Нора Робъртс
Нежни урагани (14)

Тринадесета глава

Никой не се беше отнасял с нея като Филип Куин. Сибил не можеше да реши какво да мисли по въпроса, а още по-малко — какво да направи.

Държа се грубо, безотговорно, настоятелно. Беше я обладал — и не само веднъж. Макар че не му беше оказала съпротива, случилото се беше твърде далече от цивилизовано съблазняване.

Никога през живота си не беше спала с мъж, когото познава толкова отскоро. Такова поведение беше неразумно, опасно и безотговорно. Дори и като се отчете фактът от поразителната и безпрецедентна химическа реакция, зародила се помежду им, такова поведение беше глупаво.

Нещо много по-лошо от глупаво, призна си, тъй като много й се искаше отново да се държи неразумно с него.

Ще трябва внимателно да обмисли въпроса, веднага щом успее да откъсне ума си от тялото и невероятното удоволствие, което то бе изпитало под ръцете му.

Сега я връщаше обратно към пристанището на Сейнт Кристофър, без изобщо да се смущава от себе си и от нея. Никога не би допуснала, че току-що е прекарал повече от час в див и безумен секс, ако самата тя не беше участвала в него.

Не се съмняваше, че това, което бяха направили, още повече ще усложни нещата. Сега и двамата трябва да проявят хладен разум. Опита се да пооправи косите си.

Реши, че трябва да разговарят, за да се прокара мост през пропастта между секс и разум.

— Откъде имаш белезите?

— Кои по-точно? — извика, макар че знаеше за какво го пита. Повечето жени искаха да разберат.

— На гърдите. Изглеждат като от хирургическа операция.

— Ммм. Дълга история — отвърна й с усмивка. — Довечера ще те отегчавам с нея.

— Довечера?

Толкова му харесваше, когато веждите й се сключваха и образуваха малката бръчица.

— Имаме среща, не помниш ли?

— Но аз… хм.

— Ужасно те притеснявам, нали?

Тя с раздразнение отметна косата си, която непрекъснато падаше над очите й.

— И това те забавлява?

— Скъпа, не мога да ти опиша колко. Продължаваш да се опитваш да ме вкараш в някой от стереотипите си, Сибил, а аз ще продължавам да ти се изплъзвам. Ти си представяше доста безопасен, едноизмерен градски специалист, който обича виното му да бъде отлежало, а жените му — възпитани. Но това е само част от картинката. — Навлизаше в пристанището и затова спусна платната. — От пръв поглед бих те определил като добре възпитана, добре образована градска жена, устремена към кариерата си, която обича виното й да бъде бяло, а мъжете да стоят на безопасно разстояние. Но това също е само част от картинката. — Изключи двигателя, остави лодката леко да се удари в пристана. Подръпна приятелски косата й и след това скочи, за да закрепи въжето. — Мисля, че и двамата доста ще се позабавляваме, докато открием останалата част от картината.

— Продължаването на физическата връзка е…

— Неизбежно — довърши той и й подаде ръка. — Нека не хабим време и енергия да твърдим, че не е така. Засега можем да го определим като основна химическа реакция. — Придърпа я към себе си в мига, в който тя стъпи до него и го доказа с дълга, пламенна целувка. — Мен ме устройва.

— Семейството ти няма да го одобри.

— А одобрението на семейството е важно за теб.

— Разбира се.

— Аз също не го изключвам напълно. Би трябвало това да не им влиза в работата. Но случаят е по-особен. — И го притесняваше. — Но семейството е мое и си е моя грижа, а не твоя.

— Може и да прозвучи лицемерно при сегашното положение, но не искам да правя нищо повече, което ще засегне или разтревожи Сет.

— Нито пък аз. Но няма да допусна едно десетгодишно дете да управлява личния ми живот. Отпусни се, Сибил. — Прокара пръст по лицето й. — Не сме Монтеки и Капулети.

— Трудно ми е да те възприема като Ромео — с такава ирония отвърна тя, че Филип се засмя и още веднъж я целуна.

— Би могла, скъпа, ако си наумя. Но засега нека си бъдем ние самите. Уморена си. — Нежно потърка кожата под окото й. — Имаш толкова прозрачна кожа, Сибил, сенките си личат. Върви да поспиш. Можем да хапнем по-късно.

— Да…

— Аз ще донеса виното — подвикна весело и скочи обратно в лодката. — Имам бутилка „Шато Оливие“, която ми се ще да опитам — надвика шума от двигателя. — Няма нужда от официално облекло — допълни с бърза, закачлива усмивка, докато маневрираше с лодката, за да излезе от пристана.

Не беше сигурна какво би му извикала, ако бе загубила и малкото самообладание, което й беше останало. Вместо това остана на пристана в измачкания си, но иначе елегантен копринен костюм, косата й беше в безпорядък, а гордостта й — накърнена.

 

 

Кам разпозна признаците. Едно бързо плуване под приятния следобеден ветрец може да успокои мъжа, да отпусне мускулите му, да проясни ума му. Но познаваше само едно-единствено нещо, което може да предизвика този морен, доволен блясък в мъжките очи.

Разпозна същия този блясък в очите на брат си, когато Филип се доближи до пристана и му подхвърли въжето. „Ах, ти, кучи син!“ — беше първата му мисъл.

Улови въжето и силно го изпъна.

— Ах, ти, кучи син!

Филип само изви вежди. Очакваше такава реакция, макар и не толкова бързо. Вече беше решил да сдържа нервите си, да обясни спокойно поведението си.

— В семейство Куин винаги ще те посрещнат дружелюбно.

— Смятах, че вече си минал през етапа, когато мислеше само с патката си.

Не чак толкова спокоен, колкото планираше, Филип слезе от лодката и се изправи срещу брат си. Той също разпозна признаците. Кам беше готов за битка.

— Всъщност обикновено оставям патката си да мисли сама. Макар че често сме на едно мнение.

— Или си луд, или напълно си изглупял, или изобщо не ти пука. Отнася се за живота на едно дете, за неговото душевно спокойствие и за доверието му.

— Нищо няма да му стане на Сет. Правя всичко, което мога, за да го осигуря.

— О, сега схванах — чукал си я за негово добро.

Филип здраво сграбчи якето на Кам. Сега лицата им бяха съвсем близо — сурови като на бойци.

— Нали през пролетта ти се търкаляше с Анна. Колко се замисляше за Сет, докато тя беше под теб.

Юмрукът на Кам се заби под брадичката му. Ударът отхвърли главата му назад, но не отслаби захвата му. Яростта замъгли разума му и той отблъсна Кам. После грозно изруга, когато Етан обви ръка около шията му.

— Овладей се! — нареди Етан. — И двамата, иначе ще ви хвърля във водата, докато се охладите — изрече, като се взираше навъсено в Кам. — Дръжте се като мъже, дявол да ви вземе! Сет имаше тежък ден. Още ли искате да го тревожите?

— Не, не искам да го тревожа — ядно отвърна Кам. — На тоя тук изобщо не му пука, но на мен, да.

— Отношенията ми със Сибил и грижата ми за Сет са две съвсем различни неща.

— Друг път!

— Пусни ме, Етан! — Понеже гласът на Филип беше спокоен и овладян, Етан го освободи. — Знаеш ли, Кам, не помня да си бил толкова загрижен за сексуалния ми живот, откакто и двамата бяхме хвърлили око на Джени Малоун.

— Вече не сме в гимназията, приятел.

— Не, не сме. И ти не си ми пазач. Никой от вас — добави и се премести така, че да може да вижда и двамата. Ще им обясни, защото за него е важно. Двамата са важни. — Изпитвам чувства към нея и ще изчакам да разбера какви точно са те. През последните няколко месеца направих доста промени в живота си и ви подкрепих в това, което искахте. Но, дявол да го вземе, имам право на личен живот!

— Няма да оспорвам това, Фил. — Етан хвърли поглед към къщата с надежда, че Сет е зает с домашните си или рисува и не шпионира през прозореца. — Не знам обаче какво ще е отношението на Сет към тази страна на личния ти живот.

— Има нещо, което никой от вас не взема под внимание. Сибил е леля на Сет.

— Точно това вземам под внимание — ядно изстреля насреща му Кам. — Тя е сестра на Глория и пристигна тук чрез лъжа.

— Пристигна тук, вярвайки на една лъжа. — Това беше съществена разлика, смяташе Филип. Жизненоважна разлика. — Прочете ли показанията, които прати по факса на Анна?

Кам изсумтя през зъби, пъхна палци в джобовете си.

— А-ха, видях го.

— Какво мислиш й е коствало да го напише, да знае, че до двайсет и четири часа целият град ще говори за това, за нея? — Изчака само за миг, забелязвайки, че Кам се поотпуска. — Колко още искаш да плати?

— Не мисля за нея. Мисля за Сет.

— Освен това тя е най-големият коз, с който разполагаме срещу Глория Делаутер.

— Мислиш ли, че ще удържи? — запита Етан. — Когато наистина се стигне до сблъсък?

— Да, мисля. Той има нужда от семейството си, от цялото си семейство. Така би искал и татко. Каза ми… — Филип се усети и се загледа навъсено към тъмните води.

Кам присви устни и се спогледа с Етан.

— Не се ли чувстваш малко особено напоследък, Филип?

— Добре съм.

— Може би си малко преуморен. — След като беше успял да нанесе само един удар, Кам смяташе, че има право да се позабавлява. — Мисля, че един-два пъти те видях да си говориш сам.

— Не си говоря сам.

— Може би си мислиш, че говориш на някого, който не съществува. — Сега вече се усмихна — широко и многозначително. — Преумората е голям убиец на ума.

Етан не успя да потисне самодоволното си кискане и бе възнаграден с втренчен поглед от Филип.

— Имаш ли и ти да казваш нещо за умственото ми здраве?

— Ами… — почеса се по брадичката той. — Изглеждаш малко напрегнат напоследък.

— За бога! Имам право да изглеждам малко напрегнат! — Протегна ръце, сякаш да включи целия свят, който твърде често лягаше на раменете му. — Работя по десет-дванайсет часа в Балтимор, после идвам тук и се потя като някой роб на галера в работилницата. И това е, когато не си блъскам ума над счетоводните книги и сметките, или не си играя на домакиня в супермаркета, или се грижа Сет да си напише домашните.

— Винаги си е бил проклет — изсумтя Кам.

— Искаш ли да видиш какво значи проклет? — Филип заплашително пристъпи напред, но този път брат му се усмихна и разпери ръце.

— Етан просто ще ни бутне във водата. Аз обаче точно в момента нямам желание да плувам.

— Първите един-два пъти, когато ми се яви, мислех, че сънувам.

Объркан, без да е наясно дали му се иска да удари Кам, или просто да поседне за малко, Филип погледна към Етан.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Мислех, че говорим за умственото ти здраве. — Тонът му вече беше кротък, дружелюбен. — Хубаво е да го видиш отново. Тежко е да знаеш, че трябва да го пуснеш да си върви, но си заслужава.

Студени тръпки полазиха по гърба на Филип и той напъха разтрепераните си ръце в джобовете.

— Може би трябва да си поговорим за твоето умствено здраве.

— Смятахме, че когато дойде твоят ред, ще хукнеш към някой психиатър. — Кам отново се усмихна. — Или към Аруба.

— Не знам за какво говорите.

— Напротив, знаеш — спокойно изрече Етан, после седна на пристана с провиснали крака и извади пура. — Сега е твой ред. Изглежда ни кара в същия ред, по който ни взе при себе си.

— Симетрията — допълни Кам и се отпусна до него. — Щеше да му хареса симетрията на всичко това. За пръв път говорих с него в деня, в който се запознах с Анна. — Припомни си как я беше видял на другия край на поляната зад къщата с онова зашеметяващо лице и отвратително строг костюм. — Предполагам, че в това също има някаква симетрия.

Хладните тръпки продължаваха да пробягват по гърба на Филип.

— Какво искаш да кажеш с това, че си говорил с него?

— Водих разговор. — Кам измъкна пурата от устата на Етан и всмукна. — Естествено, помислих, че започвам да откачам. — Погледна нагоре, усмихна се. — И ти си мислиш, че започваш да откачаш, Фил.

— Не. Просто работя прекалено много.

— Глупости, рисуваш картинки и измисляш разни дивотии. Голяма работа!

— Върви на майната си! — Но въпреки това седна с въздишка на пристана. — Да не би вие двамата да се опитвате да ми кажете, че сте говорили с татко, който почина през март? Когото погребахме само на два-три километра от тук.

Кам му подаде пурата с усмивка.

— Да не би да се опитваш да ни кажеш, че ти не си?

— Не вярвам в такива неща.

— Няма голямо значение в какво вярваш, когато ти се случи — отбеляза Етан и си взе обратно пурата. — Последният път, когато го видях, беше в нощта, когато помолих Грейс да се омъжи за мен. Държеше пакетче с фъстъци.

— Исусе Христе! — промърмори Филип.

— Подуших ги така, както подушвам дима от тази пура, водата, коженото яке на Кам.

— Когато хората умрат, това е краят. Никога повече не се връщат. — Замълча за момент, изчаквайки пурата. — Ти… докосна ли го?

Кам наклони глава.

— А ти?

— Беше истински. А не би могъл да бъде.

— Или е вярно — подхвърли Етан, — или ние всички сме луди.

— Едва имахме време да се сбогуваме и не ни остана време да разберем — въздъхна Кам. Мъката му се беше притъпила и смекчила. — Отпуснал е на всеки от нас по още малко време. Ето какво мисля аз.

— Двамата с мама ни отпуснаха цялото време, когато ни направиха Куин. — Не може да мисли за това, каза си Филип. Във всеки случай, не и сега. — Сигурно му е дошло като гръм от ясно небе да разбере, че има дъщеря, за която изобщо не е подозирал.

— Искал е да й помогне, да я спаси — тихо продума Етан.

— Явно е разбрал, че е прекалено късно за нея. Но не и за Сет — довърши Кам. — Така че е щял да направи всичко възможно, за да спаси Сет.

— Неговият внук. — Филип се загледа как една чапла се надига и после безшумно се плъзва в тъмнината. И вече не му беше студено. — Сигурно е познал себе си в очите, но и е искал да получи отговори. Мислех си за това. Логичната стъпка за него би била да се опита да се свърже с майката на Глория, да поиска потвърждение от нея.

— Нужно е било време. — Кам се замисли. — Омъжена е, живее в Европа, а от това, което каза Сибил, не е била особено склонна да разговаря с него.

— И времето не му е стигнало — довърши Филип. — Но сега ние знаем. И ще го отстояваме.

 

 

Нямаше намерение да спи. Сибил си взе горещ душ, после се загъна в халата с намерение да допълни бележките си. Опита се да събере кураж и да се обади на майка си, да й обясни идеята си и да поиска писмено потвърждение на своите заверени от нотариуса показания.

Не направи нито едното, нито другото. Вместо това се отпусна на леглото и затвори очи.

Почукването на вратата я изтръгна от съня. Замаяна се изправи и потърси пипнешком ключа за осветлението. Прекоси салона и за малко да забрави да погледне през шпионката.

Когато го направи, въздъхна и издърпа резето.

Филип хвърли поглед на разрошените й коси, сънливите й очи и тъмносиния хавлиен халат и се усмихна.

— Е, нали ти казах да не се обличаш официално.

— Съжалявам. Заспала съм. — Разсеяно отметна косата си. Чувстваше се ужасно, особено след като той изглеждаше толкова свеж и бодър. И прекрасен.

— Ако си уморена, ще си запазя правото за друг път.

— Не… ако продължа да спя, после ще стоя будна до три през нощта. Мразя хотелските стаи в три през нощта. — Отстъпи назад, за да го пропусне вътре. — Само ще се облека.

— Не се притеснявай — отвърна той, улови я за врата и я наведе напред за целувка. — Вече съм те виждал гола. И при това гледката беше много приятна.

Както изглежда, каза си Сибил, възвръщането на достойнството й е все още непостижимо.

— Няма да претендирам, че е било грешка.

— Хубаво. — Остави виното, което носеше, на малката й масичка.

— Но — продължи тя с, както смяташе, възхитително търпение — не беше и никак умно. А пък и двамата сме разумни хора.

— Говори за себе си, докторе. Аз преставам да се чувствам разумен всеки път, когато те подуша. Какво носиш?

Тя се отдръпна назад, когато се наведе да я подуши.

— Филип!

— Сибил! — И се разсмя. — Какво ще кажеш, ако направя опит да се държа цивилизовано и не те отнеса в леглото, докато не се разсъниш малко повече?

— Оценявам въздържанието ти — язвително отвърна тя.

— Така и трябва. Гладна ли си?

— Какво е това твое почти патологично желание да ме храниш?

— Ти си анализаторът — отвърна й със свиване на раменете. — Донесох виното. Имаш ли чаши?

Искаше да говори с него, да постави… връзката им отново на ясна основа. Да му поиска съвет. И се надяваше да си осигури помощта му, за да убеди Сет да приеме приятелството й.

Взе двете ниски дебелостенни чаши, които предоставяше хотелът, и вдигна вежди, след като Филип изсумтя при вида им. Сумтенето му беше дяволски сексапилно.

— Тези чаши са обида за това изключително вино — заяви, докато отваряше бутилката с тирбушона от неръждаема стомана, който бе донесъл със себе си. — Но ако са най-доброто, което можеш да предложиш, просто ще трябва да се задоволим с тях.

— Забравих да си взема кристалния сервиз.

— Следващия път. — Наля виното с кехлибарен цвят и й подаде едната чаша. — За началото, средата и края. Изглежда, за нас важат и трите.

— Което ще рече?

— Загадката приключи, сътрудничеството е установено и едва сега започваме като любовници. Доволен съм от всичките три страни на толкова интересната ни връзка.

— Сътрудничество? — Хвана се за това, което не я караше да се срамува и не я изнервяше.

— Сет принадлежи към Куин. С твоята помощ ще го превърнем в законен и траен факт, и то скоро.

Сибил сведе поглед към виното си.

— За теб е важно да носи вашето име.

— Името на дядо си — поправи я Филип. — И едва ли е чак толкова важно за мен, колкото е за Сет.

— Да, прав си. Видях лицето му, когато му казах. Изглеждаше обзет от благоговение. Професор Куин трябва да е бил изключителен мъж.

— Родителите ми бяха… необикновени. Бракът им беше прекрасен. Истинско партньорство, основано на доверие, уважение, любов, страст. Не ми беше лесно да се питам дали баща ми не е нарушил това доверие.

— Страхувал си се, че е изневерил на майка ти с Глория, че е имал дете от нея. — Младата жена седна. — Отвратително е било от нейна страна да предизвика такова съмнение.

— Беше също така ужасно да живея със съмненията в мен, които не успявах напълно да изтръгна. Озлобление към Сет. Дали е син на баща ми? Негов истински син, докато аз съм само един от заместителите? Знаех, че не е така — допълни и седна до нея. — В сърцето си знаех, но това е една от онези игрички на мозъка, които те измъчват в три през нощта.

Ако не друго, помисли си Сибил, поне беше облекчила ума му по този въпрос. Но това не бе достатъчно.

— Ще поискам от майка ми да потвърди писмено показанията ми. Не знам дали ще се съгласи. Всъщност се съмнявам, че ще се съгласи — призна. — Но ще я помоля, ще се опитам.

— Ето го сътрудничеството, виждаш ли? — Взе ръката й в своята и я погъделичка с нос, което я накара да извърне глава и да го изгледа предпазливо.

— Брадичката ти е ударена.

— А-ха. — Намръщи се и я вирна. — Кам все още има дяволски бързо ляво кроше.

— Ударил те е?

Изненадата й го накара да се разсмее. Очевидно добрата докторка не идва от свят, където се размахват юмруци.

— Аз щях да го ударя пръв, но той ме изпревари. Което ще рече, че му дължа един. Щях веднага да му го върна, но Етан ми приложи смъртоносна хватка.

— О, господи! — Отчаяна тя се изправи. — Заради нас е било. Заради това, което се случи днес на лодката. Изобщо не трябваше да става. Знаех си, че ще създаде неприятности между теб и семейството ти.

— Да — спокойно отвърна той, — заради нас беше. И го уредихме. Сибил, ние с братята ми се бием, откакто сме станали братя. Това е традиция в семейство Куин. Като рецептата за палачинки на баща ми.

Отчаянието продължаваше да я разтърсва. Но започна да се измества от объркване. „Юмруци и… палачинки?“ — запита се тя и прокара ръка през разрошените си коси.

— Бил си се с тях?

— Естествено.

В опит да го проумее тя притисна пръсти към слепоочията си.

— Защо?

Филип се замисли, усмихна се.

— Да речем, защото са били там?

— И родителите ви са позволявали този род силово поведение.

— Майка ми беше педиатър. Винаги ни закърпваше. — Наведе се напред, за да си налее още вино. — Мисля, че е по-добре да ти обясня цялата… картинка. Знаеш, че Кам, Етан и аз сме осиновени.

— Да. Направих някои справки, преди да дойда… — Не довърши, а хвърли поглед назад към компютъра. — Ами, вече го знаеш.

— Да. Наистина познаваш някои факти, но не и смисъла им. Попита ме за белезите. Всъщност не започва от там — изрече замислено. — Не съвсем. Пръв е бил Кам. Рей го хванал, докато се опитвал една сутрин да открадне колата на майка ми.

— Колата й? Да открадне колата й?

— Направо от алеята. Бил на дванайсет. Избягал от къщи и възнамерявал да отиде в Мексико.

— Значи на дванайсет вече крадял коли с намерение да отиде в Мексико.

— Точно така. Първото от лошите момчета на Куин. — Вдигна чаша за тост към отсъстващите си братя. — Пияният му баща го набил за пореден път и той решил, че е време да избяга или да умре.

— О! — Улови с ръка облегалката на дивана, докато отново сядаше.

— Припаднал и баща ми го занесъл вътре. Майка ми се погрижила за него.

— Не са ли извикали полицията?

— Не. Кам бил уплашен до смърт, а майка ми установила, че дълго е бил малтретиран физически. Направили справки, уредили нещата и успели да заобиколят и се справят със системата. И му дали дом.

— Просто го… взели за свой син?

— Майка ми веднъж каза, че всички вече сме си били нейни. Просто преди това не сме се намерили. След това на ред бил Етан. Майка му била проститутка в Балтимор, наркоманка. Облекчавала неудовлетворението си, като го биела. А след това й хрумнала бляскавата идея, че може да увеличи приходите си, като продава единайсетгодишния си син на перверзни типове.

Сибил стисна здраво чашата си и я разклати. Не беше в състояние да говори.

— Две-три години карал така. Една нощ един от клиентите й приключил с Етан и с нея и станал грубичък. Тъй като тя, а не детето, била обект на насилието му, майката се възпротивила. Намушкала го. Избягала, а когато пристигнали ченгетата, завели Етан в болницата. Майка ми давала дежурство.

— И взели и него — тихо продума Сибил.

— Да.

Тя вдигна чашата си, бавно отпи и го погледна. Не познаваше света, за който й говореше. Знаеше за съществуването му, но той никога не бе имал допир с нейния. До сега.

— А ти?

— Майка ми работеше в един от крайните квартали на Балтимор. Стриптийз в долнопробни заведения, някой и друг сеанс допълнително. По някой лапнишаран от време на време. — Сви рамене. — Баща ми отдавна беше изчезнал. Лежал известно време в „Джесъп“ за въоръжен грабеж, а когато излязъл, дори не ни потърсил.

— Тя… биеше ли те?

— От време на време, докато не станах достатъчно голям и силен, за да се страхува, че може да й отвърна. — Усмивката му беше язвителна и злобна. — Имаше право да се тревожи. Не се обичахме много. Но ако исках покрив над главата си — а аз исках — имах нужда от нея и трябваше да си меря действията. Пребърквах джобове, справях се с ключалки. Доста ме биваше. По дяволите — допълни с едва доловима гордост, — бях адски добър. Но все пак взимах само дребни неща. Такива, които лесно могат да се обърнат в пари или наркотици. Ако положението станеше действително много тежко, продавах себе си. — Видя как очите й се разшириха от изумление, как бързо се отклоняват от неговите. — Оцеляването невинаги е приятно — изрече лаконично. — Повечето време разполагах със свободата си. Бях жилав, умен и хитър. Вярно, че веднъж се оставих да ме хванат за малко и минах през системата, но винаги успявах да се измъкна. Още две-три годинки такъв живот и щях да свърша в „Джесъп“ или в моргата. Още две-три години такъв живот — продължи, вперил поглед в лицето й — и Сет щеше да тръгне по същия път.

— Възприемаш своето… положение подобно на неговото, но…

— Вчера разпознах Глория — прекъсна я той. — Хубава жена, която се е озлобила. Груб и жесток поглед, хаплив език. Двете с майка ми също щяха да се разпознаят.

Какво би могла да каже, как би могла да го оспори, след като беше видяла същото?

— Аз не я познах — изрече бързо. — За момент си помислих, че има грешка.

— Тя обаче те е разпознала. Пуснала ти е стръвта, задействала е лостовете. Сигурно знае как. — Замълча за момент. — Сигурно знае точно как. Аз също.

Сега вече го погледна и забеляза, че я изучава внимателно.

— Това ли правиш? Натискаш лостовете, пускаш стръв?

Може би е това, помисли си Филип. И двамата ще трябва да го разберат в скоро време.

— Точно сега отговарям на въпроса ти. Искаш ли да чуеш останалото?

— Да. — Не се поколеба, защото беше открила, че страшно много иска да го чуе докрай.

— Когато бях на тринайсет, смятах, че съм овладял положението. Смятах, че съм си екстра. Докато не се озовах по очи в канавката, облян в кръв. Стрелба в движение. Бях попаднал в неподходящ момент на неподходящо място.

— Прострелян? — Очите й отново се стрелнаха към неговите. — Бил си прострелян.

— Няколко куршума в гърдите. Може би трябваше да ме убият. Един от докторите, които се погрижиха да не умра, се познаваше със Стела Куин. Двамата с Рей дойдоха да ме видят в болницата. Сметнах ги за чудаци, самаряни и най-обикновени глупаци. Но се включих в играта им. Майка ми беше приключила с мен и щях да се озова в системата. Помислих си, че ще ги използвам, докато отново си стъпя на краката. После ще взема каквото ми трябва и ще се чупя.

Кое е това момче, което й описва? И как да го свърже с мъжа до себе си?

— Смятал си да ги обереш?

— Това правех. Такъв бях. Но те… — Не знаеше как да й обясни какви невероятни хора бяха те. — Просто ме изтърпяха. Докато се влюбих в тях. Докато бях готов да направя всичко, да стана всичко, за да ги накарам да се гордеят с мен. Не санитарите и не хирургическият екип спасиха живота ми. Това бяха Рей и Стела Куин.

— На колко години беше, когато те взеха?

— На тринайсет. Но не бях дете като Сет. Не бях жертва като Кам и Етан. Сам бях направил избора си.

— Не си прав. — За пръв път посегна, улови лицето му в ръце и го целуна нежно.

— Не очаквах такава реакция.

Тя също не я беше очаквала. Но установи, че изпитва жал за момчето, което й беше описал, и възхищение от мъжа, в който бе успял да се превърне.

— А как реагират хората обикновено?

— Никога не съм го разказвал на някого извън семейството. — Усмихна се измъчено. — Влияе зле на имиджа.

Трогната, тя опря чело в неговото.

— Прав си. Сет би могъл да е на твоето място — изрече тихо. — Това, което се е случило с теб, би могло да стане и с него. Баща ти го е спасил. Ти и семейството ти сте го спасили, докато моето не направи нищо.

— Ти правиш нещо.

— Надявам се, че е достатъчно. — Когато устните му докоснаха нейните, Сибил постепенно се отдаде на утехата.