Нора Робъртс
Нежни урагани (19)

Осемнадесета глава

Навън едва просветляваше, когато Филип се измъкна от леглото. Не си направи труда дори да простене. Какъв би бил смисълът? Само защото почти не беше спал, а го очакваше цял ден тежък физически труд, не беше причина да се оплаква.

Обаче фактът, че няма кафе, си беше адски сериозна причина. Сибил се размърда, когато той започна да се облича.

— В работилницата ли ще ходиш?

— Да. — Прокара език по зъбите си и нахлузи панталона. Боже, нямаше даже четка за зъби!

— Искаш ли да поръчам закуска? Кафе?

Кафе. Самата дума прозвуча като песен на морска сирена в кръвта му.

Но той бързо грабна ризата си. Ако тя поръча кафе, ще трябва да говори с нея. А не смяташе, че разговорът ще протече както трябва, когато е в такова отвратително настроение. А защо беше в отвратително настроение? Защото не беше спал и защото в момент на невнимание тя бе успяла да преодолее защитните стени и го беше накарала да се влюби в нея.

— Ще пия вкъщи — отвърна с раздразнение. — И без това трябва да се върна, за да се преоблека. — Което беше и причината да стане толкова рано.

Чаршафите прошумоляха, докато Сибил се изправяше. Изгледа я с крайчеца на окото и посегна за чорапите си. Беше разрошена и съблазнително мека.

Да, много бе подла, наистина. Зашеметява го с уязвимостта си, ридае в ръцете му с вид на ужасно наранена и беззащитна. След това го буди през нощта и осъществява сексуалните му фантазии.

Сега пък му предлагаше кафе.

— Благодаря ти, че остана снощи. Помогна ми.

— На твоите услуги — отвърна й лаконично.

— Аз… — Прехапа устни, стресната и объркана от тона му. — Денят беше труден и за двама ни. Предполагам, че щеше да е по-разумно да не идвам. И без това обаждането на Глория ме извади от равновесие и…

Той рязко вдигна глава.

— Какво? Глория ти се е обадила?

— Да. — И сега, помисли си Сибил, получава доказателство защо не биваше да споменава за това. Той се ядоса. Всички щяха да се ядосат.

— Вчера ти е позвънила? — Със зараждащ се гняв вдигна обувката си и я огледа. — И ти не сметна, че този факт е достатъчно важен, за да го споменеш по-рано?

— Не виждах смисъл. — Сибил нервно отметна косата си и подръпна чаршафите. — Всъщност изобщо нямаше да го спомена.

— Така ли? Може би вече си забравила, че семейството ми носи отговорност за Сет, че имаме право да знаем, ако сестра ти се кани да причини още неприятности. Трябва да знаем, за да можем да го защитим.

— Няма да направи нищо за…

— Откъде, по дяволите, знаеш? — При тези думи гневът му изригна, така че тя стисна здраво чаршафите. — Как можеш да знаеш? Като наблюдаваш от десет крачки разстояние? По дяволите, Сибил, това не е някакъв шибан експеримент! Това е животът. Какво, по дяволите, искаше?

Обви сърцето и гласа си в лед, за да се справи с гнева му.

— Искаше пари, разбира се. Караше ме да поискам от вас, да й дам още и аз. Крещеше ми и ме ругаеше, точно както правиш и ти. Излиза, че от разстоянието си на десет крачки се оказвам точно по средата.

— Искам да знам когато и ако отново се свърже с теб. Ти какво й каза?

Сибил се пресегна за халата си и ръката й беше напълно спокойна.

— Казах й, че семейството ти няма да й даде нищо. Заявих от мен да не очаква нито пари, нито помощ. Че съм говорила с адвоката ви. Че съм приложила и ще продължавам да прилагам авторитета и влиянието си, за да се уверя, че Сет ще остане член на семейството ви.

— Това вече е нещо — измърмори Филип и я изгледа навъсено, докато тя се загръщаше с халата.

— Поне това бих могла да направя, нали? — изрече го студено, резервирано и категорично. — Извини ме. — Бързо влезе в банята и затвори вратата.

Филип чу демонстративното изщракване на ключалката.

— Е, чудесно! — изръмжа той, грабна си якето и си тръгна, преди да е успял да влоши положението.

 

 

Настроението му се влоши, когато се прибра вкъщи и намери по-малко от половин чаша кафе, останало в каничката. А когато точно насред сутрешния си душ установи, че Кам очевидно е използвал повечето топла вода, вече реши, че това е прекалено.

След това влезе в стаята си и откри Сет да седи на крайчеца на леглото му.

— Здрасти — изгледа го невъзмутимо момчето.

— Рано си станал.

— Помислих си, че мога да дойда с теб за няколко часа.

Филип се обърна, за да извади бельо и дънки от гардероба.

— Днес няма да работиш. Нали приятелите ти ще идват за партито.

— То е чак следобед. — Сет повдигна рамо. — Има време.

— Както искаш.

Очакваше Филип да е бесен, тъй като имаше нещо със Сибил. На Сет не му беше лесно да дойде тук, да чака, да знае, че трябва да каже нещо.

Така че изрече единственото, което непрекъснато се въртеше в ума му.

— Не исках да я разплача.

Филип извади жокейската си шапка. Явно нямаше да му се размине.

— Не си виновен ти. Просто й беше време да го направи, това е.

— Сигурно е доста ядосана.

— Не, не е. — Вече примирен, той навлече дънките. — Виж, дори при най-благоприятни обстоятелства е трудно да разбереш жените. А в случая обстоятелствата са доста сложни.

— Сигурно. — Може би все пак не е чак толкова вбесен. — Просто си спомних някои неща. — Загледа се в белезите по гърдите на Филип, защото му беше по-лесно, отколкото да го гледа в очите. И защото, ами, тия белези бяха толкова готини. — А тя направо превъртя и всичко останало.

— Някои хора не знаят какво да правят с чувствата си. — Младият мъж въздъхна, седна на леглото до Сет и се почувства ужасно засрамен от себе си. Току-що беше застрелял Сибил право в сърцето само защото самият той не знаеше какво да прави с чувствата си. — Така че плачат или крещят, или се сърдят. Тя те обича, но не знае как точно да го изрази. Нито как ти искаш да го изрази.

— Не знам. Тя… не е като Глория. — Гласът му леко се повиши. — Свястна е. Рей също беше свестен и аз съм… явяват се нещо като роднини, нали така? Значи съм…

Бързо схвана мисълта и това накара сърцето му да се свие мъчително.

— Имаш очите на Рей. — Гласът на Филип остана спокоен, защото знаеше, че момчето ще му повярва, ако го каже както трябва. — Не само цвета и формата, но също и онова нещо, което е зад тях. Това, което го правеше свестен. Умен си, също като Сибил. Мислиш, анализираш, задаваш си въпроси. И се опитваш да решиш как да постъпиш правилно. Наследил си по нещо и от двамата. — Леко го побутна по рамото. — Доста готино, а?

— А-ха. — Усмивката му разцъфна. — Готино е.

— Добре, ставай или никога няма да се измъкнем от тук.

 

 

Пристигна в работилницата почти четиридесет и пет минути след Кам и очакваше да си изпати за това. Брат му вече рендосваше следващата партида дъски. Брус Спрингстийн крещеше от радиото за славните си дни. Филип намали звука. Кам моментално вдигна глава.

— Ако не е силно, не мога да го чувам заради машината.

— Никой от нас няма да може да чува, ако продължаваш с часове да ни надуваш ушите всеки ден.

— Какво? Каза ли нещо?

— Ха, ха.

— Значи сме весели, така ли? — Присегна се и изключи машината. — Е, как е Сибил?

— Не започвай.

Кам наклони глава, а Сет премести поглед от единия към другия в очакване на зрелището, което битките в семейство Куин винаги представляваха.

— Зададох най-обикновен въпрос.

— Ще оцелее. — Брат му грабна колан за инструменти. — Знам, че предпочиташ да я видиш да избяга безславно от града, но ще трябва да се задоволиш с факта, че тази сутрин я обидих жестоко.

— И защо, по дяволите, направи такова нещо?

— Защото ми писна от нея — изкрещя Филип. — Защото ми писна от всичко. Особено от теб.

— Добре, ако си търсиш с кого да се сбиеш, аз съм насреща. Но ти зададох само един най-обикновен въпрос. — Кам издърпа дъската и я хвърли към купчината. — Вчера й дойде прекалено много. Защо, по дяволите, ще я обиждаш тази сутрин?

— Защитаваш ли я? — Филип пристъпи напред, докато двамата се озоваха лице в лице. Дрезгавият вой на Спрингстийн нямаше никакъв шанс срещу яростните му викове. — Защитаваш я след всички глупости, които ми наговори за нея?

— Все пак имам очи, нали? Видях лицето й снощи. За какъв ме взимаш, по дяволите? Всеки, който посегне на жена, когато е толкова съсипана, заслужава да му извият врата.

— Ах, ти кучи… — Юмрукът му се сви и дори замахна, но се спря.

Отпусна юмрук, после се обърна, за да се овладее. Видя, че Сет го наблюдава и изсумтя.

— Не започвай и ти.

— И думичка не съм казал.

— Виж, погрижих се за нея, ясно? — Прокара ръка през косата си и отправи обяснението и към двамата. — Оставих я да се наплаче, държах й ръката. Накарах я да вземе гореща вана, завих я в леглото. Останах с нея. Сигурно от цялата работа ми се събира един час сън и затова сега съм малко раздразнителен.

— Защо тогава си й крещял? — поинтересува се Сет.

— Добре. — Пое си дъх, за да се успокои, и притисна пръсти към уморените си очи. — Тази сутрин ми каза, че Глория й се е обадила вчера. Може би прекалих, но, по дяволите, трябваше да ни каже.

— Какво е искала? — Устните на момчето бяха побелели.

Кам инстинктивно се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Не й позволявай да те стряска като някой призрак, хлапе. Това вече е минало. За какво става въпрос? — обърна се към Филип.

— Не разбрах точно. Бях твърде зает да крещя на Сибил, че не ми е казала по-рано. Искала пари. — Филип погледна към Сет и продължи: — Сибил казала на Глория, че никой няма да й даде пари. Осведомила я, че е ходила при адвоката и се е погрижила да останеш, където си.

— Леля ти не се дава лесно — заяви шеговито Кам и леко стисна рамото на Сет. — Упорита е.

— А-ха. — Той се изпъчи. — Няма грешка.

— Ей този там, брат ти — продължи младият мъж и кимна към Филип, — той е задник, но другите имаме достатъчно разум, за да разберем, че Сибил не е споменала за обаждането вчера, защото ти имаше празник. Не е искала да ни тревожи. Човек не става на единайсет всеки ден.

— Значи аз я оплесках — промърмори на себе си Филип, грабна една дъска и се приготви да излее неприятните си чувства върху пироните и дървото, — аз ще се оправям.

 

 

Сибил също трябваше да оправи някои неща. Отне й по-голямата част от деня, за да събере смелост и да направи плана си. Спря на алеята пред къщата на семейство Куин малко след четири и остана доволна, че не видя джипа на Филип.

Предполагаше, че ще се задържи в работилницата поне още час. Сет сигурно ще е с него. Тъй като беше събота вечер, най-вероятно щяха да се отбият да напазаруват на път за вкъщи.

Това беше обичайната им практика, а Сибил познаваше модела им на поведение, макар и да не беше способна да установи пълна връзка с хората, за чието поведение ставаше въпрос.

„От десет крачки разстояние“ — спомни си думите му и отново изпита силна болка.

Ядосана на себе си, тя побърза да излезе от колата. Ще свърши това, за което е дошла. Едва ли ще й отнеме повече от петнайсет минути да поднесе извинението си на Анна и извинението да бъде прието — поне външно. Ще й обясни подробно за обаждането на Глория, за да може да бъде документирано.

После ще се върне в хотела и ще се заеме с работата си.

Почука енергично на вратата.

— Отворено е — чу в отговор. — По-скоро ще се самоубия, отколкото да стана.

Сибил посегна предпазливо към дръжката, поколеба се, после отвори вратата… и зяпна.

Дневната обикновено беше разхвърляна, винаги си личеше, че е обитавана, но сега изглеждаше така, сякаш в нея беше вилняла банда.

Хартиени чинии, пластмасови чаши, някои от тях обърнати или разлети, се търкаляха по пода и по масите. Навсякъде имаше разпилени малки пластмасови човечета, сякаш вътре беше бушувала война и оставила след себе си ужасяващи жертви. Количките и камиончетата бяха претърпели фатални злополуки. И над всичко това бяха разпилени късчета опаковъчна хартия, подобно на конфети в новогодишна нощ.

Анна седеше отпусната на един стол и оглеждаше щетите. Косата й беше в ужасно състояние, лицето й беше пребледняло.

— О, страхотно! — промърмори и извърна присвитите си очи към Сибил. — Сега ми се появява.

— Аз… извинявай…

— Лесно ти е да го кажеш. Току-що прекарах два часа и половина в борба с десет-единайсетгодишни момчета. Не, не момчета — поправи се. — Животни, чудовища! Сатанински изчадия! Тъкмо изпратих Грейс вкъщи със заповед да си ляга. Боя се, че това преживяване може да се отрази на бебето. Може да се роди мутант.

Детското парти, сети се Сибил, докато смаяно оглеждаше стаята. Беше забравила за него.

— Свърши ли?

— Никога няма да свърши. До края на живота си ще се будя и ще крещя, докато не ме закарат в лудницата. В косата ми има сладолед. На кухненската маса има някакво… вещество. Страх ме е да вляза там. Мисля, че мърдаше. Три момчета успяха да паднат във водата и трябваше да ги спасяваме. Най-вероятно ще хванат пневмония и ще ни дадат под съд. Едно от тези… създания, замаскирали се като малки момчета, изяде приблизително шейсет и пет парчета сладкиш, после се качило в колата ми — не знам как се е промъкнало покрай мен, движат се като светкавици — и там повръщало.

— О, боже! — Сибил знаеше, че никак не е смешно. — Толкова съжалявам. Мога ли да ти помогна, ъ-ъ, да почистя?

— Не пипам нищо тук. Онези мъже — този, който твърди, че ми е съпруг, и неговите братя идиоти — те ще го направят. Те ще търкат, ще чистят, ще бършат. Те ще оправят всичко. Знаели са — прошепна ядно. — Знаели са какво означава детско парти. Откъде можех да знам аз? Но те са знаели и се скриха в работилницата, като използваха някакво жалко извинение за наближаващия краен срок. Оставиха ни с Грейс сами с това… това неописуемо задължение. — Анна затвори очи. — Какъв ужас! — За момент остана така със затворени очи. — Давай! Можеш да се смееш. Прекалено съм слаба, за да стана и да те набия.

— Толкова сте се потрудили, за да го организирате за Сет.

— Той си прекара страхотно. — Устните на Анна се разтегнаха в усмивка, когато отвори очи. — И тъй като ще накарам Кам и братята му да изчистят, се чувствам доста добре. Ти как си?

— Добре. Дойдох да се извиня за снощи.

— За какво да се извиниш?

Въпросът обърка плана й. И без това вече беше отклонена от несвързания монолог на Анна. Сибил се прокашля и започна отново:

— За снощи. Беше невъзпитано от моя страна да си тръгна, без да ви благодаря за…

— Сибил, прекалено съм уморена, за да слушам глупости. Не беше невъзпитано, няма за какво да се извиняваш и ще ме ядосаш, ако продължаваш. Беше разстроена и имаше пълното право.

Това вече накара Сибил да забрави за внимателно подготвената реч:

— Честно казано, не разбирам защо хората в това семейство не искат да изслушат, а още по-малко да приемат едно искрено извинение за осъдително поведение.

— Майчице, ако изнасяш лекциите си с този тон — с възхищение отбеляза Анна, — хората сигурно те слушат с огромно внимание. Но за да отговоря на въпроса ти, предполагам, че не го правим, защото често самите ние си позволяваме това, което може да бъде наречено осъдително поведение. Бих те поканила да седнеш, но този панталон е действително прекрасен, а нямам представа какви изненади крият възглавниците.

— Нямам намерение да оставам.

— Да можеше да видиш лицето си — изрече по-мило Анна, — когато те погледна и ти каза какво си спомня. Но аз видях. Разбрах, че това, което те е довело тук, е нещо повече от задължение или отговорност, от смел опит да направиш каквото трябва. Сигурно си била съкрушена, когато го е отвела тогава, преди толкова години.

— Не мога да го направя отново. — В очите й напираха парещи сълзи. — Просто не мога да го направя отново.

— И не трябва. Искам само да знаеш, че разбирам. В моята работа се срещам с много пострадали хора. Съсипани жени, малтретирани деца, мъже, които са в безизходица, възрастни, които с такава безцеремонност местим на ново място. Не съм безразлична, Сибил, не съм безразлична към никого, дошъл при мен за помощ. — Въздъхна леко. — Но за да им помогна, трябва да остана поне частично неангажирана, да бъда обективна. Ако влагах всичко от себе си във всеки един от случаите, нямаше да мога да си върша работата. Щях да прегоря, да изгоря. Разбирам необходимостта от известно разстояние.

— Да. — Раменете на Сибил се освободиха от мъчителното напрежение. — Естествено, че разбираш.

— Със Сет беше различно — продължи Анна. — Още от първата минута ме развълнува. Не можах да се спра. Опитах се, но не можах. Мислила съм за това и искрено вярвам, че чувствата ми към него са съществували — просто са съществували още преди да го срещна. Били сме предопределени да бъдем част от живота на другия. Той е трябвало да стане част от това семейство, а това семейство е трябвало да стане мое.

Сибил пое риска и се отпусна на облегалката на дивана.

— Исках да ти кажа… че сте толкова добри с него. Ти и Грейс. Той има нужда от вас. Връзката между него и братята му е нещо чудесно. Силното мъжко присъствие е важно за едно момче. Но любовта, която му давате ти и Грейс, е също толкова необходима.

— Ти също имаш какво да му дадеш. Отвън е. Занимава се с лодката си.

— Не искам да го безпокоя. Наистина трябва да вървя.

— Това, че избяга снощи, беше разбираемо и приемливо. — Погледът на другата жена беше открит, спокоен и предизвикателен. — Но сега не бива да бягаш.

— Сигурно си много добра в работата си — заяви след малко Сибил.

— Адски съм добра. Иди говори с него. Ако успея да стана от стола в този си живот, ще направя кафе.

Не й беше лесно да прекоси ливадата и да се доближи до момчето, седнало в хубавата малка лодка.

Фулиш я видя пръв и хукна с лай към нея. Тя протегна ръка с надеждата да го възпре, но той изтълкува жеста й като милувка.

Козината му беше толкова мека и топла, очите му я гледаха с обожание, а изражението му толкова глупаво, че тя се предаде и се усмихна.

— Ти наистина си глупчо, а?

Кучето седна и започна да я потупва с лапа, докато тя не я пое за ръкостискане. Доволно, то се втурна обратно към лодката, където Сет наблюдаваше и чакаше.

— Здрасти. — Остана на място, като подръпваше въжето, на което се вееше малкото триъгълно платно.

— Здравей. Изкарва ли я вече в морето?

— Ами! Анна не разреши да изляза с някое от момчетата днес. — Леко сви рамо. — Като че ли ще се удавим.

— Но празненството мина добре, нали?

— Готино беше. Анна е малко изкрейзила… — Замълча и погледна към къщата. Тя наистина ужасно мразеше да използва неприлични думи. — Бясна е, задето Джейк се издрайфа в колата й, така че реших да се позавъртя малко насам, докато й мине.

— Вероятно така е най-разумно.

Настъпи напрегната тишина, докато и двамата се взираха в далечината и се чудеха какво да кажат. Сибил първа се обади:

— Сет, снощи не ти казах „довиждане“. Не трябваше да си тръгвам по този начин.

— Няма нищо. — Отново сви рамене.

— Не мислех, че ме помниш. Нито пък времето, когато бяхте при мен в Ню Йорк.

— Смятах, че съм си го измислил. — Беше прекалено трудно да седи в лодката и да гледа толкова нагоре. Излезе и седна на кея, като поклащаше крака. — Понякога сънувах разни неща. Например плюшеното куче.

— „Твое“ — тихо продума тя.

— Да. Тя не говореше за теб и затова реших, че просто съм си го измислил.

— Понякога… — Рискува и седна до него. — Понякога и за мен беше същото. Още пазя кучето.

— Запазила си го?

— Само то ми беше останало от теб. Ти беше важен за мен. Знам, че сега може да не изглежда така, но беше важен за мен. А не исках да бъдеш.

— Защото бях нейно дете?

— Донякъде. — Трябва да бъде откровена с него, да му даде поне това. — Тя никога не е била… добра, Сет. Нещо в нея беше объркано. Сякаш се чувстваше щастлива само когато нараняваше най-близките си хора. Не желаех отново да влиза в живота ми. Мислех да я оставя ден или два, а после да ви преместя в някой приют. Така щях да изпълня семейния си дълг и да защитя своя начин на живот.

— Но не го направи.

— Отначало си измислях извинения. А след това си признах, че й позволявам да остане, защото искам да бъдеш при мен. Ако й бях намерила работа, ако й помогнех да си намери апартамент и да си подреди живота, можех да те виждам често. Никога не бях… ти беше… — Пое дълбоко дъх и го изрече: — Ти ме обичаше. Беше първият човек, който някога ме е обичал. Не исках да те загубя. А когато се случи, станах пак същата, абсолютно същата каквато бях, преди да се появиш. Мислех много повече за себе си, отколкото за теб. Бих искала да се реванширам за това поне малко, като този път мисля за теб.

Той отвърна поглед от нея и се загледа в краката си, които поклащаше над водата.

— Фил каза, че се била обаждала, а ти си й казала да върви на майната си.

— Не точно с тези думи.

— Но това си имала предвид, нали?

— Предполагам, че да. — Сибил почти се усмихна. — Да.

— Двете имате една и съща майка, нали така, но бащите ви са различни?

— Да, точно така.

— Знаеш ли кой е баща ми?

— Никога не съм го виждала.

— Не, имах предвид дали знаеш кой е? Тя все си измисляше различни хора и имена, разни дивотии. Всякакви неща — поправи се бързо. — Просто се чудех.

— Знам само, че името му е Джеръми Делаутер. Не са били женени за дълго и…

— Женени? — Той отново я погледна. — Никога не е била омъжена. Само те е баламосвала.

— Не, видях брачното им свидетелство. Носеше го със себе си, когато дойде в Ню Йорк. Мислеше, че мога да й помогна да намери баща ти и да го съди за издръжка.

Сет се замисли за момент.

— Може би. Няма значение. Мислех, че просто е взела името от някой тип, с който е поживяла за малко. Щом се е хванал с нея, сигурно е бил доста пропаднал.

— Мога да се опитам да го открия. Сигурна съм, че ще успеем. Ще отнеме известно време.

— Не го искам. — В гласа му нямаше страх, а само безразличие. — Просто се чудех дали го познаваш, това е. Сега си имам семейство. — Вдигна ръка, когато Фулиш навря нос под мишницата му, и обгърна кучето.

— Да, така е. — Леко натъжена, Сибил понечи да се изправи. В този момент нещо бяло привлече погледа й. Видя как чаплата излита, как се плъзга над водата, точно както клоните на дърветата. После се скри, оставяйки само леко раздвижване във въздуха.

„Прекрасна птица — помисли си тя. — Прекрасно място. Пристанище за объркани души, за малки момчета, които имат нужда някой да им подаде ръка, за да станат мъже.“ Не може да благодари на Рей и Стела Куин за това, което са направили, но може да изкаже признателността си, като се оттегли и остави синовете им да довършат делото им със Сет.

— Е, аз трябва да тръгвам.

— Нещата за рисуване, които ми подари, са наистина страхотни.

— Радвам се, че ти харесват. Имаш талант.

— Снощи подрасках малко с въглените.

Сибил се поколеба.

— О?

— Не го правя както трябва. — Изви глава, за да погледне към нея. — По-различно е от молива. Сигурно ти би могла да ми покажеш как се прави.

Тя се вгледа напрегнато над водата, защото знаеше, че не я моли. Прави й предложение. Явно сега на нея й се дава шанс и право на избор.

— Да, бих могла да ти покажа.

— Сега ли?

— Да. — Опита се да запази гласа си спокоен. — Бих могла да ти покажа сега.

— Супер.