Тереза Медейрос
Отмъстителят (8)

7

Ровена се затича, без да обръща внимание на любопитните погледи, с които я проследиха малкото останали в двора гости. Когато мина през подвижния мост, тя чу как Мортимър отново засвири на лютнята, ритмично и бързо, сякаш я призоваваше да ускори крачка. Избухналият смях я подгони през двора. По бузите й се стичаха сълзи и оставяха тъмни петна по коприненото кадифе. Шлейфът й се закачи за един кол и тя се откъсна, изгонвайки перверзно удоволствие, че бе разкъсала скъпоценния плат.

— Ровена! — прозвуча зад нея вик, дрезгав и задъхан. Пъшкайки, тя спря до външната крепостна стена, окъпана от лунната светлина. Викът прозвуча отново, този път по-близо. Ровена побягна отново, краката й се движеха от само себе си, пренесоха я през четириъгълните сенки, които кулите хвърляха върху неравния калдъръм. Най-сетне излезе във външния двор. Още три крачки, и щеше да стигне до гората.

— Ровена!

Умолителният тон, толкова необичаен за Марлис, я накара да забави крачка. Накрая се спъна и спря, изохка и шумно пое въздух.

Пустият двор беше облян от лунна светлина. По изсъхналата трева заскърцаха стъпки и това беше единственият шум в нощта освен приглушеното цвилене на конете в близкия обор. На портата застана Марлис. Когато се запъти към Ровена, очите й все така бяха скрити под масата от черна коса. Ровена се отдръпна, по-близо до тъмната гора, като сърна, готова за бягство.

Марлис вдигна ръка.

— Моля те, не бягай. Аз не исках…

Гласът на Ровена прозвуча абсолютно безизразно.

— Какво тогава искахте?

Марлис поклати глава.

— Честно казано, не знам. Във всеки случай не това. — Падна тежко на сандъка до зида и зарови ръка в косата си. — Исках да е безобидна шега… весел номер…

— Обаче брат ви не разбира от вашия хумор.

— Гарет много отдавна е загубил чувството си за хумор. — Марлис зарита с двата си крака копията, нахвърляни в тревата пред сандъка.

— Защо ме гледаше така? Сигурно е мразел мащехата ви. Марлис отметна глава назад и се изсмя безрадостно.

— Напротив, напротив. Обичаше я. Даже прекалено много.

Ровена предпазливо пристъпи по-близо.

— Тогава сигурно съм му причинила болка, като ме е видял в нейните дрехи?

— Когато новата ни майка се появи в Карлеон, Гарет беше на дванайсет години. Тя беше много по-млада от баща ни, винаги засмяна и весела. Истински ангел, изпратен от небето да подслади мрачния ни живот.

Марлис изрита копията толкова силно, че те се разлетяха на всички страни. Ровена беше толкова съсредоточена в историята, че изобщо не усети как едно от тях я удари в глезена.

Марлис понижи глас.

— Сладостта й беше пълна с отрова. Гарет беше още момче, но тя харесваше гладката му кожа, невинността му. Когато баща ми бе повикан да подкрепи крал Едуард във войната срещу уелсците, тя го помоли да не изпраща Гарет на обучение при бащата на Блейн, макар че времето беше дошло. Каза, че тя лично ще се погрижи да обучи момчето на всички умения, необходими за един паж. — Марлис отговори съвсем открито на погледа на Ровена. — Тя научи Блейн на дворцови маниери. А Гарет научи на всичко друго.

Ровена вдигна отбранително ръка, сякаш искаше да спре следващите думи на Марлис, но вече беше много късно.

— Брат ми беше само на четиринадесет години, когато позна тежкото чувство за вина, че е влюбен в жената на баща си. Когато бащата на Блейн донесе вестта за смъртта на баща ни — починал от отровена стрела, — Гарет отиде при нея, за да й каже, че се е изповядал на свещеника и го е призовал да измоли божията прошка за двете изгубени души — неговата и нейната. Намери я в беседката в обятията на един от младите рицари на татко. Докато баща ни е лежал безжизнен в калта на бойното поле в Уелс и бавно е изстивал, мащехата ни… — Марлис грабна едно от копията и го размаха във въздуха. После се заразхожда покрай високата стена като вълк в клетка.

Ровена се отпусна в сухата трева и несъзнателно стисна копието, което лежеше до нея.

— Какво направи тогава Гарет? — попита тихо тя.

Марлис се обърна рязко към нея. Окото, което се виждаше под косата, засвятка тържествуващо.

— Това е въпросът. Виждаш ли, никой не е в състояние да каже какво точно е станало. Намериха я на следващата сутрин и мечът на Гарет беше забит в сърцето й. Пръстите й почиваха в локвичка кръв, с която беше написала на белия чаршаф името на Гарет.

Ровена отново чу песента на Мортимър:

Красивата Илейн

бе подло убита.

Невярното й сърце

замлъкна в болка.

Красивата Илейн

избяга от мъката.

И написа с умираща ръка

името на рицаря на стената.

Илейн. Ровена опря чело на ръцете си. Кожата й беше хладна и грапава. Потънала в мислите си, тя задърпа края на роклята си. След малко вдигна глава.

— Значи това е една от нейните рокли. — Гласът й прозвуча учудващо спокойно.

Марлис стоеше под лунната светлина с копие в ръка.

— Нямах намерение да…

— Вие ме облякохте в една от нейните рокли — повтори Ровена, този път по-високо. Стана с едно единствено гъвкаво движение и вдигна копието.

— Ровена, аз никога не бих…

— Направихте го, за да погледне мен и да види нея. Как ли ме мрази сега…

Самата тя остана много учудена от прозрението, че презрението на Гарет й причинява такава болка. Обхвана я гняв. Булото падна от очите й. Марлис едва успя да протегне копието, за да се защити, когато Ровена се хвърли върху нея. Двете копия се удариха и в пустия двор отекна оглушителен трясък. Марлис се запрепъва назад и едва успя да запази равновесие. Ровена не спря, не се запита откъде иде тази ужасна болка в сърцето й. Нададе вик и се хвърли напред, вложила цялата си тежест в нападението. Копието на Марлис се счупи под нейното с оглушителен трясък. Марлис падна назад и Ровена се хвърли върху нея. Краят на копието се опря в гърлото и спря дъха й. При падането косата й отлетя назад и безмилостната лунна светлина огря лицето й.

Ровена не беше престанала да се чуди защо Марлис толкова се старае да скрие лицето си, фантазията й рисуваше все нови и нови картини, една от друга по-страшни: грозни изгаряния и белези, пълно обезобразяване… Но истината беше много по-страшна.

Марлис беше красива.

Неравните, не толкова съвършени черти на Гарет бяха загладени и изтънени. С равна брадичка и високи скули, с очи, които блестяха като обсидиан под лунната светлина, с пълни устни, опънати в горда линия, Марлис беше истинска красавица. Зад буйната грива се криеше лице, в сравнение с което лейди Алис изглеждаше като сплескана с ютия. Това беше идеалът за женска красота. Ровена беше толкова изненадана, че разхлаби хватката си.

— Защо? — пошепна задъхано тя, макар да не беше сигурна какво точно иска да узнае.

Марлис я бутна настрана и Ровена се надигна без възражения. Марлис седна в тревата и й обърна гръб. Косата отново падна на лицето й. Ала когато отново беше в състояние да говори, без гласът й да се пречупи, Ровена беше изчезнала.

 

 

Докато тичаше, Ровена скъса полата си и я захвърли настрана. Остави зад себе си един кадифен парцал, напоен и омърсен с предателството на Марлис. После задърпа фино украсения корсаж, докато поддаде под треперещите й пръсти. Долната рокля от мека вълна увисна на един гол храст. Захвърли далече златния колан, после и копринения воал. Останала само по тънка ленена риза, тя побягна през гората, като заобикаляше дебелите стъбла със сръчност и грация, родени на крилете на свободата. Тази нощ беше свободна. Толкова свободна, колкото беше, преди Гарет да дойде в Ревълууд. Нищо не можеше да я спре. Нито Гарет, нито даже баща й. Никакви заплахи, никакви обещания.

Без да усеща клоните, които я удряха в лицето, тя се скри дълбоко в гората, докато стигна до няколко стари ели. През клоните, отрупани с иглици, почти не проникваше лунна светлина. Ровена спря и за първи път усети хладината на ноемврийската нощ върху сгорещената си кожа. Дърветата около нея заскърцаха тревожно и тя потрепери. Вятърът засвири в клоните и дърветата се залюляха ритмично под призрачната светлина на луната.

С нетърпеливи движения Ровена свали от краката си копринените обувки и отново побягна. Боровите иглици се забиваха болезнено в босите й стъпала. Тя спря едва в края на гората и прегърна грапавото стъбло на един бор. Чу шум, който беше по-дълбок от свиренето на вятъра. Излезе на полянката и видя бистър извор. Водата му се събираше в блещукащо езерце.

Без да се колебае, Ровена хукна надолу по склона и влезе в студената вода. Потопи се дълбоко, после излезе на повърхността, изтърси капките от косите си като сребърен дъжд и се засмя доволно. Точно от това имаше нужда — да се изчисти от тъмното петно на Карлеон.

* * *

Марлис следеше под булото на косите си, които правеха света наоколо още по-тъмен, как Гарет върви към нея. Той прекоси външния двор и движенията му бяха толкова точно премерени, че тя веднага разбра: брат й беше пиян. Надигна се на лакът и мушна между зъбите си тънка куха сламка. Духна предпазливо в отвора и в нощта отекна мъчително висок тон. Гарет спря пред нея и се разкрачи, за да запази равновесие.

— Видя ли я? — попита той, разчленявайки всяка дума. Марлис отново духна в сламката.

— Тя си отиде.

— Защо? Сигурно се чувства обидена.

Марлис се изплю в тревата пред краката му.

— Ровена никога не се цупи, ако досега не си го забелязал.

— Къде е? Не я намерих нито в кухнята, нито в стаята си.

— Защото не си направил нищо, за да я задържиш там.

Гарет я погледна безизразно.

— Знаеш ли къде е тя или не?

— Нали ти казах! Избяга.

Гарет клекна до нея, мушна ръце под косата й и внимателно я повдигна. За втори път тази нощ лунната светлина обля съвършените й черти.

— И къде избяга? — попита тихо той.

Тъмните им очи се срещнаха. Марлис посочи с глава към гората.

— Отиде си. Завинаги. Защо просто не я оставиш на мира? Защо дебелата ти глава не иска да проумее, че баща й няма да дойде? Или вече ти е все едно?

Гарет се надигна, смръщил чело. Марлис отново спусна косата над лицето си.

— Ровена не познава гората. Може да се обърка. Може да я нападнат вълци или мечки.

— И да я изядат? — предположи Марлис със злобен смях. Бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Той се обърна рязко и се запъти към обора. Трябваше да свърши нещо важно и това го отрезви. Вървейки, затегна ръкавиците си.

Без да го изпуска от поглед, Марлис положи буза върху коляното си. Когато Блейн излезе от сянката и хвана Гарет за ръката, в очите й блесна пресметливост.

— Гарет, аз чух всичко. Позволи ми да свикам рицарите и да организирам търсенето.

Гарет се изтръгна гневно от слабата хватка.

— Ровена вече е безпомощна жертва на дивите животни в гората. Не мога да си позволя да я изложа и на опасността да бъде намерена от хора като теб.

Без да каже дума повече, той се скри в обора и след малко излезе, като водеше Фолио за юздата. Когато го възседна, Блейн трябваше да отскочи настрана, за да не попадне под копитата на могъщия жребец.

— Гарет, само преди няколко минути ти показа на всички достатъчно ясно, че не те е грижа за момичето. Гостите ти знаят, че си я спечелил на зарове. Искаш ли двамата да играем за нея? Защо не ми дадеш шанс да я спечеля?

Гарет нави юздата на ръката си и без усилие обузда нервно потрепващия жребец. Устата му се изкриви в хладна усмивка.

— Каква форма на състезание предпочиташ? Зарове? Шах? Двубой?

Блейн направи крачка назад и разпери ръце в знак, че се предава. Гарет мина покрай него. Гръмките удари на конските копита изпълниха външния двор и постепенно заглъхнаха в нощта.

Блейн се огледа. На мястото, където доскоро седеше Марлис, сега се виждаше само изсъхнала трева. От зида се посипаха ситни камъчета. Когато Блейн вдигна глава, на близката бойница се появи крехка фигура с шлем на главата и счупено копие в ръка. Фигурата падна тежко върху него, улучи го в рамото и го хвърли на земята, надавайки диви победни викове.

 

 

Замъкът, облян от светлина и изпълнен с весели смехове, сякаш премина в друг свят, когато Гарет навлезе в затихналата тъмна гора. Шумовете на нощта бяха единственото, което долиташе до ушите му: трепкането на невидими за него крила в короните на дърветата, възмутеното квакане на жаба, тихото шумолене на лист, който се откъсна от клона и на път към земята докосна бузата му. Там, където умиращите листа все още висяха безсилно по клоните и препречваха пътя на лунните лъчи, той обърна коня си, следвайки повече инстинкта си, отколкото пътеката.

Когато навлезе дълбоко в гората, без да е открил нито един знак от Ровена, той спря и извика името й. Собственият му глас се върна при него като ехо, чиято дрезгавост го разгневи. Усети как Фолио потрепери между коленете му. Самотният вик на нощна птица проряза тишината. Гарет подкара коня към гъстия храсталак от ниски дървета и увивни растения, Фолио се уплаши и отметна глава назад, когато копривата опари ноздрите му.

Гарет слезе от коня, извади меча си и разсече виещите се клони, за да разчисти път на Фолио. Животното изцвили тихо и погали тила му с топлия си дъх. Гарет спря, когато пръстите му случайно хванаха парче кадифе, увиснало на един нисък клон. Погледна го втренчено, после го вдигна към лицето си, потърка меката материя о бузата си. Вдигна глава към ярката светлина, която падаше през храстите, и раздели клоните. Лунната светлина се изля като сребро върху боровите иглици.

Той продължи напред като лунатик, мечът лежеше забравен в ръката му. Сенките се отдръпнаха, за да му проправят пътя, гърдите му се напълниха със свежата миризма на зеленика.

В подножието на един гол склон лежеше бяла фигура. Наблизо извираше поточе. В първия момент Гарет я помисли за мъртва. Кожата й беше съвсем бяла, гърдите й почти не се повдигаха. Ала когато се приближи с тежки стъпки, разбра, че се е заблудил. В нея имаше живот. Той оцветяваше бузите й в розово и разделяше устните й за живителния дъх. Тя лежеше по гръб, несъзнателно разтворила бедра.

Ризата, която суха изглеждаше безформена, сега се увиваше около влажната й кожа. Погледът на Гарет се плъзна по тялото й, потърси примамливите сенки и светлите места под тънкия лен. Слабините му натежаха и той изруга тихо, но думите бяха като милувка.

Сигурно беше замръзнала. Стори му се странно, че лежи изложена на хладния вятър, а не трепери. Изведнъж си спомни разпадащия се замък в Ревълууд и си представи колко ли студени зими беше преживяла. Сигурно есенният вятър беше за нея като мек бриз.

И той не усещаше студа. Точно обратното, кожата му беше гореща и тръпнеше, сякаш изведнъж беше заболял от треска. Отвори уста да я събуди, но реши друго и се извърна, Фолио го наблюдаваше любопитно от горния край на склона.

Ровена притисна буза към влажните коси, които лежаха около главата й като разтворено ветрило. При тази гледка Гарет едва потисна стона си. Тя му принадлежеше. Дългът от игра беше дълг на честта. Тя беше негова за една година. Можеше да я прати да работи на полето или в кухнята, можеше да я затвори в спалнята си, ако така искаше. Никой нямаше да го нарече негодник за това, което правеше с нея. Никой нямаше да го спре, ако точно сега коленичеше между разтворените й бедра и я направеше своя. Ровена се размърда, изплака тихо и между веждите й се вдълба тънка бръчка.

Той стоеше над нея и не смееше да диша. Една част от него продължаваше да я мрази, копнееше да я намери като разглезена хлапачка, обожавана от баща си, родена да омагьосва и да мами като Илейн. Така щеше да му е по-лесно да я прекърши, за да накаже Фордис. Да я изпрати обратно опозорена и засрамена, лишена от гордостта и най-вече от суетата си. Но в това момиче нямаше нищо от Илейн. Израснала в бедността, в която Фордис беше изпаднал от нощта, когато позорно избяга от меча му, тя притежаваше дух, напълно свободен от лъжа, ясен и светъл като слънцето. Какво право имаше той да я омърси с мрака на миналото си?

Не беше в състояние да прояви жестокост. Искаше да направи живота й в Карлеон приятен — нали беше само за една година. Можеше да й предложи удобства и лукс, за каквито в Ревълууд не беше смяла и да мечтае. А в края на годината да й намери достоен съпруг и да я изпроводи с прилична сума пари към бъдеще, свободно от бедност и глад.

Бъдеще с мъж като Блейн, който жадно чака да вземе онова, което е останало от теб…

Гласът в главата му беше на Марлис и той я прокле безмълвно. Заби меча си във влажната земя и отново изруга. Откопча колана си с треперещи ръце. Когато сянката му я покри, Ровена простена тихо.

* * *

Слънцето пареше безмилостно кожата й и удряше главата й като с чук. Високата трева се полюляваше под напора на топлия вятър като симфония от зелено и златно. На хоризонта се появи точка и бързо се приближи, ставайки все по-голяма. Сърцето на Ровена преля от радост. Косата му блестеше на слънчевата светлина като сребро. Обзет от бурна радост, малкият Фреди се хвърли към нея и я прегърна. Кръвта зашумя в ушите й. Тя затича по-бързо, за да се наслади на сладкия ритъм на бягането.

Ала крачките й се забавиха, когато зад брат й изведнъж изникна тъмна сянка. Тя се спусна върху момчето със сляпата сигурност на сокол, видял мишка. Ровена изкрещя предупредително, но малкият Фреди продължи да тича към нея, без да подозира, че над главата му е надвиснала смъртоносна заплаха. Рицар в черно снаряжение препусна през блатото, копринената бяла грива на коня му се вееше на вятъра. Шлем със спуснат наличник скриваше лицето му. Рицарят препускаше право към брат й, дългото му копие щеше да прониже гърба на момчето само след секунди. Тропотът на конските копита заглуши предупредителния вик на Ровена и тя падна на колене, затиснала ушите си с две ръце. Когато отново отвори очи, блатото беше пусто и тихо, чуваше само воя на вятъра.

Тя бе коленичила на брега на пауново-синьо езеро, ръцете й бяха вдигнати умолително към небето. Пред нея с вдигнат меч стоеше Гарет. По бузите й се стичаха сълзи, молбите й се сблъскваха с неумолимото му мълчание. Не биваше да бяга. За миг бе забравила заплахата му. Баща й я бе проиграл на зарове. Изпълни я срам. Погледът й се плъзна по скъпата рокля, в която беше облечена, но не можа да си припомни защо се срамува. Гарет я гледаше неотстъпно с тъмните си очи. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Тъкмо когато тя вдигна ръце, за да измоли прошката му, острието разсече въздуха като сребърна мълния.

* * *

Ровена извърна глава, отвори очи и вкуси солта на сълзите от бузата си. В първия момент видя само голия меч със сребърно острие, огряно от луната. Вгледа се замаяно в острието и зачака кошмарът от съня й да стане истина. Топли устни помилваха шията й, замаяха още повече сетивата й с миризмата на ейл. Тя лежеше неподвижна, докато мъжката уста се плъзгаше по шията й. Остри зъби захапаха нежно крайчето на ухото. Може би това беше вълк, може би ей сега щеше да й прегризе гърлото? Бавен, изкусителен вълк с отлични маниери. Сега пък захапа нежната плът на рамото й. Едва когато устата му издърпа ризата й, за да завладее твърдите й гърди, Ровена се обърна. Вълкът вдигна глава и тя погледна в две очи, тъмни и опасни като нощта. Очите на Гарет.

Погледът й се отмести към меча, после отново се върна на лицето му. Той се опря на ръцете си, за да я освободи от тежестта на тялото си, но въпреки това тя си остана негова пленница. Тялото му беше много по-силен аргумент от меча, който беше забит в земята до тях. Гарет я докосваше единствено с устните си. Една борова иглица я убоде по бедрото и тя разбра, че не сънува. Спомни си какво беше сънувала и устните й се отвориха. Затрепери вътрешно, но лицето й остана напълно неподвижно. Бързо се извърна настрана, но беше вече късно. Гарет бе разбрал, че тя се страхува.

Той обхвана брадичката й с палец и показалец и хватката не беше особено нежна. Ровена се принуди да отговори на тъмния му поглед. Той я пусна, но натискът на пръстите му върху брадичката й остана. Гарет се изправи и се отдалечи на няколко крачки. Застана с гръб към нея и сложи ръце на хълбоците.

— Марлис ти е разказала всичко. — Гласът му беше глух и далечен.

Ровена се надигна и се опря на лакти.

— Откъде знаете?

— И преди съм виждал този израз в очите на жените. Страх. Съмнение. Перверзно любопитство.

Ровена сведе глава, надявайки се, че се е излъгал.

— Тогава… осъдиха ли ви?

Гарет се обърна като ужилен.

— И как да стане това? След смъртта на баща си аз бях съдия и съдебен заседател. Предпочетоха да ме осъждат със скрит шепот, с полугласно изказани подозрения, с тайнствени погледи. Никога нямаше да стана рицар, ако бащата на Блейн не ме бе приел в дома си.

— И ако кралят не ви беше посветил в рицарство — допълни тихо Ровена и вдигна глава. — Селяните са ви предани и ви обичат.

В кимването му нямаше подигравка.

— Това е вярно. Аз съм им господар. Земите са мои. Те бяха първите, с примитивното си чувство за справедливост, които започнаха да говорят, че господарката на замъка е заслужавала да бъде убита. Че си е получила, каквото заслужава. Само свещеникът упорито отказва да служи в църквата на Карлеон.

— Но вие можете да го принудите, нали?

— Защо да го принуждавам? Независимо дали съм убиец или не, аз съм бил любовник на жената на баща си. Всеки от изисканите гости, които ядат и пият в моята зала, ще се радва да ти разкаже за това.

— Как успявате да накарате шепота зад гърба ви да замлъкне, милорд?

Той се върна при нея, коленичи до главата й и посегна към един влажен кичур. Докосването беше невероятно нежно, но гласът му прозвуча все така рязко:

— Призовавам мъжете на двубой и водя жените в леглото си.

Ровена сведе поглед. Като видя колана с ножницата на меча и обкованите с желязо ръкавици на Гарет да лежат в тревата до нея, в стомаха й заседна студена буца.

— Крайно неприлично е да се напада противник, който спи.

— Досега не знаех, че си ми противник.

— Прав сте. Аз съм ваше притежание — като меча или коня ви.

Той нави златния кичур на пръста си.

— Правилно.

— Но аз създавам много повече ядове от меча или коня ви. Принуждавам ви да напуснете празничната трапеза и гостите, предлагам ви нощно преследване, хубава плячка…

Ръката му се плъзна под косата и обхвана тила й.

— Човек трябва да се научи да си служи с меча и да обязди коня си.

Преди Ровена да е намери думи за отговор, устните му опариха нейните. В следващия миг Гарет се отдръпна и я погледна в очите. В дълбините им светеше любопитство.

— И мен ли искате да обяздите, милорд? — попита тихо тя. Гарет не видя в очите й обвинение. Стана, сложи два пръста в устата си и изсвири, Фолио се спусна по склона и потърка муцуна о бузата му. Гарет го хвана за гривата и леко я дръпна, Фолио наклони глава и се отпусна на колене в красив поклон. Ровена изръкопляска въодушевено.

Гарет отговори на погледа й над главата на коня и се засмя развеселено. Зъбите му блеснаха в мрака.

— Преди да обяздя Фолио, трябваше да спечеля доверието му.

Ровена затърка едно петно на ризата, за да скрие смущението си. В усмивката му нямаше подигравка. Гарет събра нещата си и пъхна меча обратно в ножницата. Възседна коня си и я погледна въпросително. Ровена се изправи, не знаейки какво да мисли. Дали пък не възнамеряваше да я остави сама в гората, за да я накаже за глупавото бягство?

Фолио направи няколко крачки покрай езерцето, невидимо направляван от господаря си. Ровена не се помръдна от мястото си, дори не трепна.

— Гарет?

Тя вдигна глава към него и изобщо не забеляза, че за първи път го наричаше по име, без „сър“ или „милорд“. Собственото му име прозвуча като музика в ушите му.

Мускулите на бедрата му се стегнаха, Фолио заклати неспокойно глава и изпръхтя.

— Какво има? — осведоми се рязко той, за да скрие какво въздействие му бяха оказали думите й.

— Бог не е на страната на виновните. Ако досега сте печелили всеки двубой в защита на своята чест, това не означава ли, че сте невинен?

Гарет я погледна втренчено. Изведнъж мълчанието помежду им стана опасно.

След минута той й подаде ръка. Ровена я улови и след секунди се настани удобно зад него на гърба на коня.

Топлината на тялото му беше като поздрав за добре дошла, но в думите му прозвуча опасна острота:

— Не ме оневинявай толкова бързо, Ровена. Убивал съм мъже, които нямаха никаква вина, освен че ме бяха нарекли убиец.

— А после водехте вдовиците в леглото си?

Гарет не отговори. Вместо това подкара коня нагоре по склона и не се издаде с нищо, когато Ровена се залови здраво за кръста му и се притисна до гърба му.

 

 

Блейн седеше на двора, опрял гръб на стената, когато Фолио мина през портата. Веселото празненство в замъка отдавна беше приключило, чуваше се само приглушено хъркане. Блейн махна парцалчето от спуканата си устна и примигна с окото, което не беше подуто. Главата на Ровена почиваше на гърба на Гарет, очите й бяха затворени. Тя промърмори нещо насън, когато Гарет внимателно се смъкна на земята, подпирайки я с едната си ръка, за да не падне. После я улови под мишниците и я вдигна от гърба на коня.

Когато босите й стъпала докоснаха земята, Ровена отвори очи. Неприкритите чувства в сините им дълбини пронизаха като сладостна стрела тялото на Блейн. Той стана, забравил болката в коляното, измъчван от много по-силни болки в слабините. Очите на Ровена отново се затвориха и тя падна в прегръдката на Гарет. Блейн направи крачка към тях, но недоверчивият поглед на Гарет бързо го прогони в сянката. Ровена не усети как устните на Гарет нежно докоснаха слепоочието й. Той я вдигна на ръце и я понесе към замъка. Блейн отново се облегна на стената, извъртя очи и простена. След известно време в кулата от другата страна на двора блесна жълта светлина. Блейн присви очи и се втренчи в отворения прозорец, в чиито очертания се появи тъмна глава. След минута капакът бе затворен с трясък. Блейн отметна глава назад и избухна в луд смях. Смя се, докато от напуканата му устна потече кръв и намокри брадичката му.