Таньо Клисуров
Стихия

До вчера царството на суша, сега сме вече царство водно.

Не помним дъждове такива, откакто ние тук се помним:

бучи водата, сякаш глас е на лудналата Преизподня —

помита къщи и огради, приижда мътна и огромна;

греди, скали, желязо мъкне, създаденото с труд разбива…

Излишно е да молим Бога, качулка късно е да сложим.

Като потоп библейски буйно навред водата се разлива

и гълъбът дали ще стигне накрая бряг срещуположен?

Не му е време да се пита: за кой ли грях ни е присъда,

не можем да направим много с въпросите си към Съдбата.

Но преосмислим ли живота си, то в утрешния ден ще бъдем

поне с душите си прогизнали на сантиметър над водата.

Това е нашето спасение, това ни е ковчегът Ноев —

да го сковем по-скоро, има какво все още да опазим.

Ако с лъжи го претоварим, ще го обърнем на завоите.

И никой да не слага скрито контейнерите със омраза!