Айзък Азимов
Камъче в небето (2)

Освобождаване от непознатия

През същата тази прохладна вечер Лоа Марен и нейният флегматичен съпруг, Арбин, играеха на карти. Старецът, настанен в електрическа инвалидна количка в ъгъла, прелисти гневно вестника и извика: „Арбин!“

Арбин Марен не бързаше да отговори. Стиснал тънките, гладки пластини той обмисляше следващия си ход. Едва след като взе решение, той се отзова с вял глас:

— Какво искаш, Грю?

Навъсеният Грю втренчи злобен поглед в своя зет и отново прелисти вестника. Странно, но шумът от мачкащата се хартия му действаше успокояващо. Когато човек кипи от енергия, а е прикован в инвалидна количка с две безжизнени пръчки, вместо крака, трябва да има поне някакъв начин — в името на Космоса! — за да изразява онова, което е в него. Грю използваше за целта вестника. Прелистваше го шумно, жестикулираше с него, а когато се налагаше, дори го запокитваше.

На други места по Земята, както знаеше Грю, хората имаха монитори за теленовини и следяха текущите събития чрез микрофилми. Но Грю се надсмиваше над подобна идея — признак на упадък и разложение!

— Чете ли за археологичната експедиция, която щели да изпратят на Земята? — попита той.

— Не, не съм — отвърна равнодушно Арбин.

Грю очакваше отговора, тъй като никой освен него не бе преглеждал пресата, а още миналата година бяха върнали семейния видеомонитор. Въпросът му, по-скоро, беше като встъпление към предстоящия разговор.

— Един мераклия вече поел към нас — продължи той. — Получил имперска стипендия — как ви се струва това? Той се зае да чете с механичен глас съобщението: „В наскорошното си интервю, Бел Арвардан, главен научен изследовател при Имперския Археологичен институт, изрази надежда, че предстоящите археологически проучвания на планетата Земя, разположена в покрайнините на Сириуския сектор (виж картата), могат да се окажат ползотворни. «Земята, — заяви той — със своята архаична цивилизация и уникална среда, е създала странна култура, която твърде дълго бе неглижирана от нашите социолози, освен като труден случай за местно управление. Смея да твърдя, че следващите няколко години ще донесат революционни промени в някои фундаментални концепции за социалната еволюция и историята на човечеството.»“ И така нататък, и така нататък… — довърши той.

Арбин Марен го изслуша с половин ухо. Накрая промърмори:

— Какво иска да каже с това „странна култура“?

За разлика от него, Лоа Марен въобще не бе чула нито дума.

— Твой ред е, Арбин — рече тя.

— Добре де, няма ли да ме попитате защо са го отпечатали в „Трибюн“? — продължаваше Грю. — Знаете, сигурно, че не биха отпечатали съобщение на Галактическата преса и за милион имперски кредита, ако нямаха належаща причина.

Той почака и като видя, че няма да получи отговор, продължи сам:

— Защото са посветили редакционна статия на темата. На цяла страница, в която правят на пух и прах този Арвардан. Човекът просто иска да прескочи насам за някои научни изследвания, а те се чудят как да му подлеят вода. Вижте само какви са ги надробили тук. — той размаха вестника. — Хайде де, защо не го прочетете?

Лоа Марен захвърли картите и стисна ядно устни.

— Татко, — рече тя — днес имахме труден ден и хич не ни е до политика. Може би малко по-късно? Моля те, татко.

— „Моля те, татко“ — изимитира я навъсено Грю. — Молиш ме! Май доста ти е омръзнал старият баща, след като не желаеш да размениш дори няколко думи с него. Зная, че съм ви увиснал на вратовете, на вас двамата, седя си тук и ви карам да бъхтите за трима… Но по чия вина? Силен съм. Искам да работя. Знаете добре, че могат да излекуват краката ми и всичко ще е както преди. — Той удари ядно с вестник безжизнените си крака, но не почувства нищо. — Единствената причина, поради която няма да ми позволят е, че съм твърде стар, за да си заслужава лечението. Нима това не е типичен признак за „странна култура“? Как иначе бихте нарекли един свят, в който човек има желание да работи, но не му позволяват? Космосе мили, защо не престанем с тези дрънканици за така наречените „особени обичаи“? Те не са „особени“, те са извратени! Все си мисля…

Той махаше като обезумял с ръце, а лицето му беше зачервено.

Арбин се надигна от креслото и положи тежката си ръка върху рамото на стареца.

— Но защо се ядосваш, Грю? — попита той. — Когато свършиш с вестника ще прочета тази редакционна статия.

— Какъв смисъл, след като и ти си на тяхното мнение? Вие, младите, сте такива мекушавци — като тесто в ръцете на Древните.

— Стига, татко — намеси се Лоа. — Не започвай отново. — Тя млъкна и се заслуша. Стори й се, че дочу нещо, но какво…

Арбин почувства онова странно мравучкане, което получаваше винаги, когато се споменаваше Обществото на Древните. Не беше никак безопасно да се говори по този начин, да се осмива земната култура, това си беше направо…

Ами да, най-чиста проба асимилационизъм. Той преглътна болезнено, думата му се стори странна, дори когато я произнасяше мислено.

Разбира се, когато Грю е бил млад, било е на мода да се говори за преосмисляне на традиционните пътища, но сега времената бяха други. И Грю го знаеше добре — само че, сигурно не е никак лесно да разсъждаваш разумно и логично, когато си прикован в инвалидна количка и гледаш как се топят дните до следващото Преброяване.

Грю очевидно бе ужасно ядосан, но въпреки това замълча. Секундите се нижеха бавно, а той все не можеше да фокусира поглед върху ситно изписаните букви. Така и не успя да стигне до спортната рубрика и главата му се люшна напред. Той изхърка тихичко, а вестникът се свлече на пода.

Едва тогава, Лоа заговори с разтревожен шепот.

— Арбин, струва ми се, че не му отделяме нужното внимание. Животът му никак не е лек. Спомни си какъв жизнен човек беше — това сега е по-лошо и от смъртта.

— Нищо не е по-лошо от смъртта, Лоа. Чете си вестниците, взимаме му и книги. Остави го на мира! Подобни вълнения дори са му от полза. Поне няколко дни ще е спокоен и щастлив.

Арбин тъкмо понечи да вдигне картите, когато на вратата се заблъска, а след това се разнесе някакъв нечленоразделен вик.

Арбин неволно трепна. В очите на Лоа се четеше страх, тя погледна мъжа си с разтреперани устни.

— Изведи Грю от тук — нареди Арбин. — Бързо!

Едва произнесъл тези думи и Лоа беше зад количката. Устата й шепнеше успокояващи думи.

Но спящата фигура изпъшка и се пробуди още при първото движение. Старецът вдигна глава и посегна по навик за вестника.

— Какво има? — попита раздразнено той, без да си прави труда да говори тихо.

— Шшт. Всичко е наред — прошепна Лоа докато тикаше количката към другата стая. След като затвори вратата, тя опря гръб в нея, дишайки учестено, и впери поглед в мъжа си. На вратата отново се почука.

Двамата стояха съвсем близо един до друг, с навъсени и враждебни лица, докато вратата бавно се плъзна встрани и на прага застана възпълен мъж с изплашена усмивка.

— С какво можем да ви помогнем? — попита Лоа, като се поклони вежливо, но в следния миг отскочи назад, а мъжът възкликна ужасено и се подпря на вратата.

— Болен ли е? — намеси се Арбин. — Чакай, помогни ми да го внесем.

Изминаха няколко часа, Арбин и Лоа се готвеха да си легнат в тихата спалня.

— Арбин… — каза Лоа.

— Какво има?

— Как мислиш, има ли опасност?

— Опасност? — той очевидно не разбираше за какво говори.

— Ами дето прибрахме този мъж у дома. Кой е той?

— Откъде да знам? — в гласа му се долавяше раздразнение. — Но нима можем да откажем помощ на един болен човек? Още утре ще уведомим Регионалния отдел за сигурност — ако наистина няма документи. — Той се обърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Но жената наруши възцарилото се мълчание с разтревожен глас.

— Нали не мислиш, че е агент от Обществото на Древните? Знаеш, заради Грю.

— Искаш да кажеш, заради онова, което каза тази вечер? Извън всякаква логика е. Няма какво да го мислим.

— Разбираш за какво говоря. Вече две години укриваме Грю в нелегалност, излишно е да ти напомням, че нарушаваме един от най-важните Обичаи.

— Не вредим на никого — промърмори Арбин. — Изпълняваме си квотата, макар да е съобразена за тричленно семейство — за трима работници. След като го правим, защо ще ни подозират? Не му позволяваме да припари извън къщата.

— Може да са проследили инвалидната количка. Наскоро купи за нея двигател и резервни части.

— Да не започваме отначало, Лоа. Колко пъти ще трябва да ти повтарям, че закупих само стандартни кухненски принадлежности. Не виждам никаква причина, за да подозираме, че са ни изпратили някой агент на Братството. Нима смяташ, че разиграват подобен театър само заради един немощен старец в инвалидна количка? Какво им пречи да дойдат посред бял ден и да ни покажат заповед за претърсване? Моля те, погледни реално на нещата.

— Щом така смяташ, Арбин — в очите й този път се четеше вълнение, — а така предполагах и аз — тогава той трябва да е Чуждоземец. Не може да е землянин.

— Защо пък да не може? Що за смешно предположение. За какво ще му е на някой поданик на Империята да идва тук — на Земята?

— Не зная защо! Всъщност зная — може да е извършил някое престъпление. — Тя изглеждаше вдъхновена от хрумването си. — Ами да! Съвсем логично обяснение. Какъв по-естествен избор от Земята? Кой би го потърсил тук?

— Ако е Чуждоземец. Но с какви доказателства разполагаш?

— Не говори нашия език — така ли е? Длъжен си да го признаеш. Разбра ли поне една дума? Следователно, дошъл е от някой далечен край на галактиката, където използват този странен диалект. Казват, например, че жителите на Фомалхаут трябвало да изучат един съвсем нов език, за да ги разбират в Имперския двор на Трантор… Не разбираш ли, какво означава всичко това? Ако той е чужденец, пристигнал нелегално на Земята, значи не е регистриран в Бюрото по преброяването и ще даде мило и драго да избегне вниманието им. Можем да го използваме във фермата — на мястото на татко — и отново ще бъдем трима, при същата квота за целия следващ сезон… Ще ни помогне да приберем реколтата.

Тя впери тревожен поглед в лицето на своя мъж и прочете объркването му.

— Хайде да спим, Лоа — рече Арбин. — Ще говорим утре.

Шепотът утихна, светлината бе изгасена и сънят се спусна над къщата.

На следващата сутрин дойде ред на Грю да си каже мнението по въпроса. Арбин очакваше с надежда съвета му. Изпитваше увереност в мъдростта и опита на своя тъст.

— Проблемите ви, Арбин — поде Грю — произхождат от факта, че сте ме регистрирали като работник и ви е определена тричленна квота. Омръзна ми да съм ви в тежест. Живях две години отвъд определения Срок. Стига ми толкова.

— Въобще не става дума за това — отвърна смутено Арбин. — Не съм намеквал, че си ни в тежест.

— Какво значение, в края на краищата? Остават само две години до следващото Преброяване, когато ще си отида.

— Но поне ще си поживееш още две години. Защо да те лишаваме от тях?

— Защото така е за всички. А какво ще стане с теб и Лоа? Когато дойдат за мен ще отведат и вас. Кой доблестен човек би живуркал още някоя и друга година, за сметка на своите…

— Престани, Грю. Сега не е време за истерии. Колко пъти вече го обсъждахме — ще съобщим за теб само седмица преди Преброявенето.

— А как ще измамите доктора?

— Ще го подкупим.

— Хъмм. А този — новият? Рискът сега е двоен. Трябва и него да криете.

— Ще го изгоним. Космосе мили, трябва ли точно сега да се притесняваме за него? Имаме цели две години. Ти какво ще ни посъветваш?

— Чуждоземец… — промърмори Грю. Почукал на нашата врата. Нямаме представа откъде се е взел. Говори нечленоразделно… просто не знам какво да ти кажа.

— Не изглежда опасен — отвърна фермерът. — По-скоро е уплашен. Едва ли ще ни причини неприятности.

— Уплашен, значи? Ами ако е слабоумен? Може би това не е някой чуждоземен диалект, а безсмислен брътвеж на побъркан?

— Не ми изглежда… — но Арбин се размърда неспокойно.

— Защото ти се ще да го използваш… добре, ще ти кажа как да постъпиш. Отведи го в града.

— В Чика? — Арбин го погледна ужасено. — Така ще се издадем.

— Ни най-малко — прекъсна го спокойно Грю. — Проблемът при теб е, че не четеш редовно вестници. За щастие на семейството, аз го правя. Наскоро научих, че в Института за Ядрени Изследвания е създаден апарат, който ще подпомага хората в учебния процес. Имаше цяла страница по този въпрос в неделното издание. Та значи, нужни са им доброволци. Заведи им нашия човек. Той ще им стане доброволец.

Арбин поклати решително глава.

— Изгубил си си ума. Не мога да го направя, Грю. Още от вратата ще му поискат регистрационния номер. Така сам ще си изпрося разследването, а после ще научат и за теб.

— Не, няма. Защото отново грешиш, Арбин. Причината, поради която в института се нуждаят от доброволци е, че апаратът им все още е на експериментален етап. Нищо чудно е да погубил няколко души, така че няма да ти задават никакви въпроси. А нашият човек толкова е загазил, че и смъртта може да е изход за него… Арбин, бъди така добър, подай ми книгопроектора и пусни шеста ролка. И ми донеси вестника на връщане.

Беше късен следобед, когато Шварц отвори наново очи. Усещаше в гърдите си онази смразяваща болка, мъката по изгубената съпруга, по изчезналия познат свят…

Веднъж вече бе изпитвал тази болка и споменът за онзи далечен миг пробуди в него отдавна забравена сцена. Беше съвсем млад, почти дете, селото, в което живееше бе сковано от студ и покрито със сняг… но шейната вече беше запрегната… а сетне влакът… и неописуемо големият кораб…

Мъчителният, отчайващ страх по познатия, но изгубен свят се смеси със спомените за онзи далечен миг, когато едва двадесет годишен бе емигрирал в Америка.

Нямаше нищо по-истинско от това отчаяние. Вече не се съмняваше — това не беше сън.

Подскочи, когато светлината зад вратата блесна и се разнесе познатият, но неразбираем глас на неговия домакин. А после вратата се отвори и му поднесоха закуска — гъста и вкусна каша, която напомняше малко на царевично брашно и мляко.

Каза само „благодаря“ и закима с глава.

Фермерът отвърна нещо на свой ред и вдигна ризата на Шварц от облегалката на стола. Огледа я, като обърна особено внимание на копчетата. Сетне я постави на място, плъзна встрани една от вратите на гардероба и едва сега Шварц забеляза колко гладко шлифовани са стените.

— Пластмаса… — промърмори той, по-скоро на себе си. Откри също, че стаята няма ъгли, а стените се преливат постепенно една в друга.

Непознатият домакин извади няколко предмета и му ги протегна с недвусмислени жестове. Очевидно Шварц трябваше да се измие и облече.

Подчини се, а и не отказа предложената помощ. Не намери никакви подходящи прибори за бръснене, неясни останаха и жестовете на другия, когато докосна брадата му с неприкрито отвращение. Шварц потърка наболите косми и въздъхна тъжно.

След това го отведоха при някаква не особено голяма, издължена кола с две колела и му обясниха с жестове, че трябва да седне вътре. Пустеещият път се понесе под и зад тях и не след дълго наоколо се издигнаха ниски бели постройки, а далеч отпред синееше морската шир.

— Чикаго? — той посочи с ръка.

Ала почти не вярваше, че ще получи утвърдителен отговор, защото градът пред него с нищо не напомняше на Чикаго.

Фермерът дори не отвори уста.

И Шварц изгуби всякаква надежда.