Айзък Азимов
Камъче в небето (14)

Втора среща

През изминалите два месеца, откакто Джоузеф Шварц бе подложен на действието на синапсатора, доктор Шект се бе променил до неузнаваемост. Не само физически, ако изключим, че бе малко поотслабнал. По-скоро в маниерите си — станал бе боязлив, умислен. Живееше в постоянен разговор със себе си, не разговаряше дори с най-близките си колеги и изслушваше забележките им с крайна неохота.

Общуваше единствено с Пола, може би защото и тя като него изглеждаше някак странно отвлечена през тези два месеца.

— Зная, че ме наблюдават — повтаряше й той. — Чувствам го. Познато ли ти е това чувство?… Настъпиха доста големи промени в института — най-странното е, че си отиват тъкмо хората, които обичам и на които мога да се доверя… Не ме оставят и за миг насаме. Не ми позволяват дори да пиша доклади.

А Пола, склонна винаги да му прости и да го разбере, отвръщаше:

— Но какви доказателства могат да имат? Дори и да си извършил експеримент над Шварц — нима това е престъпление? Ако е така — досега да са ти поискали сметка.

Ала лицето му оставаше все така прежълтяло, докато той мърмореше:

— Няма да ме оставят на мира. Срокът ми наближава и те ще се постараят да го изпълня.

— След всичко, което си направил? Глупости!

— Зная твърде много, Пола. Не могат да ми имат доверие.

— За какво знаеш твърде много?

Една вечер, когато бе твърде изтощен, за да държи повече непосилното бреме в себе си, той й каза. Отначало Пола не повярва, а сетне се разтрепери от ужас.

Още на следващия ден тя позвъни в Капитола, като за целта използва един обществен предавател. Говорейки през кърпичка, поиска да повикат доктор Арвардан.

Нямаше го. Предполагаха, че е в Бонеър, на шест хиляди мили от тук, ако естествено се движеше според програмата си. Да, очаквали го в Чика, но не знаели точно кога. Ще си остави ли името? Биха могли да предадат посланието.

Тя прекъсна връзката и се облегна на стъкления похлупак, усещайки приятната прохлада на изкуствената материя. Очите й се изпълниха със сълзи на разочарование.

Глупачка. Глупачка!

Той й помогна, а после тя го бе прогонила. Рискувал бе всичко, изложил се бе на унижения, за да запази достойнството на едно земно момиче, само и само за да му обърне гръб.

Стоте кредита, които още на следващата сутрин след инцидента бе изпратила в Капитола, й бяха върнати без никакъв коментар. Искаше да го намери, да му се извини, но се страхуваше. Капитолът бе само за Чуждоземци, как да проникне вътре?

И ето, че сега можеше да потърси помощ само на едно място — в двореца на Прокуратора… Само той и Чуждоземецът, който се отнасяше с нея като с равен — в тези хора се таеше едничката й надежда. Спомни си, че нито за миг, не бе заподозряла произхода му — докато сам не го разкри. Беше висок, изпълнен със самоувереност. От хората, които знаят какво вършат.

Все някой трябваше да знае, инак цялата галактика беше обречена.

Разбира се, повечето Чуждоземци си заслужаваха участта — но трябваше ли да загинат всички? Жените, децата, болните и старците? Добрите и умните? Хората като Арвардан? Онези, които никога не бяха чували за Земята? В края на краищата, те всички бяха хора. Можеше ли една справедлива кауза — като земната, например — да бъде постигната през море от кръв и унищожение.

А после, съвсем неочаквано се обади Арвардан. Доктор Шект само поклати глава:

— Не мога да му кажа.

— Трябва — настояваше яростно Пола.

— Тук? Невъзможно! Това ще означава гибел и за двама ни.

— Отпрати го, тогава. Аз ще се погрижа.

А сърцето й туптеше като обезумяло. Причината трябваше да е в малката надежда да спасят всички тези милиарди невинни. Спомни си неговата широка усмивка. Спомни си как бе накарал — с невероятно спокойствие — онзи Имперски полковник да застане пред нея и да й се поклони, а сетне да поиска извинение — на нея, едно земно момиче.

Бел Арвардан можеше всичко!

Арвардан, напълно естествено, не знаеше нищо за това. Възприе грубото поведение на Шект като нещо типично за Земята, особено след всичко, което бе преживял.

През цялото време на разговора, в преддверието към кабинета на Шект, Арвардан имаше чувството, че е нежелан натрапник.

Въпреки това, стараеше се да подбира внимателно думите си.

— Доктор Шект, за нищо на света не бих ви досаждал, ако не беше чисто професионалният ми интерес към вашия синапсатор. Освен това научих, че за разлика от повечето жители на Земята, вие нямате враждебно отношение към хората идещи отвън.

Колкото и премерени да бяха тези думи, те изглежда засегнаха доктор Шект, защото той подскочи:

— Вижте какво, не зная кой ви е дал подобна информация, но е сгрешил, ако си е мислил, че Чуждоземците са ми особено симпатични. Нито ги харесвам, нито ги мразя. Аз съм землянин…

Арвардан стисна устни и се извърна към вратата.

— Надявам се, да ме разберете, доктор Арвардан, — този път Шект говореше припряно и шепнешком — съжалявам, ако съм се държал грубо, но наистина нямам възможност…

— Разбирам ви — каза с хладен глас археологът, макар всъщност да не разбираше нищо. — Приятен ден, сър.

Доктор Шект се усмихна уморено.

— Работата ми е доста тежка и…

— Моята също, доктор Шект.

Той пое към вратата, кипящ от гняв срещу цялото това земно племе. Неволно си припомни всички недоброжелателства, които бе изслушал на своята родна планета, относно земляните. Например, поговорки като: „Земната вежливост е като дупка в морето“, или „Получиш ли нещо от землянин, значи нито си е струвало, нито е заслужавало“.

Вече беше протегнал ръка към фотоелектричния лъч, който отваряше вратата, когато чу зад гърба си забързани стъпки, последвани от предупредителен шепот. Някой пъхна къс хартия в ръката му, а когато се извърна, забеляза само изчезващата зад ъгъла фигура.

Едва когато седна в наетата кола, Бел разгъна бележката в ръката си. Отгоре беше надраскано:

„Помолете да ви упътят към театъра в осем тази вечер. Внимавайте да не ви проследят“.

Той се намръщи и прочете още веднъж бележката, сякаш очакваше да се появят нови думи, написани с безцветно мастило. Вдигна ръка, за да хвърли хартийката през прозореца, поколеба се и я мушна в джоба на сакото си.

Едва ли си даваше сметка, че пропусне ли да последва съвета, който му даваше авторът на тайнствената бележка, това щеше да означава край не само за него, но и за няколко трилиона жители на галактиката. Ала както се оказа впоследствие, Бел Арвардан не разполагаше с друга възможност.

А за момента се питаше, дали авторът на бележката не е…

Точно в осем същата вечер Бел си пробиваше път сред гъсто паркираните коли, на закритата площ под театъра. Само веднъж бе попитал за посоката, но дори тогава, човекът, заел се да го упъти не пропусна да го огледа подозрително (белег, присъщ на абсолютно всички земляни), а накрая процеди през зъби: „Следвайте потока от коли“.

Изглежда че всички поели в тази посока коли, наистина се бяха отправили към театъра, защото не след дълго бяха погълнати от тунела на подземния паркинг.

Що се отнася до Бел, той отби встрани от основния поток и подкара бавно колата. Неочаквано, една стройна женска фигура слезе от тротоара и застана до отворения прозорец на колата. Бел я погледна втрещено, протегна автоматично ръка за да отвори вратата и след миг фигурата се настани до него.

— Извинете — заговори объркано той, — но аз…

— Шшшт! — Фигурата се беше сгушила ниско на седалката. — Проследиха ли ви?

— Трябваше ли да ме следят?

— Сега не е време за остроумия. Карайте право напред. Ще завиете, когато ви кажа… Божичко, какво чакате?

Този глас му беше познат. Изпод качулката, закриваща главата, се подаваха няколко кестеняви кичура. Чифт черни очи блестяха в мрака.

— Не губете време — рече тихо тя.

Той се вслуша в съвета й. Ако се изключат откъслечните инструкции за промяна на посоката, през следващите петнадесет минути тайнствената посетителка не каза нито дума. От време на време Бел поглеждаше към нея, внезапно развеселен, и я намираше за по-красива, отколкото в спомените си. Странно, но сега присъствието й не го дразнеше.

Накрая спряха — пак по нареждане на момичето — на един ъгъл, в доста пуст квартал на града. След като се огледа предпазливо, девойката му нареди да продължи по една тясна алея, завършваща с малка площадка, на която бе построен гараж.

Вратата на гаража се спусна зад тях и във внезапно настъпилия мрак, единственият източник на светлина бе плафона на колата.

Едва сега Пола отметна качулката, погледна го право в очите и рече:

— Доктор Арвардан, простете нахалството ми, но това бе единственият начин да разговарям с вас насаме. Зная, че след последната ни среща, отношението ви към мен не е…

— Не мислете за това — побърза да вметне той.

— Не мога да не мисля. Искам да ми повярвате, че наистина съжалявам за поведението си от онази вечер. Не зная, дали ще можете да ми простите…

— Моля ви, спрете. — Той погледна встрани. — Аз също можех да бъда малко по-внимателен в думите си.

— Ами… — Пола замълча, опитвайки се да овладее вълнението си. — Но не затова ви доведох тук. Вие сте единственият Чуждоземец, проявил доброта към мен, а сега отново се нуждая от помощта ви.

Арвардан почувства, как сърцето му се свива болезнено. За какво всъщност ставаше дума? Все пак намери сили за едно надменно:

— Така ли?

— Не, — почти проплака девойката — не се касае за мен, доктор Арвардан. Моля ви, заради цялата галактика. Не искам нищо за мен. Нищичко!

— За какво говорите?

— Първо — не вярвам някой да ни е проследил, но ако чуете подозрителен шум, бихте ли… — тя сведе поглед — бихте ли ме прегърнали с ръка и… и… нали знаете?

Той кимна и отвърна с пресипнал глас:

— Мисля, че ще мога да импровизирам, ако се наложи. Вярвате ли, че някой ще се опита да ни доближи?

Пола се изчерви.

— Моля ви, не се шегувайте с мен и не мислете, че го правя с някакви лични намерения. Целта е единствено да избегнем каквито и да било подозрения — това е единственото убедително нещо, което бихме могли да направим.

— Толкова сериозни ли са нещата? — попита Арвардан. Разглеждаше я с любопитство. Изглеждаше толкова млада, кожата й бе така нежна. Кой знае защо, помисли си, че не е справедливо тъкмо тя да страда. Никога през живота си Арвардан не беше постъпвал толкова нелогично. Дори се гордееше със своя уравновесен мироглед. Беше човек на силните чувства, но умееше да се владее. И ето, че сега изпитваше непреодолимото желание да защитава тази крехка девойка.

— Нещата наистина са сериозни — говореше тя. — Ще ви кажа нещо, зная, че отпърво няма да ми повярвате. Но ще направя всичко възможно, за да ви накарам да ми повярвате. Искам отначало да подчертая, че съм напълно искрена с вас. Освен това се надявам, че ще бъдете на наша страна, след всичко, което ви разкрия. Ще се постараете ли? Ще ви оставя петнадесет минути за размисъл и ако след това сметнете, че не съм достойна за доверието ви, повече няма да ви губя времето и ще считам срещата за приключила.

— Петнадесет минути? — Той се подсмихна, свали ръчния си часовник и го постави пред себе си. — Добре.

Тя стисна юмручета в скута си и впери поглед през предното стъкло, към тъмната стена на гаража.

Бел я разглеждаше замислено — плъзна поглед по изваяните като от порцелан линии на лицето й, забеляза здраво стиснатите й устни, правият, издаващ вътрешна сила нос, така характерната за местните жители мургава кожа.

За миг Пола го погледна с крайчеца на окото си. Ала след това побърза да извърне очи встрани.

— Какво има? — запита я той.

Тя се извърна към него, прехапала устни.

— Гледах ви.

— Да, забелязах го. Да нямам брадавица на носа?

— Не. — Тя се усмихна плахо, за първи път, откакто бе влязла в колата. Странно, но сега вече му правеха впечатление дори дребни подробности, като начинът, по който се полюшваха кичурите й, когато завърташе глава. — Просто се чудех — още от онази вечер, когато се срещнахме за първи път — защо не носите импрегнирани дрехи, като останалите Чуждоземци. Всъщност, точно това обстоятелство ме подведе. Чуждоземците обикновено приличат на чували с картофи.

— А аз не — така ли?

— О, да… — закима ентусиазирано тя — вие приличате… приличате на някоя древна мраморна статуя, само дето сте жив и топъл… Съжалявам. Може би ви досаждам.

— Ако с това намеквате, че ми се натрапвате, лъжете се. Трябва да престанете да ме смятате за човек на предразсъдъците, иначе никога няма да бъдем приятели… Не вярвам в тези радиоактивни суеверия. Имах възможността доста отдавна да измеря атмосферната радиоактивност на Земята, а след това извърших серия от опити с животни. Напълно съм убеден, че при нормални обстоятелства, съществуващото ниво на радиоактивност няма да ми причини вреда. Вече два месеца, откакто съм тук, но не усещам никакви симптоми на зараждаща се болест. Косата ми не пада — той дръпна един кичур с ръка за демонстрация — стомахът ми не се свива. Съмнявам се, че е увредена и оплождащата ми способност, макар че ще ви призная една малка тайна — нося импрегнирани шорти. Само че, както знаете, те не се виждат.

За втори път на лицето й се появи усмивка.

— Аз пък мисля, че съвсем лекичко сте се побъркали — рече тя.

— Наистина ли? Ще бъдете изненадана, ако научите колко видни светила на археологията вече са го казвали за мен — при това в обстойни речи, изпълнени с безчислени доказателства.

— Ще ме изслушате ли сега? — попита неочаквано тя. — Петнадесетте минути изтекоха.

— А вие как смятате?

— Смятам, че ще го сторите. Защото иначе нямаше да седите тук, с мен. Не и след това, което направих.

— Ако смятате — възрази той, — че седя тук въпреки волята си, лъжете се. Знаете ли, Пола, ще ви призная нещо — никога не съм виждал по-хубаво момиче от вас.

Тя го погледна, а в очите й блесна уплаха.

— Моля ви, недейте. Не това е целта ми. Не ми ли вярвате?

— Вярвам ви, Пола. Кажете, каквото имате да ми казвате. Ще ви повярвам и ще се опитам да ви помогна. — Сега вече говореше, изпълнен с увереност. В този момент Арвардан бе готов да изгони дори Императора от законния му престол. Никога досега не беше се влюбвал — при тази мисъл той се стресна. Защото, никога досега не беше използвал и тази дума.

Любов? С едно земно момиче?

— Вече се срещнахте с баща ми, нали, доктор Арвардан?

— Доктор Шект е ваш баща?… Моля ви, наричайте ме Бел. А аз ще ви казвам Пола.

— Ще се постарая, щом желаете. Предполагам, че доста сте му сърдит.

— Не беше особено отзивчив.

— Не е имал тази възможност. Всъщност, двамата с него решихме предварително, че той ще ви върне, а аз ще си уредя среща с вас. Това тук е нашата къща… Виждате ли — гласът й спадна до едва доловим шепот, — Земята е пред въстание.

Арвардан не съумя да сдържи изненадана си.

— Не! — каза той и изцъкли очи. — Цялата?

— Не ми се присмивайте — зашепна ядосано Пола. — Нали казахте, че ще ме изслушате и ще ми повярвате. Земята е пред въстание и нещата са доста сериозни — защото Земята е в състояние да унищожи цялата Империя.

— Земята била в състояние…? — Арвардан едва сдържаше смеха си. — Пола, в училище не сте ли учили галактография?

— Учила съм, естествено, но какво значение има това сега?

— Има и много голямо. Галактиката е с обем няколко милиона кубични светлинни години. В нея има двеста милиона обитаеми планети, с приблизителна популация от петстотин квадрилиона души. Прав ли съм?

— Така е, щом го казвате.

— Повярвайте ми — не греша. А Земята е само една малка планета, с население от двадесет милиона души и нищожни ресурси. С други думи, на всеки землянин се падат по двадесет и пет милиарда галактически граждани. Кажете ми, сега, какво можете да постигнете, при подобно съотношение на силите?

За миг на лицето на момичето се изписа съмнение, после тя продължи решително:

— Бел, на този въпрос ще може да ви отговори баща ми. Не пожела да ми разкрие най-важните подробности, защото не желае да излага живота ми на опасност. Каза ми само, че Земята е открила начин, чрез който да унищожи всички останали обитатели на галактиката и аз му вярвам. Никога досега не е грешал.

Бузите й пламтяха от вълнение и Арвардан жадуваше да ги докосне.(Какво ставаше с него? Защо не изпитваше ужас при мисълта да докосне земен жител?)

— Мина ли десет? — попита го Пола.

— Да.

— В такъв случай, време е да се качим по стълбите — ако не са го заловили вече. — Тя се огледа и неволно потрепери. — Можем да влезем в къщата направо през гаража. Последвайте ме…

Тя положи ръка на дръжката и в този миг застина.

— Някой идва насам… — прошепна дрезгаво тя. — Бързо…

Останалото се получи от само себе си. Не беше никак трудно за Арвардан да си припомни предложения от девойката план. Ръцете му я обгърнаха нежно и в следния миг тя се притисна плътно към него, а по тялото на Бел се разля приятна топлина. Устните й затрепериха върху неговите и той почувства как го залива необятна вълна от сладост…

Изминаха не по-малко от десет секунди, преди да намери сили, за да откъсне очите си от нейните. Някъде в периферията на зрението си забеляза тъничък лъч светлина и долови едва чути стъпки, а след това отново се остави да го погълне вълнението. Бел беше заслепен от ярки звезди и заглушен от ударите на сърцето си.

Устните й първи се отделиха от неговите, но той отново ги потърси, този път жадно и искрено. Ръцете му я притиснаха и ударите на сърцето й се сляха с неговия възбуден ритъм.

Далеч повече време бе необходимо този път, за да се отделят, а дори след това замряха, притиснали лица.

Никога досега Арвардан не беше се влюбвал и този път не се стресна, споменавайки думата.

Какво значение имаше? Макар и земна девойка, в цялата галактика нямаше равна на нея.

— Май шумът е бил от някоя минаваща кола — промърмори замечтано той.

— Не беше — прошепна тя. — Нямаше никакъв шум.

Той я задържа за раменете, вперил поглед в очите й.

— Ах, ти хитрушо. Наистина ли?

Тя сведе поглед.

— Исках да ме целунеш. Не съжалявам.

— А ти какво мислиш — че аз съжалявам? Целуни ме отново — този път аз го искам.

Още един безкрайно дълъг миг, а сетне тя се отскубна от него и се зае да оправя разрошените си коси.

— Мисля, че е крайно време да влезем в къщата. Изгаси светлината в колата. Имам джобно фенерче.

Той я последва в мрака, фигурата й едва се различаваше на бледата светлина от фенерчето.

— Подай ми ръка — предложи тя. — Тук някъде има стълби.

Той пое дъх и прошепна развълнувано:

— Обичам те, Пола.

Всичко стана толкова лесно — не се съмняваше в думите си. Дори ги повтори: — Обичам те, Пола.

— Почти не ме познаваш — възрази тя.

— Не. Кълна се в живота си. От два месеца мисля единствено за теб. Кълна ти се.

— Аз съм само едно земно момиче, сър.

— Тогава аз ще стана землянин. Изпитай ме.

Той протегна ръка и нежно погали лицето й.

— Защо плачеш?

— Защото, когато баща ми ти разкаже всичко, ще разбереш, че не можеш да обичаш едно земно момиче.

— Изпитай ме и ще видиш.