Тереза Медейрос
Отмъстителят (4)

3

Стълбата беше твърде къса. Преди да осъзнае какво я чака, Ровена стоеше в средата на скромна спалня и нервно мачкаше шапката си. Вратата се затвори с трясък. Тази нощ никога ли нямаше да свърши? Тя се опита да не трепери, когато Гарет помилва бузата й с два пръста.

— Причини ли ти болка?

Тя поклати глава.

— За какво ме доведохте тук, за да се възползвате от мен ли? — Беше толкова изтощена, че допусна да изрече истинските си чувства. Мъжът се изсмя презрително и й обърна гръб.

— Велики боже, не! Нямам никакво желание да се забавлявам с мръсни хлапачки от блатата.

Ровена отвори уста да му обясни, че точно този следобед се беше окъпала в бистрия поток, но бързо я затвори. Ако сладката, чиста земя на блатото щеше да я спаси от вниманието на високопоставения сър Гарет и приятелите му, тя беше готова да се откаже завинаги от къпането.

Без да я погледне, Гарет свали туниката си през главата. Широките му рамене бяха покрити с плетеница от бледи белези. Ровена неволно се запита кой ли белег е бил предназначен за краля.

— Не е чудно, че изглеждате така — изрече като на себе си тя. — Тази вечер предизвикахте на двубой всички с изключение на мен.

Гарет се обърна с блеснали очи. Къдрави тъмни косъмчета покриваха гърдите му. Ъглите на устата му се повдигнаха и образуваха нещо, което при не толкова добре владеещ се мъж би било развеселена усмивка. Едва сега Ровена разбра, че бе изрекла мисълта си гласно. Бързо се отпусна на стария килим пред камината и започна да плете косите си с неспокойни движения.

Гарет се изтегна на леглото и матракът падна почти до пода. Тъмната му глава се появи над дървената табла.

— Но никой не прие предизвикателството ми, нали?

— Толкова ли сте добър?

Той се изтегна по гръб на леглото и изръмжа нещо, което Ровена прие като съгласие. Като забеляза, че само разваляше косата си, се отказа от безнадеждното начинание. Колко й липсваха сръчните ръце на малкия Фреди! Тя въздъхна, легна на килима и се уви хубаво в наметката си. Липсваше й и топлата козина на кучето от залата. Замаяна от случилото се през деня, тя затвори очи. В следващия миг върху й падна тъмна сянка.

Гарет стърчеше над нея и Ровена спря да диша. Ей сега щеше да затвори устата й със силната си ръка, да притисне твърдите си устни в свивката на шията й… Ала нищо такова не се случи. Той й хвърли едно одеяло и й подаде камата си.

— Ако някой се опита да ти досажда — включително и аз, — използвай я.

Без да мигне, Ровена се взря в тъмните очи. След секунди леглото изскърца отново и Гарет изчезна от полезрението й. Тя зачака мълчаливо да чуе равномерното му дишане — сигурен знак, че е заспал, — но дълго време не чу нищо. Накрая заспа, стиснала в десницата си дръжката на малката кама.

 

 

Когато се събуди, Ровена беше сама в обляното от утринното слънце помещение. Тя стана, протегна скованите си крайници, разтърка очи. Пухената завивка се свлече в краката й. Смачканите чаршафи на празното легло бяха единственият знак, че някой го е използвал. Тя се огледа виновно, после с доволна въздишка се отпусна на мекия дюшек. Не помнеше преди колко години бяха продали и последното легло в Ревълууд. Сега всички спяха на стари сламеници в голямата зала. Претърколи се по корем и зарови лице в меката възглавница. С лекота се намести в отпечатъка на едрия мъж, който беше спал в леглото преди нея. Вдъхна дълбоко миризмата на кожа и гъши пух, претърколи се отново по гръб и се залюля, като се смееше от радост. Дървената рамка изохка протестиращо, но Ровена изобщо не й обърна внимание и продължи да се люлее, докато вратата се отвори.

Гарет застана на прага с чифт мокри панталони, преметнати на ръката му. Ровена моментално спря, но дюшекът под нея продължи да се люлее още цяла минута. Изражението на Гарет не издаде какво мисли, но Ровена за първи път в живота си се запита как ли изглежда в този момент. Опипа смутено главата си и откри полусплетена коса, още повече разрошена от съня.

Тя се опита да се усмихне.

— Добро утро, сър. Очаквам да чуя какво трябва да направя за вас.

Той вдигна вежди и затвори вратата. Ровена прехапа устни.

— Искам да кажа, като ваш паж, милостиви господарю. — Тя се плъзна от леглото, стараейки се да изглежда непринудено. — Седя тук и ви чакам, за да ви обслужа като паж. Разбира се, трябва да ми кажете какво да направя. — Ровена смутено изкриви лице и за миг се замисли дали не беше по-добре да даде обет за мълчание. Запъти се да вдигне одеялото от килима, но той й препречи пътя.

— Камата ми, моля. — И й протегна ръка.

— Тъкмо щях да я взема.

— Точно от това се опасявах.

Гарет отстъпи настрана и на минаване тя се докосна до него. Наведе се и затърси камата в гънките на завивката. Бутна я в ръката му и бързо се отдръпна назад. Гарет я мушна в ботуша си и се наведе да вземе останалите си вещи.

— В последната стая в края на коридора ще намериш ведро с топла вода. Вярно е, че е от вчера, но въпреки това можеш да я използваш.

Ровена равнодушно поклати глава.

— Не, господарю, нямам нужда. Къпах се миналия месец.

Гарет рязко вдигна глава и тя трябваше здраво да стисне зъби, за да не сведе очи пред заплашителния му поглед. Наистина ли едва вчера се беше окъпала в хладната, шумяща вода на потока, а после дълго лежа под топлото слънце, за да изсъхне? Този тиран никога нямаше да узнае това.

Гарет промърмори нещо неразбираемо и сръчно завърза кожените си ръкавици, после очаквателно й протегна ръце. Ровена моментално отстъпи назад, докато коленете й се удариха в ръба на леглото.

Гарет се покашля. От лъскавите ръкавици висяха кожени ремъци.

— Би ли била така добра да ги завържеш? — помоли той, олицетворение на измъчено търпение.

Ровена се приближи бавно. Истинският паж помагаше на господаря си да се облече, нали? Но какво трябваше да направи сега? Езичето й се подаде между устните, докато се опитваше да върже твърдите ремъци на здрав възел. Два пъти завърза палеца си, а третия път — малкия си пръст и кичур коса, заплела се между ремъците. Гарет изръмжа нещо неразбрано и издърпа ръката си.

— Тъй като не искам да загубиш всичките си пръсти и разкошната си коса, ще си намеря друг да свърши тази работа.

Ровена скри ръце зад гърба си и преплете пръсти. Гарет нетърпеливо навлече плетената ризница.

— Остани тук и ме чакай. Ще ида да намеря Блейн, за да му благодаря за гостоприемството. После потегляме.

Ровена си припомни тежката ръка между бедрата си и веднага си представи няколко начина, по които можеше да благодари на Блейн за гостоприемството — в повечето основна роля играеше грамадният боздуган на баща й. Тя се опита да скрие злобните си мисли, като си даде вид, че е заета да прибира разбърканите коси под шапката си. Когато Гарет излезе, тя вече седеше на леглото, скръстила ръце в скута си.

Чакането бързо я изнерви. Освен това мъничката искра в стомаха й много бързо се превърна в истински пожар. След като снощи се беше нахранила до насита, тя веднага разбра, че искрата беше глад. Толкова дълго беше живяла с това усещане, че то беше станало нормално за нея.

Кръстоса крака, след малко скочи и се заразхожда из стаята. Пи малко вода, изхвърли останалата през прозореца и пак седна. Парещата дупка в стомаха й се уголемяваше с всяка минута и заплашваше да я погълне.

Ровена отвори вратата и огледа коридора, после се измъкна навън. Беше по-рано, отколкото бе предположила. По стълбите лежаха неподвижни фигури в най-различни стадии на съня или пиянството. Ровена с мъка си проправи път между тях и слезе в рицарската зала. Един мъж се опита да я хване за глезена, но тя му се изплъзна сръчно, след което той изръмжа, уви се в наметката си и продължи да хърка.

Най-сетне Ровена се добра до масата, която под ярката светлина на утрото изглеждаше не по-малко изкусителна, отколкото под мътната светлина на факлите.

Когато след малко Гарет слезе шумно по стълбата, Ровена се обърна уплашено. Той спря изведнъж и се облегна на стената. Ровена разбра по изражението му, че е бил в празната им спалня. Като си представи колко се е стреснал от отсъствието й, в очите й светна злобно задоволство, но изчезна още преди Гарет да прекоси морето от налягали по пода мъже и жени. Тя се възползва от отклоненото му внимание, мушна ръце под масата и размаза малко мръсотия по бузите си.

Гарет отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Плъзна поглед по тялото й, от върха на главата до пръстите на краката, сякаш тайно се учудваше дали пък през последния час не са се появили магьосници, които са заменили хубавия му паж с това мръсно джудже.

Ровена го дари със сияеща усмивка.

— Омръзна ми да чакам, милорд. Надявам се, че не ми се сърдите.

— Естествено, че не.

По гневно издадената брадичка Ровена заключи съвсем правилно, че той я излъга. Усмивката й стана още по-широка. За съжаление не беше имала достатъчно време да намаже със сажди перленобелите си зъби.

— За в бъдеще настоявам да ми се подчиняваш — каза Гарет. — Освен ако не предпочиташ да паднеш в ръцете на някой нов сър Блейн.

Ударът улучи. Ровена скри чувствата си зад няколко цветисти думички, с които неволно се подигра на свръхточния му френски.

— А къде пребивава нашият благороден домакин? Няма ли да ни изпрати с добри пожелания на дългия път?

На устните на Гарет заигра лека усмивка.

— Боя се, че тази сутрин сър Блейн е малко… объркан. Все пак ни пожела лек път и каза да предам на новия си паж сърдечните му благопожелания. Даже възложи на главния си коняр да ти даде кон, с който да стигнеш до Карлеон.

Ровена улови ръката, която той й подаде, и си представи колко щеше да ревнува Мортимър, ако беше видял сър Гарет за ръка с новия му паж. Досега беше смятала пръстите си за лишени от всякаква грация, едри и груби, но те просто изчезнаха в голямата ръка на Гарет. В този миг чу шум и погледна надолу. Пред нея стоеше жълтото куче и тя го помилва с отсъстващ вид по главата. Това беше единственият начин, по който можеше да се сбогува с този верен приятел.

Кон? Това беше твърде преувеличено название за крантата, която й бе предоставил сър Блейн. Увисналият й гръб беше достатъчно широк за три момичета като нея. Ако при приближаването си не бе чула риене на копито, Ровена щеше да заключи, че животното е мъртво. Чу зад себе си шум, който прозвуча доста по-живо, и се обърна сърдито. Лицето на Гарет беше подозрително сериозно.

— Блейн винаги е можел да преценява по-добре жените, отколкото конете — отбеляза той.

Жена с повече опит сигурно щеше да възприеме думите на Гарет като комплимент, но Ровена не разбра намека. Топла муцуна се мушна под лакътя й. Жълтото куче я бе последвало на двора. Към него се бяха присъединили стар сив пес и грамаден дог, който й стигаше до хълбока. Догът я подуши любопитно и заби муцуната си в ръкава на туниката й.

— Махни се, моля те — изсъска тя.

Гарет смръщи чело. Жребецът му затропа неспокойно, уплашен от лая и виенето на кучетата. Ровена се опита да изгони кучето, но то продължи да дърпа ръкава й. Откъм подвижния мост се зададоха три дребни кученца и се присъединиха към събратята си с оглушителен лай. Каишките им, обсипани със скъпоценни камъни, блестяха под утринното слънце. Кучетата обкръжиха Ровена от всички страни и тя реши, че няма друг изход, освен да пренебрегне дяволското чувство за хумор на сър Блейн и да се настани на гърба на коня. Вдигна единия си крак, но в същия миг догът заби зъби в панталона й. Ровена стисна устни и напразно се опита да се освободи от озъбения звяр.

Накрая успя да възседне жалката кранта, но свободният й крак се люлееше безполезен от другата страна, без да може да й даде опора. Гарет поглади късата си брадичка. Позата му издаваше пълно спокойствие.

— Простете забавянето — изпъшка Ровена. — Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми помогнете да възседна това нещастно животно. Очевидно не мога да се справя сама.

Гарет плесна с камшика си и кучетата се оттеглиха. Даже жълтото се отдалечи, след като хвърли обвинителен поглед към приятелката си. Гарет сложи ръце на кръста й, спря и подуши облеклото й.

Да усети отново земя под краката си беше прекрасно, но когато Гарет рязко я обърна към себе си, радостта й се изпари в миг.

— Обикновено не съм неучтив, но трябва да настоя да се измиеш. Щом кучетата започнат да тичат след някого, това е знак, че мирише, и…

Той замлъкна. Ноздрите му потрепнаха. Погледът му се плъзна по тялото й и спря на печеното пилешко бутче, което висеше от скъсания й ръкав. Хвана го с два пръста и го хвърли на глутницата кучета, които ги наблюдаваха отдалеч. Животните нададоха радостен лай и се нахвърлиха върху пилето.

Гарет се обърна отново към Ровена и я подкани с поглед. Тя кимна безмълвно и вдигна ръце. Той бръкна под туниката й и извади питка хляб, две парчета свинско филе, буца задушени сливи със стафиди, три глави лук и полуизгнилата ябълка, която вчера беше извадила от устата на глигана. Когато я освободи от всички хранителни припаси, той отново протегна подканващо ръка. Ровена послушно свали туниката си и му я подаде. Скъсаната дреха също отиде сред кучетата.

Ровена едва успя да скрие мъката си, когато съкровищата, които беше събрала с толкова мъка, изчезнаха в жадните кучешки усти. Малкият Фреди толкова щеше да се зарадва на сливите със стафиди! Ровена потрепери в тънката си риза. Рицарят беше жесток… повече от жесток — той беше чудовище!

Гарет отвърза кошницата, която висеше на седлото му, и я пусна пред краката на Ровена. Вдигна с един пръст брадичката й и я погледна въпросително. Очите й бяха сухи, устните ожесточено стиснати.

— Нима си помисли, че ще те оставя да гладуваш?

Мълчанието й беше достатъчен отговор. Чернилката от лицето й полепна по пръстите му. Той вдигна капака на кошницата и й показа два пресни хляба, малко гърненце с жълто масло и три парчета салам. Чу къркоренето на стомаха й още преди тя да го е усетила.

Ровена затвори капака с крак и седна върху кошницата. Улови с две ръце крака му и го погледна умолително с очи, сериозни и сини като небето.

— Нали няма да я хвърлите на кучетата? Не бива да го правите! Кажете ми, че няма да го направите!

Гарет не можа да си обясни реакцията й. Клекна пред нея, убеден, че ако искаше да хвърли храната на кучетата, трябваше да хвърли и нея. Ръцете й бяха гладки и меки — и без мръсотията, която загрозяваше лицето.

— Помолих прислужниците в кухнята да ни сложат прясна храна за закуска — заговори той бавно и търпеливо. — Реших, че е по-приятно да закусим на открито, отколкото сред отвратителните остатъци от снощното празненство.

Ровена стана толкова внезапно, колкото беше седнала. Подаде кошницата на Гарет и кимна, зарадвана от тежестта й.

— Естествено. Това е отлична идея. Да сложим край на нощния пост. В някои дни в Ревълууд нощният пост траеше до следващата вечер. Имахме много работа, а чакането увеличаваше радостта от предстоящата вечеря и възбуждаше апетита. — Ровена бъбреше, без да мисли, защото знаеше, че ако даде воля на апетита си, можеше да погълне и Гарет заедно с кошницата. Той я завърза отново на седлото и попита тихо:

— Много ли си гладна?

Ровена заби пети в пръстта и вдигна рамене, Проследи изпод полуспуснатите си мигли как той отвори капака и отчупи парче хляб, толкова пресен, че едва не й стана лошо от сладкия му аромат. Не смеейки дори да диша, тя зачака той да започне да яде и да й хвърли коричката. За малко да не протегне ръце, когато той й хвърли цялото парче. Без да каже дума, Гарет възседна коня си. Ровена притисна към гърдите си чудото от брашно и мая, намести се на гърба на своята кранта и го последва към тесния мост над езерото, което се синееше недалеч от замъка.

 

 

Както бе обещал Гарет, двамата направиха почивка на една слънчева полянка. Той яде малко, очевидно доволен да лежи на няколко стъпки от нея в тревата и да я гледа как яде. Без да бърза, Ровена изяде двете парчета салам и едно голямо парче мазно жълто сирене. Ардендон, замъкът на сър Блейн, се издигаше в далечината на висок хълм и разкриваше пред очите на Ровена величието и разкоша си, които снощи не бе успяла да види. Слънчевите лъчи се пречупваха в сивите плочи, с които беше покрит замъкът, и хвърляха сенки зад кръглата кула. Ровена въздъхна, трогната от толкова красота, и със замечтано изражение облиза пръстите си.

Вдигна глава и видя, че Гарет се взираше в устните й с хипнотична настойчивост. Когато погледът му се плъзна към очите й, тя видя в тях чувство за вина — внезапно той скочи и сърдито й заповяда да побърза.

Скоро навлязоха в гъста гора. Земята под дърветата беше обрасла с папрати. Пълният стомах на Ровена разпространяваше в тялото й приятна топлина. Замаяна от ситите си сетива и меланхоличния ритъм на жалката кранта, тя затананика. Припомни си баладата, която бе изпълнил снощи Мортимър, и запя с топъл алт:

Красивата Илейн

бе подло убита.

Невярното й сърце

замлъкна в болка.

Гарет се раздвижи с такава бързина, че старият кон едва бе направил една крачка, когато рицарят сграбчи Ровена за яката и я издърпа от гърба му. Повлече я напред, докато я опря в кората на едно дърво. Без да иска, тя си припомни мъжа, който беше блъснал жената в стената на крепостта.

Ноздрите на Гарет трепереха неудържимо.

— Не пей тази песен! Нито сега, нито когато и да било. Никога.

Мрак, по-дълбок от всяка нощ, чернееше в очите му. Дори когато я пусна, тя едва намери сили да кимне, лишена от глас от странно нежното докосване на ръката му в метална ръкавица по бузата й.

Той се запъти обратно към коня си, без да чуе слабото й „Както желаете, милорд“.

Коленете й трепереха. Гарет се метна на гърба на коня и го подкара напред. Нима я бе забравил? Ровена се опита да прецени дали имаше шанс да обърне крантата към Ардендон и там да попита къде е пътят за Ревълууд. В този миг Гарет обърна едрия жребец. Животното затанцува и блещукащата му копринена козина образува великолепен контраст с черно облечения мъж на гърба му. Гарет и конят изглеждаха като едно същество, толкова прецизни и добре съгласувани бяха общите им движения. Двамата спряха и зачакаха. Само развяващата се от лекия бриз конска грива показа на Ровена, че това бяха живи същества, а не продукт на гладните й фантазии от Ревълууд.

Без да каже дума, тя възседна старата кранта и зарови пръсти в оскъдната й грива, за да скрие треперенето им.

 

 

Късно следобед слънцето изчезна зад непроницаема стена от облаци. Денят се предаде без съпротива на здрача, когато Гарет и Ровена напуснаха римския път и се скриха в гора от стари дървета. Ровена се взираше замислено в короните на шумящите дъбове. В скърцащите клони вятърът шепнеше за дъжд. Дърветата бяха толкова големи, че тя изобщо не би могла да обгърне някое стъбло с ръце. Когато изведнъж започна да различава лица в прастарата кора, тя устреми поглед право напред и се приближи по-плътно до Гарет.

Широките му рамене загубиха заплашителността си и започнаха да й вдъхват утеха също както ритмичното плющене на юздите. Някъде наблизо зави вълк и по гърба на Ровена пробягаха страхливи тръпки. Гарет се обърна и я погледна, но тя не можа да разбере какво изразяваше погледът му в слабата светлина на гората.

С дългата коса и блещукащите в мрака бели зъби той приличаше досущ на вълк единак. Веднъж Ъруин им беше разказал за някакво чудовище от ада, наполовина човек, наполовина вълк, който примамвал красиви девици в гората, за да се наслади на крехкото им месце. Ровена се опита да си подсвирква, но скоро се отказа. Явно не беше в настроение за такива неща. Затова забави коня си и изостана на сигурно разстояние от Гарет.

Изведнъж, без никакво предупреждение, от едно дърво излетя сребърно-сив прилеп и падна върху Гарет с оглушителен вик. Ударът беше толкова силен, че го хвърли от седлото. В тихата гора отекна вик. Крантата на Ровена му отговори с първия признак на живот за този ден — вдигна се на предните си крака и диво заудря с копита. Неподготвена за този изблик, Ровена се озова на влажната земя. Шапката падна, косата й се разпиля и закри гледката пред очите й. Само чу приглушеното проклятие на сър Гарет.

Когато приглади косата си назад, тя видя господаря си да лежи по гръб на земята. Над него се бе навела въоръжена фигура. Цветистите му проклятия извикаха червенина на бузите й и тя скочи, но не можа да реши дали да се намеси.

— Предай се! — изкрещя дребното същество с огромен шлем на главата и го заудря по гърдите.

Ровена нервно пристъпваше от крак на крак. Защо Гарет просто не отхвърлеше противника си? Да не би да се беше наранил при падането? От друга страна пък, очевидно имаше достатъчно разум и глас, за да ругае като каруцар.

Най-накрая Ровена реши, че познатият дявол е по-добър от непознатия. Наведе се, грабна една пръчка и удари фигурата по главата.

Странното същество простена и падна настрана. Гарет се претърколи и удари с юмрук по земята. Като чу смеха му, Ровена стреснато отстъпи крачка назад. Погледна го намръщено, защото не откри нищо развеселяващо във факта, че го беше спасила от нахалния нападател.

Дребната фигурка в тежка ризница простена отново и се изправи. Ровена бързо вдигна тоягата, готова да се сбие и с двамата, ако абсолютно неуместният смях на Гарет не секне веднага. Все още смеейки се, той вдигна ръка да я спре.

Когато нападателят свали шлема, под излъскания метал се показа гладка тъмна коса. Тъмните очи, които святкаха под косата, бяха странно познати. Ровена премести поглед от странното същество към Гарет и пак се запита дали не другите двама, а тя бе загубила ума си.

Гарет се надигна пъшкайки.

— Позволи ми да ти представя сестра си Марлис.

Марлис разтърка главата си и огледа мрачно Ровена.

— Новата ти курва има здрав удар.

— И беше съвсем заслужен, ако ми позволиш да добавя. — Гарет протегна дългите си крака, пъхна едно клонче между зъбите си и небрежно обясни на Ровена, без да откъсва поглед от сестра си: — Марлис умира от удоволствие да ме издебне при завръщането ми в Карлеон. Смята, че съм длъжен да бъда винаги нащрек. Колко време си висяла на дървото, скъпа? Два дни? Или една седмица?

Марлис направи крачка към него и ръждивите й наколенници изскърцаха.

— Не си въобразявай, че ще си губя времето с теб, скъпи братко. Очевидно успехът пред жените ти е замаял главата и вече не си в състояние да преценяваш правилно.

Ровена беше твърде разтревожена от грозната дума, с която Марлис я бе нарекла, и от бъдещите им отношения, че изобщо не забеляза кога младата жена застана пред нея. Марлис се разкрачи и опря ръце на хълбоците. Ровена примигна, опитвайки се да разбере дали и лицето беше така плашещо като косата. Вместо да приглади назад тъмната маса, Марлис разтърси глава, за да нападат косите по лицето й, и Ровена не беше в състояние да прецени възрастта й.

Когато Марлис протегна ръка и нави на пръстите си един пшеничено-рус кичур, Ровена с мъка се пребори с желанието да отметне глава назад. Златният кичур не можа да прикрие факта, че под ноктите на момичето имаше кал. Марлис се взря като хипнотизирана в косата, после внимателно плъзна пръст под носа на Ровена и тя едва се сдържа да не се разкиха.

— Хубава — установи Марлис и презрително изкриви устни: Гарет се изправи и застана зад Ровена.

— Махни си ръцете, скъпа сестричке. Тя е моя, не твоя. — Не докосна Ровена, но не беше и нужно.

— Откъде намери това нещо?

— Спечелих я на зарове.

Марлис вдигна едната си вежда, която личеше под гъстата грива.

— Колко оригинално. Винаги ли се облича като момче или по време на пътуването си променил вкуса си?

— Не е нужно да отговоря на този въпрос, нали?

Марлис обиколи Ровена, като я оглеждаше внимателно.

— Тя… говори ли или само удря?

Ровена изведнъж се почувства като християнка между два лъва.

— Разбира се, че мога да говоря — изсъска гневно тя, ала Марлис не й обърна внимание.

— Има ли си име?

Отдавна забравената гордост накара Ровена да отговори:

— Казвам се лейди Ровена Фордис.

Марлис и Гарет се спогледаха, толкова бързо, че Ровена го помисли за плод на въображението си. Въпреки това фините косъмчета на тила й настръхнаха.

Марлис изпухтя презрително и най-сетне я удостои с учтивостта да й заговори направо.

— Изглеждаш доста различна от дамите, които съм виждала досега.

— Тя би могла да каже съвсем същото за теб — вметна Гарет. Марлис направи гримаса и изведнъж заприлича на упорито хлапе. После пъхна два пръста в устата си и изсвири. Между дърветата се появи петниста кобила, рошава и тромава като господарката си. Без да помоли брат си за помощ, Марлис се метна на гърба на кобилата и ризницата й издрънча заплашително. Тя посочи с глава жалката кранта на Ровена и попита:

— И това ли спечели или трябваше да го вземеш за наказание, че си изгубил?

Гарет също възседна жребеца си.

— Животното е свидетелство за странното чувство за хумор на Блейн. Трябва да яздим бавно, за да не го изтощим до смърт. — Пренебрежителният му поглед сякаш включи и Ровена.

— Жалко, че не си го направил досега. — Марлис подкара коня си с лек натиск на бедрата.

В сърцето на Ровена пламна съчувствие към бедната кранта. Тя я помилва по главата, възседна я и последва брата и сестрата в непрогледния мрак.

Когато пристигнаха в Карлеон, започна да вали. Капките падаха от небето като камъчета и удряха немилостиво. Ровена забеляза бегло тесен подвижен мост, сенчест двор и високи черни кули. Гарет сложи силните си ръце на кръста й, вдигна я от гърба на коня и я въведе през отворената врата във вътрешността на замъка.

Задъхана и мокра до кости, тя се озова в черен мрак. Вдигна глава, но не различи нито таван, нито покрив, които биха означавали край на мрака над нея. Едва когато дишането й се успокои, забеляза, че е толкова тъмно, защото на всяка стена светеха само мънички точки. Восъчни свещи. Восъчни свещи в зала, която дори факлите не можеха да осветят както трябва. Когато Гарет се отдалечи, тя изведнъж затрепери от студ в мокрите си дрехи.

Шумно звънтене и скърцане, подплатено с проклятия, възвести влизането на Марлис.

— Дунла! — изкрещя тя и влезе навътре в помещението. Блесна светлина и се задвижи към тях. Ровена беше готова да повярва, че някоя свещ е паднала от стената, но като се вгледа по-внимателно, видя сбръчкана старица, която излезе от коридора в другия край на залата. Държеше в ръка факла и почти я влачеше по пода. В мътната светлина Ровена видя, че каменният под на залата не беше посипан с трева, а покрит с ориенталски килими. Скъпоценни ориенталски килими. Цяло море от лукс…

Жената се заклатушка право към Ровена. Спря пред нея, дари я с беззъба усмивка и вдигна един изкривен от артрита пръст. Ровена се наведе към лицето й. Жената излъчваше миризма на чай от салвия. Тя приближи устата си към ухото на Ровена и извика с все сила:

— Добре дошла!

Ровена отскочи назад и се удари болезнено в близкия стол. Гарет почти коленичи, за да целуне старицата по сбръчканата буза. Тя го прие със сияещо лице.

— Дунла е почти глуха — обясни той — и смята, че ние също сме глухи.

— И това не е далеч от истината, защото ни крещи от най-ранните ни детски години.

Гласът на Марлис събуди ехото във високото помещение. Някъде над главите им явно имаше таван. Ровена бързо се отдръпна назад, когато Дунла се обърна рязко и за малко не подпали панталона й с факлата си.

Гарет успя да улови старицата за крайчето на шала, но също трябваше да се спаси със скок от опасната зона. Ровена се закиска, но веднага спря, когато рицарят я посочи с пръст.

Тя наклони глава и проследи с нарастващо учудване как Гарет задвижи ръцете си, сякаш изпълняваше някакъв странен танц. Дунла се полюляваше и факлата в ръката й хвърляше странни сенки по лицето на господаря й. Някъде в мрака Марлис дишаше шумно. Накрая Дунла направи нещо като реверанс и бутна Гарет настрана. Той хвърли неразгадаем поглед към Ровена и прекоси мрачната зала, без да спре никъде и без да вдига шум.

Ровена се загледа след него, докато усети, че някой я дърпа за панталона. Дунла се запъти към коридора в дъното на залата, като я теглеше за панталона, без да я е грижа, че остатъкът от момичето не я следваше.

— Какво иска тя? — пошепна Ровена. — Какво й каза той?

Гласът на Марлис прозвуча от мрака.

— Нареди й да ти даде да ядеш, а после да те отведе в стаята му.

Старицата неумолимо я теглеше към коридора и износеният й панталон всеки момент щеше да се скъса. Кънтящ смях подчерта последните думи на Марлис.

— Каза й още, че непременно трябва да се изкъпеш.

Ровена последва неохотно старицата. На излизане хвърли поглед назад, но видя само блестящи бели зъби, оголени сякаш в гладна усмивка. В главата й отново отекна ревът на вълка от гората.