Аманда Блеър
Опасна е нощта (9)

Глава 8

Дори и Хилда не можеше да се противопостави на религиозната традиция.

Ако би могла да открие някакъв начин да заобиколи библейската заповед, която гласеше да не се върши никаква работа в неделя, тя щеше да го направи. Но Сюзън упорито изискваше от прислугата да следва религиозните указания. Това включваше четене на молитви два пъти на ден и ходене на черква в неделя.

Така Вивиан, както обикновено, се озова в черквата заедно със Сюзън. Дейвид, Мери и Виктор също присъстваха. Всички седяха на една от задните пейки и слушаха службата. Но мислите на Вивиан блуждаеха другаде.

Може би това се дължеше на великолепния пролетен ден. Тя никога не се бе чувствала по-близо до Бога, освен в миговете, прекарани в градината на майка си. Сега с умиление си мислеше за това любимо късче земя.

Вивиан усети ръката на Сюзън. Като че ли възрастната жена четеше мислите й и усещаше вълнението й.

Наведе глава и затвори очи. Мисълта за цветята, разцъфнали в градината й, изплува в съзнанието й. Правеше това често, когато искаше да избяга от настоящето, и благодарение на силата на въображението си го постигаше. В подобни мигове душата й сякаш политаше и тя можеше да отиде, където си иска, знаейки, че ще намери по-добро място от болката на настоящето. Вивиан мислеше за маскарада…

 

 

Те извървяха пеша краткото разстояние до къщата, в която беше отседнала кръстницата на Вивиан. Виктор и Мери отидоха до пазара да купят месо за вечеря, а Дейвид и Сюзън придружиха Вивиан.

Вивиан знаеше за Джени. Вдовицата беше добра приятелка на Розамънд отдавна. Сега, когато скоро щеше да се види с кръстницата си, Вивиан се опитваше да разбере защо тя не я беше потърсила никога досега.

— Искам да се покажеш снизходителна и да й простиш — каза Сюзън, с което доказа още веднъж, че може да чете мислите й.

Вивиан хапеше устни. Парливи и сърдити думи напираха в нея.

— Ще бъда учтива.

— Ще бъдеш повече от учтива — отвърна Сюзън.

Тя кимна с глава.

— Гневът ти ще те отрови — продължи Сюзън и обгърна с ръка раменете на Вивиан.

— Знам. Ще се опитам, но го правя само заради теб.

Сюзън се усмихна леко.

 

 

Ръцете на Розамънд бяха леденостудени, докато нареждаха парчетата кейк върху сребърния поднос. Джени бе настояла нейната прислужница да й прислужва днес и Розамънд не бе в състояние да й откаже. Беше нервна. Не беше виждала кръщелницата си от много години и искаше тази първа среща да бъде естествена, без напрежение.

Енергично почукване на вратата успокои нервните й движения и тя чу как икономът отвори и посрещна гостите й.

Вивиан влезе в салона и Розамънд позна готвачката на Елиза и нейния най-малък син, застанал зад нея. Розамънд стоеше права и й се искаше краката й да не треперят.

— Влезте — усмихна се тя, чувствайки нерешителността на гостите. Кръщелницата й се спря за миг на вратата, после влезе в стаята и седна на най-отдалечения стол.

Розамънд разгледа внимателно Вивиан. Сълзи потекоха от очите й, преди да може да се овладее.

— Прилича поразително много на Елиза, нали? — каза Сюзън и Розамънд кимна с глава, благодарна за добрината на жената и за разбирането й.

Тя преглътна, за да успокои вълнението, което стягаше гърлото й.

— Да. Прилича.

— Благодаря — каза Вивиан. — Спомням си, че майка ми беше голяма красавица, и приемам това, което казвате, като комплимент.

Тонът й беше студен, но все пак тя поде разговора.

Прислужницата внесе на поднос сребърния сервиз за чай, тъй като Джени беше настоявала тези гости да бъдат посрещнати по-специално.

— Какво би искала? Чай? — попита Розамънд, отправяйки въпроса си към Вивиан.

— Предпочитам кафе.

Розамънд не пропусна да забележи погледите, които си размениха Вивиан и Сюзън. Синът й изглеждаше недоволен, че трябва да прекара следобеда тук. Розамънд знаеше колко не на място се чувстват повечето мъже, когато присъстват на женски събирания, и го съжали. Тя погледна готвачката и попита:

— Това Дейвид ли е?

Сюзън се усмихна.

— Колко мило от ваша страна, че го познахте. Дейвид се роди две години преди Вивиан и те израснаха заедно — каза Сюзън и се изкашля. — Вие ми подарихте шал на кръщавката и аз винаги си спомням добрината, която проявихте към нас.

— Спомням си — каза Розамънд. — Дейвид, в кухнята огнището е запалено и има няколко удобни стола. Сигурна съм, че ще се отегчиш от женските ни разговори, а вярвам, че парче пай и чаша бира ще са ти по-приятни, отколкото чая.

Той вече беше станал на крака, а очите му оглеждаха хубавата чернокоса прислужничка.

— Благодаря ви, госпожо.

Когато той излезе от стаята, Розамънд насочи вниманието си към същността на въпроса. Тя подаде на Вивиан чаша кафе, а после наля чай на Сюзън. Сребърният поднос беше отрупан с кифли, пасти, сладкиши с плодове и с няколко различни хлебчета, които се сервираха специално с чая.

Розамънд взе една от малките чинии от китайски порцелан.

— Вивиан? Какво искаш да ти сложа?

— Ще изпия само кафето. Благодаря.

Готвачката пожела да опита един от сладкишите с плодове и като си отчупи едно парче, започна да го дъвче бавно със замислено изражение. Розамънд съзнаваше добре, че това може да бъде последната възможност да създаде някакъв контакт с кръщелницата си, затова си пое дълбоко въздух и каза:

— Имаш пълното право да ми се сърдиш, Вивиан.

Вивиан постави внимателно чашата с кафе и я погледна с блестящите си зелени очи.

— Но аз не ви познавам. Как мога да ви се сърдя?

Думите й я нараниха дълбоко, но Розамънд продължи:

— Бих искала да използвам престоя си в Лондон, за да се опознаем по-добре.

— Както искате.

Отговорът беше изречен с леден той и Розамънд не пропусна да види начина, по който готвачката погледна кръщелницата й.

— Тя… Хилда позволява ли ти да посещаваш някои светски тържества?

Вивиан се усмихна на въпроса й.

— Не.

Сюзън си взе още едно парче от сладкиша с плодове и каза:

— Каквото и да сте намислили да правите за Вивиан, ще трябва да го направите, без Хилда да разбере.

— Така си и мислех…

— Не разисквайте положението ми така, като че ли мен ме няма тук.

— Вивиан, аз…

— Какво имате предвид?

Розамънд се изправи и постави ръце пред себе си, а пръстите й бяха широко разперени. Тя не знаеше как да постъпи. Очевидно на Вивиан не й беше приятно да бъде тук.

— Бихте ли дошли горе с мен, само за секунда?

Розамънд знаеше, че няма да има друга възможност да се срещне с кръщелницата си. Тя срещна очите на Вивиан.

— Ако и след като ви покажа какво имам предвид и… след като ви обясня моя план, искате да си тръгнете, то аз… аз няма да ви спра.

Думите й изненадаха Вивиан. Тя като че ли се двоумеше и Розамънд си отдъхна леко, когато Сюзън отиде при момичето и хвана ръката му.

— Както искаш — рече Вивиан.

 

 

Балната рокля беше прекрасна.

Вивиан се помъчи да скрие изненадата си, но без голям успех. Роклята лежеше разгърната на леглото, а кремавата коприна блещукаше и трептеше на следобедната светлина. Розамънд обясни спокойно, че роклята е била на една от дъщерите на Джени, но тя я преправила. Малко дантела тук, някое плисенце там и роклята беше станала също като нова.

Ръкавиците, както и панделките за коса, бяха чудесни, но пантофките, украсени със скъпоценни камъни бяха това, което накара Вивиан да извика от възторг.

— Бяха на майка ти — започна сковано Розамънд. — Тя ме помоли да ти ги дам. Трябваше да ги обуеш в деня на сватбата си, в деня, в който щеше да напуснеш дома на баща си. Но съм сигурна, че Елиза няма да ни се сърди, ако ги използваме сега, след като имаме една толкова добра причина.

Тя ги подаде на Вивиан и я прегърна. Вивиан се разплака, ненавиждайки се, че показва чувствата си пред кръстницата си.

Сюзън я обгърна със силните си ръце, а тя продължи да плаче.

Розамънд стоеше до леглото и мачкаше нервно панделките.

 

 

Вивиан благодари на кръстницата си и обеща да дойде за вечеря. После си тръгна със Сюзън и Дейвид.

— Знам за какво мислиш — започна Сюзън, когато Дейвид тръгна пред тях.

— Вечерята съвпада с маскарада, така че ще мога да отида в дома на Джени, да се преоблека и да отида на бала с маски.

— Розамънд не бива да узнае, че не си присъствала на вечерята.

— Няма да разбере. Съмнявам се, че ще изпълнява ролята на домакиня и ще проверява как се чувстват гостите. Ще измисля нещо, което да й кажа…

— Тя те обича, Вивиан. По свой начин.

Те вървяха мълчаливо известно време. После Вивиан каза:

— Спомням си пантофките. Мама ги беше обула на един бал една вечер. Спомням си как те блестяха на краката й.

— Сигурно е изглеждала прекрасно, докато е танцувала.

— Защо ли прави всичко това за мен?

— Може би сега има възможност да ти обърне внимание и да засвидетелства обичта си към покойната ти майка и към теб.

Тъй като Вивиан не отговори, Сюзън продължи:

— Може би е искала да се погрижи за теб още от самото начало, но не е могла да си го позволи.

— Тя ме изостави и през всичките тези години не ми обърна никакво внимание.

— Баща ти никога не би позволил тя да те отведе от дома му. Знаеш това.

Действията на Хоумър не бяха продиктувани от някакво родителско чувство. Той просто искаше да има дъщеря си наблизо, за да може тя да се грижи за него.

— Но тя можеше да ме отведе оттук.

— Понякога — каза Сюзън — искаш твърде много от хората.

— Вероятно е така.

— Нека помислим малко — може би Бог е чул нашите молитви, а може би е чул също и тези на Розамънд и е направил така, че да се срещнем накрая.

— Ще престанеш ли вечно да търсиш доброто у хората? — попита Вивиан.

Сюзън сви рамене и те продължиха мълчаливо към къщи.

 

 

Докато яздеше в парка Сейнт Джеймс в понеделник сутринта, Оливър се натъкна на Филип Блесингтън. Приятелят му яздеше изключителен кон. Сив жребец, с отлична походка. Тъй като Оливър беше горещ почитател на конете, той подкара в лек галоп черния си жребец и двамата мъже започнаха да разговарят.

Разкриването на сексуалните предпочитания на Филип не беше променило отношението на Оливър. Ако имаше нещо, което чувстваше, то беше съжаление към мъжа, който трябваше да пази толкова внимателно тайната си. За слабостта на Филип никога не беше дори и намекнато в разговорите между двамата мъже.

Филип щеше да бъде ужасен, ако разбереше, че Оливър знаеше. Оливър още в началото си мислеше, че семейството на Филип е наясно със склонността му, то сега вече беше напълно сигурен в това. Фамилията Блесингтън беше една изключително сплотена общност. Бяха готови да умрат, ако се наложеше, но да защитят всеки член от семейството. Ако някой знаеше за Филип, то той никога нямаше да каже и дума за това.

Оливър се беше натъкнал случайно на тази информация. Никой от средите на аристокрацията не можеше и да предположи, че някой от тях може да има такива сексуални предпочитания. Повечето обаче сигурно щяха да приемат този факт и да погледнат на него благосклонно. Имаше частни клубове и публични домове, които можеха да задоволят всички желания на клиентите си.

Преди близо две години Оливър присъства на един маскарад заедно с любовницата си Ан. Тъй като той и Филип имаха еднакъв ръст и телосложение, той се изненада, когато един от маскираните гости го заговори и постепенно стана прекалено фамилиарен, дори необичайно интимен с него. Когато този приятел разбра грешката си, се изчерви и изчезна бързо в костюмираната навалица.

Оливър не каза на никой за този инцидент. Ако мъжът не го беше взел за Филип, той никога нямаше да разбере за потайното влечение на своя приятел.

Филип изобщо не можеше да бъде наречен „женствен“ в какъвто и да е смисъл на тази дума. Той беше едър мъж със здраво мускулесто тяло.

По-късно същата вечер, когато беше сам в стаята си, Оливър се запита дали младият мъж го беше познал и дали е споменал за грешката си пред Филип. Питаше се също дали е възможно този инцидент да предизвика такава омраза, че да оправдае едно убийство.

Днес Филип имаше такъв вид, като че ли бе прекарал безсънна нощ. Под очите си имаше тъмни кръгове. Въпреки че стойката му беше безукорна и яздеше коня си великолепно, видът му го издаваше. Те разговаряха за незначителни неща, за времето, за конете, за общите си познати, но малко по-късно Филип изненада Оливър като го запита нещо много лично.

— Защо ти се сърди Бърт?

В един кратък миг на абсолютно вътрешно прозрение Оливър разбра, че Филип е влюбен в Бърт Хейли.

Той остана мълчалив за известно време, докато обмисляше този факт.

— Ако съм те засегнал с въпроса си, можеш да не ми отговаряш.

— Не. Ни най-малко. Тревожа се, че напоследък загуби доста пари на карти.

— Аз също се тревожа — усмихна се мрачно Филип, а неговите красиви, чувствени устни се повдигнаха нагоре. — Беше много мило от твоя страна да държиш залога нисък миналата вечер.

— И без това той вече е натрупал достатъчно дългове.

— Не ми е казвал нищо за тях.

Оливър очакваше това. Той беше сигурен, че Бърт няма абсолютно никаква представа за дълбочината на чувствата на Филип към него.

— Той не обсъжда проблемите си с никого — каза Оливър.

— Но това е смешно. Не е хубаво да крие неудачите си и да потиска всичко в себе си.

— Не, не е хубаво.

След като тайната на Филип беше станала достояние на Оливър, той се сети, че приятелят му рядко участваше в разгорещените спорове, които водеха за някоя жена, нито пък излизаше с приятелите си, за да търси страстна женска компания.

— Искам да ти кажа нещо, но да си остане между нас — каза Оливър и се огледа наоколо.

— Имаш думата ми, Оливър.

— Разговарях с баща му, но той посрещна доста хладно моите искрени намерения.

— Семейство Хейли са странни хора — съгласи се Филип.

— Не мога да разбера как един баща може да бъде толкова незаинтересован, след като синът му буквално го грози беда.

— Той е студен човек. Виждал съм се с него и преди.

— Имаш ли някаква представа, какво можем да направим, за да помогнем на Бърт? Или поне, какво ти можеш да направиш. Той не е много доволен, когато аз му се бъркам в работите.

— Това се дължи единствено на факта, че ти имаш достатъчно смелост да му покажеш, че се интересуваш от него и че искаш да му помогнеш. Аз се възхищавам от това ти качество, Оливър.

— Той би ли те изслушал?

— Може би. Това обяснява защо ти е толкова много сърдит.

— Просвети ме по въпроса, Филип.

— Откакто познавам Бърт, той отчаяно търси начин да спечели одобрението на своите постъпки от страна на баща си. Въпреки че се е отнесъл студено към теб, след като си го уведомил за проблемите на сина му, убеден съм, че си спечелил уважението на Джеймс Хейли.

Думите на Филип дойдоха като гръм от ясно небе за Оливър.

— Той има високо мнение за баща ти — продължи Филип — и смята, че ти достойно въплъщаваш неговите идеали.

— Нямах и най-малка представа…

— Това не е нещо, което семейство Хейли пази в тайна — усмихна се Филип и погледна към Оливър. Погледите им се срещнаха. — Ако и аз се съревновавах с тебе през целия си живот, може би нямаше да бъда много благоразположен към теб.

— Как съм могъл да не забележа това досега?

— На Бърт сигурно не му се иска да говори за това.

Мислите на Оливър препускаха бясно, сърцето му биеше лудо. Бърт беше там, на улицата, в нощта, когато Розалинд беше убита. Той първи изрази съжаление от случилото се и именно той се помъчи да го спре, за да не я види.

Бърт Хейли.

Мисълта за него започна да се върти в съзнанието му. Оливър започна да я премисля от всички страни. Все пак чувствата на гняв и разочарование, подклаждани още от детството, а после изострени от злополучните загуби на комар, едва ли можеха да доведат до убийство.

Оливър почувства, че е мълчал доста дълго и побърза да каже нещо.

— Благодаря ти, Филип. Ти ми помогна да разбера постъпките на Бърт напоследък.

Те яздеха мълчаливо. Въпреки че Оливър не беше човек, който вземаше прибързани решения, в тази пролетна утрин той твърдо реши, че Филип Блесингтън със сигурност не беше убиецът.

Но не можеше да каже същото и за Бърт.

 

 

Скъпи Оливър,

Вече не чувствам никакви болка и може би поради тази причина мога да ти пиша за това, което се случи. Знам, че вероятността да прочетеш това писмо е малка, по може би го правя повече заради себе си, отколкото заради теб. Ако прочетеш това писмо, ще разбереш защо нося траур за моя брат. Твърде късно е вече за това, но аз трябва да ти кажа, Оливър, че той не беше винаги такъв. Трябва да ти разкажа всичко от самото начало. Тогава може би душата ми ще намери покой.

Няма да те отегчавам с подробности за нашето детство. Баща ни беше чудовище, човек, обсебен от жестокост и грубост. Не зная какво му беше. Знам само, че след смъртта на майка ни той стана неудържим в яростта си.

Той изливаше целия си гняв върху мен и брат ми, но Даниел поемаше всичко върху себе си. Той ме защитаваше по свой начин и въпреки че се превърна по-късно в друго чудовище, аз не мога да отмина тези спомени. Една част от мен го обича все още.

Бяхме толкова слаби като деца, че приличахме на клечки. Срамът беше нашият ежедневен спътник наред със страха и ужаса. Аз се затворих в себе си и се отчуждих от света. Това беше всичко, което можех да направя, за да оцелея.

Но Даниел не можеше.

Двоумя се дали да пиша какво се случи по-нататък, но трябва. Оливър, ти не знаеш какви мисли могат да преминат през детската глава. Това, което Даниел чувстваше, че трябва да направи, предизвика стихиите върху нас, накара ни и двамата да полудеем, но лудостта на всеки беше различна.

Защото Даниел извърши най-големия грях, като уби баща ни една вечер. Споменът е още жив, като че ли това стана само преди часове, а не преди години. Той уби баща ни, за да ме спаси от неутолимата му ярост, но постъпката му ме съсипа.

О, Оливър, познавам го толкова добре, колкото познавам и себе си. Вече не беше същият Даниел. Вече не можеше да се върне назад.

Ние живеехме, скитайки из лондонските улици, докато накрая Даниел успя да ме настани да се грижа за една възрастна дама, която живееше с две други жени, нейни роднини. Той не искаше да ме вижда в компанията на мъже, може би защото помнеше баща ми.

Там прекарах няколко спокойни години, но страдах по свой начин. Опитах се да забравя, да се държа така, сякаш нищо не се бе случило, но кошмарите не ме напускаха. Виждах Даниел как удря по гърба баща ни, как дере лицето му, как взема ножа.

Не можех да избягам от кошмарите, които обсебваха съзнанието ми.

Не можех дори да плача. Не чувствах нищо. Исках само да видя отново брат си. Той ми липсваше ужасно много, въпреки това, което беше направил. Усещах как срамът и чувството за вина ме гризяха отвътре, защото знаех, че всичко това беше сторено заради мен.

Прекарах и следващите шест години на служба при тази жена. Моята господарка беше добра към мен. Дълбоко религиозна жена, тя ме учеше да чета Библията и да пиша. Въпреки че имаше дни, в които бях щастлива, аз непрекъснато живеех с чувство на очакване. Чаках, докато един ден Даниел наистина се върна.

Никога не се съмнявах, че той ще се върне за мен. Това, което не разбирах, беше как е натрупал такова състояние за толкова кратко време. И това, Оливър, е историята, която ти трябва да разбереш, защото съдбата на Даниел е неотклонно преплетена с твоята.

Изморих се вече. Перото натежа в ръката ми, защото не се чувствам добре. Ще ти пиша още много скоро, тъй като съм решила да свърша тази история веднъж завинаги.

Всеки ден се моля за теб, тъй като неговата омраза е толкова силна. Моля се за теб и за всички, които ти обичаш.

 

 

— Мамо! Зелената копринена рокля няма да ми отива!

— Не мога да намеря колана на розовата си бална рокля! Къде ли го е сложила Мери?

— Извика ли Вивиан? Тя трябва да ми направи прическата.

— Махай се от пътя ми, ти, малко космато животно!

Вивиан чу врявата, която вдигаха двете й доведени сестри, и ускори крачка.

Миранда и Дороти ставаха непоносими, когато от тях се изискваше да се покажат в най-благоприятна светлина. Тъй като майка им никога не беше доволна от каквото и да било, а през всичките тези години те бяха й подражавали, сега се бяха превърнали в две отвратителни копия на Хилда.

— А, ето я най-после! — извика Миранда, когато Вивиан влезе в стаята. — Ела тук и виж какво можеш да направиш с косата ми. Както е сресана сега, прави лицето ми да изглежда прекалено слабо.

— Виждала ли си колана на розовата ми рокля? — извика Дороти от леглото.

Закръглена до такава степен, че вече спокойно минаваше за охранена дебелана, тя се беше изтегнала на леглото. Цялото това занимание беше твърде изморително за нея.

— Момичета, момичета! — извика Хилда.

За нея беше истинско удоволствие да се натъкне на някого най-неочаквано. Да го смути.

— Тя е тук, Миранда, и ще среше косата ти по възможно най-добрия начин. Дороти, този твой колан е на пода пред леглото ти, там, където си го оставила. Мери може да го изглади отново. Но какво прави това псе в кревата ти?

Псето, за което ставаше дума, беше една единадесетмесечна болонка.

Хилда беше поръчала да се нарисува портрет на дъщерите й и искаше непременно в картината да присъства и куче. Една нейна приятелка й беше дала кученцето и животното изглеждаше прелестно, отпуснало се в ръцете на Дороти. След като беше пораснало, без да получи абсолютно никаква топлина и обич, животното не представляваше за тях нищо друго, освен една неприятна досада.

— Ох, мамо, не можеш ли просто да ни отървеш от този малък звяр? Всичко, което може да прави, е да оставя кал и косми навсякъде из къщата!

— След като Мери и Вивиан имат грижата за поддържането на чистотата в къщата, не виждам какво те засяга това, Миранда? — усмихна се Хилда и изгледа многозначително Вивиан.

— Мога да го занеса в кухнята, а Сюзън ще го затвори в килера. Може да остане там, докато тръгнете за вечерята.

Вивиан направи предложението си, като се мъчеше да изглежда напълно равнодушна.

— Ох, мамо, позволи й да махне това противно малко куче! Това животно ме изнервя, като започне да души и да тича наоколо.

— Много великодушно предложение, Вивиан — каза замислено Хилда и Вивиан видя, че тя обмисляше нещо.

Хилда изпитваше голямо удоволствие да й причинява колкото се може повече неприятности, без значение малки или големи бяха те. Сега тя беше взела едно ръчно рисувано ветрило, което лежеше захвърлено върху едно от леглата, и удряше с него по китката си.

— Тогава вземи животното. Занеси го в кухнята. Но искам да се върнеш бързо, защото трябва да се заемеш с прическите на дъщерите ми.

— Да, госпожо — промърмори Вивиан.

Вивиан клекна на пода и хвана кученцето, което се криеше под леглото.

— Ела… — каза тя и погледна към доведените си сестри. — Как се казва?

— Как й викаш? Има ли име? — попита Дороти сестра си.

— Няма име!

— Ела тук, кученце — извика Вивиан и когато изплашеното животно се мушна още по-навътре под леглото, тя започна да пълзи към него.

Малкото кученце не можеше да се съпротивлява повече, тъй като беше притиснато в ъгъла. Вивиан успя да го измъкне изпод леглото. Държейки кученцето в ръце, тя се изправи и тръгна към вратата.

Дейвид стоеше близо до огъня и привършваше вечерята си, когато тя се втурна в кухнята.

— Занеси това кученце на Оливър колкото се може по-бързо. Ако него го няма вкъщи, дай го на Хенри. Помоли ги да се грижат за него, докато измисля какво да го правя.

— Откраднала си кучето им? — отбеляза Сюзън, докато прибираше масата. — Те дори няма да забележат, че малкото бедно създание си е отишло.

— Трябва да се кача горе, за да ги среша. Махнете кучето от тази къща възможно най-бързо.

Тя го подаде на Дейвид и той разроши нежно козината му. Животното беше изпитвало дълго време нужда от обич и Вивиан видя как малкото му розово езиче близна пръстите на Дейвид.

— Бързо го махни оттук — пошепна Вивиан и се втурна нагоре по стълбите.

Както обикновено Миранда беше досадно придирчива относно прическата си и дори Хилда й направи забележка, че ще закъснеят, ако продължава да капризничи.

Вивиан притежаваше талант в правенето на прически и въпреки че би искала да направи смешни прически на доведените си сестри, които повече биха съответствали на външния им вид, тя вложи цялото майсторство, на което беше способна, за да изглеждат добре.

Това, което мразеше най-много, беше да сресва косата на Хилда. Тя носеше постоянно перука, тъй като косата й беше рядка и прекалено мека. Гордееше се много с перуката си, пудреше я постоянно и все добавяше по някоя изкуствена букла тук-там.

Беше благодарна, че днес Мери щеше да среше косата на Хилда, тъй като Вивиан трябваше да се занимае с хленчещата Миранда.

Най-после трите жени заслизаха по стълбите. Хилда беше облечена в жълта копринена рокля с красива бродирана фуста, Миранда носеше синя рокля, а Дороти бе облякла бледорозова рокля с широк колан.

Веднага щом вратата хлопна зад тях, Вивиан се втурна към кухнята. Сюзън вдигна въпросително глава.

— Излязоха ли?

— Току-що.

— Изчакай, докато каретата замине.

Двете жени изтичаха до задния вход и се скриха зад храстите. Останаха там, загледани след каретата, докато накрая тя се изгуби от погледите им, проправяйки си път през навалицата.

— Дейвид се върна вече. Оставил е кученцето — каза Сюзън, като потрепери леко, и последва Вивиан към кухнята. — Побъркала ли си се? Да го изпратиш навън с такава поръчка, след като той трябва да те придружи до кръстницата ти?

— Не можех да търпя нито минута повече да гледам как малтретират кучето — каза Вивиан, а на лицето й се появи победоносна усмивка. — Ще им кажа, че просто съм оставила вратата на градината отворена, когато съм отивала към кухнята, и малкото животинче е избягало.

— Хубава история си измислила.

— Готово. Върнах се — съобщи Дейвид, влизайки в кухнята. — Готов съм и с каретата.

— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се Вивиан към Сюзън.

— Мислиш ли, че ще пропусна едно такова нещо? Вече заръчах на Мери какво да каже, в случай че стане нещо нередно. Помолих я да каже, че братовчедка ми се е разболяла, и съм отишла да й занеса сироп от билки.

 

 

Оливър седеше в една от спалните в задното крило, потънал в дълбок размисъл.

Картата на Лондон покриваше цялата стена зад него. Беше направил списък на всички подозрителни хора и събития, свързани с двете убийства.

Беше отбелязал мястото на извършването на убийствата и сега стоеше, поставил ръце зад главата си, и разглеждаше картата.

— Супата ви, сър.

— Какво?

Не беше забелязал кога Хенри е влязъл и е оставил подноса с храна на бюрото пред него. Сега камериерът повдигаше капака на купата с бульон, над който се извиваше пара.

— Трябва да хапнете нещо, преди да излезете тази вечер, Ваша светлост.

— Разбира се.

— Има чудесни котлети, приготвени специално за вас, както и зеленчуци от градината. А за десерт има пай със сливи.

— Няма да ям десерт. На маскарада ще има много неща за ядене — каза Оливър и взе от бульона.

— Мога ли да се надявам, сър, че се храните, без да се тревожите за каквото и да било? Казвам това само за доброто на вашето храносмилане, разбира се.

Знаейки, че Хенри няма да го остави на мира, докато не изяде всичко, Оливър избута купчината хартии настрани и насочи цялото си внимание върху супата.

Доволен, старият камериер излезе от стаята.

Оливър свърши с вечерята, след което Хенри му помогна да облече костюма си. Вече готов, той тръгна към вратата, но Хенри извика зад него:

— Мога ли да ви попитам, сър? Взехте ли поканата си?

Хенри отиде в библиотеката, докато Оливър слагаше пелерината и ръкавиците си. Беше се маскирал като пират за тазвечерното празненство. Парцаливите черни панталони, които стигаха до коленете му, и червената копринена риза бяха нещо много по-различно от дрехите, които ежедневно носеше.

— Заповядайте, сър — каза Хенри и му подаде поканата.

— Можеш да хвърлиш другата покана в огъня.

— Друга покана ли, сър?

— Да, другата покана.

— Сигурно грешите, сър, защото на бюрото ви имаше само една покана.

— Трябва да е паднала на земята — отговори Оливър и тръгна към библиотеката.

— Не вярвам, сър, тъй като почиствах стаята тази сутрин и не забелязах такова нещо.

Оливър влезе в библиотеката и разрови някои от листата, които лежаха на голямото му бюро. Провери под кутията за емфие и когато не я откри и там, в душата му се зароди ужасно подозрение.

Вивиан.

Как е могла така явно да пренебрегне обещанието, което му беше дала?! Той крайно се разгневи, когато си помисли на какъв риск се излага тя с присъствието си на маскарада на мадам Авайс.

Със сигурност това не беше подходящо място за една лейди. Жената, която имаше грижата да позабавлява преситените членове на лондонската аристокрация тази вечер, беше добре позната като покварена особа.

Защото маскарадът, който организираше мадам Авайс, щеше да се превърне накрая в оргия.