Тереза Медейрос
Отмъстителят (14)

13

Гарет стоеше на прага като бог Тор, току-що завърнал се от титанична битка със снежния великан. Тъмният му поглед беше толкова страшен, че Ровена не беше в състояние да се помръдне, даже да беше запратил по нея светкавица, за да я изпепели. Снегът беше образувал тънка корица по черната му коса. В отдавна неподрязваната брада висяха ледени висулки. Беше загърнат в наметка от кожи, толкова черни и плътни, че сякаш поглъщаха светлината. В продължение на един ужасен миг Ровена си въобрази, че тъмните капки по каменния под не са от топящия се сняг, а кръв от току-що убито животно. Блъсна зеленоокия рицар и се отдръпна. Смутено покашляне сложи край на неловката тишина.

Гарет влезе в залата, отърсвайки полепналия по ботушите му сняг.

Пърсивал скочи и се втурна да го посрещне.

— Сър Гарет! Каква изненада! Какво ви води в Мидгард?

— Снегът. — Гарет протегна ръка и го ощипа по носа. — Баща ти знае ли, че си тук, Пърсивал?

Момъкът направи гримаса.

— Не, но се боя, че скоро ще узнае.

Ровена вече се питаше как бе могла да си помисли, че Пърсивал е красив. Класическите черти на лицето му напълно се губеха в присъствието на Гарет. Походката му беше само бледо копие на мъжествените крачки на черния рицар.

Погледът на Гарет се плъзна по залата, без да пропусне коленичилите пред огъня фигури и тримата нещастници с вързани ръце и парцали в устата в най-далечния ъгъл. Погледът му се плъзна равнодушно по Ровена, само веждите му се помръднаха едва забележимо. Тя се отдалечи още на една крачка от зеленоокия рицар и скри ръце зад гърба си като виновно дете. Гарет посочи небрежно към тримата вързани в ъгъла.

— Живи ли са още?

— Да, макар да не заслужават — отвърна презрително Пърсивал. — Да, живи са, сър Гарет.

Гарет сложи ръка на рамото му и го отведе пред камината.

— Тогава няма да се занимавам повече с тях. Няма ли да ми предложиш чаша топъл ейл, синко? Навън е адски студ.

Рицарите усърдно се разтичаха на всички страни. Извадиха най-хубавата чаша, излъскаха я и я напълниха с димящ ейл. Той изръмжа някаква благодарност, при което всички младежи сведоха глави и огледаха скритом широкия меч, който висеше на колана му. Когато вървеше, краят на ножницата се влачеше по пода.

Един от рицарите се опита да скрие заровете под масата, но Гарет му попречи. Вдигна ги и ги претегли в ръката си, сякаш бяха парчета самородно злато.

— Да не си решил пак да проиграеш замъка на баща си, Пърсивал?

— О, не, сър. Мисля, че си научих урока след последния път.

— Радвам се за теб. Онази нощ едва не загуби ухото си от Марлис, доколкото си спомням.

— Прав сте, сър. Беше цяло щастие, че се върнахте навреме.

Гарет се облегна на масата и подхвърли първо единия, после и другия зар във въздуха.

— За какво играеш днес?

Пърсивал запристъпва нервно от крак на крак, търсейки подходящите думи.

— Нищо важно, сър. Само една жалка артистка.

Погледът на Гарет спря върху Ровена с учтив интерес. Пърсивал посочи към ъгъла.

— Онези типове, дето се опитват да се освободят от въжетата, обявиха, че малката владеела „разнообразни номера“.

Гарет се наведе и пошепна нещо в ухото му. Пърсивал избухна в луд смях.

— Обзалагам се, че това също влиза в номерата й. Тя има хубава уста.

Ровена се изчерви като рак. Пърсивал вдигна рамене, сякаш ставаше въпрос за момчешка шега.

— Тя твърди, че е невинна. Затова решихме да хвърляме зарове. Нека те решат кой пръв ще я заведе горе, за да имаме доказателство, че е излъгала.

Гарет потърка брадата си и се отблъсна от масата. Зеленоокият рицар се скри сред другарите си и Ровена изведнъж остана сама. Тя се разкрачи, за да има опора, но въпреки това се олюля, когато сянката на Гарет падна върху нея. Устните й се сковаха и тя се взря с невиждащи очи в сребърните халки на ризницата му под наметката. Той застана пред нея и магнетичната му сила я принуди да вдигне очи. Парещият му поглед я измери от глава до пети, не пропусна нито мръсните боси стъпала, нито окъсаната рокля и разбърканите коси.

— Дали такава жена струва вашето злато? — извика той през рамо.

Ровена присви очи. Как го мразеше! Младежите замърмориха одобрително.

С усмивка, сладка като тази на Марлис, Гарет вдигна рамене.

— Добре, продължавайте. Аз няма да ви преча. Играйте.

И й обърна гръб. Ровена не повярва на ушите си. Треперейки от възмущение, тя го хвана за ризницата и го дръпна към себе си. Другите не видяха нищо, защото ръката й беше скрита в гънките на наметката.

— Гарет, моля те — изсъска тя, неспособна да даде свързано обяснение.

Той се освободи от ръката й и я блъсна, сякаш го беше омърсила. Погледна я отвисоко, присвил очи, устните опънати в тънка линия. Ако разбираше малко повече от женска тактика, Ровена веднага щеше да се облее в сълзи. Но тя не познаваше женските средства, затова само подсмръкна със зачервеното си носле.

Гарет се обърна рязко и наметката му се развя.

— Може би младото същество ще предпочете да се качи горе с мъж, вместо с голобрадо хлапе. Нощта е студена и аз също бих желал топло тяло до себе си. Вземете и моя залог.

От ъгъла, където бяха спътниците на Ровена, се чу глухо скимтене. Рицарите се спогледаха обезпокоено. Пърсивал вдигна едната си вежда.

— Доколкото съм чувал, тези развлечения не са по ваш вкус, сър Гарет?

Гарет не го погледна.

— Ти си чувал и много други неща за мен, нали, Пърсивал?

Младият мъж бързо сведе поглед към безупречно подрязаните си нокти.

— Вашият залог естествено струва колкото всеки от нашите, сър Гарет. — Той погледна другарите си, сякаш търсеше помощ. — Но трябва да се разберем. Мъжът, който я отведе горе, ще бъде първият. Останалите също имат право…

Гарет сключи ръка около дръжката на меча.

— Ако спечеля, аз ще бъда първият. И последният. — Той обходи с поглед редицата стъписани лица, сякаш ги предизвикваше да му възразят. Никой не посмя да се обади.

— Само защото ще ме удуши, щом свърши с мен — промърмори гневно Ровена. Никой не гледаше към нея, цялото внимание беше съсредоточено върху Гарет. Ако погледите можеха да убиват, той щеше да си спести усилието да я измъчва. Тя падна на най-близкия стол.

Опряла брадичка на ръцете си, Ровена проследи как Гарет коленичи редом с младежите. Приемаше язвителните им шеги и тупането по раменете, сякаш бяха близки приятели. Нито веднъж не се обърна да я погледне.

Очите й бяха приковани в него със същото неохотно възхищение, с което осъденият на смърт гледа бесилката. Той свали наметката си и хвърли заровете. Косата му беше дълга и неподредена. По яката се виеха абаносовочерни къдрици. Ровена проследи напрегнато как заровете изчезнаха за миг в диплите на наметката му. Той ги вдигна и се извини за несръчността си. Заровете се търкулнаха веднъж, втори, трети път, описаха красива дъга, придружени от разочарованите стонове и похотливия шепот на младите мъже.

Ровена все още седеше до масата с брадичка върху ръцете, когато ръката му в черна ръкавица се появи пред очите й. Направи се, че не я е забелязала, макар да нямаше никаква полза.

— Елате с мен горе, сладка Миньон. С нетърпение чакам да разбера какви номера знаете — проговори меко той.

Ровена го погледна унищожително и рицарите избухнаха в смях. За да ги утеши за загубата, Пърсивал заповяда да донесат пресен ейл.

— Да ви помогнем ли да я отнесете горе? Имаме и въжета, ако ви създава проблеми. Можем и да я държим, докато вие се забавлявате…

— Надявам се, че няма да се наложи. — Гарет клекна пред Ровена. Следващите думи бяха произнесени през здраво стиснати зъби, докато устните бяха замръзнали във фалшива усмивка. — Ще се качиш ли с мен горе или предпочиташ да те оставя тук, на младите кучета, за да те разкъсат?

— Наистина ли имам само тези две възможности?

— Да.

Той й подаде ръка и тя положи пръстите си върху износената кожа на ръкавицата.

— Грубиян — пошепна тихо тя и се надигна.

— Мнението ти за мен не ме интересува. — Гарет я дръпна грубо да стане.

— Кога ли те е интересувало?

Тя не се възпротиви, ала когато минаха покрай вързаните й спътници, спря. В очите на малкия Фреди се четеше бездънно отчаяние. Ровена усети как Гарет стисна ръката й, но отказа да го погледне.

Той се взря в сведената й глава, после посочи с палец кълбото от вързани ръце и крака.

— Отвържете ги и им дайте нещо за ядене. Но ги дръжте далече от мен.

Заплахата в гласа му беше повече от ясна. Рицарите се разбързаха да изпълнят заповедта му. Той отново стисна ръката на Ровена и този път тя тръгна с него без съпротива.

Гарет я въведе в първата стая, в която в камината гореше огън. Без да пуска ръката й, той счупи един стол в стената и хвърли парчетата в жадните пламъци. Ровена се отдръпна няколко крачки назад, опасявайки се, че ще стане следващата жертва на огъня. Гарет раздуха жарта, посипаха се искри, сухото дърво се запали бързо и изпълни стаята с приятна миризма.

Ровена се запрепъва след него, когато той отвори с трясък вратите на красиво резбован стенен шкаф, изрита една ракла толкова силно, че резето й се счупи; и накрая отвори капака на прозореца с лакът. В стаята нахлу сняг. Гарет се подаде навън и огледа внимателно безупречно бялата снежна покривка под прозореца. За да затвори капаците на прозореца, трябваше да пусне Ровена.

След като свърши всичко това, той се обърна към нея и заговори бавно и отчетливо:

— Ако само един от братята ти, някой вуйчо или трети братовчед се осмели да проникне тук и да ме заплашва с меч, мотика или тромпет, кълна се, че първо ще му отсека главата и после ще задавам въпроси. Ясен ли съм?

Ровена, която отстъпваше назад при всяка дума, кимна. Усети зад коленете си седалката на един стол и се отпусна благодарно на меката възглавница. Гарет отиде до вратата и спусна тежкото дървено резе. Облегна се на рамката и започна да сваля ръкавиците си.

— Спести ми цупенето, Ровена. Моля за прошка, ако не съм рицарят по твой избор.

Ровена сведе глава, за да не вижда подигравката в очите му. Каменните стени на стаята бяха леко заоблени и тя предположи, че се намират в малка кула. В средата стоеше широко легло. На тавана, точно над леглото, висеше огледало от ковано сребро в златен обков. Ровена се намръщи, защото си представи какви ужасни последствия би имало, ако огледалото падне върху човека в леглото. Пръстите й неволно се заиграха с копринените панделки, с които бяха вързани възглавниците.

— Знаеш ли какво е това място? — Лицето на Гарет беше само ледена маска.

Ровена примигна и се опита да разбере какво беше изобразено на избледнелите стенни килими. Стори й се, че различава някакви разкривени лица.

— Тук сме в замък — отговори най-сетне тя. — Може би го използват, за да ходят на лов?

Гарет прекоси стаята и застана пред нея. Наведе се и опря двете си ръце на облегалките на стола.

— Правилно, Ровена — кимна той. — Това е замък. Ловен замък. Друг път виждала ли си такова огледало?

Ровена вдигна глава и различи в единия ъгъл на огледалото русата си глава съвсем близо до неговата тъмнокоса. Погледна го и поклати глава.

— Ами стол като този? — Той плъзна един пръст по дебелата възглавница от червено кадифе. Кожата на Ровена настръхна, сякаш я беше помилвал. Отново поклати глава.

— Този стол, скъпа, произхожда от арабски харем. Вероятно някой набожен християнски рицар го е донесъл от Светите земи за метресата си. Столът е много скъпа и рядка вещ. Виждаш ли, тези панделки са предназначени за китките ти. — Ровена не се помръдна, когато яркочервената панделка бе увита внимателно около китката й. — Другите панделки пък се връзват ей тук. — Силните му пръсти се сключиха около стройните й глезени и ги притиснаха към краката на стола.

Ровена уплашено размърда ходила. Веднага забеляза, че той не беше завързал нито една от панделките. Босите й пръсти го улучиха в бедрото и ръката му веднага стегна глезена й в желязна хватка.

— Правилно, Ровена. Това е замък. Ловен замък. Дузина скучаещи млади рицари идват на лов. И каква е плячката им? Първия път някоя похотлива млада вдовица. После невинно селско момиче, отвлечено от близкото село. Ако погледнеш внимателно стенните килими, ще получиш по-ясна представа що за място е това.

Той улови брадичката й и обърна лицето й към стената. Макар че очите й бяха пълни със сълзи, тя видя ясно лебедовата шия на младо момиче, коленичило пред рицар в пълно въоръжение.

Ровена изхълца. Гласът й беше само дрезгав шепот.

— Но те са рицари… Рицарските добродетели…

Гарет коленичи пред нея.

— Добре дошла в действителността, мила моя. Това не е някоя от романтичните истории на Ъруин. Неприятно ми е, че съм първият, който ти го казва, но Пендрагон и Ричард Лъвското сърце отдавна вече не съществуват. Рицарството е само за онези, които са достатъчно богати да си го позволят.

Ровена го погледна подозрително.

— Тогава… откъде знаете вие за тази къща?

— Блейн ме доведе веднъж тук, когато бяхме горе-долу на възрастта на хлапаците в залата: Ти какво си помисли — че посещавам редовно такива замъци?

Ровена вдигна рамене.

— Ти явно ме смяташ за дълбоко покварен!

Тя сведе глава към скута си и не отговори.

Гарет изруга и улови лицето й между ръцете си. Когато я пусна, дланите му бяха украсени с две яркочервени петна.

— Господи Исусе — промърмори той.

Отново обхвана главата й и безмилостно затърка бузите, докато бледата й кожа се появи под небрежно намацания руж. Някога розовата и здрава плът сега беше восъчнобледа, костите изпъкваха. Очите й бяха пълни с неизплакани сълзи.

Ровена изохка тихо и се опита да се изплъзне от хватката му. Той я бутна обратно в стола и коленичи пред нея. Ровена потрепери. Ей сега щеше да разтвори краката й и да върже глезените й с копринените шнурове.

— Кога си яла за последен път? — попита рязко той и когато лицето й стана безизразно, я разтърси грубо. — Веднага ми кажи кога си яла за последен път!

Устните й се раздвижиха, докато броеше безшумно.

— Преди три дни.

Отговорът на Гарет беше кратък и изразителен. Той отиде с дълги крачки до вратата, вдигна тежкото резе и я отвори. Подаде се навън и изрева с пълен глас:

— Донесете ми нещо за ядене! И побързайте, по-дяволите!

Откъм залата се чу нестроен хор: „Веднага, сър!“, последван от тракане на чаши и чинии. Гарет зачака пред вратата, като хвърляше мрачни погледи към Ровена. Първият рицар блъсна вратата с все сила, защото не подозираше, че черният рицар стои зад нея. Добре, че се яви толкова скоро, та не ми се налага да разговарям с Гарет, помисли си Ровена. Гарет отстъпи настрана и рицарят влезе в стаята, като едва крепеше в едната си ръка табла, натоварена с ядене. Той хвърли любопитен поглед към Ровена, която седеше на стола напълно облечена, с прибрани в скута ръце, и остави таблата на ниска масичка. Гарет му махна да си върви. Ровена изохка уплашено, когато я грабна заедно със стола и я тръшна пред масата.

След това възседна стола срещу нея и я погледна над скръстените си ръце. Под пронизващия му поглед апетитът й веднага премина.

Тя погледна с отвращение парченцата глиганско месо в кафяв сос.

— Би трябвало да хапна.

— Точно така.

— Тази нощ ще имам нужда от всичките си сили.

— Добре си се сетила, милейди.

Разтърси я тръпка, която нямаше нищо общо със студа. Набоде с ножа малко парченце месо и започна да яде. Макар че всяка хапка горчеше като жлъчка в устата й, изяде всичко. Когато таблата се изпразни, Гарет я бутна настрана и сложи на масата една чаша и гарафа със сладко вино. Изхвърли таблата през вратата и тя се удари в отсрещната стена на коридора. После грижливо затвори вратата и спусна резето.

Когато ботушът му се удари във вратата с оглушителен трясък, Ровена вдигна глава. Гарет седеше на леглото и тъкмо изуваше другия ботуш.

— А сега да си поговорим — предложи кротко той. — Искам да видя номерата ти.

— Какви номера? — Ровена го погледна неразбиращо. Гарет измъкна плетената ризница през главата си. Ризата му беше ужасно смачкана и през отвора се подаваха къдрави черни косъмчета.

— Говоря за номерата, които Ъруин е похвалил многословно. Той ли те научи?

— Не… само на няколко.

Ризницата падна със звън на каменния под. Усмивката на Гарет беше фалшива.

— Хайде, покажи ми ги. Както вече добре знаеш, аз не съм търпелив човек.

Ровена промърмори нещо неразбираемо, изправи се и приклекна в грациозен реверанс.

— Както желаете.

Очите на Гарет потъмняха. Той се опря на лакти и се вгледа в изкусителното й тяло, което сиянието на огъня очертаваше под износената рокля. Ровена беше много отслабнала, единствената закръгленост бяха гърдите й. Тя се отпусна на ръце и колене и Гарет седна в леглото с разширени от изненада очи. Ровена опря чело на каменните плочи и вдигна крака. Съвършените й крака се замятаха насам-натам. Тя остана в челна стойка доста време, без да се притеснява, че полите й бяха паднали на главата, след това се претърколи настрана, пъшкайки от напрежение. Накрая скочи на крака с грациозно движение. Гарет я зяпаше, сякаш имаше пред себе си луда. Усмивката й угасна.

— Не ви ли хареса номерът? Почакайте, научила съм и други. — Погледът й се плъзна търсещо през стаята. — Ако намерим някъде въже, ще го опъна от камината до…

— Ровена!

— Да?

— Аз изобщо нямах предвид този тип номера.

Ровена отговори съвсем спокойно на втренчения му поглед.

— Но те са единствените, които владея, милорд.

Гарет се надигна от леглото и Ровена веднага направи крачка назад.

— Мислех по-скоро за номерата, които показваше на онзи млад глупак в залата.

Той се запъти към нея и тя заотстъпва назад. Удари се в арабския стол и отскочи настрана, сякаш я беше опарил. Какъв смисъл да му обяснява, че е оставила зеленоокия рицар да я целува само за да планира по-добре смъртта му? Търсещият й поглед спря върху големия меч, опрян на перваза на камината. Щеше да й бъде много трудно да прониже Гарет със собствения му меч. Даже Марлис нямаше да одобри подобно намерение. Отчаяно затърси нещо друго, с което да го удари по главата, но напразно. Твърде късно осъзна, че той я гонеше в кръг през стаята. Много бързо се приближаваха към леглото.

Гласът му се понижи до дрезгав шепот.

— Всъщност имах намерение да изпробвам няколко от номерата ти и да ти покажа някои от моите.

Ровена се засмя пресилено.

— Нима можете да жонглирате, милорд? — Но не се сети нищо друго и усмивката й угасна. Коленете й се удариха в рамката на леглото. Тя протегна ръка, сякаш можеше да го отблъсне. — Ако смятате, че семейството ми ме продава, за да се изхранва, а аз съм се съгласила да проституирам, за да печеля хляба ни, сега е подходящият момент да ви съобщя, че предположението ви е погрешно.

Той я изгледа продължително под изписаните си черни вежди.

— Може би ще е по-добре, ако ми разкажеш за това утре. Тогава ще мога да пресуша сълзите ти с целувки и нежно да те помоля за извинение.

Ровена вдигна лице към него, решена да възнагради честността му, като му каже истината.

— Такива хитрости може да имат ефект пред лейди Алис, но не и пред мен. Аз никога няма да ви простя.

— Въпреки това си струва да опитам. — Гарет се наведе към нея, улови една къдрица от разбърканата й коса и я вдигна към устните си. — Защо избяга от Карлеон?

Беше твърде опасно да му признае истината — и за Марлис, и за самата нея.

— Защото ми казахте да ви оставя на мира.

Гарет изпухтя изненадано — и почти развеселено.

— Ако онази нощ те бях помолил да останеш при мен, щеше ли да го направиш?

— Да.

Той я погледна стреснато. Къдрицата се изплъзна от ръката му и падна пред лицето й като копринена мрежа. Ровена я издуха сърдито. Гарет бавно вдигна ръка и обхвана тила й под водопада от коси. Пръстите му върху кожата й бяха толкова топли…

— Ако поискам тази нощ да легнеш с мен, ще го направиш ли?

— Изборът е ваш. Вие имате силата, имате волята. Никой няма да обърне внимание на виковете ми за помощ. Пърсивал и приятелите му само ще се радват.

Палецът на Гарет описваше кръгове около ухото й.

— Аз не говоря за насилие.

— Всеки рицар упражнява насилие. Понякога върху мъж, който не е облагодетелстван от съдбата като него, друг път върху жена, която е избрал да подчини на волята си под прикритието на рицарството.

Пръстите му се сковаха. Сърцето й заби ускорено. В гласа му звънна горчивина.

— Добре казано, милейди. Марлис щеше да изрази бурно одобрението си към новите ти прозрения. Виждам, че си станала образована млада дама.

— Боя се, че ако ми наложите волята си, ще стана още по-образована, преди да свърши годината.

Силните му пръсти се заровиха в косата и обхванаха главата й.

— Пропилях един месец от годината да те следвам през половината Англия, винаги една крачка пред тълпите разгневени селяни, които искаха да пратят теб и спътниците ти на бесилката. По-добре да бях прекарал това време в топлото си легло в Карлеон.

— С лейди Алис?

Гласът му стана по-дълбок.

— С теб.

Ровена сведе глава и се опита да се пребори с желанието да зарови лице в меките гънки на ризата му. Пълният стомах я правеше ленива и безволна. Пръстите му несъзнателно милваха косите й, разтриваха кожата на главата в хипнотичен ритъм. Толкова й беше омръзнало да живее за другите, да им дава кураж. Изкушението да се сгуши в силната ръка на този невероятен мъж беше огромно. Да политне към него, да падне в ръцете му и да му позволи да я отнесе на покритото с кожи легло. Да лежи под топлото му тяло. Беше уверена, че той ще направи капитулацията й възможно най-безболезнена.

Капитулация.

Ровена рязко вдигна глава. Бе видяла в сиянието на огъня блясък на стомана! Сгушена на гърдите на Гарет, тя виждаше съвсем ясно прозореца. Между капаците и металното резе бавно се движеше острие на ловен нож.

— Велики боже! — изпищя Ровена, когато резето се вдигна и капаците се отвориха.

— Какво става? — Гарет учудено вдигна вежди, когато тя се хвърли като луда към отворения прозорец.

— Какво става ли? — повтори с треперещ глас Ровена. — Какво става! Не можете ли поне да затворите прозореца, както трябва? Цял месец се борих с ледове и снегове, защо сега искате да мръзна и в спалнята?

Ровена хвана здраво двата капака. Хвърли отчаян поглед навън и бе възнаградена с появата на две очи, сребърно-сиви като острието, което собственикът им държеше между зъбите. Малкият Фреди стоеше на раменете на Ъруин, върхът на обувката му беше точно в ухото на братовчед му. Ъруин се крепеше едва-едва на гърба на големия Фреди. Когато Малкият Фреди хвана капаците и ги задърпа, Ровена напрегна всичките си сили, за да ги затвори и да пусне резето, макар че с мъка издържаше на умолителния му поглед. Клетвата на Гарет първо да убие, а после да задава въпроси, все още звучеше в ушите й. Когато чу стъпките му зад гърба си, тя се напрегна и най-сетне успя да затвори капаците.

Обърна се и плесна с ръце, за да заглуши болезнения вик и глухия удар отвън.

— Ето, готово! Та докъде бяхме стигнали?

Гарет отиде при нея с бавни, отмерени крачки. Очевидно не се боеше, че тя може всеки миг да избяга през прозореца.

— Разбирам, че се страхуваш, Ровена. Но нямаш причини да обезумяваш. Аз не съм грубиян. Мога да бъда мек и добър.

Тя го дари със сияеща усмивка.

— Естествено, че можете. — Някой задраска плахо по затворения капак на прозореца. Ровена се стрелна към Гарет и улови ръцете му с плам, който изненада и нея самата. Бутна го в арабския стол и коленичи пред него.

— Удобно ли ви е така, сър? — И погледна в лицето му с искрена загриженост.

Бузите й бяха зачервени, по челото й бяха нападали в безредие руси къдрици. Драскането по капака премина в упорито тропане. Гарет хвърли поглед над рамото й.

— Вятърът явно се усилва.

Сърцето на Ровена биеше до пръсване. Тя огледа неспокойно стаята, за да намери нещо, което да отклони вниманието му от прозореца. Погледът й спря върху една от ужасните картини на стенния килим. Може би и тя трябваше да постъпи като жената, нарисувана там.

Тя приглади полите си, сякаш бяха от най-фина коприна, и предпазливо седна в скута на Гарет. Бедрата му бяха корави като желязо. Като се молеше смелостта да не я напусне, Ровена сложи ръце на брадатите му бузи и притисна устни в неговите.

Устните му се разделиха под нейните и той се поддаде на изкушението да изследва с език дълбините на устата й, която се отвори пред него като розова пъпка под лъчите на пролетното слънце. Той сложи ръка на кръста й и я притисна към тялото си, за да й покаже, че го измъчваше жесток глад, по нищо не отстъпващ на нейния.

Коравите му пръсти се плъзнаха под роклята й и напипаха силно биещия пулс в свивката на шията. Ровена се раздвижи и веднага разбра, че беше пленница в скута му. Гарет плъзна ръка по бедрото й и жадните му пръсти се мушнаха под износеното бельо. От гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Другата му ръка намери гърдата й, обхвана я цялата и я размачка с такава пламенност, че Ровена се уплаши. Дори дрехите й нямаше да му попречат да утоли апетита, който тя така безразсъдно беше събудила.

Опиянена от целувките на Гарет, от вкуса на езика му, от триенето на брадата му о меката й кожа, Ровена напълно забрави причината, поради която се беше изложила на тази чувствена буря. Забрави гневните удари на момчешките юмруци по капака на прозореца, по-скоро, помисли ги за ударите на собственото си сърце, докато най-сетне капаците се счупиха с оглушителен трясък и в стаята се изтърколи среброкосо джудже.