Нора Робъртс
Нежни урагани (18)

Седемнадесета глава

Стигна до колата си, издърпа силно дръжката, но след това осъзна, че я беше заключила. Което, каза си трескаво, беше глупав, градски навик, превърнал се в рефлекс, който няма място в този красив, провинциален район, също както и тя самата.

Следващото нещо, за което се сети, беше, че е избягала без чантата, якето и ключовете си. По-скоро би вървяла пеша до хотела, отколкото да се върне вътре и да се срещне отново със семейство Куин.

Обърна се бързо, когато чу стъпки зад себе си, и никак не беше сигурна дали изпита облекчение или смущение, щом видя приближаващия се Филип. Не знаеше какво изпитва и какво е това, което се надигаше в нея, изгаряше я и напираше в сърцето и гърлото й. Знаеше само, че трябва да бяга от него.

— Съжалявам. Знам, че бях невъзпитана. Наистина трябва да тръгвам. Би ли ми донесъл чантата? Трябва ми. Ключовете. Съжалявам. Надявам се, че не съм провалила… Трябва да вървя.

— Трепериш — изрече го нежно и посегна към нея, но тя рязко се отдръпна.

— Студено е. Забравих си якето.

— Не е толкова студено, Сибил. Ела тук.

— Не, тръгвам си. Боли ме глава. Аз… не, не ме докосвай.

Той я притегли решително към себе си, обви плътно ръце около нея и не я пусна.

— Всичко е наред, скъпа.

— Не, не е — искаше й се да го изкрещи. Сляп ли е? Или глупав? — Не биваше да идвам. Брат ти ме мрази. Сет се страхува от мен. Ти… твоят… аз… — О, боли! Напрежението в гърдите й беше мъчително и се разрастваше. — Пусни ме. Мястото ми не е тук.

— Напротив. — Беше видял приликата, докато тя и Сет се гледаха. Нейните очи толкова ясносини, а неговите така искрящи. — Никой не те мрази. Никой не се страхува от теб. Ще се отпуснеш ли? — Притисна устни до слепоочието й и беше готов да се закълне, че почувства изгарящата болка. — Защо не се оставиш на чувствата си?

— Няма да правя сцени. Ако ми донесеш чантата, ще си тръгна.

Стоеше непоклатима като мрамор, но мраморът се пропуква, помисли си Филип. Ако не изпусне напрежението, ще избухне. Така че ще трябва да го предизвика.

— Той си спомни за теб. Спомни си, че си била загрижена.

Някакво острие проби през ужасното напрежение и прободе сърцето й.

— Не мога да го понеса. Не мога. — Ръцете й стиснаха раменете му, пръстите й се свиваха и отпускаха. — Тя го отведе! Отведе го! Това разби сърцето ми.

Сега вече плачеше, обвила врата му с ръце.

— Знам. Знам, че точно така е било. Така става — прошепна Филип. Вдигна я на ръце и после седна на тревата, като я сгуши в себе си. — Крайно време беше.

Продължи да я люлее, а горещите й сълзи се изливаха и мокреха ризата му. „Студена! — каза си той, докато огнената буря на сдържаната скръб я разтърсваше. — В нея няма нищо студено, само страх да не бъде наранена.“

Не й каза да спре дори когато риданията я разтърсиха, не й обеща подкрепа, нито разрешение. Знаеше цената на пречистването. Просто я милваше и люлееше в ръцете си, докато тя изплака болката си.

Когато Анна излезе на верандата, Филип поклати глава към нея и продължи да милва Сибил. И не спря да я люлее, след като вратата отново се затвори и двамата останаха сами.

Щом спря да плаче, почувства главата си натежала, а гърлото и стомахът я боляха. Лежеше в ръцете му слаба и объркана.

— Съжалявам.

— Недей. Нуждаеше се от това. Мисля, че никога не съм познавал друг, който толкова много да се нуждае от добра порция плач.

— Това не решава нищо.

— Ти знаеш по-добре. — Стана, помогна й да се изправи и я заведе до джипа. — Влизай.

— Не, трябва да…

— Влизай — нетърпеливо изрече Филип. — Ще отида да взема чантата и якето ти. — Качи я на мястото до шофьора. — Но няма да караш. — Очите му срещнаха нейните. — И няма да оставаш сама тази нощ.

Сибил нямаше сили да спори. Усещаше се куха и нематериална. Ако я заведе в хотела, ще може да спи. Ако се налага, ще вземе хапче и ще избяга от действителността. Не иска да мисли. Ако започне да мисли, може отново да започне да чувства. Ако започне отново да чувства, ако част от чувствата й се върнат, ще се удави в тях.

Понеже когато излезе от къщата с нещата й, лицето му беше мрачно и решително, Сибил се примири със собственото си малодушие и затвори очи.

Не каза нищо, просто се качи до нея, наведе се, за да сложи предпазния й колан, след това запали колата. По време на цялото пътуване не наруши благословената тишина. Тя не се възпротиви, когато влезе с нея във фоайето, нито когато отвори чантата й за ключа от вратата.

Отново я хвана за ръка и я заведе направо в спалнята.

— Събличай се — нареди й и тя се втренчи в него с подутите си, зачервени очи. — Няма да ти се нахвърлям, за бога! За какъв ме вземаш?

Филип не знаеше откъде се появи това раздразнение. Може би защото за пръв път я виждаше толкова слаба и беззащитна. Обърна се и отиде в банята.

Секунди по-късно Сибил чу шума на водата във ваната.

Той се върна с чаша и аспирин.

— Гълтай. Ако ти не се грижиш за себе си, някой друг трябва да го направи.

Водата беше като балсам за изтерзаното й гърло, но преди да успее да му благодари, той измъкна чашата от ръката й и я сложи настрани. После леко се олюля и примигна, докато измъкваше пуловера й през главата.

— Ще си вземеш гореща вана и ще се отпуснеш.

Беше прекалено изумена, за да се противопостави, когато продължи да я съблича като кукла. Докато оставяше дрехите й настрана, тя потрепери леко, но нищо не продума. Само стоеше, вперила поглед в него, а Филип я вдигна, занесе я в банята и я сложи във ваната.

Водата беше доста по-гореща, отколкото тя намираше, че е полезно.

— Отпусни се и затвори очи. Направи го! — каза й с такава неочаквана настойчивост, че Сибил се подчини. И остана със затворени очи дори когато чу вратата да се затваря след него.

Остана там двадесет минути, като на два пъти почти задряма. Само смътният страх да не се удави я възпря да не заспи. По същия начин и плахо зародилата се мисъл, че той вероятно ще се върне, ще я извади и ще я подсуши, я накара да излезе от ваната.

А може да си е отишъл. Може в крайна сметка да му е станало неприятно от избухването й и да я е напуснал. Кой би могъл да го обвини?

Но когато излезе, Филип стоеше до вратата на терасата в спалнята й и наблюдаваше залива.

— Благодаря. — Съзнаваше, че положението е неловко и за двамата, и положи усилия да се овладее, когато той се извърна и я погледна. — Съжалявам…

— Ако още веднъж се извиниш, Сибил, ще ме ядосаш. — Докато говореше, се приближи към нея и постави ръце на раменете й. Повдигна вежди, когато тя потрепери. — Хайде, трябва да си легнеш. — Въздъхна и я поведе към леглото. — Не искам секс. Мога да се въздържа, когато си емоционално и физически изтощена. По корем, хайде. — Сибил се отпусна в леглото, а той започна да масажира раменете й. — Нали си психолог — напомни й. — Какво се случва обикновено с тези, които потискат чувствата си?

— Физически или емоционално?

Филип се засмя и я възседна, след което се зае сериозно с работата.

— Ще ти кажа какво става, докторе — получават главоболие, киселини, болки в стомаха. А когато и ако бентът се отприщи, всичко се излива така бурно и толкова бързо, че се разболяват.

— Сърдиш ми се.

— Не, не ти се сърдя, Сибил. Не на теб. Разкажи ми за престоя на Сет при теб.

— Беше отдавна.

— Бил е на четири — не се отказа той. — Била си в Ню Йорк. Същото място, където живееш сега?

— Да. Сентръл Парк Уест. Тих квартал. Безопасен.

„И само за привилегировани — отбеляза Филип наум. — Никакви модерни квартали от рода на Ийст Вилидж за д-р Грифин.“

— Две спални?

— Да. Използвам втората като кабинет.

Почти го виждаше. Подреден, приятен.

— Сигурно Сет е спал там.

— Не, Глория се настани там. Него го сложихме на дивана в дневната. Той беше съвсем малък.

— И просто един ден се появиха на вратата ти.

— Горе-долу. Не я бях виждала от години. Знаех за Сет. Тя ми се обади, когато съпругът й я напусна. От време на време й изпращах пари. Не исках да идва. Не съм й забранявала, просто не желаех да идва. Толкова е… разрушителна, толкова трудна.

— Но тя дойде.

— Да. Един следобед се върнах от лекция и тя чакаше пред сградата. Беше бясна, защото портиерът отказал да я пусне. Не я бяха допуснали до апартамента ми. Сет плачеше, а тя крещеше. Беше… — Сибил въздъхна — съвсем типично, предполагам.

— Но ти я пусна.

— Не можех да я изгоня. Всичко, което имаше, беше момченцето и една раница. Помоли ме да останат за известно време. Каза, че е пътувала на автостоп, че няма никакви пари. Започна да плаче, а Сет просто се покатери на леглото и заспа. Сигурно е бил изтощен.

— Колко време останаха?

— Няколко седмици. Щях да й помогна да си намери работа, но тя заяви, че се нуждае от почивка, че е болна. После каза, че някакъв шофьор на камион в Оклахома я изнасилил. Друг път беше бизнесмен в Детройт. Непрекъснато лъже и обикновено обвинява някого в сексуална злоупотреба. Знаех, че лъже, но…

— … ти е сестра.

— Не, не — изрече унило. — Трябва да си призная, че това от години вече нямаше значение. Но Сет беше… той почти не говореше. Не знаех нищо за децата, но си взех книга и там бе посочено, че би трябвало да използва повече думи. — Филип се усмихна. Беше толкова лесно да си я представи как избира подходящата книга, изучава я и се опитва да подреди всичко. — Беше като призрак — продължи тихо. — Като малка сянка из апартамента. Когато Глория излизаше и го оставяше с мен, детето се посъвземаше. А първата нощ, когато тя не се прибра до сутринта, имаше кошмар.

— И ти го взе да спи при теб и му разказа приказка.

— „Жабокът принц“. Бавачката ми я разказваше. Тя обичаше приказки. Сет се страхуваше от тъмното. Някога аз също се страхувах. — Гласът й беше пресипнал. — Когато се страхувах, исках да спя в леглото при родителите си, но не ми разрешаваха. Обаче… не смятах, че това ще му навреди — само за малко.

— Не. — Вече можеше да си я представи — малко момиченце с тъмна коса и светли очи, треперещо в тъмнината. — Нямало е да му навреди.

— Обичаше да гледа шишенцата с парфюмите ми. Обичаше цветовете и формите. Купих му цветни моливи и той рисуваше.

— Купи му и плюшено куче.

— Обичаше да гледа кучетата, които разхождаха в парка. Беше толкова сладък, когато му го дадох. Носеше го навсякъде. Спеше с него.

— И ти се влюби в него.

— Обикнах го толкова силно. Не знам как се случи. Бяха само няколко седмици.

— Времето невинаги е от значение. — Отметна косата й, за да може да вижда профила й. Извивката на бузата, на веждата. — То невинаги играе роля.

— Би трябвало, но не изигра. Не ме интересуваше, че ми взе нещата. Не съжалявах за вещите, които ми открадна, когато си замина. Но отведе и него. Дори не ми позволи да се сбогувам. Отведе го и остави плюшеното кученце, защото знаеше, че това ще ме нарани. Знаеше, че ще си мисля как той нощем плаче за него, и ще се тревожа. Така че трябваше да спра да мисля за това. Да спра да мисля за него.

— Всичко е наред. Вече е минало. — Продължаваше да я милва нежно и това я приспиваше. — Повече няма да наранява Сет. Нито теб.

— Държах се глупаво.

— Не, не си. — Милваше врата й, раменете, усещаше как тялото й се надига и отпуска в дълга, дълга въздишка. — Заспивай.

— Не си отивай.

— Няма. Никъде няма да ходя.

И това е проблем, осъзна Филип, докато плъзгаше длани по ръцете, по гърба й. Искаше да остане с нея, да бъде с нея. Искаше да я гледа, докато спи, точно както спеше сега — дълбоко и неподвижно. Искаше да я прегръща, когато плаче, защото се съмняваше, че плаче често и че има кой да я държи в прегръдките си в такива моменти.

Искаше да гледа как тези тихи като езера очи заблестяват от смях, как прелестните, меки устни се извиват в усмивка. Можеше да прекара часове, за да слуша гласа й.

Харесваше му как изглежда сутрин — малко изненадана, че го вижда до себе си. А през нощта да се надвесва над лицето й с наслада и страст.

Тя дори няма представа колко много неща разкрива то, помисли си Филип. О, беше почти неуловимо — също като уханието й. Един мъж трябва да се доближи много близо, преди да разбере. Но той се беше доближил твърде близо, без нито един от двамата да го съзнава. И я видя как гледаше семейството му — замечтано, с копнеж.

Винаги отстрани, винаги наблюдател.

Видя я как гледаше Сет. С любов и копнеж — и отново от разстояние.

За да не се натрапва? Да се защити? Според него беше съчетание от двете. Не беше съвсем сигурен какво става в сърцето, в главата й, но беше решен да разбере.

— Мисля, че съм влюбен в теб, Сибил — изрече го тихо и легна до нея. — Проклет да съм, ако това не усложнява нещата и за двамата.

 

 

Тя се събуди в тъмното и за миг отново беше дете и се страхуваше от онова, което се спотайваше в сенките. Наложи се да стисне силно устни. Защото ако изкрещи, някой може да чуе. Някой от прислугата може да чуе и да каже на майка й. А тя ще се ядоса. Няма да й хареса, че тя отново се страхува от мрака.

После си спомни. Не е дете. В мрака не се спотайва нищо друго, освен самия мрак. Тя е голяма жена, която знае, че е глупаво да се страхуваш от тъмното, когато има толкова много други неща, от които да те е страх.

Държа се като глупачка, каза си Сибил, когато в главата й нахлуха още спомени. Като ужасна глупачка! Така да се разчувства. И по-лошо — да загуби контрол, всички да го забележат. Вместо да запази самообладание, тя побягна навън като някакъв идиот. Това беше непростимо! А после плака като дете пред Филип насред предния двор, сякаш беше…

Филип.

Унижението, което изпита, я накара да простене на глас и да закрие лицето си с ръце. Но затаи дъх, когато една ръка я обгърна.

— Шшшт. — Разпозна докосването му, мириса му още преди да я притегли към себе си. Преди да докосне леко с устни челото й, преди тялото му да се притисне утешително към нейното. — Всичко е наред — прошепна той.

— Аз… помислих, че си си отишъл.

— Казах, че ще остана. — Отвори за момент очи, погледна слабата червена светлина на будилника до леглото. — Три сутринта в хотела. Трябваше да се досетя.

— Не исках да те будя. — Когато очите й привикнаха към тъмнината, успя да различи скулата му, носа, устните. Пръстите й страстно закопняха да ги докоснат.

— Нямам нищо против да се събудя през нощта до красива жена.

Сибил се усмихна, успокоена, че няма да й натяква за проявата на малодушие. Сега можеха да бъдат просто двамата. Без вчера, за което да съжалява, без утре, за което да се тревожи.

— Предполагам, че имаш доста опит.

— Има неща, които човек предпочита да направи както трябва.

Гласът му беше толкова топъл, ръката му — толкова силна, тялото му — толкова стегнато.

— Когато се събудиш през нощта до жена, която иска да те прелъсти, би ли имал нещо против?

— Едва ли.

— Добре тогава, щом е така… — Размърда се, плъзна се върху него, намери устните му.

— Ще те уведомя, когато започна да имам нещо против.

Смехът й беше тих и топъл. Беше благодарна за това, което бе направил за нея, за това, което бе станал за нея. Жадуваше да му го покаже.

Беше тъмно. В тъмното можеше да си позволи да бъде всичко, което поиска.

— Може би няма да спра.

— Заплашваш ли ме? — Беше силно изненадан и възбуден от предизвикателното й мъркане, както и от бавните кръгови движения на пръстите й надолу по тялото му. — Изобщо не ме плашиш.

— Бих могла. — Започна да следва движенията на пръстите си с уста. — Ще го направя.

— Вложи цялото си старание. Господи! — Направо свят му се зави. — Добро попадение!

Тя отново се засмя и го близна като котка. Когато той затрепери и започна да диша тежко, тя бавно прокара нокти нагоре по него.

Какво чудо е мъжкото тяло, помисли си Сибил, докато го изучаваше. Стегнато, гладко, издатините и вдлъбнатините му така съвършено оформени, за да се съединят с жената. С нея.

На места беше кадифено, а по-нататък — грубо. Непристъпно, а по-нататък — податливо. Може да го накара да я желае с болезнен копнеж, точно както той я бе накарал да жадува. Може да дава и може да взема, точно като него. И може да прави всички прекрасни и порочни неща, които хората вършат в тъмното.

Ще полудее, ако тя продължава. Ще умре, ако спре. Устата й беше гореща и неуморима — сякаш бе навсякъде. Тези изящни пръсти караха кръвта му да кипи във вените. По тялото му изби пот, докато тя се плъзгаше по него, блед силует в тъмнината.

Тя е всяка жена. Единствената жена. Нуждаеше се от нея както от самия живот.

Като насън, Сибил се изправи отгоре му, освободи се от дрехите си, изви гръб, отметна коси назад. Беше завладяна от свободата, властта, страстта. Очите й блестяха в мрака като очи на котка и го омагьосваха.

Снижи се и го пое в себе си бавно, смътно съзнавайки какво усилие му струваше да я оставя тя да определя темпото. Затаи дъх, после го изпусна със стон. Отново го затаи и отново въздъхна, когато ръцете му уловиха гърдите й, стискаха, завладяваха.

Поклащаше се с леки движения, мъчително бавни, възбуждайки се от властта. И не отделяше очи от неговите. Той потръпваше под нея с напрегнато между бедрата й тяло. Силен е, помисли си тя, толкова е силен, че да й позволи да го обладае според желанието си.

Плъзна длани по гърдите му, след това се наведе. Косата й покри лицата им, а устните й се впиха в неговите. Оргазмът премина през нея като вълна, която се заражда, нараства, после я помита и залива.

Той се вкопчи в бедрата й, пръстите му се впиха в тях, докато се извисяваше над него. Сега вече имаше само безумна скорост и ослепителна светлина, само страст и ненаситност. Не мислеше за нищо, дробовете му крещяха за въздух, а тялото му отчаяно се устреми към избавление.

И когато го достигна, то бе мъчително и прекрасно.

Тя сякаш се разтвори върху него, тялото й бе нежно и горещо — и гъвкаво като разтопен восък. Сърцето й биеше до неговото. Филип не можеше да проговори, не му достигаше въздух, за да изрече думите. Но тези, които напираха на езика му, бяха двете думи, които толкова внимаваше никога да не изрича пред жена.

Триумфът още догаряше в нея. Протегна се — мързеливо и доволно като котка, след това се сви до него.

— Ето това — измърка сънливо — беше както трябва.

— Какво?

Сибил тихичко се засмя и довърши с прозявка:

— Може и да не те уплаших, но те зашеметих.

— Няма спор. — Точно това е то, разбира се. Зашеметен от секс. Мъже, които започват да мислят за любов и изричат думите, докато са разгорещени и голи в прегръдките на жена, само си навличат неприятности.

— За пръв път ми харесва да се будя в три сутринта. — Сложи глава на рамото му, вече почти заспала, и промърмори: — Студено е.

Филип се протегна и издърпа завивките. Тя улови един край и се зави чак до брадичката.

За втори път през една нощ Филип остана да лежи буден, загледан в тавана, докато тя спеше дълбоко и спокойно до него.