Тереза Медейрос
Отмъстителят (9)

8

От оловносивото небе падаха първите снежинки. Леденият вятър ги носеше във всички посоки, те се удряха в зидовете на замъка и се стелеха по калдъръма в двора. Вратите на Карлеон се отвориха и в двора се изсипаха елегантни дами и рицари с дебели наметки, подплатени с кожи. Звънки смехове отекнаха в хладния въздух, когато всички лица се обърнаха към небето. Снежинките се топяха по сгорещените бузи, някои отвориха уста, за да хванат бялото великолепие с езиците си.

Когато снегът покри кафявата трева с тънък, прозрачен слой скреж, а по-късно и с плътна бяла пелена, мъжете започнаха да се промъкват изотзад към приятелите си и да хвърлят сняг в яките им. Някой откри сандъка с копия във външния двор и скоро се разигра истински турнир, при който дори най-сръчните се подхлъзваха по снежната покривка и се търкаляха по склона.

Ровена излезе от замъка последна. Притисната до стената, проследи забавленията на изисканите дами и кавалерите им, питайки се дали са наред с главите. За нея снегът не означаваше нито радост, нито забавления. Снегът беше само знак, последен, окончателен знак, че много скоро щяха да започнат дните и седмиците, когато тя и братята й оставаха затворени в Ревълууд — пътят навън беше препречен от огромни снежни маси и това продължаваше от декември до март. Снегът означаваше една-единствена окъсана завивка за девет мръзнещи тела, само цвекло за храна и историите на Ъруин, които запълваха късите дни и безкрайните нощи. Снегът означаваше и каша, в която имаше много повече вода, отколкото ечемик.

Както беше предсказал Гарет, Блейн и свитата му останаха в Карлеон и се заеха да изядат и изпият всички запаси в замъка. Дунла командваше десетки млади селянки и селяни, назначени на временна работа, и ги плашеше до смърт с крясъците си. Гридмор водеше обезпокояващ брой пажове срещу стените и первазите на прозорците и едва успяваха да ги спасят. Блейн прекарваше дните си в рицарската зала и изглеждаше като доволна котка, винаги в търсене на ново развлечение.

Пътуващи артисти, чули за щедростта му, идваха на тълпи в замъка. Кукловоди, акробати и въжеиграчи, трубадури и гълтачи на мечове бяха винаги добре дошли в Карлеон.

Снегът донесе промяна и скоро забавленията се пренесоха на двора. Ровена уви ръце около кръста си и потрепери. Не носеше наметка, само безформена горна рокля от бяла вълна. През първата нощ след пристигането на гостите беше оценила стойността на скромните дрехи. Вече нямаше никакво желание да дава храна за шепота на жените зад, гърба й. Всички знаеха, че споделяше спалнята на Гарет, но никой не можеше да каже дали е негова любовница или доверена прислужница. Пред гостите Гарет се отнасяше към нея с хладна учтивост. Впрочем, когато оставаха сами, беше същото.

Единствено когато се появяваше Блейн, Гарет проявяваше интерес към нея. Тогава се появяваше изведнъж, незнайно откъде, осведомяваше се за напредъка й по четене и писане, питаше я дали овесената каша сутринта е била вкусна. Това я объркваше, а Блейн се вбесяваше и ставаше още по-учтив от обикновено. Ровена се смущаваше толкова силно, че измънкваше някакъв отговор, който би засрамил дори най-простото селско момиче, и се спъваше в собствените си крака, докато се опитваше да избяга от двамата мъже.

Сега снегът падаше като непрозрачна бяла пелена и скоро покри кулите и зъберите на замъка с дебела покривка от седеф. В другия край на двора Марлис се бореше с един червенобуз паж и на всички страни хвърчеше сняг. Молбите на момчето за милост извикаха усмивка на лицето на Ровена. Снежинки се топяха по миглите й и се стичаха по бузите като сълзи. От няколко минути тя наблюдаваше Гарет с нарастваща тревога.

Лейди Алис беше коленичила в краката му. Ръцете й бяха скрити в копринени ръкавици, обточената с хермелин наметка падаше на елегантни гънки около крехката й фигура. Тя направи голяма снежна топка, вдигна глава към Гарет и фините черти на лицето й засияха. Той й предложи ръката си и тя прие с готовност. Когато скочи на крака, тя духна сняг в лицето му и той се наведе. Лейди Алис изписка превзето, събра полите си и се скри зад една масивна дама. Гарет изръмжа и се втурна да я преследва. Точно в този момент очите му срещнаха погледа на Ровена.

Той се изправи и вдигна за поздрав ръката си в черна ръкавица. Ровена направи усилие да се усмихне и побърза да се скрие в сянката на кулата. Краката сами я отнесоха в кухнята, където се отпусна изтощено на една пейка.

— Много е студено, нали? — изкрещя в ухото й Дунла. Ровена изобщо не се изненада, когато старата жена сложи на масата пред нея голяма купа с леща. Тя вдъхна дълбоко сладката миризма, но въпреки това отмести купата настрана. Нали видя как усмивката на Гарет угасна, когато срещна погледа й? Защо продължаваше да я държи в замъка си, щом не може да я понася? Сложи ръце на масата и положи глава върху тях. Не видя как Гарет застана на прага, нито как Дунла го заплаши с дървената лъжица. Когато вдигна глава, вратата беше празна, а Дунла пееше или по-скоро ревеше песента за ужасния край на един похотлив рицар.

 

 

Ровена седеше на най-долното стъпало на стълбата, която водеше към залата, вдигнала колене към гърдите си, увита в някаква стара кожа. Поривите на ледения вятър раздрусваха прозорците. Те издържаха на ожесточените атаки, но вятърът не спираше. Снежна вихрушка се носеше над валовете на крепостта. Призрачното виене премина в гневен рев и Ровена бързо се прекръсти под кожата. Най-сетне бурята поутихна, но леденият вятър продължи да гони снега около бойниците. Даже богатството на Гарет не беше в състояние да спре настъплението на зимата в Англия.

Преди една седмица над Карлеон бе завалял нов сняг. Ровена се качи при гостите в покритата галерия, за да се възхита на големината и красотата на снежните маси. Само след минути кулите се окичиха с бели калпаци, замъкът първо се покри със захарна глазура, а накрая се превърна в снежна крепост. Ала режещият вятър бързо ги прогони обратно в залата. Мъжете внимателно водеха жените надолу по витата стълба, но шегите им звучаха принудено. Зад усмивките дебнеше тревога. Ровена неколкократно чу думите „снежна буря“.

Само след седем дни, от който и прозорец да погледнеше, Ровена не можеше да види на повече от педя разстояние. Светът се стъмни, превърна се в снежна вихрушка, а безмилостното небе продължаваше да изсипва върху замъка нови снежни маси. Снежни преспи се трупаха пред валовете, снегът се трупаше по стените. Гостите на Гарет се бяха събрали в рицарската зала, без да са били поканени, и се опитваха да не забелязват гневните жестове и да не чуват повишените гласове на Гарет и Блейн пред камината. Най-сетне Блейн вдигна ръка, за да привлече вниманието на гостите, и се усмихна сладко.

— Нашият домакин дълго мисли какво развлечение да предложи на гостите си в това ужасно време, за да сложи край на скуката и да ни позабавлява. Накрая решихме да организираме лов. Всеки мъж трябва да участва и до донесе дивеч за тазвечерната трапеза.

Мъжете заръкопляскаха унило. Лейди Алис вдигна кърпичката към треперещите си устни. Лицето на Гарет беше прорязано от дълбоки бръчки.

По знак на Блейн слугите започнаха да носят вълнени навуща за краката и кожени жакети. Мъжете чакаха нетърпеливо, докато жените ги загръщаха в наметки и увиваха на главите им дебели шалове като шапки. Някои си разменяха обидни забележки, хвалеха се колко дивеч ще убият, но явно го правеха само за да предотвратят разпространението на потискащата тишина. Накрая жените започнаха да раздават целувки за късмет и всички се засмяха. Една дебела дама ободрително плесна съпруга си по задника, когато той се сбогува. Младо момиче с луничаво лице, едва ли по-възрастно от Ровена, срамежливо подаде на своя рицар кърпичката от гърдите си.

— Няма ли да ми дадете нещо, което да ми донесе късмет, сладка Ровена? — попита тихо Блейн. Беше се промъкнал зад нея безшумно като котка. Кожената шапка беше нахлупена над едното му око.

— За какво ви е талисман?

Блейн сложи ръка на сърцето си и запримигва.

— Това е като клетва за вечна любов от дамата, която обожавам.

Ровена огледа дрехата си. Простата ленена рокля нямаше никакви украшения, не носеше нито колан, нито кърпичка на гърдите.

— Боя се, че нямам какво да ви дам.

— Умолявам ви! Може би една целувка, за да запомня вкуса на меките ви устни. Не ме пращайте в ледения гроб без тази малка утеха.

Бузите на Ровена поруменяха. Тя се отдръпна назад, но той я последва.

— Махай се оттук, Блейн, или ще забия копието си в челото ти като талисман. — Същество, което приличаше на мечка, слезе по стълбата и застана между тях.

Блейн отскочи настрана, за да направи място на рошавото чудовище. Една жена изпищя и устреми поглед към стълбата. Увита от главата до петите в кожи, така че се виждаше само носът й, Марлис прекоси залата, без да се притеснява от вниманието, което й оказваха. Беше вързала на стъпалата си две гладки дъски, за да върви по-лесно в снега.

Гарет я настигна с големи крачки и я хвана за рамото. Последва тих, но много разгорещен разговор. Марлис сложи край на спора, като метна копието си към залата. За малко не улучи един паж, който успя да се наведе в последния момент. Копието се заби в една дъбова греда, чу се силен трясък. Ровена се разтрепери от ужас, когато Марлис високо и подробно обясни на Гарет какво можел да направи с тъпия лов, който бил измислил. Накрая грабна една кана бира и закрачи гневно нагоре по стълбата. Проклятията й постепенно заглъхнаха.

Блейн вдигна рамене и намести кожите на гърдите си.

— Какво очаква той? Оставил я е да расте тук като дивачка. Един хубав бой ще сложи край на капризите й.

— Или един хубав… — Застаналият наблизо паж се закиска. Ровена се покашля. Пажът улови укорителния й поглед и побърза да изчезне. Ровена се почувства длъжна да защити Марлис, макар че нямаше причини за това. От друга страна обаче, в момента Марлис и Гарет й бяха нещо като семейство.

По знак на Гарет двама мъже отвориха широко голямата врата. Потискащата тишина, която всички искаха да избегнат, се възцари в залата.

Пътят им бе препречен от непроходима бяла стена. Приглушеният вой на вятъра заглуши възбуденото биене на стотина сърца. Мъжете не смееха да се помръднат, докато гласът на Гарет не ги раздвижи.

— Копия! Донесете всички копия, които можете да намерите.

Изведнъж се появиха стотици копия. Жените се отдръпнаха към стените и загледаха, кършейки ръце, как мъжете отново и отново забиваха копията си в снежното чудовище. Накрая снежната пряспа поддаде и рухна. Мъжете нададоха ликуващи викове, леденият вятър веднага навя пресен сняг в бързо изстиналата зала. Двойките размениха последни прегръдки. Водени от Гарет, мъжете се прехвърлиха през снежната пряспа пред вратата и изчезнаха в бялото море.

Ровена се обърна рязко и хукна нагоре по стълбата. Прекоси дълги коридори, мина през непознато просторно помещение, изкачи една вита стълба, която сякаш нямаше край. Шумното й дишане образуваше бели облачета около нея.

Най-сетне се изкачи на северната кула и коленичи пред едно малко прозорче в стената. С треперещи пръсти задърпа вледененото резе, но то не се поддаде. Беше ужасно студено, тя не усещаше пръстите си и не разбра кога беше ожулила кокалчетата в грубото дърво. Накрая заудря с две ръце резето и успя да отвори тежкия капак.

Нахлулият леден въздух и погледът от замайващата височина на кулата я отхвърлиха назад. Снегът я заслепи, полепилите се по лицето й снежинки се разтопиха и се превърнаха в сълзи. Тя ги изтри нетърпеливо. Хвана се с две ръце за ледения перваз и се издаде навън въпреки снежната буря. Беше присвила очи и непрекъснато мигаше, за да гони снега и вятъра. Въпреки това успя да различи тъмните фигури, които едва бяха достигнали подвижния мост. Цялото й внимание се съсредоточи върху мъжа, който водеше ловната дружина. Вятърът идваше от север и за един мъчителен миг го скри от погледа й. Когато върволицата от мъже отново се появи, Ровена въздъхна облекчено. Издаде се още навън, жадните й очи проследиха Гарет, докато косата й се вледени и последната тъмна сянка изчезна в гората.

Трепереща, тя затвори капака, но когато излезе от стаята, силен порив на вятъра го отвори отново. Платнените й обувки не вдигаха шум по стълбата и тя слезе незабелязано в спалнята, която споделяше с Гарет. Огънят, запален сутринта, догаряше. Ровена протегна ръце към жаравата с надеждата да се стопли. Ледът в косите й се разтопи и закапа по роклята и обувките.

Тя грабна една кожа от купчината върху леглото на Гарет и скри лице в нея. Затвори очи и се остави на мъжката миризма, която струеше от нея. Сетивата й се замаяха. Устните й се раздвижиха, но не се чу нито дума. Не знаеше колко време бе минало, когато се наметна с кожата и слезе в залата, за да чака заедно с другите жени завръщането на мъжете.

 

 

Когато следобедът отмина и навън се стъмни, гласовете на жените станаха по-пронизителни. С всяка минута, която минаваше, към вратата се стрелкаха все повече погледи. Кискащите се слугини бяха измели снега навън и вратата отново бе затворена. Само голямо тъмно петно напомняше за снежната пряспа.

Минаха часове. Мълчанията между разговорите се удължаваха, смеховете заглъхнаха. Дамите наведоха глави над гергефите и се опитаха да се съсредоточат в бродирането, но подскачаха при всеки шум. Дунла постоянно обикаляше около тях, предлагаше пастетчета и медовина, но таблата й оставаше пълна.

В тишината, нарушавана само от воя на вятъра, Мортимър донесе лютнята си и предпазливо прокара пръсти по струните. Освен голобрадите пажове, той беше единственият мъж, който не отиде на лов. Засвири една песен, после друга, повече за да отклони собственото си внимание, отколкото да забавлява дамите. Ровена рязко вдигна глава, когато зазвучаха тоновете на една балада, която не беше очаквала да чуе точно тук. Текстът незабавно изникна в главата й, но в следващия миг Мортимър поде друга песен. Ровена заби носле в кожата на Гарет и потърси утеха срещу нарастващото отчаяние.

Когато отново вдигна глава, тя срещна студения поглед на лейди Алис, която я наблюдаваше любопитно. Ровена отговори на погледа, без да трепне, и принуди другата жена отново да се наведе над ръкоделието си.

Марлис обикаляше залата като вълк в клетка. Другите жени се отдръпваха стреснато, когато минаваше покрай тях, и се опитваха да не показват страха си.

Ниска дебела жена, която приличаше на салам, увит във вълнена рокля с цвят на охра, огледа приятелките си със сияеща, но фалшива усмивка.

— Сър Гарет и сър Блейн постъпиха много умно, като организираха зимен лов, нали? Мъжете мразят да остават дълго затворени.

Марлис се обърна рязко и се запъти с енергични крачки към жената. Наведе се и опря ръце върху страничните облегалки на стола й, приближи лице до нейното и заговори с коприненогладък глас, който отекна в цялата зала:

— Ти си една глупава крава. Можеш да ми вярваш: да измръзнеш в някоя снежна пряспа е много по-лоша съдба, отколкото да си затворен в една стая с тъпачка като теб. Сигурно тлъстият ти корем копнее за дивечово месо, нали? Не можа ли да почакаш, докато бурята отмине? Брат ми заведе мъжете ви на лов, защото иначе през пролетта, щом замъкът се размрази, селяните щяха да намерят пълна зала с изискани кокали.

Жената сведе глава, устните й затрепериха. Заби иглата си в лененото платно, опънато на гергефа, и острието стигна чак до нежната кожа на палеца. Дебеланата избухна в сълзи. Марлис изпухтя презрително и я остави на мира.

Мортимър засвири пресеклива мелодия. Вече никой не смееше да води празни разговори с надеждата да прикрие тревогата и страха. Марлис отиде до стълбата, където седеше Ровена, и седна до нея, разтривайки скованите си от студа пръсти. Ровена разви топлата кожа, с която се беше загърнала, и метна единия край върху раменете на Марлис. Беше достатъчно голяма за двете.

Без да каже дума, Марлис се сгуши до топлото тяло на Ровена. Двете седяха дълго така, докато Ровена задряма и положи глава на рамото на Марлис.

 

 

Ровена се събуди в тишина, толкова дълбока, та повярва, че още сънуваше. Отвори очи и срещна въпросителния поглед на Марлис. Нито една прошепната дума, нито дори шумолене на дреха не нарушаваше тишината. Това беше по-страшно от нормалното мълчание. То беше ужасяваща липса на всякакъв шум, сякаш дори сърцата им бяха престанали да бият. Марлис отметна кожата и вдигна глава към тавана. Ала сенките под дебелите греди не бяха в състояние да й дадат отговор.

— Вятърът — прошепна задавено една от жените. — Вятърът спря.

— Наистина ли? — извика зарадвано луничавото момиче, което беше дало кърпичката си на младия рицар. — Наистина ли е спрял или ние сме оглушали? — В гласа на момичето звънна истерия. — Може би сме живи погребани и не чуваме нищо. Може би мъжете са от другата страна на вратата, затънали в снега, и умоляват да ги пуснем, но ние не ги чуваме. Може би точно в този миг телата им се сковават и те умират, докато ние тук седим и бродираме. Може би…

— Млъкни! — Марлис се озова с два скока пред момичето. Плесницата отекна в залата като трошащ се лед. Момичето избухна в плач и падна в скута на една възрастна дама.

Дамата вдигна глава и погледна обвинително Марлис.

— Казах на съпруга си, че не бива да идваме тук. Цяла Англия знае, че брат ви е луд. Върна всички подаръци на краля, всички земи. Живее като отшелник, заобиколен от изроди и селяни, които го обслужват. Оставя ви да скитате из горите като дивачка, вместо да ви прати в манастир, както е редно. Карлеон е прокълнато място. Прокълнато заради грозните дела на господаря си.

По шията на Марлис се разпространи дълбока червенина. Лейди Алис неспокойно смачка кърпичката в стройните си пръсти. Ровена скочи и застана между Марлис и възрастната дама. Останалите, които никога не я бяха чували да говори, затаиха дъх, за да чуят спокойно произнесените думи.

— Нямате право да говорите така.

Отровният поглед на жената се впи в лицето й.

— А вие коя сте, та го защитавате? Всички знаем къде нощувате. Връзва ви с вериги за леглото си и сте принудена да задоволявате тъмните му, противоестествени желания. Би трябвало да желаете смъртта му. — Докато говореше, тя милваше с отсъстващ вид косите на плачещото момиче в скута й.

Ровена едва се пребори с абсурдното желание да се изсмее. В следващия миг осъзна какви бяха истинските й чувства и жестоките думи на жената я улучиха като мълния. Желанието да се смее се изпари. Даже за собствените й уши гласът й прозвуча слабо и някъде много отдалеч.

— Когато сър Гарет се върне у дома, ще го помолите за извинение.

— Ако се върне — поправи я горчиво Марлис.

Думите й бяха последвани от тих шум — като далечен рев на морски вълни. Ровена се намръщи и вдигна глава. Лейди Алис скочи. Гласове. Мъжки гласове пееха песен, гръмко, живо. Всеки куплет завършваше със звън, сякаш някой удряше гонг под водата.

Момичето с луничките също скочи.

— Света майко божия, защити ни! Те са мъртви! Чувам ангелския хор…

Мортимър хвърли лютнята си и стана.

— Ангели, които пеят такава песен, не са на небето.

Призрачната песен се чу съвсем ясно:

Моята Джени е похотлива девица.

Любовта й никога не угасва.

С прекрасни бедра, които дават опора на меча ми.

С тази жена никога няма да остарея.

Устните на Ровена се опънаха в усмивка. Масивната врата затрепери в дебелата рамка, когато няколко копия пробиха леда и се забиха в дървото.

— Защо благородните дами не ни пускат да влезем? — извика отвън неподражаемият глас на сър Блейн. Мортимър изтича да отвори тежката врата.

— Дамите може би, но аз никога!

Дамите се втурнаха да поздравят съпрузите и любимите си, облени в радостни сълзи, и едва не стъпкаха бедния музикант. Мъжете се изсипаха в залата като снежен облак. Целите бяха в сняг и лед, по косите им висяха ледени висулки и приличаха на снежни планини. Носеха на прътове десетина глигана, кръвта беше замръзнала по безжизнените им тела. Посрещачките нададоха ликуващи викове.

Ровена остана сама на стълбата. Без да крие сълзите си, Марлис се хвърли в прегръдките на белия великан, който влезе последен. Той се освободи внимателно, сложи я на пода и отърси снега от косите си. Зъбите му блеснаха ослепително в замръзналата брада и устните му се опънаха в усмивка, в която нямаше и следа от горчивина. Той прие с очевидно удоволствие прегръдките и поздравленията на дамите, а когато дойде ред на лейди Алис, очите му засвяткаха възбудено.

Ровена усети как в стомаха й заседна ледена буца. Току-що осъзнала истинската природа на чувствата си към Гарет, сега те я връхлетяха като снежна буря. Като смяташе, че никой няма да я забележи във веселата бъркотия, тя се изкачи по стълбата, влачейки след себе си кожата от леглото на Гарет.

 

 

Дунла дойде два пъти, за да почука на вратата й, след час се появи отново. Ровена всеки път й отговаряше с едни и същи думи:

— Оставете ме. Не ми е добре.

Как така Дунла беше забелязала отсъствието й от празничния пир? От залата се чуваха ликуващи викове, примесени с музика. Ровена се зави презглава с кожите и се взря с невиждащ поглед в мрака. Снегът беше престанал, но вятърът продължаваше да блъска с рев затворените капаци.

Наистина й беше зле. Изпитваше презрение към самата себе си и то се бе свило в сърцето й като юмрук. Защо беше такава глупачка? Защо бе допуснала да попадне под властта на две тъмни очи и едно силно, мускулесто тяло? С нищо не беше по-добра от лейди Алис. Няколко пъти задряма и всеки път се будеше трепереща като болна от треска. Бузите й бяха мокри от сълзи. Трябваше й много време, докато уязвената й гордост се възстанови. Гарет без съмнение щеше да празнува до късна нощ, първо в залата, после в спалнята на лейди Алис.

Когато вратата се отвори със скърцане, тя не се обърна.

— Моля те, Дунла, върви си. — В гласа й звучеше гняв. — Не ми е добре и не съм гладна.

— Не е чудно да се разболееш, ако продължаваш да стоиш тук без огън в камината. От устата ми излизат бели облачета.

Ровена се претърколи настрана и седна. Косите й се разпиляха по кожата, която бе вдигнала до брадичката си. Гарет затвори вратата зад гърба си и се облегна на рамката. Подаде й нещо, увито в бяла кърпа.

— Донесох ти няколко горещи пастетчета. С ябълки. Знам, че ги обичаш.

Ровена смръщи носле.

— Не. Не ги искам. — Обърна му гръб и отново се сгуши в кожите.

За момент в стаята се възцари учудено мълчание. След това се чу трополене: Гарет нахвърля цепеници и съчки в камината и запали огън. Веселото пращене на пламъците звучеше многообещаващо, но щеше да мине доста време, докато прогони студа от стаята. Ровена нетърпеливо чакаше да чуе затварянето на вратата, но нищо такова не се случи.

Когато й омръзна да се крие, подаде лице изпод кожите. Гарет седеше пред огъня и разтриваше ръцете си.

— Имам чувството, че никога няма да се стопля.

Тя проследи изненадано как той свали дебелия си жакет. Смеховете и песните в залата не преставаха.

— Не е ли признак на лоши маниери, когато домакинът напуска рано-рано собствения си празник?

Гарет вдигна рамене.

— Омръзна ми да слушам наздравиците им. Жалка сбирщина, нали? Щом им напълних шкембетата с прясно глиганско печено, забравиха подозрителните погледи и започнаха да пият за мое здраве. Качих се в спалнята си с надеждата да намеря топло легло, но явно не съм попаднал на правилното място.

Думите му бяха избрани много лошо. Ровена ядно стисна устни и отново се зави презглава. Гарет сложи още две цепеници в огъня, изяде едно от пастетчетата, които беше донесъл за Ровена, легна си и се зави с няколко кожи.

Огънят гореше буйно, но в стаята беше все така студено. Навън вятърът свиреше, зарадван от падащите температури. Капаците на прозорците скърцаха жално под непрестанния напор, през тесните процепи проникваше леден въздух. Ровена много скоро усети студенината на камъните под дебелите кожи. Разтрепери се неудържимо и макар че обгърна с ръце тялото си, не намери утеха в собствената си телесна топлина. Купчината кожи не можеше да се сравни с девет топли тела под една-единствена скъсана завивка. Къде беше малкият Фреди да се сгуши в нея?

Тя пропълзя към огъня, влачейки кожите, направи си постеля пред камината и си легна, треперейки. Сенките, които танцуваха по стените, създаваха впечатление за уют и топлина, но то беше лъжливо. Скоро Ровена замръзна до кости и зъбите й затракаха. Уви се по-плътно в кожите, седна на пейката пред камината и опря буза в топлите камъни.

Силен порив на вятъра отвори един капак и Ровена се стресна. В стаята нахлу леден вятър, завъртя снега в ослепителна вихрушка. Гарет скочи, ругаейки, и затвори капака. Когато се обърна към камината и започна, да изтупва снега от дрехата си, откри Ровена на пейката. Единствено очите и буйната руса грива се виждаха над тъмната кожа.

Без да каже дума, Гарет си легна отново.

— Как искаш да заспя, като зъбите ти не престават да тракат? — попита почти грубо той след малко.

— Най-смирено моля за извинение, милорд — отговори Ровена през здраво стиснати зъби. — Ако толкова ви преча, изгонете ме в стаята на Марлис. Не съм свикнала да спя сама през зимата.

— Аз пък съм. Но не с половината от завивките си. Това е смешно. И за двама ни няма полза да замръзнем на разстояние само няколко стъпки един от друг. — Той отметна кожите и й махна. Това беше недвусмислена покана.

Ровена отвори широко очи. Зачервеното връхче на нослето й се подаде над кожите, но тя само се уви по-плътно в тях. Гарет сърдито извъртя очи.

— Колебанието ти е ласкателно, но аз мога да те уверя, че онази част от мен, която е склонна да ти досажда, в момента е абсолютно замръзнала.

Ровена го огледа крадешком, все още несигурна. Той издиша шумно, тя стисна за миг очи, скочи, изтича до леглото и се хвърли до него на дюшека. Леглото се залюля и тя се сгуши под завивката, обърната с гръб към него.

Гарет се вгледа в съвършената извивка на гърба й под простата риза и се запита дали не беше дал обещание, което не можеше да изпълни. Нахвърля отгоре й кожите, обърна се на другата страна и затвори очи. Скоро се чу шумолене и леглото се залюля. Гарет отвори очи и се обърна. Стройното тяло на Ровена се разтърсваше от силни тръпки.

— Велики боже, жено! Явно не зъбите ти вдигат този адски шум, а кокалите!

Ровена скочи от леглото и светкавично се уви в една пухкава кожа.

— Моля за прошка, милорд. — Талантът за подигравателни забележки и този път й помогна да намери точните думи. — Може би все пак ще предпочетете да ме вържете с верига за леглото и да ме принудите да удовлетворя най-тъмните и противоестествени желания на тялото ви.

Гарет зарови пръсти в разбърканата си коса. Думите, които Ровена хвърли в лицето му, бяха неговите собствени: беше ги казал на един похотлив стар граф от Лондон и на една дама, за която можеше да бъде сигурен, че ще ги разпространи до най-далечното кътче на Англия.

Разумът се опита да го предупреди, но ръцете не го послушаха: сграбчи Ровена за раменете и я дръпна към себе си. Тя опря ръце на гърдите му, за да запази известно разстояние между телата им.

— Това е много изкусителна покана, милейди, но и двамата знаем, че не са нужни вериги.

Ровена сведе глава, смутена от дяволските искри в тъмните очи, и трескаво се запита какво я бе изкушило да го подразни. Извън леглото той беше много по-висок от нея, а в леглото все още беше неин господар и повелител. Омразната Илейн го беше обучила добре. Ровена сведе поглед. Ръцете й върху гърдите му изглеждаха тромави, без никаква елегантност.

Пръстите на Гарет упражняваха доста по-силен натиск. Смиреното й отдаване го ядоса много повече от откритата съпротива. За него то беше още едно доказателство, че тя цял живот беше приемала на доверие недостоверните обяснения на баща си. Дощя му се да я раздруса. Да й заповяда да се защитава, да му каже открито мнението си или дори да го нападне. Искаше да събуди духа й за нов живот. Знаеше, че тя притежава този дух, беше го видял преди малко в уж безучастния й поглед. Ръцете го засърбяха да я притисне върху кожите и бавно и търпеливо да разпали новата искра в нея, докато лумне буен огън. Притисна устни в меката й коса и се опита да потисне могъщото желание, което го изпепеляваше.

Без да вдига глава, изрече високо и ясно — и с най-голямата възможна рязкост:

— Единственото, което желая в този момент, е спокоен сън. Нима това ти се струва противоестествено? Трябва ли да те окова във вериги, за да спя спокойно?

— Не, милорд.

— Тогава се обърни.

Ровена се подчини, очаквайки да получи плесник по дупето за непокорството си. Ала Гарет само простена тихо и уви ръце около талията й. Без да протестира, тя се сгуши в топлата му прегръдка.

Дълго след като престана да трепери, Ровена лежа будна, наслаждавайки се на близостта му. Не смееше да заспи, защото се боеше, че ще се издаде с някоя прошепната забележка или неволна милувка. Най-сетне изтощението надделя и тя задиша равномерно.

Гарет се взираше мрачно в трепкащите сенки, които огънят хвърляше по стената. Главата му почиваше в меките й коси и той не смееше да се помръдне, защото не искаше тя да забележи, че съвсем не е толкова замръзнал, колкото твърдеше. Ако Линдзи Фордис не дойдеше по-скоро, той щеше да бъде човекът, който трябваше да бъде спасен от копринения капан на прегръдката и.