Нора Робъртс
Нежни урагани (4)

Трета глава

Според наблюденията на Сибил местният бар беше място за срещи, за опознаване на хората, за размяна на клюки.

Дали ще бъде луксозен или долнопробен, дали музиката ще е кънтри или рок, той е традиционното местенце за събиране и обмен на информация.

Кръчмата в Сейнт Кристофър определено беше точно такова място. Тук декорът бе от тъмно дърво, евтин хром и избледнели постери на лодки. Музиката беше… гръмка, реши тя, неспособна да определи точно стила на това, което кънтеше от усилвателите, изправени до малката сцена, където четирима младежи измъчваха китарите и барабаните.

Трима мъже на бара не откъсваха очи от телевизионния екран, увлечени от бейзболния мач. Наблюдаваха безмълвния танц на питчъра и батера, като същевременно отпиваха от кафявите бутилки бира и лапаха пълни шепи солени бисквитки.

Дансингът беше претъпкан. Имаше само четири двойки, но пространството беше толкова ограничено, че те често се сблъскваха. Обаче не изглеждаха притеснени от това.

Сервитьорките бяха издокарани в къси, черни полички, тесни блузи с остро деколте, мрежести чорапи и тънки, високи токчета.

Сибил изпита съчувствие към тях.

Намести се на една отдалечена разклатена маса, за да вижда по-добре посетителите. Димът и шумът не я притесняваха, нито лепкавият под или нестабилната маса.

Жадуваше да се измъкне от хотелската си стая за час-два. Сега беше готова просто да си седи, да се наслади на чаша вино и да наблюдава местните хора.

Сервитьорката, която се приближи, беше дребна брюнетка със страхотен бюст и бодра усмивка.

— Привет, какво ще желаете?

— Чаша шардоне и лед.

— Веднага го имате. — Остави на масата пластмасова купичка със солени бисквитки и пое обратно към бара, като приемаше поръчки в движение.

Сибил се чудеше дали това току-що не беше първата й среща с жената на Етан. Имаше информация, че Грейс Куин работи в този бар. Но дребната брюнетка нямаше халка, а една младоженка със сигурност би я носила.

Другата сервитьорка? Виж, тази имаше опасен вид — руса, едра и мрачна. Несъмнено беше привлекателна. Обаче и у нея нищо не говореше, че току-що е минала под венчило — особено начина, по който се навеждаше над масите, за да могат клиентите да се насладят на дълбокото й деколте.

Сибил се навъси и отхапа една бисквитка. Ако това беше Грейс Куин, от нея определено не ставаше добра майка.

Нещо трябва да се беше случило на бейзболния мач, реши младата жена, защото тримата на бара започнаха да крещят и да поздравяват някого на име Еди.

По навик извади бележника и започна да записва наблюденията си.

Именно така я видя Филип при влизането си. Усмихваше се на себе си, погледът й обхождаше помещението, докато си записваше нещо. Помисли си, че изглежда много сдържана и недостъпна. Все едно че седеше зад тънка стена от непрозрачно стъкло.

Косата й бе вързана на опашка и оставяше лицето й открито. На ушите й се поклащаха златни висулки. Наблюдаваше я как оставя за миг химикала, за да свали бледожълтото си велурено яке.

Беше дошъл тук, воден от някакво безпокойство. Сега благослови тази неудовлетвореност, която не го напускаше през цялата вечер. Реши, че точно нея бе търсил.

— Сибил, нали така? — Забеляза изненадата в очите й, когато тя погледна нагоре. Видя също, че тези очи са бистри и ясни като езерна вода.

— Точно така. — Овладя се, затвори бележника и се усмихна. — Филип, от „Братята Куин“.

— Сама ли сте?

— Да… освен ако не искате да седнете и да пийнете нещо.

— С удоволствие. — Издърпа си стол и кимна към бележника й: — Прекъснах ли ви?

— Не точно. — Отправи усмивката си към сервитьорката, която й донесе виното.

— Здрасти, Фил, ще искаш една наливна?

— Четеш мислите ми, Марша.

Значи Марша. Това елиминираше нахаканата брюнетка.

— Доста… странна музика.

— Тук музиката винаги е зашеметяваща. — Отправи й очарователна и закачлива усмивка. — Това е традиция.

— Да пием за традицията тогава. — Вдигна чашата си, отпи, после тихичко изсумтя и се зае да поставя лед във виното.

— Как ще оцениш виното?

— Ами… обикновено, слабо. — Отпи отново и се усмихна победоносно. — Зашеметява.

— Това също е една от традициите, с които се гордее Снидли. Наливната им бира е от Сам Адамс. За предпочитане е.

— Ще го запомня. — Отметна глава, все така леко усмихната. — След като толкова добре познавате местните традиции, да разбирам ли, че сте живели известно време тук?

— А-ха. — Очите му се присвиха, докато се вглеждаше напрегнато в нея. — Познавам ви.

Сърцето й подскочи. Преднамерено бавно вдигна чашата си. Ръката й не трепна, гласът й беше уверен.

— Не мисля.

— Не, наистина. Познавам това лице. По-рано не се усетих, когато беше с очила. Нещо в… — Протегна се, постави пръст под брадичката й и отново наклони главата й. — Ето точно този поглед.

Пръстите му бяха съвсем леко грапави, докосването му — много естествено и уверено. Самият жест я предупреди, че това е мъж, свикнал да докосва жени. А тя беше жена, несвикнала да бъде докосвана.

Сибил изви отбранително вежди.

— Някоя по-цинична жена би сметнала, че е номер, и то не особено оригинален.

— Не използвам номера — продума той, съсредоточен върху лицето й. — Освен оригинални. Много добър физиономист съм и това лице съм го виждал. Ясни, интелигентни очи, леко иронична усмивка. Сибил… — Погледът му се плъзна по лицето й, после устните му се извиха. — Грифин. Доктор Сибил Грифин. „Близки непознати“.

Тя въздъхна с облекчение. Още не беше свикнала с известността и фактът, че разпознават лицето й, продължаваше да я изненадва. А в този случай изпита облекчение. Нямаше връзка между доктор Грифин и Сет Делаутер.

— Наистина сте добър — подхвърли весело. — Е, четохте ли книгата, или само видяхте физиономията ми на корицата?

— Прочетох я. Удивителна работа. Всъщност толкова ми хареса, че отидох да си купя и първата ви книга. Обаче още не съм я прочел.

— Поласкана съм.

— Благодаря, Марша — каза, докато тя поставяше бирата пред него.

— Само ще ми свирнете, ако искате нещо. — Марша намигна. — И ми свирнете по-силничко, щото тоя състав чупи рекорда за озвучаване тая вечер.

Което му даде повод да премести стола си малко по-близо до Сибил и да се приведе напред. Уханието й беше ненатрапчиво. Мъжът трябваше да се приближи доста, за да долови посланието му.

— Я ми кажете, доктор Грифин, какво прави един прочут урбанист в такъв непростимо провинциален, крайбрежен градец като Сейнт Кристофър?

— Изследване на поведенческите модели и… на традициите — поясни и вдигна чашата си за тост — в малките градчета и селските общности.

— Доста сериозна промяна в интересите.

— Социологическите и културните интереси не се и не би трябвало да се ограничават само с големите градове.

— Водите си бележки?

— Малко. Местната кръчма — започна вече по-уверено. — Редовните посетители. Тримата на бара, обсебени от един предимно мъжки спорт. Биха могли да си бъдат у дома, отпуснати във фотьойла, но предпочитат общото съпреживяване от пасивното участие в събитието. По този начин си осигуряват компания, партньори, с които да споделят интереса си.

Установи, че му е много приятно как в гласа й започват да отекват нравоучителни нотки и си проличава по-резкия, северняшки акцент.

— „Ориолс“ са в разгара на борбата, а тук си дълбоко на тяхна територия. Може би за тази игра става дума.

— Играта е само изразното средство. Принципът остава почти същият, независимо дали става дума за футбол или за баскетбол. — Сви леко рамене. — Мъжът изпитва по-голямо удоволствие от спорта, ако е в компанията на поне още един споделящ вкусовете му себеподобен. Човек трябва само да погледне рекламите, предназначени предимно за мъжката аудитория. Например бирата — почука с пръст по чашата му. — Твърде често тя се предлага, като ни представят група привлекателни мъже, заети с някаква обща дейност. След това мъжът си купува точно тази марка бира, защото е програмиран да вярва, че това ще утвърди принадлежността му към същия кръг мъже. — Видя го, че се усмихва и повдигна вежди. — Не сте ли съгласен?

— Напротив. Занимавам се с реклама и попадението ви е доста точно.

— Реклама? — Почувства се малко виновна заради лицемерието си. — Не би ми минало през ума, че тук има особено голямо търсене.

— Работя в Балтимор. От известно време прекарвам тук почивните дни. Семейни дела. Дълга история.

— Бих искала да я чуя.

— По-късно. — Имаше нещо в тези почти прозрачни сини очи, помисли си той, обрамчени с дълги, мастилени мигли, което правеше почти невъзможно да отклони поглед от тях. — Кажете ми какво друго виждате.

— Ами… — Направи й впечатление, че той умееше да гледа една жена така, сякаш в този момент тя е най-важното нещо на света. Това караше сърцето й да затупти. — Виждате ли другата сервитьорка?

Филип отмести очи и видя как кокетната панделка отзад на полата се полюшва, докато жената пристъпваше към бара.

— Трудно може да я пропусне човек.

— Да. Тя е олицетворение на определени примитивни и чисто мъжки фантазии. Но аз имам предвид в личен, а не във физически план.

— Добре — подсмихна се Филип. — Какво виждате?

— Върши си работата, но вече брои минутите до затварянето. Знае как да усети кой е готов да даде по-голям бакшиш и да го предразположи. Направо пренебрегва онази маса с колежаните. Те няма да й направят голяма сметка. Същото поведение може да се види и при опитната и цинична сервитьорка в някой нюйоркски бар.

— Линда Брюстър — допълни информацията Филип. — Наскоро разведена, в търсене на нов, подобрен вариант на съпруг. Семейството й е собственик на пицарията, така че отдавна се занимава със сервиране. Хич не й пука. Искаш ли да танцуваме? — неочаквано я попита той.

— Какво? — Значи и това не беше Грейс, отбеляза и се върна към действителността. — Не чух?

— Понамалиха децибелите, ако просто не са включили по-тихо. Искаш ли да танцуваме?

— Добре. — Остави го да я хване за ръка и да я поведе между масите към дансинга.

— Мисля, че това трябва да е „Ейнджи“ — отбеляза Филип.

— Ако Мик и момчетата чуят какво правят с нея, моментално ще застрелят цялата група.

— Харесваш ли „Ролинг Стоунс“?

— Нима е възможно човек да не ги харесва? — Тъй като можеха единствено да се поклащат на място, отметна глава назад и го погледна. Никак не й беше неприятно лицето й да се озове толкова близо до неговото, нито да бъде принудена да притисне тяло така плътно до неговото. — Първичен и циничен рокендрол, без превземки и излишно разкрасяване. Само секс.

— Обичаш ли секса?

Засмя се.

— Как да не го харесвам? И макар да оценявам идеята, точно тази вечер нямам такива намерения.

— Винаги има и утре.

— Безспорно. — Помисли си дали да го целуне и да му позволи и той да я целуне. Като експеримент, при който със сигурност ще изпита наслада. Обаче побърза да извърне глава, така че само страните им се докоснаха. Определено беше прекалено привлекателен за такъв непремерен риск.

По-добре невредима, напомни си тя, отколкото глупава.

— Бих искал да те поканя утре на вечеря. — Леко плъзна ръка нагоре по гърба й, а после обратно до талията. — Има едно прекрасно местенце в града. Със страхотен изглед към залива и най-хубавите рибни деликатеси на крайбрежието. Можем да разговаряме спокойно, без да се надвикваме, и да ми разкажеш своя живот.

Устните му едва докоснаха ухото й и това предизвика тръпки по тялото й. Би трябвало да знае, че всеки с неговата външност ще бъде дяволски добър в ухажването.

— Ще си помисля — отрони тихо и реши да прояви смелост, като леко плъзна пръсти по тила му. — И ще те уведомя. — Щом песента свърши и следващата започна с гръм и трясък, тя се отдръпна. — Трябва да вървя.

— Какво? — наведе се, за да може да я чуе.

— Трябва да вървя. Благодаря за танца.

— Ще те изпратя.

Върнаха се на масата и той извади няколко банкноти, докато тя си събираше нещата. Когато излязоха навън, хладният въздух и тишината я отрезвиха и тя се засмя:

— Е, това беше полезен опит. Благодаря ти.

— Не бих пропуснал възможността. Още не е много късно — добави и я хвана за ръка.

— Напротив, късно е. — Извади ключовете от колата си.

— Ела утре в работилницата. Ще ти я покажа.

— Може и да го направя. Лека нощ, Филип.

— Сибил… — Не се опита да я задържи, просто поднесе ръката й към устните си и очите му се впиха в нейните. — Радвам се, че си избрала Сейнт Кристофър.

— Аз също.

Вмъкна се в колата с облекчението, че се налага да се съсредоточи върху шофирането. Обаче не можа да устои, погледна в огледалото за обратно виждане и му хвърли последен поглед, преди да потегли.

Филип също реши да не се връща в заведението. Мислеше си за нея, докато пътуваше към къщи, за начина, по който се извиваха и повдигаха веждите й, когато обясняваше нещо или получаваше някакъв комплимент. Това неуловимо и съкровено ухание, което се излъчваше от нея и което казваше на мъжа, че щом е достигнал достатъчно близо, за да го подуши, то може би ще има възможност да достигне и още по-близо.

Каза си, че тя е идеалната жена: красива, умна, ерудирана, изискана и… сексапилна.

Обичаше жените и страдаше, че няма време за срещи. Не че не му беше приятно да си говори с Анна и Грейс, но искаше да разговаря с жена, за която може да си мечтае как ще я отведе в леглото.

А в последно време му липсваха именно тези отношения между мъжа и жената. Обикновено след десет или дванайсетчасовия работен ден бързаше да се прибере в апартамента си. След пристигането на Сет в семейството нямаше време за срещи и развлечения.

Седмицата беше посветена на клиентите на фирмата и на консултации с адвоката. Битката със застрахователната компания за изплащане на застраховката след смъртта на баща му беше достигнала критичната си точка. Решението за постоянно настойничество над Сет трябваше да бъде взето до три месеца. Задължението да се справя с планината от документи и непрекъснати телефонни разговори, възникващи в резултат на цялата тази дейност, беше негово. Грижата за дребните подробности беше неговата силна страна.

Почивните дни се запълваха от домакински задължения, работа и всички задачи, които не беше свършил през седмицата.

В резултат на това не му оставаше много време за приятни вечери с красиви жени, а още по-малко за опити да ги вкара в леглото си.

Което явно обясняваше безпокойството и мрачното му настроение напоследък. Когато сексуалният живот на един мъж фактически е замрял, нормално е да бъде малко изнервен.

Когато сви по алеята, къщата беше тъмна. Светеше само лампата на верандата. Беше едва полунощ, помисли си с въздишка. Докъде бяха паднали. Имаше времена, когато той и братята му по това време щяха да са навън. Е, вярно, обикновено трябваше да замъкват Етан почти насила, но след това той издържаше докрай.

Момчетата на Куин не прекарваха много петъчни нощи вкъщи.

„Сега — помисли си, докато се измъкваше от джипа — Кам сигурно е горе, сгушен до жена си, а Етан се е приютил в малката къщичка на Грейс. Несъмнено и двамата са щастливи. Проклети късметлии!“

Понеже знаеше, че няма да може да заспи, заобиколи къщата и се насочи натам, където дърветата стигаха до водата.

Луната приличаше на надута топка. Хвърляше меки, бели отблясъци върху тъмната водна повърхност, поклащащата се трева и гъстите листа.

Жътварите пееха с високите си, монотонни гласове, а някъде навътре сред гъстите дървета бухал надаваше неуморния си двугласен зов.

Може би наистина предпочиташе звуците на града. Но винаги изпитваше копнеж по това място. И дори да му липсваха динамиката, театрите и музеите, можеше да оцени спокойствието и сигурността на Сейнт Кристофър.

Изобщо не се съмняваше, че без тях щеше да се върне отново в канавката. И да умре там.

— Винаги си искал за себе си нещо повече.

Леден хлад го прониза от главата до петите. Както си стоеше, загледан в луната, която надничаше между дърветата, видя пред себе си баща си — този, когото беше погребал преди шест месеца.

— Изпих само една бира — чу се да изрича на глас.

— Не си пиян, синко. — Рей пристъпи напред, така че лунната светлина затрептя в гъстите му сребристи коси и в яркосините му очи, които го гледаха с насмешка. — Ще си поемеш ли сега отново дъх, или смяташ да умреш?

Филип изпусна задържания въздух, но ушите му продължиха да пищят.

— Ще взема да седна. — Направи го бавно, като някой немощен старец, и внимателно се настани на тревата. — Не вярвам в призраци — изрече към водата, — нито в прераждането, задгробния живот, посещения или каквито и да е други феномени.

— Винаги си бил реалист. Нищо не е истинско, освен ако не можеш да го видиш, пипнеш и помиришеш.

Рей седна до него с доволна въздишка и изпъна дългите си крака. Кръстоса глезени, а на краката си носеше износените мокасини, които Филип лично бе сложил в кашона за Армията на спасението преди около шест месеца.

— Е — весело подхвърли баща му, — виждаш ме, нали така?

— Не. Имам халюцинации, които най-вероятно са резултат от сексуално въздържание и преумора.

— Няма да споря с теб. Нощта е прекалено хубава.

— Още не съм се примирил — издума на себе си Филип. — Още ме е яд за начина, по който умря, защо го направи и за всички въпроси без отговор.

— Предполагах, че ще си най-костеливият орех от тримата. Винаги за всичко имаш отговор. Но знам, че имаш и въпроси. А знам и за яда в теб. Имаш право. Наложи се да промениш живота си и да поемеш задължения, които не би трябвало да са твои. Но го направи и съм ти благодарен.

— Нямам време за психиатър точно в момента. В графика ми не е отделено място за такива сеанси.

Рей се изсмя.

— Момче, не си пиян, нито пък луд. Само си инат. Защо просто не допуснеш възможността?

Филип извърна глава. Беше лицето на баща му, широко и покрито с бръчици. Ясните сини очи бяха живи и изпълнени с насмешка, сребристите коси се вееха от хладния ветрец.

— Това е невъзможно.

— Когато с майка ти взехме теб и братята ти, някои хора също казваха, че е невъзможно да станем едно семейство, да ви променим. И сбъркаха. Ако ги бяхме послушали, ако бяхме следвали логиката, никой от вас нямаше да е наше дете. Но съдбата няма нищо общо с логиката. Тя просто е това, което е. И вие трябваше да станете наши.

— Добре. — Филип протегна ръка и смаяно я дръпна обратно. — Как мога да го правя? Как мога да те докосна, след като си призрак?

— Защото имаш нужда. — Рей нехайно го потупа по рамото. — Тук ще съм за известно време.

Думите напираха, макар че стомахът му се присви болезнено.

— Защо?

— Не довърших работата си. Оставих я на теб и братята ти. Много съжалявам, Филип.

„Това всъщност не се случва“ — каза си Филип. Вероятно има някакво леко психическо разстройство. Усещаше въздуха върху лицето си — горещ и влажен. Жетварите продължаваха да пищят, бухалът все още подвикваше.

Но ако наистина има… видение, продължи мисълта си, изглежда съвсем разумно да се възползва от него.

— Опитват се да го изкарат самоубийство — изрече на глас. — Застрахователната компания оспорва искането ни.

— Надявам се знаеш, че това са глупости. Бях невнимателен, разсеян. Претърпях злополука. — Сега в гласа на Рей имаше по-остри нотки, една нервност и раздразнителност, които младият мъж разпозна. — Не бих тръгнал по лесния път. А и трябваше да мисля за момчето.

— Сет син ли ти е?

— Мога да ти кажа, че ми принадлежи.

Усети болка едновременно в главата и сърцето, докато се извръщаше да се загледа отново към водата.

— Мама още е била жива, когато той е роден.

— Знам това. Никога не съм изневерил на майка ти.

— Тогава как…

— Трябва да го приемеш заради самия него. Знам, че го обичаш. Знам, че правиш всичко, на което си способен за него. Трябва да направиш и последната стъпка — да го приемеш. Той има нужда от теб, от всички вас.

— Нищо няма да му се случи — мрачно отвърна Филип. — Ще се погрижим за това.

— Той ще промени живота ти, ако му позволиш.

Филип се изсмя:

— Повярвай ми, вече го промени.

— Отново. И то по начин, който ще го подобри. Не се самоизолирай. И не се тревожи прекалено много за малкото ми посещение — дружелюбно го потупа по коляното Рей. — Говори с братята си.

— Да бе, ще започна да им разправям как съм си седял навън посред нощ и съм разговарял с… — Вдигна поглед и не видя нищо, освен лунната светлина по дърветата. — … никой — довърши и уморено се излегна на тревата, вперил поглед в луната. — Господи, имам нужда от почивка!