Нора Робъртс
Нежни урагани (3)

Втора глава

Филип стоеше на предната палуба на още некръстената „Нептунова невеста“. Лично се беше потил приблизително четиристотин часа, за да я доведе от чертеж до завършен едномачтов платноход. Палубите й бяха от лъскаво тиково дърво, тя блестеше на жълтото септемврийско слънце.

Кабината представляваше истинска гордост за Кам, тъй като по нея бе работил предимно той. Беше изработена от дърво и по искане на клиента имаше място за спане за четирима души.

„Здрава е — каза си Филип — и е красива.“ С извития си корпус, лъскавите палуби и издължената ватерлиния е истинска наслада за окото. Първоначалното решение на Етан да използват при наковаването метода на плавния преход удължи с часове работата, но се получи истинско бижу.

Столичният педикюрист ще си плати хубавичко за всеки сантиметър от нея.

— Е? — попита Етан, пъхнал ръце в джобовете на избелелите си дънки и присвил очи срещу слънцето.

Филип прокара ръка по гладката като коприна повърхност на планшира — място, над което се бе трудил часове наред.

— Заслужава някое не чак толкова банално име.

— Собственикът има повече пари, отколкото въображение. Направо лети по вятъра. — Устните на брат му трепнаха и той леко се усмихна. — Мили боже, наистина върви, Филип! Когато двамата с Кам я пробвахме на вода, не бях сигурен дали ще я върне обратно. Не бях сигурен дали искам да я върне.

Филип потърка брадичката си.

— Имам един приятел в Балтимор, който рисува. Повечето му работи са с чисто комерсиална цел — за разни хотели и ресторанти. Но отделно прави страхотни неща. Всеки път, когато продава някоя картина, вдига вой до бога. Мрази да се разделя с платната си. Досега не можех да го разбера.

— А и тази ни е първата.

— Но не и последната. — Не очакваше да изпитва такава… привързаност, намери накрая думата. Да се захванат със строителство на лодки не беше негова идея. Харесваше му да си мисли, че братята му го бяха принудили да участва в семейния бизнес. Беше им казал, че е неразумно, глупаво, обречено на провал.

След това, естествено, се включи и се споразумя за наема на сградата, подаде документи за разрешителни, поръча нужното оборудване. По време на строителството на това, което бе на път да се превърне в „Нептунова невеста“, измъкваше трески от пръстите си, лекуваше изгаряния от горещия креозот, киснеше във ваната, за да притъпи болките в тялото след тежката физическа работа.

Но пред готовия морски съд, който се поклащаше грациозно под краката му, беше принуден да признае, че всичко е било оправдано.

Сега щяха да започнат всичко отначало.

— Вие с Кам направете проект през следващата седмица.

— Ако трябва да се придържаме към твоя убийствен график, искаме корпусът да е готов към края на октомври. — Етан извади голяма носна кърпа и старателно изтри отпечатъците от пръстите на Филип по планшира. — Макар че имаме да свършим още една малка работа по тази.

— По тази? — присви очи той и смъкна слънчевите си очила. — По дяволите, Етан, нали каза, че е готова. Собственикът ще дойде да си я вземе. Канех се да приключа с документацията й.

— Само една малка подробност. Но трябва да изчакаме Кам.

— Каква малка подробност? — Неспокойно погледна часовника си. — Клиентът трябва да пристигне всеки момент.

— Няма да отнеме много. — Брат му кимна към сградата. — Ето го Кам пристига.

— Прекалено е красива за тоя простак — провикна се той, докато се приближаваше по тесния док с ръчна дрелка на батерии. — Казвам ви, че трябва да вземем децата и жените и да отплаваме към Бахамските острови.

— Достатъчно добра е за последната вноска, която ще ни изплати днес. Веднъж връчи ли ми попълнения чек, той е капитанът. — Филип го изчака да стъпи на борда. — А когато отида на Бахамите, не искам да ви виждам край себе си.

— Той просто ревнува, защото ние си имаме жени — обърна се Кам към Етан. — Дръж — връчи дрелката на Филип.

— Какво трябва да правя с това, по дяволите?

— Да я довършиш. — Усмихнат, Кам измъкна месингова табелка от задния си джоб. — Запазихме последната част за теб.

— Нима? — Трогнат, Филип пое табелката и се загледа как блести на слънцето.

— Започнахме я заедно — обади се Етан. — Стори ни се напълно справедливо. Слага се на десния борд.

Филип пое винтовете, които му подаде Кам, и се наведе над отбелязаните точки върху перилата.

— Трябва да го отпразнуваме. — Дрелката забръмча в ръцете му. — Мислех да взема бутилка шампанско — извиси глас над шума, — но сметнах, че само ще го похабите. Така че съм сложил три бири да се изстудяват в хладилната чанта.

Очакваше ги и малка изненада, която беше поръчал да доставят по-късно следобед.

 

 

Стана почти обяд, докато клиентът приключи със суетенето по всеки сантиметър от новата си лодка. Етан бе избран да изведе човека за пробно плаване, преди да натоварят платнохода на новото му ремарке. Филип наблюдаваше от пристана как масленожълтите платна — също по избор на клиента — се издуват от вятъра.

Платноходката се понесе към пристанището, наклони се елегантно. Предполагаше, че туристите в тези късни летни дни ще се спрат да погледат и ще сочат лодката. Няма по-добра реклама от качествения продукт.

— Ще я преобърне още първия път, щом я пусне на вода сам — обади се Кам.

— Естествено. Но ще му достави удоволствие — потупа го по рамото Филип. — Отивам да напиша фактурата.

В старата тухлена постройка, която бяха наели и превърнали в работилница за лодки, нямаше големи удобства. Имаше просторно помещение с окачени по гредите луминесцентни лампи. Прозорците бяха малки и винаги изглеждаха прашни.

Машини, дървен материал, инструменти, епоксидна смола, лакове и бои бяха разположени така, че винаги да са под ръка. Работната платформа в момента беше заета от голия скелет на корпуса за поръчаната им спортна лодка за риболов, която щеше да е тяхната втора изработка.

Стените бяха недоизмазани. По стръмни железни стъпала се стигаше до тясна стаичка без прозорци, която служеше за канцелария.

Независимо от размера и разположението й, Филип я беше подредил най-старателно. Металното бюро може и да беше от магазин за втора употреба, но пък бе излъскано до блясък. Върху плота имаше настолен календар, старият му портативен компютър, токоизправител, телефонен апарат с две линии и записващо устройство, и плексигласова поставка за химикали и моливи. Имаше и два картотечни шкафа, настолен копирен апарат и факс.

Настани се зад бюрото и свърза компютъра. Примигващата лампичка на телефонния секретар привлече погледа му. Когато натисна бутона да прослуша съобщенията, чу само две затваряния и не им обърна внимание.

Зареди специално разработената за фирмата програма и се усмихна на надписа: „Лодки от братя Куин“.

Може и да импровизират в работата, помисли си, докато въвеждаше данните за продажбата, но не беше задължително това да си личи. Ще мине парите за висококачествена хартия като рекламни разходи. Воденето на документация му беше втора природа. Писането на стандартни формуляри, ордери и сметки беше нещо съвсем елементарно, но държеше всичко да бъде изрядно.

Подаде командата към принтера точно когато телефонът иззвъня.

— „Лодки от братя Куин“.

Последва колебание и леко прокашляне, после се чу приглушен женски глас:

— Извинете, грешен номер.

— Няма нищо, сладурче — изрече Филип и откъсна разпечатаната фактура за продажба от принтера.

 

 

— Ето, заминава си един щастлив човек — подхвърли Кам час по-късно, докато тримата гледаха как клиентът им потегля с натоварената на ремаркето платноходка.

— Ние сме по-щастливи. — Филип измъкна чека от джоба си и го вдигна. — Заплащане на материала, труда, режийни разноски, доставки… — После отново го прегъна на две. — Е, измъкнахме достатъчно, за да се оправим.

— Опитай се да сдържиш ентусиазма си — промърмори Кам. — Държиш чек за петцифрена сума в малката си ръчичка. Дай да отворим онези бири!

— По-голямата част от печалбата трябва да се вложи в бизнеса — предупреди Филип, докато влизаха вътре. — Почнат ли веднъж студовете, сметката ни за тока ще хвръкне над покрива — стрелна с поглед високия таван. — В буквален смисъл. А следващата седмица трябва да платим и данъците за тримесечието.

Кам махна капачката на едната бутилка и я подаде към брат си.

— Млъкни, Филип!

— И все пак — продължи, без да му обръща внимание той, — това е прекрасен момент в историята на семейство Куин. — Тримата леко чукнаха бутилките с бира за наздравица. — За нашия педикюрист, първия от многобройните, щастливи клиенти. Да си плава безпроблемно и да изцери още множество мазоли.

— Да каже на всичките си приятели да се обадят на братя Куин — допълни Кам.

— Да отплава в Анаполис и да стои настрани от моя район в Залива — завърши Етан, като поклати глава.

— Кой ще отскочи за обяда? — поинтересува се Кам. — Умирам от глад.

— Грейс направи сандвичи — отвърна Етан. — Отвън в хладилната ми чанта са.

— Господ да я поживи!

— Може би ще решите да поотложите мъничко обяда. — Филип чу шум от кола. — Мисля, че това, което очаквах, току-що пристигна. — Бързо излезе навън, доволен да види камиона за доставки.

Шофьорът се наведе през прозореца.

— Куин?

— Точно така.

— Какво си купил сега? — намръщи се към камиона Кам, като се питаше колко ли от чисто новичкия чек ще отлети.

— Нещо, от което имаме нужда. Ще му трябва помощ да го смъкне.

— Точно така. — Шофьорът изпуфтя, докато се смъкваше от кабината. — Трима души едва го натовариха.

Издърпа задната врата. Доставката лежеше върху подложка от меки парцали. Наистина беше дълга към три метра, широка метър и осемдесет и дебела осем сантиметра. Върху обработения дъбов материал с обикновени печатни букви беше изписано: „ЛОДКИ ОТ БРАТЯ КУИН“.

В горния ъгъл пък имаше изображение на скиф. На долния ръб бяха изписани имената на Камерън, Етан, Филип и Сет Куин.

— Дяволски красива табела — успя да продума Етан, след като най-после си възвърна дар слово.

— Използвах една от рисунките на Сет за скифа. Същата, която взехме за емблема на официалните ни писма. Разработих проекта на компютъра в службата. — Филип плъзна палец по ръба на дъбовото парче. — Фирмата свърши доста добра работа с възпроизвеждането му.

— Страхотна е — постави ръка на рамото му Кам. — Едно от нещата, които ни липсваха. Господи, хлапето ще е във възторг, като я види.

— Написах имената по реда на пристигането. Колебаех се между хронологичния и азбучния ред. Исках да е изчистено и просто. — Отстъпи назад, пъхнал ръце в джобовете, несъзнателно имитирайки позата на братята си. — Сметнах, че подхожда на сградата и на това, което правим вътре.

— Хубава е — кимна Етан. — Подходяща е.

Шофьорът отново се обади:

— Е, момчета, цял ден ли ще се възхищавате, или ще вземете да смъкнете това чудо от камиона?

 

 

Интересна гледка представляват, помисли си тя. Трима изключителни представители на мъжкия род, заети с физически труд в топлия следобед в началото на септември. Постройката определено им подхождаше. Беше груба, старите тухли бяха избелели и очукани, теренът наоколо беше занемарен — обрасъл предимно с бурени.

Освен това бяха съвсем различни. Единият беше тъмен, а косата му бе достатъчно дълга, за да се връзва на опашка. Джинсите му бяха избелели. В облеклото му се забелязваше леко европейско влияние и тя реши, че това сигурно е Камерън Куин, прочулият се с участията си в различни състезания.

Вторият носеше протрити работни ботуши, които изглеждаха на цяла вечност. Изруселите му от слънцето коси стърчаха изпод синя бейзболна шапка с козирка. Движеше се гъвкаво и без усилие придържаше табелата от едната страна. Явно беше Етан Куин, рибарят.

Което означаваше, че третият беше Филип Куин, специалист по рекламата, който работеше във водещата рекламна агенция в Балтимор. „Изглежда… лъскав — помисли си тя. — Очила от Уейфарърс и дънки «Ливайс». Бронзови коси, които сигурно са истинска наслада за фризьора му. Стегнато тяло, което вероятно е обект на редовни занимания във фитнес центъра.“

Интересно. Физически тримата бяха съвсем различни — от проучванията си знаеше, че имат еднаква фамилия, но не и еднаква кръв. И въпреки това имаше нещо в жестовете им, в начина, по който се движеха, което подсказваше, че са братя.

Възнамеряваше просто да мине оттам, само да хвърли поглед на сградата, която бяха превърнали в работилница. Макар да знаеше, че поне единият от тях е там, тъй като беше вдигнал телефона, не очакваше, че ще й се удаде възможност да огледа и тримата.

И тя се възползва от предоставената възможност. Стомахът й се сви. Пое бавно три пъти въздух и раздвижи рамене, за да се отпусне. „Дръж се непринудено“ — напомни си. Нямаше от какво да се притеснява. В края на краищата имаше предимството, че не я познават.

Докато прекосяваше улицата, реши, че поведението й е съвсем естествено. Случаен минувач, който вижда трима мъже да окачват впечатляваща табела, би проявил интерес. Особено пък един турист в малък град, какъвто в случая беше тя. Освен това е неомъжена, а те са трима привлекателни мъже. Лек флирт също би бил съвсем нормален.

И въпреки това не посмя да се доближи твърде много до оградата. Задачата на тримата мъже изглеждаше трудна и рискована. Табелата беше закрепена към дебели, черни вериги и прихваната с въже. Бяха оформили нещо като повдигаща система, при която рекламният специалист направляваше нещата от покрива, а братята му повдигаха отдолу. Разнасяха се подвиквания, ругатни и нареждания.

Определено се изискваше доста сила, за да я закрепят.

— Откъм твоя край, Кам. Подай още два сантиметра. По дяволите! — Филип простена и се простря по корем, като се протегна над ръба на покрива.

Тя затаи дъх, но той успя да се закрепи и да издърпа веригата. Виждаше как устните му се движат, докато се мъчи да закрепи тежката халка върху солидната кука, но не можеше да чуе какво казва.

— Закрепих я. Дръжте така! — нареди и стана, за да мине на пръсти по стрехата до другия край.

Слънцето просветна в косите му, заблестя по кожата му. Тя не беше в състояние да откъсне очи от този толкова красив мъж.

След това той отново се просна над ръба, улови веригата, издърпа я и цветисто изруга. Когато отново се изправи, намръщи се и сведе поглед към скъсаната си риза.

— Тъкмо си я бях купил.

— И беше хубава — подвикна Кам.

— Върви на майната си! — заяви Филип, смъкна ризата и избърса потта от лицето си.

„О, я виж ти! — помисли си тя. — Младият американски бог! Създаден да поразява женските сърца.“

Той напъха ризата в задния си джоб и се насочи към стълбата. И точно тогава я забеляза. Не можеше да види очите му, но разбра, че гледа към нея.

Наистина я беше видял, а докато тръгваше надолу по стълбата, вече я преценяваше. И се надяваше, че ще има възможност да я огледа отблизо.

— Имаме си компания — изрече тихо и Кам хвърли поглед през рамо.

— Хм. Много хубава.

— От десет минути е там — изтри ръце в панталоните си Етан. — Наблюдава представлението.

Филип слезе от стълбата, обърна се и като се усмихна, извика:

— Е, как изглежда?

„Завесата се вдига“ — помисли си тя и пристъпи напред.

— Много впечатляващо. Надявам се, че нямате нищо против публиката. Не можах да се сдържа.

— Ни най-малко. Днес е голям ден за фирмата „Куин“. — Протегна й ръка. — Аз съм Филип.

— Аз съм Сибил. И значи строите лодки.

— Така пише на табелата.

— Вълнуващо. Отскоро съм в града и не очаквах да попадна на лодкостроители. Какви лодки правите?

— Дървени плавателни съдове.

— Наистина ли? — Обърна се към братята му: — И сте съдружници?

— Аз съм Кам — отвърна на усмивката й и посочи, — а това е брат ми Етан.

— Приятно ми е да се запознаем. Значи Камерън — вдигна очи, за да прочете от табелата, — Етан, Филип. — Сърцето й силно затуптя, но продължи да се усмихва любезно. — А къде е Сет?

— На училище — отговори й Филип.

— О, в колежа?

— Не, той е десетгодишен.

— Ясно. — Сега видя, че на гърдите му има белези. Стари, отдавна зараснали и преминаващи опасно близо до сърцето. — Имате много интересна табела. С удоволствие бих наминала някой път да ви видя как работите.

— Винаги. Колко време смятате да останете в Сейнт Кристофър?

— Зависи. Приятно ми беше да се запозная с вас. — Време е да се оттегли. Гърлото й беше пресъхнало, пулсът й — ускорен. — Желая ви късмет с лодките.

— Наминете утре — подхвърли Филип, докато тя се отдалечаваше. — Ще хванете и четиримата Куин на работа.

— Може и да го направя — отвърна закачливо.

Сет, каза си наум, като внимаваше да гледа вече само напред. Току-що й се беше предоставила възможността да го види на следващия ден.

Кам тихо изсумтя:

— Бих казал, че това е жена, която знае как да върви.

— Да, наистина. — Филип пъхна ръце в джобовете и се наслади на гледката. Тесен ханш и стройни крака в яркожълт панталон, къса прилепнала лимонена блузка, пристегната в тънката талия. Прави тъмнокестеняви коси, които стигаха до раменете.

А и лицето й беше с класически овал, с кожа, гладка като праскова, изразителни и добре оформени устни. Не успя да види само очите заради модерните слънчеви очила с метални рамки. А увереният контраалтов глас беше много вълнуващ.

— Цял ден ли ще висите да зяпате дупето на момичето, момчета? — поинтересува се Етан.

— Да бе, ти, все едно че изобщо не си я забелязал — изръмжа Кам.

— Забелязах. Просто не го превръщам в основно занимание. Няма ли да свършим някоя работа?

— След минутка — промърмори Филип и се усмихна, когато тя сви зад ъгъла и изчезна. — Сибил… Надявам се да се позадържиш в Сейнт Кристофър за известно време.

 

 

Не знаеше колко време ще остане. Можеше да работи където си поиска, а засега беше избрала този малък, крайбрежен градец в Мериленд на Източния бряг. Животът й беше преминал в големи градове — отначало, понеже родителите й ги предпочитаха, а после, защото и на нея й харесваха.

Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Париж, Лондон, Милано. Наясно бе с градската среда и нейните обитатели. Факт беше, че доктор Сибил Грифин бе направила кариера от изучаването на градския живот. Междувременно беше натрупала дипломите си по антропология, социология и психология. Четири години в Харвард, следдипломна квалификация в Оксфорд, докторат в Смит.

Израсна в академичните среди и сега, шест месеца преди тридесетия си рожден ден, можеше сама да си избира занимание. И именно писането си беше избрала като средство за препитание.

Първата й книга, „Урбанистичен пейзаж“, беше приета добре и й спечели одобрението на критиката и скромни приходи. Но втората, „Близки непознати“, се изкачи шеметно в националната класация и я въвлече във вихъра на литературни срещи, лекции, участия в радио- и телевизионни изяви. А след като в момента PBS, т.е. Сдружението на обществените станции за културни предавания, създаваше документална поредица въз основа на нейните наблюдения и теории за градския бит и навици, стана финансово независима.

Издателят й хареса идеята за книга върху промените и традициите в малките градчета. Отначало тя го възприемаше само като прикритие, като извинение да замине за Сейнт Кристофър, да прекара времето си там заради своята лична работа.

Но беше започнала да обмисля идеята. Щеше да се получи интересно изследване. В края на краищата тя беше опитен наблюдател и добър писател.

Работата поне ще я успокоява, реши, докато крачеше из малкия си, но удобен хотелски апартамент. Естествено, би било по-лесно и далеч по-продуктивно да подходи към цялото това пътуване като към даден проект. Нуждае се от време, обективност и достъп до включените в него обекти. Сега благодарение на идеално стеклите се обстоятелства, изглежда, разполагаше и с трите.

Излезе на тясната плоча, която собствениците на хотела преувеличено наричаха „тераса“. От нея се разкриваше зашеметяваща гледка към залива Чесапийк и предлагаше любопитен поглед върху живота по пристанището. Вече бе наблюдавала как рибарските лодки акостират на пристана и разтоварват резервоари с раци, с които беше известен районът. Беше наблюдавала работата на сортировачите на раци, кръженето на чайките, полета на чаплите, но още не беше влизала в нито едно от малките магазинчета.

Не беше дошла в Сейнт Кристофър за сувенири.

Можеше да премести една масичка до прозореца и да работи, като се наслаждава на гледката. Когато посоката на вятъра беше подходяща, можеше да долови откъслечни разговори с по-бавен и плавен акцент от този, който чуваше по улиците на Ню Йорк, където живееше през последните две-три години.

Не чак толкова южняшки като в Атланта, Мобийл или Чарлстън, но много по-различен от този на Севера.

В слънчевите следобеди можеше да си седи на някоя от тесните железни пейки, разпръснати по крайбрежната алея, и да наблюдава малкия свят, създаден тук от водата, рибата и човешкия труд.

Ще види как си взаимодейства една малка общност, като тази, препитаваща се от залива и туристите. Какви традиции, какви навици, какви стереотипи са формирани в нея. Начините на обличане, на движение, на разговори. Обитателите толкова рядко си дават сметка как се подчиняват на неписаните правила на поведение, наложени от конкретното място.

Правила, правила, правила. Те съществуват навсякъде. Сибил безусловно вярваше в тях.

Запита се по какви правила живеят братята Куин. Какво ги е споило в едно семейство? Несъмнено си имат свой кодекс и своя йерархия с наложени стандарти за ред, награди и дисциплина.

Къде и как се вместваше Сет във всичко това?

Установяването му, и то дискретно, беше основната й задача.

Не желаеше братята Куин да разберат коя е. За всички страни ще е по-добре никой да не знае. В противен случай напълно е възможно да се опитат и вероятно да успеят да й попречат да се среща със Сет. От няколко месеца момчето е при тях. Не може да е сигурна какво са му казали, как превратно са могли да му представят обстоятелствата.

Трябва да получи възможност да наблюдава, да проучи, да прецени и да реши. След това ще премине към действие. Няма да се поддаде на натиск. Нито ще я принудят да се чувства виновна или отговорна. Няма да бърза.

След срещата им днес следобед смяташе, че ще бъде много лесно да се запознае със семейство Куин. Единственото, което трябва да направи, бе да влезе в голямата тухлена сграда и да прояви интерес към работата по създаването на дървени лодки.

Филип Куин ще й осигури достъпа. Беше я харесал и тя лесно можеше да се възползва от това. Тъй като той прекарваше само два-три дни от седмицата в Сейнт Кристофър, нямаше опасност лекият флирт да премине в нещо по-сериозно.

Лесно щеше да получи покана за посещение в тукашния му дом. Искаше да види къде и как живее Сет, кой се грижи за него. Щастлив ли е?

Глория й беше казала, че са откраднали сина й, като са използвали влиянието и парите си.

Но Глория е лъжкиня. Сибил стисна очи, напрягайки се да остане спокойна, обективна, да не я боли. Да, Глория е лъжкиня, помисли си отново. Използвачка. Но също така и майка на Сет.

Приближи се до бюрото, отвори кожения си бележник и извади снимката. Малко момченце със сламеноруси коси и ясни сини очи се взираше насреща й. Беше направила снимката сама, първия и единствен път, когато видя Сет.

Трябва да е бил на четири, пресметна. Филип й бе казал, че сега е на десет, а Сибил добре си спомняше, че бяха изминали шест години, откакто Глория се появи на вратата й в Ню Йорк, повела за ръка сина си.

Беше отчаяна, съсипана, вбесена, плачеше и умоляваше. Не можеше да не я пусне. Направи го заради детето, което се взираше в нея с големите си уплашени очи. Сибил не знаеше нищичко за децата. Може би затова така бързо и силно обикна Сет.

А когато след три седмици се прибра у дома и откри, че са си заминали — заедно с всичките й налични пари, бижута и скъпоценната й колекция от китайски порцелан — беше поразена.

Трябваше да го очаква, каза си сега. Беше толкова типично за Глория. Но беше повярвала — имаше нужда да повярва — че най-накрая биха могли да се споразумеят. Че детето ще промени нещата. Че би могла да й помогне.

Е, този път — прибра снимката — ще бъде по-внимателна, няма да се ръководи от чувствата. Знаеше, че този път Глория казва поне част от истината. Каквото и да предприеме от сега нататък, то ще зависи само от личната й преценка.

Ще изчака да види племенника си.

Седна, включи портативния компютър и започна да нахвърля бележките си.

„Между братята Куин цари разбирателство. От единствената ми среща бих казала, че се сработват добре. Ще бъде необходимо допълнително наблюдение, за да се определи каква е функцията на всеки един в общата им фирма и в отношенията им в семейството.

И Камерън, и Етан Куин са женени отскоро. Необходимо е да се запозная с жените им, за да разбера взаимоотношенията в семейството. Логично е едната от тях да представлява майчинската фигура. Тъй като Анна Спинели Куин е на пълно работно време, може да се предположи, че тази функция се изпълнява от Грейс Мънроу Куин. Все пак ще бъде нужно лично наблюдение.

Намирам за показателно, че на фирмената табела, която братята Куин окачиха днес следобед, е отбелязано името на Сет като един от тях. Не бих могла да кажа дали пренебрегването на законното му име е за негово добро.

Момчето сигурно знае, че семейство Куин желаят да му станат настойници. Засега не мога да кажа дали е получил някое от писмата, които му е писала Глория, или братята са ги скрили от него. Макар че съчувствам на положението и отчаяното й желание да си върне обратно детето, най-добре е тя да не научи, че съм тук. След като документирам констатациите си, ще се свържа с нея. Ако се води правен спор, най-добре е да подходим към въпроса с факти, вместо с голи чувства.

Да се надяваме, че адвокатът на Глория скоро ще се свърже с братята Куин и съответните юридически инстанции.

Лично за себе си се надявам утре да видя Сет и да получа възможност да се ориентирам в ситуацията. Би било полезно да науча какво знаят за произхода му. Тъй като и аз самата съвсем наскоро научих пълните подробности, все още не съм осъзнала напълно фактите и техните последствия.

Скоро ще разберем дали в малките градчета хората действително се познават много добре. Преди да приключа, възнамерявам да науча всичко, което мога за професор Реймънд Куин.“