза Ив. — И него, и Шарън.

— Само глупаците пропускат предоставените им възможности. След като си тръгнахме, му разкрих плана си. Използвахме връзките на Симпсън, за да окажем натиск и да получим информация. Жалко, че сенаторът ми каза твърде късно за дневниците й. Налагаше се да рискувам и да се върна. Но както вече знаем, тя ги бе скрила.

— Ти си убил Лола Стар и Джорджи Касъл. Убил си ги, за да прикриеш първото престъпление.

— Да. Но за разлика от сенатора, това ми достави удоволствие. От началото до края. Просто трябваше да подбера имената им и мястото на действие.

В този миг й беше малко трудно да се зарадва, че тя се оказа права, а не компютърът. Убийците действително бяха двама.

— Ти не си ги познавал! Изобщо не си ги познавал?

— А трябваше ли? — засмя се той. — Нямаше никакво значение кои са те. Интересуваше ме само едно — с какво се занимават. Курвите ме дразнят. Жените, които разтварят краката си, за да използват мъжките слабости, ме дразнят. И ти ме дразниш, лейтенант.

— А дисковете? — Къде, по дяволите, се бавеше Фийни? Защо дежурната част не нахлуваше през вратата й. — Защо ми ги изпрати?

— Харесваше ми как се въртиш наоколо като мишка, надушила сиренето. Жена, която си мисли, че може да разсъждава по мъжки. Аз те насочих към Рурк, но ти се поддаде на чара му. Много типично. Разочарова ме. Вълнуваше се, лейтенант, вълнуваше се от убийствата и от смъртта на онова момиче, което не успя да спасиш. Но извади късмет, който сега ще се обърне срещу теб.

Той се приближи до тоалетката, където го очакваше камерата му. Включи я.

— Съблечи се.

— Можеш да ме убиеш — каза тя, а стомахът й се сви. — Но няма да ме изнасилиш.

— Ще правиш каквото ти казвам. Всички го правят. — Той насочи пистолета към корема й. — Другите ги прострелвах първо в главата. Умираха моментално и вероятно безболезнено. Имаш ли някаква представа колко ще те боли, ако те прострелям с четирийсет и петкалибров в корема? Ще ме молиш да те довърша. — Очите му проблеснаха зловещо. — Събличай се!

Ив отпусна ръце. Щеше да изтърпи болката, но не й кошмара. И двамата не забелязаха как котаракът се промъкна в стаята.

— Решавай, лейтенант! — каза Рокман и подскочи, когато котаракът мина между краката му.

Ив се хвърли напред с наведена глава, използвайки ускорението на тялото си, за да го притисне до стената.