Нора Робъртс
Нежни урагани (10)

Девета глава

— Тя е в Хамптън. — Филип задържа погледа си върху Сет, докато съобщаваше информацията. Видя как Кам окуражително постави ръка на напрегнатото рамо на момчето. — Полицаите са я прибрали за нетрезво състояние и нарушение на обществения ред, притежание на наркотици.

— Значи е в затвора. — Лицето на детето беше бяло като тебешир. — Могат да си я задържат.

— В момента е там. — „Но колко време ще остане, помисли си Филип, е друг въпрос.“ — Може и да има достатъчно пари да плати гаранцията.

— Искаш да кажеш, че може да им плати и да я пуснат. — Сет започна да трепери под ръката на Кам. — Без значение какво е направила?

— Не знам. Но засега поне ни е известно къде се намира. Ще отида да поговоря с нея.

— Недей! Недей да ходиш там!

— Сет, вече сме говорили за това. — Кам разтри треперещото му рамо, докато го извръщаше с лице към себе си. — Единственият начин да решим веднъж завинаги въпроса, е да се разберем с нея.

— Няма да се върна. — Думите бяха изречени шепнешком, но пълни с гняв. — Никога няма да се върна обратно.

— Няма да се връщаш. — Етан откачи колана си за инструменти и го постави върху тезгяха. — Можеш да останеш при Грейс, докато Анна се прибере. — Погледна към Филип и Кам. — Ние отиваме в Хамптън.

— Ами ако ченгетата кажат, че трябва да се върна? Ами ако дойдат, докато ви няма, и…

— Сет! — Филип клекна и здраво го улови за раменете. — Трябва да ни имаш доверие.

Момчето го гледаше с очите на Рей Куин и тези очи бяха пълни със страх и сълзи. Младият мъж за пръв път се вглеждаше в тях, без да изпитва огорчение и без никакви съмнения.

— Твоето място е при нас — изрече кротко. — Нищо не може да го промени.

Сет кимна и изпусна разтреперана въздишка. Няма избор, не може да направи нищо, освен да се надява. И да се страхува.

— Ще вземем моята кола — заяви Филип.

 

 

— Грейс и Анна ще го успокоят. — Кам се размърда неспокойно на предната седалка.

— Ужасно е да изпитваш такъв страх. — Етан надникна от задната седалка и забеляза, че Филип наближава сто и двайсет. — Да не си в състояние да направиш друго, освен да чакаш и да видиш какво ще стане.

— Сама се издънва — подхвърли категорично Филип. — Това, че са я арестували, никак няма да й помогне на делото за настойничество — ако въобще заведе такова.

— Тя не иска детето.

Филип бързо стрелна с очи Кам.

— Да, иска пари. Няма да измъкне нищо от нас. Но ще трябва да получим някои отговори. Ще сложим край на тази работа.

Ще ги излъже, помисли си Филип. Изобщо не се съмняваше, че тя ще лъже, ще увърта и ще хитрува. Но много греши, ако си мисли, че може да ги измами и да се добере до Сет.

„Ще се справиш с изпитанието“ — беше казал Рей.

Филип улови по-здраво волана. Очите му не се откъсваха от пътя. Ще се справи, точно така. Ще намери начин.

 

 

Главата й пулсираше, а стомахът й се беше свил на топка, когато Сибил влезе в малкия полицейски участък. Глория й се беше обадила, ридаеща и отчаяна, за да я помоли да изпрати пари за гаранцията.

За гаранцията, повтори си младата жена и потисна мъчителната тръпка.

Сестра й каза, че било грешка, напомни си тя, ужасно недоразумение. Разбира се, какво друго би могло да бъде? За малко да изпрати парите със запис. Още не беше сигурна какво я възпря, какво я тласна да се качи на колата и да потегли.

Да помогне, естествено. Иска само да помогне.

— Идвам за Глория Делаутер — обърна се към униформения служител, който седеше зад тясното, задръстено гише. — Бих искала да я видя, ако е възможно.

— Името ви?

— Грифин. Доктор Сибил Грифин. Аз съм сестра й. Ще платя гаранцията, но бих искала… бих искала да я видя.

— Можете ли да ми покажете някакъв документ?

— О, да. — Зарови нервно из чантата си, за да намери портфейла. Ръцете й бяха влажни и трепереха, но полицаят просто продължи да я гледа невъзмутимо, докато не му показа документ.

— Защо не седнете? — предложи й той, след което сам стана от стола си и отиде в някакво съседно помещение.

Гърлото й беше пресъхнало. Прекоси малкото приемно помещение с групичките твърди, пластмасови столове в стандартен бежов цвят и се наведе над чешмичката. Но водата прониза стомаха й като ледени оловни сачми.

В килия ли са я затворили? О, господи, наистина ли са затворили сестра й в килия? Там ли ще трябва да се види с Глория?

Но въпреки мъката разсъждаваше хладнокръвно и прагматично. Как е разбрала Глория къде да я намери? Какво прави толкова близо до Сейнт Кристофър? Защо е обвинена в притежание на наркотици?

Точно затова не изпрати парите със запис, призна си сега. Искаше първо да получи отговорите.

— Доктор Грифин!

Трепна и се обърна към служителя с широко отворени очи, като заек, заслепен от фарове.

— Да. Мога ли да я видя?

— Ще трябва да взема чантата ви. Ще ви дам разписка.

— Добре.

Подаде му я, подписа се на формуляра, където той й посочи, и взе разписката за вещите си.

— Насам.

Посочи й една странична врата, после я отвори към тесен коридор. От лявата страна имаше стаичка, обзаведена само с една-единствена маса и няколко стола. Глория седеше на единия, а китката й беше закрепена с белезници към някакъв лост.

Първата мисъл на Сибил бе, че са допуснали грешка. Това не беше нейната сестра. Довели са друга жена в стаята. Тази тук изглеждаше прекалено стара, прекалено груба с костеливото си тяло, с рамене, наподобяващи остри криле, а гърдите й така подчертано изпъкваха под късия, прилепнал пуловер, че зърната им предизвикателно бяха щръкнали.

Накъдрените сламеноруси коси бяха разделени от тъмна черта точно по средата, около устните й се бяха врязали дълбоки бръчки, а очите й гледаха с озлобление, остро като раменете й.

После същите тези очи се напълниха със сълзи, устата й потрепери.

— Сиб! — Гласът й се прекърши, докато протягаше умолително ръка. — Слава богу, че дойде.

— Глория. — Бързо пристъпи напред и пое треперещата й ръка. — Какво стана?

— Не знам. Нищо не разбирам. Толкова ме е страх. — Положи глава на масата и се разплака със силни, сърцераздирателни ридания.

— Моля ви. — Сибил инстинктивно седна и прегърна сестра си, докато отправяше поглед към полицая. — Можем ли да останем сами?

— Ще стоя отвън. — Той стрелна с поглед Глория.

Дори и да си помисли колко голяма е промяната в жената, която крещеше и ругаеше, когато я доведоха в участъка преди няколко часа, изразът на лицето му не издаде нищо.

Излезе навън, затвори вратата и ги остави сами.

— Ще ти дам вода.

Сибил стана, бързо се приближи до каната с вода в ъгъла и напълни картонена чашка. Сложи я в ръката на сестра си.

— Плати ли гаранцията? Защо направо не си отиваме? Не искам да стоя тук.

— Ще се погрижа за това. Кажи ми какво стана.

— Казах, че не знам. Бях с един мъж. Бях самотна. — Подсмръкна и взе кърпата, която Сибил й подаде. — Само малко си поговорихме. Щяхме да излизаме да обядваме и тогава пристигнаха ченгетата. Той избяга и те хванаха мен. Всичко стана толкова набързо. — Зарови лице в ръцете си. — Намериха наркотик в чантата ми. Сигурно той го е сложил. Просто исках да си поговоря с някого.

— Добре. Сигурна съм, че всичко ще се изясни. — Сибил искаше да повярва, да приеме думите й и се презираше, че не може. — Как се казваше?

— Джон. Джон Барлоу. Изглеждаше толкова мил, Сибил. Толкова разбран. Наистина бях изпаднала в депресия. Заради Сет. — Смъкна ръцете си, а очите й гледаха жално. — Толкова ми липсва моето момченце.

— За Сейнт Кристофър ли беше тръгнала?

Глория сведе поглед.

— Помислих си, че само ако успея да го видя…

— Това ли те посъветва адвокатът?

— Адво… о! — Колебанието бе съвсем кратко, но пробуди предупредителни звънчета в главата на Сибил. — Не, но адвокатите не разбират. Те само непрекъснато искат пари.

— Как се казва адвокатът ти? Ще му се обадя. Може би ще успее да помогне да уредим нещата.

— Не е от този район. Виж, Сибил, искам само да изляза от тук. Не можеш да си представиш колко е ужасно. Видя ли онова ченге отвън? — Посочи с глава към вратата. — Той ме опипваше.

Стомахът на Сибил отново се присви.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид — изрече с раздразнение. — Опипваше ме и каза, че по-късно ще се върне за още. Ще ме изнасили.

Сестра й здраво стисна очи. Когато бяха ученички, Глория беше обвинила поне десетина момчета и мъже, че са я закачали, включително педагогическия си съветник и директора на гимназията. Както и собствения им баща.

— Не прави това, Глория. Казах, че ще ти помогна.

— Казвам ти, че този мръсник ме опипа навсякъде. Веднага щом изляза от тук, ще повдигна обвинение. — Смачка картонената чашка и я захвърли. — Пет пари не давам дали ми вярваш, или не. Аз си знам какво стана.

— Добре, но нека първо се оправим с това. Как разбра къде да ме намериш?

— Какво? — Дивата ярост, която бе замъглила съзнанието й, я принуди да се напрегне, за да си припомни ролята. — Какво искаш да кажеш?

— Не съм ти казвала къде ще бъда. Обещах ти, че аз ще ти се обаждам. Как разбра, че съм в хотела в Сейнт Кристофър?

Беше грешка — грешка, която Глория осъзна почти веднага след обаждането си. Но беше пияна и бясна. А и, дявол да го вземе, нямаше пари, за да плати гаранцията. Каквото й беше останало, беше прибрано на сигурно място. Докато семейство Куин добавят още.

Дори не помисли, когато се обади на Сибил. Но след това имаше време да прецени постъпката си. Знаеше, че начинът да изиграе сестричката си Сибил е да заложи на чувството й за вина и отговорност.

— Познавам те. — Отправи й сълзлива усмивка. — Знаех си, че когато ти казах за Сет, ще ми помогнеш. Позвъних в апартамента ти в Ню Йорк. — Което наистина беше направила преди повече от седмица. — И когато от телефонната централа ми казаха, че си извън града, им обясних, че съм ти сестра и, че случаят е спешен. Те ми дадоха номера на хотела.

— Разбирам. — „Звучи правдоподобно, реши Сибил, дори логично.“ — Ще се погрижа за гаранцията, Глория, но има някои условия.

— Така ли? — изсмя се тя. — Звучи ми познато.

— Трябва ми името на адвоката ти, за да мога да се свържа с него. Искам да разбера какво точно е положението в момента със Сет. Искам да разговаряш с мен. Ще отидем да вечеряме заедно и ще можеш да ми обясниш всичко за семейство Куин. Ще можеш да ми обясниш защо те твърдят, че Рей Куин ти е дал пари за Сет.

— Тия копелета са лъжци.

— Запознах се с тях — каза спокойно. — И с жените им. Видях и Сет. Много ми е трудно да свържа това, което ми казваш, с видяното.

— Не можеш всичко да напишеш ясно и точно на хартия. Господи, съвсем същата си като стария! — Понечи да стане, после изръмжа, когато белезниците я задържаха за китката. — Двамата прочути доктори Грифин.

— Това няма нищо общо с баща ми — кротко отвърна Сибил. — Но както подозирам, изцяло е свързано с твоя.

— Майната му! — Устните на Глория се изкривиха в злобна усмивка. — Майната ти и на теб! Идеалната дъщеря, идеалната ученичка, идеалния шибан робот! Просто плати шибаната гаранция. Имам спестени пари. Ще си ги получиш обратно. Ще си върна детето и без твоята помощ, скъпа ми сестричке. Моето дете. Щом предпочиташ да вярваш на разни непознати вместо на своята плът и кръв, давай! И без това винаги си ме мразила.

— Не те мразя, Глория. И никога не съм. — Но би могла, осъзна Сибил, едновременно със зараждащата се болка в главата и в сърцето й. Боеше се, че много лесно би могла. — И не предпочитам да вярвам на друг, освен на теб. Просто се опитвам да разбера.

Сестра й извърна лице, за да не види Сибил появилата се доволна усмивка. Все пак бе улучила правилния път.

— Трябва да изляза от тук. Трябва да се измия. — Постара се гласът й да се пречупи. — Не мога повече да говоря за това. Толкова съм уморена.

— Отивам да уредя документите. Сигурна съм, че няма да отнеме много време.

Докато ставаше, Глория отново сграбчи ръката й и я притисна към бузата си.

— Съжалявам. Толкова съжалявам, че ти наговорих такива неща. Не ги мисля сериозно. Просто съм разстроена и объркана. Чувствам се толкова самотна.

— Няма нищо. — Сибил издърпа ръката си и неуверено се отправи към вратата.

Докато чакаше отвън да бъдат подготвени документите за гаранцията, глътна два аспирина и един антиацид. Външно Глория се беше променила. Някога невероятно красивото момиче беше загрубяло и погрозняло. Обаче Сибил се боеше, че в емоционален план сестра й е все същото нещастно, затънало в лъжи и объркано дете, което изпитваше мрачно задоволство да разстройва близките си.

Ще настоява Глория да се съгласи на лечение. И ако наркотиците също са част от проблема, ще се погрижи тя да влезе в клиника. Жената, с която току-що бе разговаряла, със сигурност не би могла да получи настойничество над малко момче. Ще проучи възможностите за най-доброто му устройване, докато Глория отново се изправи на крака.

Ще трябва да се срещне с адвокат, разбира се. Първата й работа утре сутринта ще бъде да намери адвокат и да обсъди с него правата на Глория и най-доброто решение за Сет.

При мисълта за това стомахът й отново се присви. Конфронтацията беше неизбежна. Нищо не я караше да се чувства по-нещастна и уязвима от гневните думи и озлоблението.

Но ще се подготви. Ще има време да обмисли какво трябва да каже. Ще бъде подготвена за въпросите и исканията им, така че да може да даде правилните отговори. И ще се постарае да остане спокойна и обективна.

Когато видя Филип да влиза в сградата, всички мисли излетяха от главата й. Кръвта се отдръпна от лицето й. Остана вцепенена, когато очите му пронизаха нейните, когато се присвиха сурово.

— Какво правиш тук, Сибил?

— Аз… — смути се тя. — Имах работа.

— Така ли? — Той пристъпи по-близо, а братята му мълчаливо стояха зад него. Видя изписани на лицето й вина и страх. — Че каква работа би могла да имаш? — След като не му отговори, Филип леко наклони глава. — Каква ти е Глория Делаутер, доктор Грифин?

Наложи си погледът й да остане спокоен, а гласът й — уверен.

— Сестра.

Гневът му бе леденостуден и смъртоносен. Здраво стисна ръце в джобовете, за да не се нахвърли върху нея.

— Много удобно, нали? Мръсница! — изрече го тихо, но тя трепна, сякаш я беше ударил. — Използва ме, за да се добереш до Сет.

Успя само да поклати глава. Вярно беше, нали така? Беше го използвала — и всички тях.

— Исках само да го видя. Той е син на сестра ми. Трябваше да се уверя, че за него се полагат грижи.

— Тогава къде, по дяволите, беше през последните десет години?

Отвори уста да отговори, но в този момент се появи Глория.

— Давай да се разкарваме от тук. Нали ще ми купиш нещо за пиене, Сиб? — Тя преметна през рамо дамската си чанта и отправи приканваща усмивка към Филип. — Ще поговорим за всичко, каквото искаш. Здрасти, готин. — Извърна се леко, опря юмрук на хълбока и се усмихна и към другите мъже. — Как е?

При други обстоятелства контрастът между двете жени би предизвикал смях. Сибил стоеше бледа и притихнала, лъскавите й тъмнокестеняви коси бяха гладко сресани назад, нямаше червило на устните, нито грим на очите. Излъчваше сдържана елегантност в добре скроения си блейзър, клин и бяла копринена блуза, докато Глория беше пристегнала щедрите си форми в черни джинси и прилепнала тениска с дълбоко изрязано остро деколте.

Беше оправила грима си, беше си сложила яркочервено червило, а очите й бяха очертани с черна линия. „Има вид — каза си Филип — на точно това, което е — застаряваща проститутка, която си търси клиенти.“

Освен това изглежда съсипана — също като майка му, когато я видя за последен път.

Глория измъкна цигара от смачкан пакет и я завъртя между пръстите си.

— Имаш ли огънче, готин?

— Глория, това е Филип Куин. — Официалното представяне отекна глухо в ушите й. — И братята му — Камерън и Етан.

— Я виж ти, я виж ти — злобно се усмихна Глория. — Славната тройка на Рей Куин. И какво искате?

— Отговори — лаконично отвърна Филип. — Да излезем отвън.

— Нямам какво да ви казвам и само да направите една крачка, която не ми харесва, ще се разкрещя! — Рязко замахна с незапалената цигара. — Тук е пълно с ченгета. Ще видим как ще ви хареса да постоите малко в килията.

— Глория! — Сибил постави ръка на рамото й, за да я укроти. — Единственият начин да уредим нещата е да ги обсъдим разумно.

— Не ми изглежда да искат да разговарят разумно с мен. Те ми мислят само злото. — Изкусно смени тактиката, като обгърна Сибил и се притисна в нея. — Страх ме е от тях. Моля те, Сибил, помогни ми!

— Опитвам се. Никой няма да ти стори зло, Глория. Ще намерим някое място, където можем да седнем и да поговорим. Аз ще бъда с теб.

— Ще повърна. — Отдръпна се, хвана се с ръце през корема и изтича към тоалетната.

— Ама че представление! — отбеляза Филип.

— Разстроена е. — Сибил сплете пръстите на ръцете си и ги стисна здраво. — Не е в състояние да се справи тази вечер.

Младият мъж я изгледа присмехулно.

— Да не би да искаш да повярвам, че си се хванала? Или си невероятно наивна, или смяташ, че аз съм такъв.

— Прекарала е почти целия следобед в затвора — троснато отвърна тя. — Всеки щеше да е разстроен. Не можем ли да обсъдим всичко това утре? Толкова време е чакало, може да почака още един ден.

— Сега сме тук — намеси се Кам. — Сега ще се разберем. Ще идеш ли да я доведеш, или аз да ида?

— Така ли възнамерявате да разрешите въпроса? Като я изнудвате? И мен?

— Едва ли искаш да започна да ти разправям как възнамерявам да го разреша — отговори Кам и отблъсна ръката на Етан. — След всичко, на което е подложила Сет, не можем да й направим нищо, което да не си е заслужила.

Младата жена погледна притеснено зад гърба си, където униформеният служител работеше нещо по бюрото.

— Не мисля, че някой от нас иска да прави сцена точно в полицейски участък.

— Добре — улови я за рамото Филип. — Дай тогава да излезем отвън и там да я направим.

— Ще се срещнем утре, по което време ви е удобно. Сега ще я заведа в хотела си.

— Дръж я настрана от Сейнт Кристофър.

Сибил трепна, когато пръстите му стиснаха по-здраво рамото й.

— Добре. Къде предлагате?

— Ще ти кажа какво предлагам — започна Кам, но Филип вдигна ръка.

— В Принсес Ан. Ще я доведеш в кабинета на Анна в Социалната служба. В девет сутринта. Така всичко ще е официално, нали? Напълно открито.

— Да — отвърна с облекчение. — Така съм съгласна. Ще я доведа. Имате думата ми.

— Две стотинки не давам за думата ти, Сибил — леко се приведе напред Филип. — Но ако не я доведеш, ще я намерим. Междувременно, ако която и да е от вас се опита да се доближи до Сет, ще й се наложи да полежи в затвора. — Пусна рамото й и отстъпи назад.

— Ще бъдем там в девет — заяви тя, като успя да устои на неудържимото желание да разтрие болезненото си рамо. После се обърна и последва сестра си в тоалетната.

— Защо се съгласи, по дяволите? — попита Кам, докато яростно крачеше навън след брат си. — Сега ни е паднала.

— Утре ще изкопчим повече от нея.

— Глупости.

— Филип е прав. — Колкото и да му беше неприятно, Етан одобряваше промяната в плановете. — Действаме при съвсем законни обстоятелства. Запазваме спокойствие. Така е по-добре за Сет.

— Защо? За да могат тая мръсница майка му и тая лъжкиня леля му да имат повече време да се наговорят? Господи, само като си помисля, че днес Сибил е била насаме със Сет почти цял час, ми се иска да…

— Станалото, станало — сопна му се Филип. — Нищо му няма. И на нас нищо ни няма. — Яростта започваше да кипи в кръвта му и той затръшна вратата на джипа. — Пък и ние сме петима. Няма да се доберат до Сет.

— Той не я позна — обади се Етан. — Интересно, нали? Не знаеше коя е Сибил.

— Нито пък аз — промърмори Филип. — Но сега знам.

 

 

Първата задача на Сибил беше да осигури на Глория нещо топло за хапване, да я успокои и да я разпита внимателно. Малкият италиански ресторант беше само на няколко преки от полицейския участък и й се стори подходящ за целта.

— Нервите ми са изопнати до скъсване. — Глория жадно дръпна от цигарата, докато сестра й маневрираше, за да паркира. — Каква наглост от страна на тези мръсници да ми се нахвърлят така. Знаеш какво щяха да ми направят, ако ти не беше там, нали?

Сибил само въздъхна и излезе от колата.

— Трябва да хапнеш.

— Да, разбира се. — Изсумтя при вида на обзавеждането в мига, в който пристъпи вътре. Беше свежо, с разноцветна италианска керамика, дебели свещи, раирани покривки и декоративни шишенца с подправки. — Предпочитам пържола вместо някаква жабарска манджа.

— Моля те! — Сибил потисна раздразнението си и я улови за рамото.

Поиска маса за двама.

— За пушачи — допълни Глория и вече вадеше друга цигара, докато ги отвеждаха към по-шумната част на бара. — Джин с тоник, двоен.

Сестра й разтърка слепоочията си.

— На мен само минерална вода. Благодаря.

— Отпусни се малко — подхвърли Глория. — Струва ми се, че едно питие ще ти се отрази добре.

— С кола съм. А и без това не ми се пие. — Отдръпна се, когато Глория издуха дима в лицето й. — Трябва да поговорим сериозно.

— Изчакай да си смажа първо гърлото. — Продължи да пуши и да оглежда мъжете на бара, като преценяваше кой би си избрала, ако не беше с досадната си сестричка.

Господи, колко скучна беше Сибил! И винаги е била, помисли си и забарабани с пръсти по масата в очакване на проклетото питие. Но пък й беше полезна. Ако играеше правилно, ако изстискаше от очите си повечко сълзи, тя винаги се хващаше.

Необходима й беше маша срещу братята Куин и Сибил беше идеалният вариант. Почтената, дяволски уважавана доктор Грифин.

— Глория, ти дори не попита за Сет?

— Какво да питам?

— Видях го няколко пъти. Говорих с него. Видях къде живее, къде учи. Запознах се с някои негови приятели.

— И как е? — Престори се на развълнувана. — Пита ли за мен?

— Добре е. Всъщност се чувства прекрасно. Толкова много е пораснал, откакто го видях. — Яде като кон, припомни си Глория, а дрехите и обувките му непрекъснато му омаляват. — Той не знаеше коя съм.

— Какво искаш да кажеш? — Глория надигна чашата в мига, в който я поставиха на масата. — Не му ли се представи?

— Не, не се представих. — Сибил вдигна поглед към сервитьорката. — Трябват ни още няколко минути да решим какво ще поръчаме.

— Значи го дебнеш — изсмя се дрезгаво сестра й. — Изненадваш ме, Сиб.

— Сметнах, че е най-добре да преценя ситуацията, преди да премина към действие.

Глория изсумтя.

— Това вече е типично в твой стил. Господи, изобщо не си се променила. Да преценя ситуацията, преди да премина към действие — изимитира я. — Божичко! Ситуацията е такава, че тия копелета ми взеха сина. Заплашиха ме и само един господ знае какво правят с него. Искам малко мангизи, за да си го върна.

— Пратих ти пари за адвокат — напомни й Сибил.

Ледът изтрака в зъбите на Глория, докато пиеше. И петте хиляди й дойдоха тъкмо навреме. Откъде, по дяволите, да знае, че парите, които измъкна от Рей Куин, ще се стопят толкова бързо? Има си разходи, нали така? Искаше да се позабавлява малко за разнообразие. Трябваше да му поиска двойно, каза си наум.

Е, ще ги измъкне от копелетата, които е отгледал.

— Нали получи парите, които ти изпратих за адвокат, Глория?

Тя отново отпи.

— Да, ама тия адвокати направо те изцеждат, както знаеш. Ей! — извика към сервитьорката и посочи празната си чаша. — Хайде да ми донесеш още едно!

— Ако продължаваш да пиеш така, без да се храниш, пак ще ти прилошее.

„Друг път!“ — изсумтя Глория и издърпа менюто. Няма намерение пак да си бърка с пръст в гърлото. Веднъж й беше достатъчно.

— Я виж, имат пържола по флорентински. Това мога да го преглътна. Помниш ли онова лято, когато старият ни води в Италия? Всичките ония жестоки гаджета с мотори. Мили боже, прекарах си страхотно с онзи тип, как му беше името? Карло, или Лео или нещо такова. Вкарах го в спалнята. Ти беше прекалено срамежлива, за да останеш да гледаш, и затова спа в салона, а ние през половината нощ не спряхме. — Взе чашата си и я вдигна за тост. — Бог да благослови италианците!

— Аз ще взема лангини и смесена салата.

— На мен дайте пържола, по-сурова. — Подаде менюто на сервитьорката, без да я погледне. — Остави тая заешка храна. Май не сме се виждали известно време, а, Сиб? Колко — четири или пет години?

— Шест. Минаха точно шест години, откакто се прибрах и установих, че вас със Сет ви няма заедно с част от личните ми вещи.

— Да-а, съжалявам. Бях се пообъркала. Трудно е да гледаш сама дете. Парите все не стигат.

— Никога не си ми казвала нещо повече за баща му.

— Какво да ти казвам? Стара история. — Сви раменете и разклати леда в чашата си.

— Добре тогава, дай да се разберем за сегашните събития. Искам да науча всичко, което се е случило, трябва да го разбера, за да мога да ти помогна и да знам как да действам утре при срещата ни със семейство Куин.

Чашата удари по масата.

— Каква среща?

— Утре сутринта отиваме в Социалната служба, за да изясним проблемите, да обсъдим положението и да се опитаме да стигнем до някакво решение.

— Никъде няма да ходя. Опитват се да ме прецакат!

— Говори по-тихо — строго й заповяда Сибил. — И ме изслушай. Ако искаш да се изправиш на крака, ако искаш да си върнеш сина, всичко трябва да стане спокойно и законно. Нуждаеш се от помощ, Глория, и аз съм готова да ти помогна. От това, което виждам, сега изобщо не си в състояние да си вземеш Сет.

— Ти на чия страна си?

— На негова — излезе от устата й още преди сама да осъзнае, че това е самата истина. — Аз съм на негова страна и се надявам, че това ме поставя и на твоя. Трябва да разрешим случилото се днес.

— Казах ти, че ме накиснаха.

— Добре, но все пак въпросът трябва да се реши. Съдът няма да е много благосклонен към жена, която е обвинена в притежание на наркотици.

— Страхотно, защо направо не застанеш на свидетелското място и не им кажеш, че за нищо не ме бива? И без това точно такова е мнението ти — всички винаги точно така сте смятали.

— Престани, моля те — прошепна Сибил. — Правя всичко, което е необходимо. Ако искаш да ми докажеш, че желаеш нещата да се уредят, трябва да ми съдействаш, Глория.

— При теб никога нищо не е било безплатно.

— Не говорим за мен. Ще платя съдебните ти такси, ще говоря със Социалната служба, ще се постарая да накарам братята Куин да разберат желанията и правата ни. Искам да се съгласиш на лечение.

— За какво?

— Прекалено много пиеш.

Глория изсумтя и преднамерено отпи голяма глътка джин.

— Имах тежък ден.

— Намерили са у теб наркотици.

— Казах, че не бяха мои, майка му стара!

— Казвала си го и преди — отвърна, вече по-хладно, Сибил. — Отиваш на лекар, подлагаш се на терапия, влизаш в клиника. Аз ще го уредя, аз ще платя сметките. Ще ти помогна да си намериш работа, да се настаниш някъде.

— Стига да е както ти казваш. — Глория погълна питието си. — Терапия. Ти и старият го използвахте като решение за всичко.

— Такива са условията ми.

— Значи ти командваш парада. Божичко, поръчай ми още пиене. Отивам до тоалетната. — Преметна чантата си през рамо и бързо се отдалечи покрай бара.

Сибил се облегна назад и затвори очи. Няма да й поръча нищо повече за пиене. Предполагаше, че това ще бъде още една ожесточена, малка битка.

Аспиринът изобщо не й подейства. Болката пулсираше в слепоочията й в мъчителен и неспирен ритъм. Челото й беше стегнато като в менгеме. Единственото й желание беше да се отпусне в легло в тъмна стая и да потъне в забрава.

Сега той я мрази. Изпитваше съжаление и срам при спомена за презрението, което видя в очите на Филип. Може би го заслужава. В този момент просто не беше в състояние да разсъждава достатъчно трезво, за да е сигурна. Но ужасно съжаляваше.

Повече се сърдеше на себе си, че позволи той и неговото мнение да придобият такова голямо значение за нея. Познаваше го едва от няколко дни и никога не беше имала намерение да позволи неговите или нейните чувства да се задълбочат.

Необвързващо физическо привличане, няколко приятни и за двамата часа, прекарани заедно. Това трябваше да е всичко. Как така стана нещо повече?

Но го разбра — когато я прегръщаше, когато караше кръвта й да се вълнува с дългите, страстни целувки — разбра, че иска повече. И сега тя, която никога не се беше смятала за особено сексуална или твърде емоционална, беше отчаяна, защото някакъв мъж само бе подръпнал резето и сега вече бе загубил интерес да отвори вратата.

Нищо не може да се направи, напомни си тя. Разбира се, като се имат предвид обстоятелствата, двамата с Филип Куин никога не са имали шанс да установят лична връзка от каквото и да е естество. Ако сега успеят да поддържат някаква, то ще е заради детето. И двамата ще се държат като възрастни хора, с хладна любезност и… благоразумно. Заради Сет.

Отвори очи, когато сервитьорката постави салатата пред нея, и й стана неприятно от съжалението, което видя изписано на лицето на една непозната.

— Да ви донеса ли нещо друго? Още вода?

— Не. Добре съм, благодаря. Можете да вземете това — посочи празната чаша на Глория.

Стомахът й се разбунтува при мисълта за храна, но тя си заповяда да вземе вилицата. Пет минути продължи да рови в салатата и да се взира в нея, като непрекъснато поглеждаше към задната част на ресторанта.

Сигурно пак й е прилошало, помисли си уморено. Сега ще трябва да отиде отзад, да държи главата й, да слуша хленченето й. Още една типична ситуация.

Борейки се едновременно с отвращението и с чувството за срам, което произтичаше от него, Сибил стана и тръгна към дамската тоалетна.

— Глория, добре ли си? — Нямаше никого на мивката и не последва отговор от нито една от кабините. Започна да побутва вратите. — Глория?

В последната видя разтворения си портфейл върху спуснатия капак на тоалетната чиния. Грабна го изумена и бързо го прегледа. Видя, че документите й са там, както и кредитните карти.

Но всичките й налични пари заедно със сестра й бяха изчезнали.