Айзък Азимов
Камъче в небето (3)

Един свят — или много?

Все още възбуден от интервюто с представителите на пресата във връзка с предстоящата експедиция на Земята, Бел Арвардан усещаше, че сърцето му бие в синхрон с пулсациите на сто милиона звездни системи, които съставяха Галактическата империя. Вече не ставаше дума за това да те познават в един или друг сектор. Успее ли да докаже теориите си относно Земята и щеше да изгради солидна научна репутация на всички обитаеми планети от Млечния път, на всички планети, на които бе стъпил човешки крак през хилядолетията на космическа експанзия.

Никак не беше лек пътят, който бе изминал към висините на науката, където го очакваше така мечтаната слава. Макар едва на тридесет и пет, научната му кариера бе безкраен низ от превратности. Началото бе дадено с истински взрив, който бе разтърсил залите на Арктруруския университет, където Бел бе титулуван за старши археолог на безпрецедентната възраст двадесет и три години. Взривът — отекнал надалеч, макар и лишен от материална субстанция — се изразяваше в отказа на редакцията на „Журнал на Галактическото Археологическо Общество“ да публикува дори част от неговата научна дисертация. За първи път в историята на университета се отказваше публикуване на дисертация за придобиване на старша научна степен. Излишно е да се добавя, че също така за първи път в историята на този журнал с изградена репутация, отказът бе формулиран по такъв глупав начин.

Непосветеният в тайните на археологията едва ли би могъл да си обясни причината, поради която един суховат научен труд, наречен „По въпроса за античността на археологическите находки в Сириуския сектор, разгледан в светлината на Радиационната хипотеза за човешкия произход“ би предизвикал такъв гневен отклик. Истината обаче беше, че Арвардан бе обявил за свое изобретение хипотеза, която за първи път е била изказана от група привърженици на метафизиката, същността на която се свеждаше до предположението, че човечеството се е появило на една-единствена планета и постепенно е заселило цялата галактика. Това беше любимата теория на модерните писатели на фантастика и bete noire за всеки уважаващ себе си археолог в пределите на Галактическата империя.

Но Арвардан скоро накара другите да се съобразяват с него и само след десетина години го считаха за най-големия специалист по доимперските култури, някои от които все още съществуваха необезпокоявани в задния двор на Галактиката.

Така например, Бел издаде монография за механистичната цивилизация от сектор Ригел, където еволюцията на роботите бе довела до появата на отделна култура, просъществувала векове наред, докато накрая далечните и усъвършенствани потомци на първите метални роби лишили човека от неговата ръководна роля и създали предпоставки всемогъщата флотилия на вожда Морай да вземе властта в свои ръце. Според ортодоксалната археология, човекът се е появил и еволюирал независимо на различните планети, а примери за нестандартни култури от типа на тази в района на Ригел се използваха за да потвърдят, че расовите различия са се изглаждали в последващото смесване. Арвардан с лекота разгромяваше подобни концепции, а в примера с Ригел изтъкна, че робокултурата се явява естествен изразител на икономическите и социални сили, характерни за този период и за конкретния галактически район.

Следващата тема бяха варварските светове на Офиоки, които ортодоксалната археология сочеше като типичен пример за примитивно човечество, все още недостигнало стадия на междузвездни пътешествия. Всички учебници използваха системата Офиоки като доказателство за Теорията на смесването, според която човечеството е кулминационна точка от еволюцията на всички планети с водно-кислороден химичен състав, определени температурни и гравитационни параметри и че всички негови разновидности могат да се смесват, като това се осъществява, когато бъде достигнат етапа на междузвездните пътешествия.

Но Арвардан откри следи от по-ранни цивилизации, предхождали варваризма на Офиоки и съумя да докаже, въз основа на записи от този период, че още в онези далечни времена е била осъществявана междупланетна търговия. Последният удар бе нанесен, когато той демонстрира, по един неоспорим начин, че човекът е емигрирал в този регион на доста напреднал етап от своето развитие.

Едва след тези разкрития „Жур. на Гал. Арх. Общ.“(общоприетото съкращение на това научно издание) се съгласи да публикува дисертацията на Арвардан — близо десет години след написването й.

И ето че сега Арвардан отново бе поел за да търси доказателства за своята теория към една от най-незначителните планети в Империята — планетата на име Земя.

Арвардан се приземи на единствената територия, с която Империята се разпореждаше на Земята, къс земя сред безжизнените хълмове, в платата на север от Хималайския масив. Едно от малкото незасегнати от радиоактивността места, именно тук бе издигнат блестящ палат, в който нямаше и следа от земната архитектура. Всъщност, палатът беше точно копие на вицекралските дворци, построени на многобройни и далеч по-богати планети. Земята наоколо бе старателно обработена. Острозъбите камънаци бяха покрити с плодородна почва, наторявани, редовно поливани, обгърнати в изкуствена атмосфера и климат — с други думи този малък къс земя бе превърнат в миниатюрна градина с разцъфнали цветя и тучни поляни.

Енергетичните разходи, необходими за да се поддържа това творение на човешката ръка, според земните стандарти бяха неимоверни — но само капчица в морето за огромните възможности на десет милиона планети, чийто брой непрестанно растеше. (Беше изчислено, че само през 827 година от Галактическата ера, всеки ден средно по петдесет планети са получавали провинциален статус, едно от условията за което е населението да нахвърля петдесет милиона души).

В това неземно местенце живееше Прокураторът на Земята и случваше се, макар и рядко, заблуден от този изкуствено съграден и поддържан лукс, да забрави, че всъщност е Прокуратор на един прогнил свят и да си припомни, че е потомствен аристократ.

За разлика от него, жена му беше лишена от склонността към подобни самозаблуждения, особено в мигове като този, когато можеше ясно да различи границата между изкуствената обетована земя и злокобно назъбените скали отвъд нея. В подобни моменти нито разноцветните фонтани (които нощем фосфоресцираха като леден пламък), нито покритите с цветя пътеки, или идиличните горички, бяха в състояние да прогонят мисълта, че се намират в изгнание.

Всичко това вероятно може да обясни защо Арвардан беше посрещнат далеч по-сърдечно, отколкото го изискваше протоколът. В края на краищата, за Прокуратора Арвардан бе като полъх на Империята, носещ със себе си мириса на безгрижието и свободата.

Арвардан също откри немалко причини да изпитва възхищение.

— Всичко това — възкликна той, — е направено чудесно и с много вкус. Удивително е, когато можеш да се любуваш на подобни великолепни образци на централната култура в такива затънтени местенца на Империята, лорд Ениус.

Ениус отвърна с усмивка.

— Опасявам се, че дворът на Прокуратора на Земята е далеч по-приятен за посещение, отколкото ако за обитаване. Той е като куха черупка, която кънти, когато я почукаш. Достатъчно е да се запознаете със семейството ми и с всички приближени на двора и можете да считате, че сте изчерпили всичко, което централната култура е донесла тук. Не изглежда много, нали?

Беше късен следобед, седяха в колонадата, слънцето бавно се спускаше към назъбения, обвит в мъгла хоризонт, а въздухът бе изпълнен с уханията на цветя.

Невежливо би било от страна на Прокуратора да прояви любопитство към делата на своя гост, ако човек не се съобразява с последствията от мъчителната изолация, далеч от бляскавия светски живот на Империята.

— Дълго време ли ще останете, доктор Арвардан? — попита Ениус.

— Все още не зная със сигурност, лорд Ениус. Изпреварих останалите членове на експедицията за да се запозная предварително с особеностите на земната култура и да изпълня необходимите юридически изисквания. Уведомиха ме, между другото, че трябва да получа разрешение от вас, за да издигна лагери в местата, към които проявявам интерес.

— О, разрешавам, разрешавам! Но кога ще започнат проучванията? И какво всъщност очаквате да откриете на това забравено от всички място?

— Надявам се, ако всичко върви според плановете ми, до няколко месеца да вдигна първия лагер. А що се отнася до предположенията ми — да си призная, не споделям становището ви, че планетата е чак толкова изостанала. Всъщност, тя е уникална в нашата галактика.

— Уникална? — повтори объркано Прокураторът. — Ни най-малко! Това е една съвсем обикновена планета. Това е една ужасна дупка, долно свърталище — наречете го както искате — само не и най-уникалната планета в галактиката. Гади ми се дори, когато трябва да говоря за нея, защото за мен Земята винаги ще бъде един недодялан, провинциален свят.

— Но този свят е радиоактивен — възрази Арвардан, донякъде смутен от такъв яростен отпор.

— Е, и какво от това? Хиляди планети в галактиката са радиоактивни, немалко от тях дори повече от Земята.

В този момент вниманието им бе привлечено от количката с напитки, която се плъзна безшумно и спря пред тях.

Ениус махна с ръка и попита:

— Какво ще обичате?

— Нямам особени предпочитания. Липов коктейл.

— Лесна работа. Ей сега ще смесят съставките… със, или без ченсей?

— Само капчица — отвърна Арвардан, показвайки с показалец и палец.

— След миг ще е готов.

Дълбоко в утробата на бар-количката (може би най-широко разпространеното творение на човешката изобретателност) механичният, неодухотворен барман се зае да смесва поръчания коктейл, като изчисляваше пропорциите до атом, всеки път ги повтаряше с неизменна точност и по такъв начин оставаше ненадминат в уменията си, сравнен дори с най-вдъхновения коктейл-майстор с човешки произход.

Сякаш от нищото изникнаха две високи чаши, очаквайки подобаващ прием.

Арвардан вдигна чашата със зелената течност и за миг опря хладната й повърхност в бузата си. Сетно докосна с устни ръба и отпи.

— Точно както го обичам — отбеляза той. След като остави чашата на прикрепената към креслото му подложка, той продължи: — Както казахте, Прокураторе, има хиляди радиоактивни планети, но само една от тях е обитаема. Тази планета.

— Вярно… — Ениус облиза устни, след като на свой ред отпи от поръчания коктейл, — може би, наистина е уникална в това отношение. Но това е едно незавидно отличие.

— Става дума за статистическа уникалност — обясни Арвардан. — Която, на свой ред, ни разкрива невероятни перспективи. Според твърденията на биолозите, на нито една планета, на която съществува радиоактивност над определена граница, не може да възникне и да се развие живот… А радиоактивността на Земята далеч надхвърля тази граница.

— Интересно. Не го знаех. Предполагам, от това следва, че животът на Земята се отличава фундаментално от този в галактиката… Което вероятно ви задоволява, след като сте от Сириус — той се усмихна иронично и продължи с поверителен тон: — Знаете ли, че основните затруднения, с които се сблъскваме в управлението на тази планета произтичат от ширещия се антитерестриализъм в целия Сириуски сектор? И тези чувства се радват на взаимност от страна на земляните. Не искам да кажа, естествено, че антитерестриализмът се среща единствено в Сириуския сектор, просто там той е най-изразен.

Арвардан с мъка сдържаше възмущението си.

— Лорд Ениус, ще си позволя да отхвърля подобни възмутителни предположения. Лично аз не мога да изпитвам подобна непоносимост към което и да било живо същество. Дълбоко съм убеден в единството на човешката раса, като включвам в нея и Земята. В основата си животът навсякъде е еднакъв и се базира на протеинови комплекси в колоиден разтвор, наричан от нас протоплазма. Влиянието на радиоактивността, за което говорех преди малко, е приложимо не само за човека, но и за всички останали форми на живот, защото се основава на квантовата механика на протеиновите молекули. Приложимо е за вас, за мен, за хората от Земята, за паяците, за бактериите.

Виждате ли, протеините са всъщност невероятно сложни съединения от аминокиселини и други компоненти, подредени в комплексни три-измерени модели, проявяващи нестабилност като слънчеви лъчи в облачен ден. Именно в тази нестабилност се корени животът, тъй като за да запазват своя облик, налага се непрестанно да менят позицията си — също както мени позицията си някоя дълга пръчка, която акробатът е закрепил на върха на носа си.

Но далеч преди да се появи животът, тези вълшебни химични съединения — протеините — трябвало да бъдат изградени от неорганична материя. И така, в самото начало под прякото влияние на радиацията на слънчевите лъчи върху гигантските химични разтвори, които наричаме океани, органичните молекули постепенно придобивали все по-сложен строеж — от метан и формалдехид до захари и прочие в едната посока, и от урея до аминокиселини и белтъци в другата. Няма съмнение, че подреждането на атомите в подобни сложни комбинации е напълно случайно и процесът може да отнеме милиони години на някой свят, докато на друг да протече за няколко стотици. Първото, естествено, е далеч по-вероятно. Честно казано, не е изключено и никога да не се случи.

Физиците и органичните химици са разработили с голяма точност теоретичните предпоставки за подобна сложна верижна реакция, особено енергетичните връзки, които предизвикват преместването на атомите. Извън всякакво съмнение е, че някои ключови моменти в хода на тези реакции не биха могли да протекат без наличието на радиационна енергия. Ако това ви се стори чудно, Прокураторе, мога само да добавя, че фотохимията (тоест химията на реакциите, индуцирани от лъчиста енергия) е сред най-развитите браншове на съвременната наука и вече са изучени не една и две реакции, при които посоката на протичане е в пряка зависимост от наличието на светлинна енергия.

При преобладаващата част от световете, слънцето е единственият източник на лъчиста енергия, или в краен случай — главният източник. Под прикритието на облаците, или на нощта, въглеродът и азотът се свързват, комбинират и рекомбинират, по начини, възможни единствено когато липсват онези микроскопични частици енергия, запратени към тях през космическото пространство от слънцето.

Но на радиоактивните планети, със или без помощта на слънцето, всяка капчица вода — дори и в най-тъмната нощ, дори на пет мили под повърхността — пламти, пронизвана от гама-лъчи, отделяйки въглеродни атоми — химиците ги наричат „възбудени“ — и предизвиква протичането по определен начин на определени химични реакции така, че никога да не завършат с възникването на живота.

Арвардан беше изпил коктейла. Остави празната чаша върху количката. Тя изчезна мигновено в специалната ниша, където беше измита, стерилизирана и готова за нова употреба.

— Още по едно? — попита Ениус.

— Предложете ми след вечеря — отвърна Арвардан. — Засега ми стига.

Ениус почука с нокът по облегалката на креслото и рече:

— Като ви слушам, всичко изглежда страшно интересно, но едно не ми е ясно — как се е появил животът на Земята? Как е еволюирал?

— Ето, че и вие започвате да си задавате същия въпрос. Но според мен, отговорът е много прост. Радиоактивността, дори когато надхвърля границата, отвъд която пречи на живота да възникне, не е достатъчна за да унищожи вече формирания живот. Може да го промени, но не и да го премахне, стига да не е с чудовищна сила… Тук химичната обосновка е малко по-различна. В първия случай трябва да се попречи на определена молекула да нарасне, докато във втория се изисква разрушаването на вече изградена сложна молекула. Не е едно и също.

— Все още не разбирам смисъла — рече Ениус.

— Не е ли очевидно? Животът на Земята е възникнал преди планетата да стане радиоактивна. Скъпи мой Прокураторе, това е единственото възможно обяснение, което не противоречи на химичната теория и същевременно обяснява наличието на земен живот.

Ениус впери изумен поглед в събеседника си.

— Нима наистина го вярвате?

— Защо не?

— Защото, как един свят може да стане радиоактивен? Полуразпадът на радиоактивните елементи в планетарната кора се изчислява с милиони и милиарди години. На това са ме учили още в университета, преди да се захвана с право. Изключено е местните хора да са съществували преди възникването на радиоактивността.

— Скъпи лорд Ениус, съществува и такова понятие като изкуствена радиоактивност — нерядко в гигантски мащаби. Става дума за ядрена реакция, достатъчна по сила, за да създаде различни видове радиоактивни изотопи. Да си представим, например, че човекът използва с приложни цели атомната енергия — да речем в промишлеността, а същевременно не е разработил сигурни механизми за контролиране на този процес. Или пък избухва война — ако допуснем, че може да избухне война на една отделна планета — а впоследствие повърхностния слой на планетата се превръща в изкуствен радиоактивен материал. Какво ще кажете за това?

Слънцето грееше в кървавочервено над планинските върхове и озаряваше лицето на Ениус. Отнякъде полъхна вечерен ветрец, а тихото жужене на грижливо подбраните насекоми действаше успокояващо.

— Изглежда ми доста стъкмено — отвърна Ениус. — Първо, не мога да си представя, че някой ще използва във военни условия ядрена реакция, без да разполага със сигурни средства за контрол, вследствие на което…

— Така е, сър, защото като дете на нашите модерни времена, когато атомът е поставен под абсолютен контрол, сте склонен да подценявате скритата в него сила. Но я си представете, че някоя армия е използвала тази сила още преди да бъде разработена защита срещу нея? Все едно да използваш запалителна бомба, преди някой да е открил, че водата и пясъкът потушават огъня.

— Хъммм — рече Ениус. — Говорите като Шект.

— Кой е Шект? — попита заинтригуван Арвардан.

— Землянин. Един от малкото свестни хора на тази планета. С други думи — достоен човек. Той е физик. От него чух предположението, че преди много години Земята не е била радиоактивна.

— Ах… Е, нищо странно, защото тази теория не е създадена от мен. Има я в „Книгата на Древните“, която съдържа традиционната, или митичната история на праисторическата Земя. В известен смисъл аз само повтарям казаното там, само дето заменям митологичната фразеология с по-съвременни, научни термини.

— „Книга на древните“? — Ениус имаше изненадан и дори леко разтревожен вид. — Къде я намерихте?

— Тук и там. Не беше никак лесно — събирах я на части. Нали разбирате, всякакви източници по въпроса за радиоактивността, дори извън сферата на науката, са важни за моя проект… Защо питате?

— Защото това е свята книга за една от най-радикалните секти на Земята. Забранено е да бъде четена от Чуждоземци. Естествено, за времето на пребиваването ви тук, ще запазя в тайна факта, че сте я чели. Един поданик на Империята, или Чуждоземец — както ни наричат тук — може да бъде линчуван и за по-малко прегрешение.

— Говорите така, сякаш местният Имперски гарнизон е фиктивна сила.

— Във всеки случай е безсилен, когато става дума за светотатство. Приемете го за съвет, доктор Арвардан!

Далечен мелодичен звън се смеси с тихия шепот на полюшваните от вятъра дървета. Звукът постепенно утихна, сякаш в пълна хармония с обкръжаващата ги среда.

Ениус се надигна.

— Според мен е време за вечеря. Ще бъдете ли така добър, сър, да ми правите компания и да се порадвате на гостоприемството, което моят скромен дом е готов да ви окаже?

Не се случваше често да те поканят в подобна среда. Всеки опит да откаже, дори добре премислен, можеше да доведе със себе си последствия. И така, ястията бяха многобройни, обстановката луксозна, гостите — изискани, а жените — необичайно красиви. Трябва само да се добави, че доктор Бел Арвардан от планетата Барон, Сириуски регион, бе истинската знаменитост на този прием.

Арвардан се възползва от тази неочаквана аудитория за да повтори в общи линии онова, което вече бе разказал на Ениус, но този път не със същия забележителен успех.

Един червендалест джентълмен в полковническа униформа се наклони поверително към него и му заговори с онзи надменен тон, с който военните обичайно се обръщаха към хората на науката:

— Ако правилно съм ви разбрал, доктор Арвардан, вие се опитвате да ни убедите, че тези земни кучета всъщност са потомци на древна цивилизация, от която едва ли не е произлязло човечеството?

— Да си призная, полковник, не смея да го твърдя със сигурност, но се надявам, че ще успея да го докажа. Във всеки случай, след не повече от година смятам да приключа с изследването си.

— И ако наистина успеете да го сторите, докторе, в което силно се съмнявам — продължи полковникът, — ще бъда искрено изумен. Вече четири години откакто ме изпратиха на Земята и трябва да призная, че съм натрупал значителен опит. За мене всички тези земляни, до последния човек, са крадци и мошеници. Със сигурност са далеч по-изостанали от нас в интелектуално отношение. Липсва им онази искра, която е помогнала на човечеството да завладее галактиката. Те са мързеливи, суеверни, алчни и без капчица благородство в душите. Нека вие или който и да било от присъстващите да ми покаже поне един представител на тази планета, който по какъвто и да било начин да се равнява на някой от нас и едва тогава ще склоня, че той може да е представител на древна раса, от която произлизам и аз. Но дотогава ще ви помоля да не правите подобни смехотворни предположения.

Някакъв едър мъж с внушителна външност застана до масата и неочаквано се намеси в разговора:

— Нали знаете какво казват — че единственият добър землянин е мъртвият землянин, но дори тогава миришел ужасно — и той се изсмя шумно.

Арвардан погледна навъсено чинията пред него и отвърна, без да вдига глава:

— Нямам намерение да обсъждам с вас въпросът за расовите различия, а и той няма връзка с този случай. Защото, аз говорех за праисторическия жител на Земята. Потомците, които имате пред вид вие, са живели твърде дълго в изолация и са били подложени на въздействието на една силно променена околна среда — но въпреки това, не бих ги зачеркнал с толкова лека ръка.

Той се обърна към Ениус и продължи:

— Милорд, стори ми се, че споменахте името на един землянин преди вечеря?

— Така ли? Не помня…

— Някакъв физик — на име Шект.

— Ах, да… да.

— Не е ли той Афрет Шект?

— Но да! Значи сте чували за него?

— Струва ми се. Точно тази мисъл не ми даваше покой през цялата вечер — от мига, когато го споменахте, но сега вече си спомних. Не работеше ли той в Института за Ядрени Изследвания в… о, по дяволите, как му беше името? — Той почука с пръст челото си. — В град Чика?

— Точно той е. И какво за него?

— Само това: в августувския брой на „Физикъл ревюз“ четох негова статия. Обърнах й внимание, защото се интересувам от всичко, свързано със Земята, а в галактическата преса изключително рядко се появяват статии от земляни… Но да се върнем на въпроса — та този човек твърди, че бил създал някакъв апарат, наречен синапсатор, с помощта на който се подобрявала заучаващата способност на нервната система при всички бозайници.

— Наистина ли? — попита малко рязко Ениус. — За първи път чувам.

— Ще ви намеря тази статия. Много е интересна, но да си призная, не съумях да проследя математическата обосновка. Та значи, в хода на опитите този Шект подложил няколко животни на въздействие от страна на синапсатора — доколкото си спомням, тук ги наричат плъхове — а след това трябвало да открият храната си в лабиринт. Използвал и няколко плъха за контрола и открил, че тези, които изпитали действието на синапсатора, решавали три пъти по-бързо загадката… разбирате ли за какво говоря, полковник?

— Не, докторе, не разбирам — поклати глава с равнодушно изражение полковникът.

— Тогава ще се наложи да ви обясня. Това означава, че всеки учен, способен на подобно научно откритие, пък бил той и жител на Земята, се равнява по интелект с мен и — надявам се ще ми простите нахалството — с вас.

Ениус побърза да се намеси:

— Простете, доктор Арвардан. Бих желал отново да се върнем на въпроса за синапсатора. Този Шект експериментирал ли е с хора?

Арвардан се засмя.

— Съмнявам се, доктор Ениус. Девет-десети от плъховете, с които е работил, са умрели по време на опитите. Едва ли би посмял да опита с хора при подобна статистика.

Чул това, Ениус се отпусна в креслото с мрачно изражение и нито заговори, нито хапна нещо до края на вечерята.

Малко преди полунощ Прокураторът се оттегли без излишен шум, като размени само няколко думи с жена си, прехвърли се незабелязано на своя личен крайцер и отлетя за Чика — по време на близо двучасовия полет лицето му остана все така намръщено, а сърцето му блъскаше тревожно.

И така се случи, че в същия следобед, когато Арбин Марен доведе Джоузеф Шварц в Чика за лечение със синапсатора на Шект, самият доктор Шект час преди това бе посетен не от друг, а от Прокуратора на планетата Земя.