Нора Робъртс
Гола в смъртта (12)

Глава дванайсета

Ив не обичаше пресконференциите. Тя стоеше до Симпсън, който беше с неизменната за него вратовръзка със златна игла и надпис на ревера „Обичам Ню Йорк“. Държеше се покровителствено, а гласът му ту се извисяваше, ту се снишаваше, докато четеше своето изявление.

Изявление, мислеше си Ив отвратена, пълно с лъжи, полуистини и много самоизтъкване. Симпсън заяви, че той няма да намери покой, докато убиецът на младата Лола Стар не застане на подсъдимата скамейка.

Когато го попитаха дали има някаква връзка между убийството на Стар и мистериозната смърт на внучката на сенатора Деблас, той категорично отрече.

Това не беше неговата първа грешка и Ив си помисли, че едва ли щеше да бъде и последната.

Едва беше свършил изказването си, когато топ-журналистката от телевизията Канал 75, Надин Фарст го нападна с въпроси:

— Главен инспектор Симпсън, разполагам с информация, която показва, че има връзка между убийството на Стар и случая Деблас — и тя е не само в това, че двете жени са имали еднакви професии.

— Слушайте, Надин. — Търпелива добродушна усмивка озари лицето на Симпсън. — Всички ние знаем, че на вас и вашите сътрудници често ви се подава информация, която също така често е невярна. Точно затова през първата година на мандата си като шеф на полицията създадох Центъра за проверка на данни. Трябва само да проверите в Центъра дали информацията е вярна.

Ив едва се сдържа да не се изсмее, но това не смути Надин, която имаше котешки очи и бърз ум.

— Моят източник твърди, че смъртта на Шарън Деблас не е била случайна, както твърди Центърът, а убийство. Че както Деблас, така и Стар са били убити по един и същи начин от един и същ човек.

Това предизвика раздвижване в новинарските екипи, последвано от забележки и въпроси, от които по украсената с монограм риза на Симпсън избиха потни петна.

— Управлението поддържа становището, че няма никаква връзка между двата нещастни случая — извика Симпсън, но Ив видя, че в очите му се прокрадна паника. — А моята служба стои зад следователите.

Тези изпълнени с паника очи се спряха на Ив и в този момент тя разбра какво означава да те грабнат и хвърлят на вълците.

— Лейтенант Далас, ветеран служител, с повече от десет години стаж в полицията разследва убийството на Стар. Тя с удоволствие ще отговори на вашите въпроси.

Хваната натясно, Ив пристъпи напред, докато Симпсън се наведе така, че хитрият му помощник да изстреля набързо в ухото му подходящия съвет.

Въпросите заваляха към нея. Тя зачака, изслушваше ги, докато най-накрая чу един, на който можеше да отговори веднага.

— Как е била убита Лола Стар?

— За да не попреча на разследването, не мога да разглася начина, по който престъплението е било извършено. — Тя стоически понесе виковете, проклинайки Симпсън. — Ще ви кажа, че Лола Стар — една осемнайсетгодишна лицензирана компаньонка — е била убита предумишлено, по особено жесток начин. Доказателствата сочат, че е била убита от клиент.

За известно време това задоволи любопитството на репортерите и няколко от тях тръгнаха към телефоните.

— Това престъпление от сексуален характер ли е? — извика някой и Ив повдигна вежди.

— Току-що съобщих, че жертвата е била проститутка и е била убита от клиент. Мисля, че се подразбира от само себе си.

— И Шарън Деблас ли е била убита от клиент? — настоя Надин.

Ив срещна спокойно напористите й котешки очи.

— От отдела не е правено официално съобщение, че Шарън Деблас е била убита.

— Моят източник цитира вашето име като главен следовател и в двата случая. Ще потвърдите ли?

Хлъзгава почва. Ив направи крачка.

— Да. Аз съм главен следовател и по още няколко текущи разследвания.

— Защо десетгодишен ветеран като вас е назначен да разследва смърт, настъпила вследствие на инцидент?

— Искате да ви дефинирам що е бюрокрация ли? — усмихна се Ив.

Това предизвика смях, но не отклони Надин от следата.

— Случаят с Деблас още ли не е приключил?

Каквото и да отговореше, щеше да си докара неприятности и затова Ив реши да каже истината.

— Не. И ще продължи да се разследва, докато аз като следовател по случая не бъда удовлетворена от резултата. Въпреки това — продължи тя, надвиквайки гласовете, — на случая със смъртта на Шарън Деблас няма да бъде отдадено повече внимание от който и да било друг. Включително и на Лола Стар. Към всеки случай, попаднал на бюрото ми, се отнасям еднакво, независимо от семейния и социален произход на жертвата. Лола Стар бе млада жена от обикновено семейство. Нямаше особено социално положение, влиятелно семейство или важни приятели. Сега, след няколко месеца, прекарани в Ню Йорк, тя е мъртва. Убита. Заслужава най-доброто, което мога да дам от себе си, и ще го получи.

Погледът й пробяга по тълпата и се спря на Надин.

— Вие искате материал, госпожо Фарст. Аз искам убиеца. Смятам, че моето желание е по-важно от вашето и това е всичко, което имам да кажа.

Обърна се, изгледа яростно Симпсън и се отдалечи. На път за колата си чу как Симпсън се поти над въпросите, които го затрупаха.

— Далас! — Обута в ниски, стилни и удобни обувки, Надин се затича след нея.

— Казах всичко. Говорете със Симпсън.

— Ако ми трябват глупости, ще се обадя в Центъра за проверка на данните. Изявлението ви бе доста безстрастно. Не звучеше като написано от човека на Симпсън.

— Обичам да говоря от свое име. — Ив бе стигнала до колата и вече се канеше да влезе, когато Надин я докосна по рамото.

— Искаш ли да играем открито? Виж, Далас, имаме различни методи, но целта ни е една. — Доволна, че успя да привлече вниманието на Ив, тя се усмихна. Когато устните й се извиха, чертите на триъгълното й лице се изостриха още повече, а дръпнатите й зелени очи изпъкнаха. — Няма да откажа на обществеността доброто старо право да бъде осведомена.

— Губиш си времето.

— Слушай, две мъртви жени за една седмица — това не е шега работа. Информацията, която имам, и моята интуиция ми подсказват, че и двете са били убити. Не си и мисля, че ще потвърдиш това.

— Позна.

— Това, което искам, е сделка. Ти ще ми кажеш дали съм на прав път, а аз няма да пусна нищо, което би попречило на разследването. Когато си сигурна, че имаш нещо, за което можеш да се хванеш, извикай ме. А аз ще имам изключителните права да отразя арестуването — на живо.

Далас се облегна на колата с чувството, че се забавлява.

— Какво ще получа за това, Надин? Потупване по рамото, така ли?

— Срещу това ще получиш всичко, което знам от моя източник. Всичко.

Ив се заинтригува.

— Включително и източника ли?

— Не мога да направя това, дори и да се налага. Работата е там, че не ми се налага. Това, с което разполагам, Далас, е един диск, който ми донесоха в студиото. На този диск има копия от полицейски доклади, включително и заключенията от аутопсиите на двете жертви и няколко отвратителни видеозаписа на две мъртви жени.

— По дяволите, ако разполагаш поне с половината от това, за което говориш, щеше да бъдеш в ефир на секундата.

— Мислех да го направя — призна Надин. — Но не си заслужава да си хабя патроните. Това е нещо голямо и аз искам цялата история, Далас. Онази, която може да ми донесе „Пулицер“, Международната награда за новини и няколко други значими награди. — Очите й се промениха, потъмняха. Тя вече не се усмихваше. — Но аз видях какво някой е направил с тези две жени. Може би първа съм попаднала на историята, но тя не е цялата. Днес притиснах Симпсън и теб. Хареса ми начинът, по който ти се измъкна. Можем да се споразумеем, или аз продължавам сама. Избирай.

Ив не бързаше. Наоколо се носеха таксита и тежки камиони.

— Дадено. — Още преди в очите на Фарст да се появи блясъкът на триумфа, Ив се отдръпна от нея. — Ако ме измамиш, Надин, ако дори се опиташ с нещо да ме измамиш, ще те унищожа.

— Съгласна.

— „Синята катерица“. След двайсет минути.

 

 

Следобедната тълпа в клуба беше прекалено отегчена, за да прави нещо друго, освен да си пие питиетата. Ив намери една ъглова маса и поръча пепси класик и вегетариански макарони. Надин изникна незабелязано пред нея. Избра си пилешко с картофи, приготвени без мазнина. Признак, помисли си Ив мрачно, за огромната разлика в заплатите на едно ченге и един репортер.

— Какво носиш? — попита Ив.

— Снимка, която заслужава сто хиляди думи. — Надин извади от чантата персоналния си компютър с размер на човешка длан. Червена кожена чанта, завистливо отбеляза Ив. Тя имаше слабост към кожи и ярки цветове, но рядко можеше да си ги позволи.

Надин пъхна диска и подаде компютъра на Ив. „Ругатните няма да ми помогнат“, реши Ив, докато гледаше как нейните доклади се появяват на екрана. Размишлявайки, тя остави диска да показва данните от „Код пет“, минавайки през официалните медицински доклади. Спря го, когато започнаха телевизионни записи. Нямаше нужда да проверява подробности за смъртта, докато се хранеше.

— Вярно ли е? — попита Надин, когато Ив й върна компютъра.

— Вярно е.

— Оказва се, че нашият човек е някакъв маниак по отношение на пистолетите, специалист по охранителни системи и покровител на компаньонки.

— Така изглежда.

— Доколко си стеснила кръга?

— Очевидно недостатъчно.

Надин изчака, докато им сервират храната.

— Ще бъдеш подложена на голям политически натиск във връзка с Деблас.

— Не се занимавам с политика.

— Шефът ти обаче се занимава. — Надин отхапа от пилето си. Ив се усмихна от учтивост, когато тя направи физиономия. — Господи, ужасно е! — С философско примирение се захвана с картофите. — Не е тайна, че Деблас е избраникът на Консервативната партия за предстоящите избори. Нито че задникът Симпсън си точи зъбите за губернаторския пост. Като се има предвид шоуто, което изнесе днес следобед, добре се прикрива.

— На този етап официално не е оповестена връзка между двата случая. Но както казах, за мен всеки случай е еднакво важен. Не ме интересува кой е бил дядото на Шарън Деблас. Ще намеря човека, който я е убил.

— А когато го намериш, той ще бъде ли обвинен в двете убийства или само за убийството на Стар?

— Това зависи от прокурора. Лично аз пет пари не давам, стига да го видя на бесилото.

— Това е разликата между теб и мен, Далас. — Надин размаха в ръка един картоф и след това го лапна. — Аз искам всичко. Когато го хванеш, а аз пусна статията, прокурорът няма да има избор. Резултатите ще ангажират Деблас месеци наред.

— Сега кой се занимава с политика? — Надин сви рамене.

— Ей, аз просто представям историята, не я съчинявам. А той я знае цялата. Секс, насилие, пари. Когато е замесен някой, който се казва Рурк, това ще изстреля рейтинга до небето.

Ив бавно преглътна макароните.

— Няма никакво доказателство за връзката на Рурк с престъпленията.

— Познавал е Деблас, той е приятел на семейството. Освен това е собственик на сградата, където е убита Шарън. Има една от най-страхотните колекции на оръжия в целия свят, а и се говори, че е отличен стрелец.

Ив отпи от чашата си.

— Нито едно от оръжията на престъплението не водят следите си от него. Той няма никаква връзка с Лола Стар.

— Може би няма. Но даже и като второстепенна фигура, Рурк е име, което продава новините. А и не е държавна тайна, че той и сенаторът са се сблъсквали в миналото. Във вените на този човек има лед — допълни тя и потръпна. — Не мога да си представя, че две хладнокръвни убийства са проблем за него. Но… — тя млъкна и вдигна чашата си. — Той фанатично пази личния си живот. Трудно мога да си представя, че ще тръгне да се хвали с убийствата, като изпрати дискове на репортерите. Ако някои го правят, то е, защото искат публичност толкова силно, колкото и да се измъкнат безнаказано.

— Интересна хипотеза. — На Ив й се отщя яденето. Започваше да я измъчва главоболие и макароните нямаше да й се отразят добре. Тя се наведе към Надин. — Чуй сега друга една версия, формулирана от ченге. Искаш ли да знаеш кой е твоят източник, Надин?

— Разбира се.

— Твоят източник е убиецът. — Ив млъкна, наблюдавайки как се изгубва блясъкът от очите на Надин. — На твое място бих внимавала на всяка крачка, мила.

Ив се отдалечи и се насочи към служебния вход. Надяваше се, че Мейвис ще бъде в тясната кабинка, която служеше за съблекалня. Точно сега имаше нужда от приятел.

Ив я намери, свита под одеяло да киха в една раздърпана книжна салфетка.

— Спипа ме настинката. — Мейвис гневно я изгледа с издутите си очи и шумно си издуха носа.

Ив остана на разстояние от нея.

— Взимаш ли нещо?

— Взимам всичко. — Тя посочи към масата, отрупана с обичайните лекарства без рецепта. — Това е истински заговор на фармацевтите, Ив. Унищожихме почти всички познати епидемии, болести и инфекции. Е, от време навреме се появява по нещо ново, колкото да има с какво да се занимават учените. Но нито един от тези медицински умници с компютри не успя да измисли лек против проклетата настинка. И знаеш ли защо?

Ив не можа да сдържи усмивката си. Тя търпеливо изчака, докато Мейвис спре да киха.

— Защо?

— Защото фармацевтичните компании трябва да продават лекарства. Знаеш ли колко струва една таблетка за хремав нос? Противоракови инжекции могат да се купят по-евтино. Кълна се.

— По-добре отиди на лекар, за да ти предпише нещо свястно.

— И това направих. Проклетите лекарства действат само осем часа, а аз имам представление довечера.

— Трябва да си стоиш вкъщи в леглото.

— Дезинфекцират сградата. Някакъв умник казал, че видял хлебарка. — Тя отново кихна, след което през ресниците си без туш се вторачи в Ив подобно на бухал. — Какво правиш тук?

— Имах малко работа. Слушай, вземи си почивка, ще се видим по-късно.

— Не, остани! Ще пукна от скука. — Тя се пресегна към едно шише с противна на вид розова течност и отпи. — Хей, имаш нова риза, а? Премия ли си получила или нещо друго?

— Нещо друго.

— Е, седни де. Щях да ти се обадя, но бях много заета с кашлицата си. Рурк беше в нашето чудесно заведение снощи, нали?

— Да, Рурк.

— Щях да припадна, когато се приближи към масата ти. Каква е историята? Охраняваш ли го или нещо друго?

— Спах с него — изтърси Ив, а Мейвис се задави в пристъп на кашлица.

— Ти и Рурк? — Очите й се напълниха със сълзи и тя се пресегна към хартиените салфетки. — Господи, Ив! Нали никога не спиш с никого. А сега ми казваш, че си спала с Рурк.

— Това не е съвсем точно. Не спахме изобщо.

Мейвис изстена.

— Не сте спали? Колко време?

Ив сви рамене.

— Не зная. Останах цяла нощ. Осем-девет часа, предполагам.

— Толкова много! — Мейвис леко потръпна. — И ти издържа.

— И още как!

— Добър ли е в леглото? Глупав въпрос — додаде тя бързо. — Иначе не би останала. О, Ив, какво става с теб?

— Не зная. Беше глупаво. — Тя зарови лице в ръцете си. — Никога преди не съм се чувствала по този начин. Не мислех, че ще може… Че аз ще мога. Никога не е имало значение за мен, а после изведнъж… по дяволите!

— Скъпа. — Мейвис измъкна ръката си изпод одеялото и хвана Ив. — През целия си живот ти пренебрегваше нормалните си нужди. Сега трябва да си щастлива.

— Това му отрежда водеща роля, нали?

— Това са глупости. — Мейвис я прекъсна, преди Ив да продължи. — Сексът не трябва да се изживява като борба за надмощие. Съвсем сигурно е, че не трябва да бъде наказание. Трябва да бъде забавление. И всеки път, ако имаш късмет, ще бъде нещо специално.

— Може би. — Тя затвори очи. — О, боже, Мейвис, рискувам кариерата си.

— За какво говориш?

— Рурк е замесен в случай, по който работя.

— По дяволите! — Тя млъкна и след това продължи. — Няма да го зарежеш заради такова нещо, нали?

— Няма. — И после каза по-категорично. — Няма. Но ако бързо не въведа ред в нещата си, ще изхвръкна. Ще ме изхвърлят. Някой ме използва, Мейвис. — Очите й отново добиха напрегнато изражение. — Те разчистват пътя в една посока, прикривайки противоположната. Не зная защо. Ако не разкрия това, ще загубя всичко, което имам.

— Тогава ще трябва да го разкриеш. — Мейвис стисна ръката й.

 

 

„Ще го разкрия“, обеща си Ив. Минаваше десет вечерта, когато влезе във фоайето на сградата, където живееше. Не й се мислеше за нищо. Трябваше да преглътне упреците на началника си, задето бе отклонила официално изявление по време на пресконференцията.

Неофициалната подкрепа от страна на командира й не я караше да се чувства по-добре.

След като влезе в апартамента си, тя провери електронната си поща. Знаеше, че напразно се надява да открие съобщение от Рурк. Такова нямаше. Но от това, което намери, я полазиха ледени тръпки по тялото.

Видеосъобщението беше анонимно, изпратено от обществено място. Малкото момиче. Мъртвият му баща. Кръвта.

Ив разпозна ъглите на официалния запис на отдела, документиращ мястото и часа на убийството.

Чуваше се и звукът към картината. Автоматичният запис на детски писъци. Нейните удари по вратата. Предупреждението и целият ужас, който последва.

— Мръсник! — прошепна тя. — Няма да ти се дам. Няма да използваш това дете, за да се добереш до мен.

Но пръстите й трепереха, докато вадеше диска. Тя подскочи от звъненето на вътрешната линия.

— Кой е?

— Хенеси от апартамент 2-D. — На екрана се появи бледото, сериозно лице на съседа под нея. — Съжалявам, лейтенант Далас. Не знаех какво точно да направя. Тук долу в апартамента на Файнщайн имаме неприятности.

Ив въздъхна и си представи застаряващата двойка. Тихи, приятелски настроени, телевизионни маниаци.

— Какво има?

— Господин Файнщайн е мъртъв, лейтенант. Паднал е в кухнята, докато жена му е била навън с приятелки. Мислех си, че може би ще дойдете.

— Добре. — Тя отново въздъхна. — Идвам. Не пипайте нищо, господин Хенеси, и не пускайте никого. — По навик се обади на дежурния да докладва, че има смъртен случай и че тя е на мястото.

Апартаментът беше тих, госпожа Файнщайн седеше на дивана в дневната, малките й бели ръце бяха сключени в скута й. Косата й също беше бяла и се спускаше като снегопад покрай лицето й, което въпреки кремовете против бръчки и грижите, които полагаше, бе вече застаряло.

Възрастната жена се усмихна на Ив.

— Толкова съжалявам, че ви безпокоя, мила.

— Няма нищо. Добре ли сте?

— Да, добре съм. — Сините й очи се спряха на Ив. — Ние с момичетата се събираме всяка седмица. Когато се прибрах, го намерих в кухнята. Похапвал е от пая с крем карамел. Джо обичаше сладкишите. — Тя погледна към Хенеси, който стоеше наблизо и пристъпваше от крак на крак. — Не знаех какво да правя, затова почуках на вратата на Хенеси.

— Добре. Бихте ли останал с нея за малко? — обърна се Ив към Хенеси.

Апартаментът имаше същото разположение като нейния. Бе изрядно подреден, въпреки многото предмети. Джо Файнщайн бе се простил с живота си върху кухненската маса.

Главата му бе тупнала в пухкавия карамелов пай. Ив провери пулса, но не го усети. Кожата му бе изстинала. Като предполагаем час на смъртта определи един и петнайсет, с разлика до два часа.

— Джоузеф Файнщайн — изрецитира тя примирено. — Мъжки пол, приблизително на сто и петнайсет години. Няма следи от насилие, по тялото няма белези.

Тя се наведе по-близо, вгледа се в изненаданите втренчени очи на Джо, помириса пая. След като свърши с предварителните записки, тя се върна да отмени Ханеси и да разпита вдовицата на починалия.

Беше вече полунощ, когато успя да се пъхне в леглото си. Изтощението я повали на мига. Искаше да потъне в забрава.

Не трябва да сънуваш, заповяда се тя. Тази нощ трябва да се отпуснеш. Вече затваряше очи, когато видя лампичката на телефона да премигва.

— Върви по дяволите, който и да си! — промърмори тя, след това придърпа чаршафа върху голите си рамене и включи връзката.

— Лейтенант — образът на Рурк й се усмихна. — Събудих ли те?

— Щеше да ме събудиш, ако се беше обадил след пет минути. — Тя превключи линията, защото се чуваше шум от въздушно смущение. — Предполагам, пристигнал си благополучно?

— Да, така е. Малко закъснях. Мислех си, че мога да те хвана, преди да си легнеш.

— И защо си мислиш така?

— Защото обичам да те гледам. — Усмивката изчезна от лицето му и той се загледа в нея. — Какво има, Ив?

„Откъде да започна“, мислеше си тя, но сви рамене.

— Беше дълъг ден, който свърши с това, че един от наемателите ти се е задавил със среднощната си закуска. Паднал по очи в карамелов пай.

— Предполагам, че има и по-лоши начини да напуснеш този свят. — Той обърна главата си и каза нещо на някого. Ив видя, че някаква жена се появи зад Рурк и бързо изчезна. — Току-що освободих асистентката си — обясни той. — Исках да бъда сам, за да попитам дали имаш нещо под чаршафа.

Тя погледна надолу и повдигна вежди.

— Май да.

— Защо не се съблечеш?

— Няма да задоволявам похотливите ти желания със сеанси от разстояние, Рурк. Използвай въображението си.

— Това и правя. Представям си какво ще направя следващия път, стига да се добера до теб. Съветвам те да си починеш, лейтенант.

Тя искаше да се усмихне, но не успя.

— Рурк, ще трябва да поговорим, когато се върнеш.

— И това ще свършим. Разговорите с теб винаги са ме стимулирали, Ив. Сега заспивай.

— Да, това ще направя. До скоро, Рурк.

— Мисли за мен, Ив.

Той прекъсна връзката, но остана загледан в черния монитор. Имаше нещо в очите й, помисли си той. Вече познаваше изражението й и можеше да долови чувствата, дори когато са прикрити.

Онова, което прочете в очите й, бе тревога.

Обърна стола и се взря в обсипания със звезди небосклон. Беше прекалено далеч от нея и можеше само да се чуди какво ли става.

И да се чуди защо тя означаваше толкова много за него.