Тереза Медейрос
Отмъстителят (25)

24

Ровена прекоси устремно просторния двор. Дори калта под тънките подметки на обувките й не беше в състояние да я спре.

Облаците се бяха разсеяли и откриха толкова яркосиньо небе, че въпреки онова, което й предстоеше, Ровена крачеше леко и едва ли не безгрижно. Слънцето рисуваше златни и сребърни ивици по долната страна на облаците.

При новината за арестуването на Гарет тълпата, която се бе събрала пред портите на замъка, се разотиде доволно. Вратите на Ардендон отново се отвориха. Бреговете на езерото бяха яркозелени. По стръковете трева и пъпките искряха дъждовни капки като диаманти. Заслепена от толкова много светлина, Ровена се наведе и влезе в малкия параклис.

Навсякъде висяха паяжини и една от тях се закачи на лицето й. Тя я избърса бързо, боейки се, че отмъстителният й обитател ще падне на главата й. В каменния параклис все още цареше зимен студ. Очите на Ровена свикваха трудно с мрака, пронизан от отделни слънчеви лъчи, успели да проникнат през прашното прозорче високо над олтара. Ноздрите й потрепериха от миризмата на гнило и забрава.

До стените бяха струпани ниски махагонови пейки. Ровена едва успя да се пребори с неудържимото желание да се изсмее истерично, питайки се дали пък Блейн не ги беше струпал тук, за да освободи място за танци. Архангел Михаил, вдигнал високо пламтящия си меч, я гледаше намръщено. От сянката пред олтара се чу тихо ръмжене.

Шумът беше толкова ужасен, че Ровена се вцепени, фините косъмчета на тила й настръхнаха. Веднъж вече беше чула такъв шум: у дома, в Ревълууд. Един ден, точно когато излезе от реката, пред нея се изправи бесен язовец. От устата му капеше кървава пяна. Ровена се уплаши до смърт, но накрая милосърдието победи и тя сложи край на страданията му с ловния си нож. Сега прокле меката пола, в която беше облечена — защо нямаше джоб, в който можеше да пъхне ножа си?

Ръмженето се повтори, последвано от задавен стон.

— Дявол да го вземе! — изрева дрезгав глас.

Ровена изтри потните си ръце в полата и бавно се запъти към олтара.

— Гръм и мълния! — От пода скочи облечена в тъмно фигура. Тя потрепери и се сгърчи, напълни дробовете си с въздух и изстена измъчено. Ровена се скри зад една пейка. Оттам чу още едно грозно проклятие, последвано от шумно стържене.

Тя се надигна и се вгледа към олтара. В яркото петно от слънчева светлина, заобиколено от безброй златни прашинки във въздуха, стоеше грозното същество, което проклинаше господа и опустошаваше стария параклис. Съществото трепереше. Лицето му изобщо не се виждаше зад завесата от сплъстена тъмна коса. От него струеше миризма на гнило, по-силна дори от страха. Ровена пристъпи по-близо. Съществото хвърли олтарната кърпа на пода и започна да я тъпче. Ръка в тежка кожена ръкавица размаза дебелите паяжини по олтара.

Тънки пръсти като нокти на хищна птица посегнаха към златния кръст.

Ровена стъпи здраво на краката си и гласът й отекна звънък и ясен в сводестото помещение.

— Остави реликвата. Тя пази Ардендон от зли духове.

Марлис се обърна като ужилена, стиснала кръста в десницата си, с широко отворени очи, сякаш очакваше да види пред себе си самия господ-бог със светкавица в ръка, дошъл да я накаже за богохулствата. Упорито вирнатата брадичка не се отпусна.

— Така си мислиш ти — отбеляза язвително тя. Ровена направи още една крачка към нея.

— Ако си очаквала всемогъщия, боя се, че ще те разочаровам.

Марлис отпусна рамене. Ровена внимателно взе кръста от ръката й и го постави обратно в месинговата му поставка. Ръмженето, което я бе уплашило, бяха всъщност хълцанията на Марлис, толкова дълбоки и гърлени, сякаш сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Ровена посегна и помилва тръпнещото рамо на Марлис, боейки се, че тя ще се нахвърли върху нея като диво животно и ще й отхапе някой пръст. Марлис се вцепени под докосването й, но след миг отметна глава назад и Ровена можа да види под тъмните кичури зачервени от плач очи. Сега обаче те святкаха злобно и тя бе готова да избяга.

— Какво искаш, по дяволите? Да не си дошла да ми кажеш, че са го обесили?

Ровена пое дълбоко въздух.

— Никога не бих помислила, че ще се скриеш в параклиса.

Марлис изтупа праха от жакета си с кратки движения, които болезнено напомниха на Ровена за Гарет.

— А ти какво предпочиташ: да се нагиздя с бяла рокля и да плача на рамото на Блейн, докато брат ми виси на бесилката?

— Невъзможно. Ти нямаш бяла рокля. И не можеш да плачеш като дама.

— Защото нямам опит като теб. — Марлис се облегна небрежно на олтара и отново възвърна обичайната си дързост. — Какво искаш?

— Да помогна на Гарет.

Марлис изпухтя презрително.

— Вероятно ще помагаш на палача да го обеси. Без онова жалко представление снощи в залата хората нямаше да побеснеят така срещу Гарет. — За да покаже презрението си към Ровена, тя започна демонстративно да чисти калта под ноктите си.

Ровена несъзнателно изтри с два пръста праха от олтарната маса.

— Аз знам кой е убил Илейн.

Един мускул на шията на Марлис потръпна. Тя вдигна рамене.

— Ако вярваме на тълпата отвън, това се знае от всички.

Ровена я дари с предизвикателна усмивка.

— Но ние с теб знаем, че не са прави, нали? — Тя скръсти ръце зад гърба си и направи няколко крачки към вратата.

Тихият смях на Марлис я разтрепери.

— И кой, според теб, е утрепал старата вещица?

Ровена вдигна учудено едната си вежда.

— Защо я наричаш „стара вещица“? Гарет твърди, че си я обожавала.

— Гарет не знае нищо. — Ровена мълча, докато Марлис продължи сърдито: — Прекрасната дама ме викаше в покоите си само когато нямаше с кого другиго да си играе. Започваше да ми плете косата с дългите си пръсти, докато й омръзваше. Тогава ме отпращаше и започваше да си търси друго развлечение.

— Например Гарет?

— Например Гарет. — Марлис се усмихна злобно. — Но понякога не си отивах. Тя си мислеше, че съм излязла, но се лъжеше.

Ровена сведе глава.

— Скривалището в шкафа.

Марлис кимна тържествуващо.

— Наблюдавах я. Видях как тъчеше отровната си мрежа около Гарет, как го учеше на придворни маниери и танци. Отначало той се бранеше, като муха, заловена в лепкава паяжина. Но много бързо спря да се брани. Кой би могъл да устои на сладостта й? — Ровена затвори за миг очи. Не искаше да слуша историята за любовта между майка й и Гарет, но не беше в състояние да спре изповедта на Марлис. — Брат ми се оказа усърден ученик в изкуството на любовта. Учеше бързо и следваше всяко нейно указание. Но не е нужно да ти обяснявам тези неща, нали? — Марлис се обърна с гръб към Ровена. Опря се на олтарната маса и стисна ръце в юмруци, за да спре прилива на чувства.

Ровена отново пристъпи по-близо.

— Беше ли в шкафа в нощта, когато Илейн бе убита? Видя ли как Гарет влезе?

Марлис сви рамене и се изсмя горчиво.

— Всичко видях. Първо баща ти се вмъкна в спалнята през прозореца, а когато Гарет нахлу като разярен ангел на отмъщението, отново излетя, сякаш му бяха пораснали крила. Видях как Гарет вдигна меча си над Илейн, но в следващия миг го пусна в краката й. Видях как Илейн се хвърли на леглото, сякаш черното й сърце се бе пръснало…

Ровена я хвана здраво за лакътя.

— А после?

Марлис изтръгна ръката си. Погледът й падна върху следите в праха, които образуваха разкривените букви на името й, и тя ги изтри с гневно движение.

— Ти знаеш, нали? — попита тя. Ровена беше готова да се закълне, че в гласа й звънна нежност. — Аз бях последна. Аз я убих. После те измъкнах от окървавените й ръце и те отнесох на баща ти.

Марлис се обърна рязко и косата откри лицето й. Ровена потрепери — за втори път виждаше това невероятно красиво лице, което Марлис отчаяно се стремеше да скрие. Погледите им се срещнаха. Марлис се усмихна и по гърба на Ровена пробягаха тръпки на ужас. Въпреки това тя не се предаде.

— Трябва да му кажеш. Достатъчно е наказан. Миналата нощ и аз бях наказана за мълчанието си. Как смяташ, колко още можем да продължим така? Тогава си била само деветгодишна. Наранено малко момиче. Той ще ти прости.

Марлис изкриви устни.

— И ти си като проклетия Мортимър. Непрекъснато изкарваш старата история на бял свят, дълбаеш в старите рани, докато отново бликне кръв.

— Мортимър? — повтори глухо Ровена и отстъпи крачка назад.

— Ровена! — произнесе предупредително Марлис.

Още една крачка. Ровена се удари в една преобърната пейка, обърна се рязко и хукна да бяга. Ала още преди да е стигнала до вратата, Марлис падна върху нея и я затисна с цялата си тежест върху каменните плочи. Хвана плитката й и дръпна главата й назад с такава сила, че очите й се напълниха със сълзи.

— Горе главата, малката. Първият хленч ще ти бъде и последният.

Когато леденостуденото острие на ножа разкъса нежната кожа на гърлото й, Ровена се отпусна безсилно.