Айзък Азимов
Камъче в небето (17)

И да промениш решението си!

Измина близо час от онзи миг, когато Арвардан бе изплувал от мъглата на безсъзнанието, за да открие, че тялото му отказва да се подчини. Нищо съществено не беше се случило междувременно. Ако се изключи разговорът, който бе помогнал твърде малко, за да отминат тези неприятни мигове.

Арвардан си даваше ясна сметка, че са ги оставили в това безпомощно състояние съвсем преднамерено. Колкото по-дълго лежаха тук, неспособни дори да помръднат, толкова повече осъзнаваха своята слабост, пред лицето на грозящата ги опасност. Дори най-упоритият трудно би издържал в подобна обстановка и когато накрая се появи неговият инквизитор, той ще бъде готов на всичко.

Арвардан реши отново да наруши тишината.

— Предполагам, — каза той — че това място се подслушва. Май ще е по-добре да не приказваме повече.

— Никой не ни подслушва — отвърна уверено Шварц.

„Откъде знаеш?“ — понечи да го попита го археологът, но се отказа. Нима наистина съществуваше подобна сила? И я владееше не друг, а един човек дошъл от миналото, землянин, твърдо решен да умре.

Единственото, което можеше да види, бе част от тавана. С крайчеца на окото различаваше профила на Шект, в другата посока — сляпа стена. В редките мигове, когато успяваше да надигне глава, зърваше бледото лице на Пола.

От време на време го пронизваше гневната мисъл, че е гражданин на Империята — на Империята, в името на звездите! — свободен гражданин на галактиката, и не само, че го държаха затворен въпреки волята му, но и на всичко отгоре, неговите тъмничари бяха хора от Земята!

С времето преглътна и тази болка.

Биха могли все пак да го поставят близо до Пола… Не, така е по-добре. Едва ли видът му бе особено привлекателен.

— Бел? — Думата отекна в стените и пробуди буря от нежни чувства в душата на Арвардан, които го накараха да забрави близката смърт.

— Да, Пола?

— Как мислиш, ще се бавят ли още много?

— Може би не, скъпа… Жалко, нали? Изгубихме цели два месеца.

— Вината е моя — прошепна тя. — Моя е. Все пак, поне през тези последни мигове сме заедно. Така го желаех.

Арвардан не можеше да отговори. Мислите му се въртяха в кръг, като обезумели. Дали си въобразяваше, или наистина бе започнал да усеща твърдата покривка, на която го бяха положили? Колко време продължаваше действието на парализатора?

Шварц трябва да им помогне. Помъчи се да прикрие мислите си — сетне осъзна, че е безсмислено.

— Шварц… — каза той.

Шварц лежеше безпомощен. За разлика от останалите, той изпитваше допълнителни страдания.

В главата си имаше не един, а четири ума.

Не беше особено трудно да се справя със собствените си мисли, още повече, че вече се беше подготвил за вечния покой, който го очакваше и с който щеше да дойде така желаното облекчение от мъките. Но как да се справи с още три развълнувани потока от разнопосочни мисли — цели три? Как да потисне ужасът пред наближаващата смърт, който повяваше от Шект, да надмогне желанието за борба, за съпротива до последна капка, изпълнило Арвардан, с неговия необичайно жизнен и упорит ум, какво да направи с отчаянието на девойката?

Трябваше да затвори ума си за тях. Какво го интересуваха страданията на другите? Имаше си свой собствен живот, искаше да остане насаме и преди смъртта си.

Но те продължаваха да го обсаждат — настойчиво и нежно, да проникват през стените, които вдигаше.

— Шварц… — рече Арвардан и той осъзна, че ще искат да ги спаси. Трябва ли да го стори? Защо?

— Шварц? — повтори Арвардан. — Ти можеш да станеш герой. Защо трябва да умираш — заради хората отвън?

Но Шварц отново се унесе в спомени по отдавна отминалата и невъзвратимо изгубена младост. Пред очите му се мяркаха разпокъсани картини от детството и настоящето, които разпалваха негодуванието му.

— Да, — кимна той — мога да бъда герой, но и предател. Те искат да ме убият — хората отвън. Вие ги наричате хора, но в мислите си използвате друго понятие, което не разбирам напълно, но чувствам нескритото презрение. Защото са земляни.

— Не е вярно — подхвърли някой.

— Вярно е и всички присъстващи го знаят. Те искат да ме убият — знам, но защото ме смятат за един от вас. За човек, способен да обрече населението на цяла една планета — да отрече достойнствата му, да го потъпче с презрението си. Хайде сега да ви видя как ще се защитавате срещу тези жалки червеи, които дръзват да хвърлят ръкавицата на своите богоподобни господари. Нима молите за помощ един от тях?

— Говориш като фанатик — промълви изненадано Арвардан. — Защо? Нима ти си страдал? Твърдиш, че си жител на могъщ и независим свят. Бил си землянин в онези далечни времена, когато Земята е била единственото убежище за живота. Значи си един от нас, човече, от управляващите! Защо се приравняваш с тези нещастници? Това не е планетата, която помниш. Моят роден свят далеч повече напомня за Земята, от която идеш, отколкото тази болнава планета.

В отговор Шварц се изсмя.

— Бил съм един от управляващите, казваш! Всъщност, какво да говорим за това. По-добре да вземем теб за пример. Ти си един великолепен образец на онова, което ни изпраща галактиката. Уравновесен, възпитан, образован — възхищавам ти се и затова, че се отнасяш с Шект като с равен. Но дълбоко в себе си — знаеш, че мога да надзърна и в най-потайното кътче на душата ти — изпитваш неудобство от ситуацията. Не ти харесва начинът, по който говори, не ти харесва как се облича. Не ти се нрави дори това, че ти предложи да предаде Земята… Да, няма много време откакто си целунал това земно момиче, а вече гледаш на постъпката си като на проява на слабост. Срамуваш се от…

— В името на звездите, въобще не се… Пола! — извика отчаяно той. — Не му вярвай! Въобще не слушай какво говори.

— Няма защо да го отричаш, нито да се притесняваш от това, Бел — заговори тихо Пола. — Той вижда под повърхността, може да стигна чак до спомените от детството ти. Ако погледне в мен ще открие същото. Рече ли да надникне в себе си, картината ще е познатата от онова, което е видял в нас.

Шварц почувства, че се изчервява.

Пола се обърна към него, стараейки се да запази спокойствие.

— Шварц, щом можеш да четеш мислите на другите, надникни в моите. Кажи ми, наистина ли съм замислила предателство. Обърни се към баща ми. Виж, не е ли вярно, че е могъл лесно да се отърве от Срока, стига само да се съгласи на сътрудничество с безумците, които замислят края на галактиката. Какво би спечелил от своето предателство?… Погледни във всеки от нас и виж — действително ли желаем злото на Земята. Одеве спомена, че си долавял мислите на Балкис. Не зная доколко си в състояние да ги разгадаеш. Но когато се върне, ако не е твърде късно, погледни отново в него. Сам ще се увериш, че той е безумец… а после умри!

Шварц мълчеше.

Арвардан побърза да се възползва от тишината.

— Е, добре, Шварц, готов съм да погледнеш в мен. Проникни на каквато дълбочина желаеш. Родил съм се на Барон, в Сириуския сектор. Отрасъл съм в среда на анти-терестриализъм и тъкмо затова все още не мога да се преборя напълно с предразсъдъците, заложени в мен от най-ранно детство. Но кажи ми — не посветих ли зрелите си години, за да се боря с този сляп фанатизъм? Не в другите, което щеше да е по-лесно, а в мен. Шварц, ти не познаваш нашата история! Не знаеш нищо за десетките хиляди години, през които човекът е завладявал галактиката — за войните и несгодите. Не познаваш ранните векове от властването на Империята, когато хаосът и безредиците все още са били ежедневие. Едва ли си даваш сметка, че Имперското управление придоби цивилизован вид едва от около двеста години насам. Именно през този период на много светове бе позволено да изградят своя културна автономия — дори да преминат към самоуправление.

Никога досега, през цялата си история, човечеството не се е справяло по-успешно с глада и войните, никога галактическата икономика не е била под по-прецизен контрол, нито пък перспективите — толкова обнадеждващи. Съгласен ли си всичко да бъде унищожено и човечеството да започне отначало? И с какво? С властта на деспотични умове, способни само на омраза и подозрителност.

Никой не си е затворил напълно очите пред тежкото положение на Земята. Стига галактиката да оцелее, този въпрос ще бъде решен. Но пътят, който те са избрали, няма да доведе доникъде. Знаеш ли какво възнамеряват да направят?

Ако Арвардан притежаваше телепатичните способности на Шварц, сигурно щеше да почувства борбата, която се водеше в него. Макар и интуитивно, той осъзна, че най-подходящото сега е да изчака думите му да окажат своето влияние.

Шварц наистина бе трогнат от тази реч. Нима можеше да остане равнодушен към гибелта на толкова много светове, заплашвани от ужасяваща и неизлечима болест… Гордост ли щеше да е, да се нарече землянин след това? Обикновен човек от Земята? В младежките си години бе напуснал Европа и бе емигрирал в Америка, но нима се беше променил? Променили ли се бяха и хората, напуснали родната планета, за да завладеят другите светове? Не — те просто бяха негови далечни потомци и братя.

— Добре, с вас съм — заяви той. — Как мога да ви помогна?

— На каква дистанция можеш да четеш умове? — запита нетърпеливо Арвардан, сякаш се боеше, че другият всеки миг може да промени решението си.

— Не зная точно. Навън има доста умове. Пазачи, предполагам. Мисля, че бих могъл да достигна улицата, но там вече усещанията ми се притъпяват.

— Съвсем обяснимо — кимна Арвардан. — Ами Секретарят? Можеш ли да различиш мислите му?

— Не зная със сигурност — промърмори Шварц.

Последва пауза, която сякаш продължи безкрайно дълго.

— Пречат ми вашите мисли — каза накрая Шварц. — Не ме гледайте. Мислете за нещо друго.

Помъчиха се. Последва нова пауза. Сетне Шварц изпъшка:

— Не… не мога… не мога.

Но Арвардан възкликна възбудено:

— Май че успях да помръдна… Велика галактика, чувствам си краката… Оох! — Всяко движение предизвикваше пареща болка. — Слушай, Шварц, можеш ли да удариш някой от тях? Но по-силно, отколкото, когато ми причини болка одеве?

— Веднъж убих човек.

— Убил си човек? И как го направи?

— Не зная. Просто стана. Някак… някак… — Шварц изглеждаше напълно безпомощен в опита си да обясни случилото се с думи.

— Добре, а ще можеш ли да се справиш с няколко души едновременно?

— Никога не съм опитвал, но да си призная не вярвам. Във всеки случай, не бих могъл да чета едновременно мислите на двама.

— Ако си намислил да го караш да убие Секретаря — откажи се — намеси се Пола. — Нищо няма да постигнете.

— Защо?

— Как ще се измъкнем? Дори наистина да премахнем Секретаря, нали отвън ни дебнат стотици? Не разбираш ли?

В този момент Шварц извика пресипнало:

— Открих го!

— Кого? — обадиха се едновременно и тримата. Дори Шект се озърташе като обезумял.

— Секретарят. Струва ми се, че долових неговото Докосване.

— Не го изпускай. — Арвардан подскочи развълнувано, претърколи се на пейката и се стовари шумно на пода, опитвайки се да омекоти удара с парализирания си крак.

— Удари ли се? — извика уплашено Пола и за своя изненада успя да помръдне с ръка.

— Не, нищо ми няма. Изстискай го, Шварц. Измъкни каквато информация докопаш.

Шварц напрегна сили, докато главата го заболя. Помъчи се да сграбчи нещо с невидимите пипала на ума си, пипнешком, несръчно — като новородено, което протяга ръце около себе си, опитвайки се да докосне предметите наоколо. Досега беше успявал да получи каквото му е нужно, но този път…

Най-сетне се разнесе задъханият му глас:

— Успех! Той е уверен в резултатите… Има някакви космически снаряди… Изстрелял ги е… Не, все още не е… Нещо друго… А, предстои да ги изстреля.

Шект изпъшка болезнено.

— Арвардан, това са автоматични самонасочващи се ракети, които носят контейнери с вируса. Програмирани са с координатите на различните планети.

— Но къде ги държат, Шварц? — не се предаваше Арвардан. — Търси, човече, търси…

— Има една сграда… не мога да видя съвсем ясно… Пет точки… звезда… някакво име — нещо като Слу…

— Това е — прекъсна го Шект. — В името на всички звезди, точно това е. Храмът на Сенлу. От всички страни е заобиколен с радиоактивни зони. Никой няма право да го посещава, освен Древните. Не е ли в близост до мястото, където се събират две реки?

— Не мога да кажа със… да… да!

— Кога, Шварц, кога? Кога ще бъде изстрелването?

— Трудно ми е да определя деня — но е съвсем скоро.

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от усилие.

Арвардан усещаше, че устните му са изсъхнали. Събра сили и се изправи на колене, ала едва пазеше равновесие.

— Идва ли?

— Да. Пред вратата е.

Шварц млъкна и в този миг вратата се отвори.

Влезе Балкис, забеляза падналия Арвардан и се провикна подигравателно:

— Доктор Арвардан, не мислите ли, че щеше да ви е далеч по-удобно на пейката?

Арвардан надигна глава, осъзнавайки жалкото положение, в което се намираше, но нямаше какво да отговори и затова реши да премълчи. Внимателно сгъна треперещите си ръце и се отпусна на пода, където остана да лежи, като дишаше тежко. Да имаше поне малко сила, готов бе да се хвърли напред, да сграбчи оръжието на този ненавистен тип…

Невронният камшик, който се полюшваше на блестящия пластмасов колан на Секретаря сякаш беше само на една ръка разстояние. До него бе пъхнат мощен тежкокалибрен бластер, способен да превърне човек на атоми за частици от секундата.

Секретарят огледа четиримата и на лицето му се изписа задоволство. Момичето нямаше особено значение, но останалите трима бяха доста удачен удар. Предател на Земята, Имперски агент и тайнственият непознат, когото следяха от месеци. Дали нямаше и други?

Имаше разбира се — Ениус, а и цялата Империя. Но ръцете й, в лицето на тези шпиони и предатели — сега вече бяха завързани. Това съвсем не значеше, че не могат да изпратят други — умът, който стоеше зад цялата тази операция, нямаше да се предаде толкова лесно.

Секретарят стоеше в непринудено поза, без да си дава труда да доближава ръка до дръжката на оръжието. Говореше им с тих и спокоен глас.

— Искам да се разберем от самото начало. Земята и галактиката са във война — необявена, но реална. Вие сте военнопленници и като такива, ще бъдете съдени според обстоятелствата. Знаете, предполагам, че наказанието за шпиони и предатели е едно — смърт…

— Да, но когато войната е обявена официално и е законна — подхвърли гневно Арвардан.

— Законна война? — попита ехидно Секретарят. — Какво означава това? Земята от край време е във война с галактиката, независимо дали този факт е бил известен на всички, или не.

— Не си губи времето с него — обърна се Пола към Арвардан. — Остави го да каже, каквото е намислил и да свършваме вече.

В отговор Арвардан й се усмихна. Изкривена, мъчителна усмивка, защото тъкмо в този миг се опитваше да се изправи на четири крака.

Балкис се изсмя на глас. Сетне приближи бавно полюшващия се археолог. Протегна ръка, положи я на гърдите на своя опонент и го бутна назад.

Арвардан направи отчаян опит да размаха ръцете, отказващи да го слушат, почувства как губи така скъпоценното равновесие и се строполи назад.

Пола извика. Стиснала зъби тя се опита да преодолее нежеланието на парализираните й мускули и спусна крака от пейката — бавно, толкова бавно.

Балкис я остави да изпълзи до Арвардан.

— Твоят любовник — рече подигравателно той. — Твоят незаменим Чуждоземец. Защо чакаш? Прегърни своя неземен герой — така по-бързо ще забравиш, че е окъпан в кръвта на безчислените земни мъченици. Виж го само, как лежи безпомощен — този едър мъжага, съборен от лекичкия тласък на един жалък землянин.

Пола успя да се изправи на колене и пъхна ръка под главата на Бел, опипвайки здравината на черепа. Арвардан отвори очи, погледна я и промълви:

— Нищо ми няма!

— Той е страхливец — каза Пола. — Страхливец, който се хвали с победата си над един парализиран мъж. Повярвай ми, мили, не всички земляни са като него.

— Зная, иначе ти нямаше да си земна жена.

Лицето на Секретаря се изпъна.

— Както вече споменах и тримата сте обречени, но още не е късно да изкупите правото си на живот. Интересува ли ви цената?

— Теб на наше място би те интересувала — сигурна съм в това — произнесе безстрашно Пола.

— Шшт, Пола — обади се задъхано Арвардан. — Какво ни предлагаш?

— Охо — възкликна доволно Балкис. — Значи, готови сте да се продадете? Както бих постъпил и аз — подлият землянин — на ваше място?

— Много добре знаеш какъв си — отвърна Арвардан. — Колкото до останалото, купувам не себе си, а нея.

— Отказвам да бъда купена — намеси се Пола.

— Трогателно — клатеше глава Секретарят. — Смелият герой, готов на саможертва заради една обикновена жена от Земята.

— Какво предлагаш? — повтори Арвардан.

— Ето какво. Очевидно, вече се е разчуло за нашия план. Не е трудно да се предположи, как информацията е достигнала доктор Шект, по-странното е по какъв начин е узнала Империята. И така, най-важното сега е да разберем точно какво е известно на Империята. Не какво сте научили вие Арвардан, а самата Империя.

— Аз съм археолог, а не шпионин — рече хапливо Арвардан. — Нямам никаква представа какво знае Империята — но надявам се, че е достатъчно.

— Така и предполагах. Но още не е късно да промените становището си. Помислете, всички.

До този миг Шварц не беше предприел нищо, дори не бе повдигнал очи.

Секретарят почака няколко минути, сетне продължи с язвителен тон:

— Ако желаете, ще би обясня каква цена предстои да заплатите, в случай, че откажете да ни сътрудничите. Не ви чака обикновена смърт, тъй като, уверен съм, всички вие вече сте се примирили с неизбежния си край. Доктор Шект и девойката, която за нещастие също е забъркана в тази история, са жители на Земята. Смятам, че обстоятелствата не ни оставят друг изход, освен да ги подложим на лечение със синапсатора. Разбирате, нали, доктор Шект?

Физикът го гледаше с разширени от ужас очи.

— Виждам, че ме разбирате чудесно — ухили се Балкис. — Няма да е трудно да изменим действието на вашия апарат по такъв начин, че да предизвика увреждания на мозъчната тъкан до необходимата степен, че след лечението да се превърнете в лишени от разум имбецили. Вярно, това ще е жалко съществувание — ще трябва да ви хранят, инак ще гладувате, да ви обличат, да ви почистват — ще се превърнете в ужасяващ пример за всякакво неподчинение. Може би ще имаме нужда от подобен нагледен урок в предстоящите велики дни.

Що се отнася до вас, — Секретарят се извърна към Арвардан — и вашият приятел Шварц, като поданици на Империята, бихте могли да ни послужите за един доста интересен експеримент. Все още не ни се е отдавала възможността да изпитаме действието на споменатия вече вирус върху вас, галактически кучета. Ще можем да се уверим доколко сме били прави в предвижданията си. При ниски дози смъртта не настъпва мигновено. Тогава болестта се развива постепенно — в рамките на една седмица. Една наистина болезнена седмица. — Секретарят бавно плъзна поглед по лицата им. — Всичко това е алтернативата на няколко думи, казани още сега. Какво точно знае Империята? Съществуват ли и други действащи на Земята агенти? Какви задачи изпълняват и как да им противодействаме?

— Откъде да знаем, — подхвърли доктор Шект, — че няма да ни премахнете след като научите онова, което ви интересува?

— Във всеки случай, имате честната ми дума, че ви чака неминуема и ужасяваща гибел, ако не ми отговорите. Не ви остава нищо друго, освен да заложите на втората възможност. Какво решавате?

— Ще ни дадете ли малко време?

— Нали това правех досега? Вече десет минути, откакто влязох и все чакам да заговорите… Добре де, нищо ли нямате за казване? Съвсем нищо? Сами разбирате, не мога да ви чакам цяла вечност. Арвардан, гледам, че се опитвате да размърдвате ръце. Какво си въобразявате, че ще ме съборите преди да измъкна бластера ли? Дори да успеете — какво? Навън има стотици пазачи, а и без мен планът ще бъде осъществен. Включително и мъченията, които ви обещах. Ами вие, Шварц. Вие убихте нашия агент. Ваше дело беше — нали? Какво сте намислил — да убиете и мен?

За първи път Шварц погледна към Балкис.

— Бих могъл, но не искам — рече хладно той.

— Колко мило от ваша страна.

— Ни най-малко. Всъщност, по-скоро зловещо. Нали сам казахте, че има и по-лоша съдба от смъртта.

Арвардан впери изпълнен с надежда поглед в Шварц.