Аманда Блеър
Опасна е нощта (6)

Глава 5

— Убиец?

След като той й разказа всичко, което знаеше, Вивиан не можеше да откъсне погледа си от Оливър. Почувства мъката, която се четеше в очите му. Инстинктивно усети, че Оливър й беше спестил най-бруталната част от случилото се. Можеше да си представи какво беше преживяла по-малката й доведена сестра.

Оливър взе Вивиан на ръце и я занесе в спалнята. После седна на един стол пред камината. Тя усети, че отчаяно се нуждае от успокоението, което й вдъхваше докосването на неговите ръце, и седна в скута му. Завладя я леден студ. Сенките на пламъците танцуваха по тавана на стаята, където само преди минути тя имаше чувството, че е на безопасно и сигурно място. Вивиан знаеше, че няма да може да заспи лесно тази нощ.

Убиец!

Розалинд е била убита!

Оливър смяташе, че убиецът е искал да убие нея.

Чувстваше се осквернена от този невидим, непознат мъж, влязъл брутално в нейния живот.

Случайност. Съдба. Думи, върху чието значение тя никога не беше размишлявала преди. Сега не можеше да спре да мисли за тях. Отмести погледа си от Оливър. Връхлетя я огромно чувство за вина.

Ако Розалинд не беше излязла онази нощ, ако не приличаше толкова много на нея, ако беше пристигнала на мястото на срещата само миг по-късно, ако убиецът по някакъв начин беше успял да намери нея, Вивиан, вместо…

Ако, ако, ако… Повтарянето на тази думичка можеше да я доведе до лудост. Тя погледна отново към Оливър, чудейки се как е успял да живее толкова дълго с този ужас. Сети се за клюките, които бяха плъзнали из града.

Изгубил разума си! Горкият човек. Бяха й казали, че когато я видял мъртва, отметнал главата си назад и започнал да вие като вълк.

Изгубил разума си! Не би го винила, ако наистина беше така.

Грубостите и жестокостите в живота не й бяха чужди. Отдавна беше престанала да мисли и да разсъждава като разглезена и защитена от злото дъщеря на богаташ. Натрапчивото присъствие на Хилда я беше принудило бързо да се приспособи към различните роли, които беше принудена да играе.

Вивиан затвори очи и образът на Розалинд изплува пред нея. Бледото й, дребно лице с леко изплашено изражение изпълни съзнанието й. Въпреки че се опитваше, Вивиан не можеше да премахне натрапчивата мисъл за това, какви ли бяха последните мисли, преминали през съзнанието на момичето, и дали Розалинд беше видяла убиеца си.

— Тя… тя знаела ли е, че това е краят? Искам да кажа, страдала ли е, Оливър?

— Не.

Но Вивиан усети, че той премълчава най-лошото. Сълзите напираха зад клепачите й, докато си мислеше колко ли изплашена трябва да е била Розалинд.

Бедната, сладка, нежна Розалинд! Тя не приличаше на майка си. Няколко пъти Вивиан беше свидетел на техните спорове. Хилда се държеше грубо и рязко с по-малката си дъщеря, подиграваше й се, като по този начин я караше да се чувства незначителна и невзрачна.

Вивиан знаеше от няколкото казани шепнешком думи, които беше разменила с Розалинд в градината, че момичето иска да избяга от майка си.

Вивиан закри с ръце лицето си, тъй като беше завладяна от непоносима мъка и чувство за вина. Ако не беше намислила да избяга с Оливър, Розалинд можеше да бъде жива сега…

Оливър я притисна в прегръдките си. Ръцете му я обгърнаха с топлината си. Тя се беше свила в скута му, като че ли искаше да стане по-малка и да може да избяга някак си от целия този ужас. Свела глава, с коса, която скриваше лицето й, тя не можеше да спре сълзите си.

Плачеше за бедното момиче, което не беше извършило никакъв грях, заради когото да заслужи този жесток край.

Вивиан започна да трепери силно. Почувства ръката на Оливър около тялото си, топла и сигурна.

— Вивиан?

Тя трябваше да го погледне, да отговори на загрижеността, която се долавяше в гласа му. Въпреки че би предпочела завинаги да остане скрита някъде, единственото нещо, което беше научила през последните няколко години бе, че животът, колкото и мъчителен да беше, трябваше да се приеме и изживее.

Оливър наля чаша коняк и й я поднесе. Кристалната чаша искреше, отразявайки светлината на огъня. Тя поклати глава и сложи ръка върху устните си, като че ли с този жест можеше да потисне всичко, което чувстваше.

— Вземи чашата — каза й нежно той.

Вивиан се опита да вземе малката кристална чаша, но почувства ръката си така, сякаш не беше нейната. Трепереше. Оливър я обгърна с ръце и стана от стола. Движенията му бяха леки и грациозни. Тя се отпусна в прегръдките му и затвори очи.

Оливър я сложи на леглото, после отиде до камината, вдигна чашата с коняк, върна се при нея и я подаде. Вивиан мислеше да откаже, но видя непреклонното изражение в тъмните му очи.

— Изпий я, скъпа. Иначе няма да можеш да заспиш.

Чувстваше се особено, не беше свикнала да се грижат така за нея.

Пое ръката му и я целуна. Сълзи се стичаха по бузите й. Вълнението и умората я завладяха напълно.

— Пий, скъпа. После ще заспиш. — Гласът му беше станал дрезгав. — Няма да те оставя сама. Ще бъда до теб, когато се събудиш.

Тя му се усмихна и той докосна леко бузата й с пръст.

— Обичам те — каза тя. Гласът й беше тих, изпълнен с мъка и терзание. За миг й се стори, че видя болка в очите му. После отпи от парливата течност и отпусна глава върху възглавницата.

Оливър я зави със завивките и легна до нея внимателно. Вивиан обърна лицето си към него. Чувстваше прохладата на възглавницата върху бузата си.

Мисълта за предстоящия й брак изглеждаше толкова незначителна в сравнение с убийството, че тя реши да не му казва още нищо. Нейният проблем можеше да почака.

— Оливър?

Той я погледна.

— Благодаря ти, че ми каза. — Извади ръцете си изпод завивките и хвана ръката му.

Той се обърна и я погледна.

— Всичко, което направих, е, че вкарах мъката и в твоя живот, а сега и опасността…

— Не! Не, Оливър, не разбираш ли? Можем да посрещнем всичко, стига да сме заедно.

Тогава той я обгърна с ръце и тя се сгуши до него.

— Всичко! — пошепна отново тя.

Конякът започна да й действа и тя усети, че е останала съвсем без сили.

Чувстваше как клепачите й натежават и как по тялото й се разлива топлина…

Вивиан затвори очи и тъмнината я обгърна.

 

 

Думите й се върнаха в съзнанието му: Можем да посрещнем всичко, стига да сме заедно.

Никога!

Оливър лежеше буден в леглото, а Вивиан спеше спокойно до него. Дишаше равномерно и докато наблюдаваше лицето й, му стана ясно, че няма да може да преживее, ако й се случеше нещо.

Беше егоистично да мисли само за себе си, за това, което искаше, за това как желаеше да му се подредят нещата. Но не можеше да направи нищо, за да го промени. Това чисто, спящо момиче беше успяло да разтвори сърцето му.

Той я обичаше пламенно, но една част от него негодуваше срещу нея заради това, че тя беше причината той да разкрие най-дълбоките си чувства, каквито не беше изпитвал никога през живота си.

Той извърна глава и я погледна, сякаш искаше да се увери, че тя е все още тук, до него. Светлината, която идваше от огъня в камината, очертаваше изящния й профил. Сега беше спасена. Беше тук. Беше негова.

Той се премести по-близо до нея в широкото легло, за да може да вдъхне от нежния й аромат. Притисна се в нея. Бузата му докосна косата й.

Най-после успя да затвори очи.

 

 

Недалеч от къщата на Оливър, на третия етаж на една сграда мъжделива светлина на свещ осветяваше малка стая. Всички останали стаи бяха тъмни и тихи.

В стаята една жена седеше пред писалището. В ръката си държеше перо, а пред нея имаше лист хартия. Чертите на лицето й бяха напрегнати.

Щеше да бъде привлекателна, ако не изглеждаше толкова болна. Косата й, някога гъста и кестенява, сега беше рядка, опъната назад и сплетена на плитка. Кожата й беше бледа и без лунички. Дори богатата й, сапфиреносиня кадифена рокля не можеше да прикрие слабите й ръце и крака.

Беше жена, която навремето е била красавица, но животът и отчаянието бяха оставили своя отпечатък върху лицето й.

Ръката, която държеше перото, се колебаеше. Жената отпусна ръце върху бюрото. Всяко движение й костваше усилие. Но в нежните й сини очи светна решителен пламък и тя започна да пише.

Бавно, с усилие, думите се занизаха върху листа.

До Оливър Грей, единствения мъж, който би могъл да разбере тази история.

Оливър, моля ви да бъдете милостив, макар и само заради мен и заради това, което можехме да споделим заедно, ако не се страхувах толкова много от брат си.

Тя се спря, размишлявайки върху написаното. После продължи да пише.

Единственият шум, който се чуваше в стаята, беше пукането на сухите дърва в огъня и скърцането на перото върху пергамента.

Жената пишеше трескаво, без да спира. Изминаха часове, преди да остави перото. Почувства се напълно изтощена. Слънцето току-що се беше показало на хоризонта, когато тя стана бавно от бюрото. Стигна до леглото и уморено се отпусна на него. След минута вече спеше.

Лека усмивка докосваше устните й, а ръката, която лежеше на възглавницата до бузата й, беше стисната така, като че ли още държеше перото.

 

 

Вивиан се разбуди бавно. В първия момент не си спомни къде се намира, но после, преди още да отвори очи, се усмихна щастливо.

Отвори бавно очи. Нямаше желание да се върне в един свят, където съществуваха толкова ужасни неща. Погледът й се спря върху Оливър, които седеше пред огъня и съзерцаваше пламъците.

Лежеше неподвижна, тъй като не искаше да привлича вниманието му върху себе си. Тялото я болеше от умора. Все още беше под въздействието на шока, който беше изживяла. Не беше подготвена за ужасния факт, че в Лондон живее човек, който, ако я разпознае, щеше да посегне на живота й.

Страхът започна да пълзи наоколо и тя остана втренчена в празното пространство пред себе си с широко отворени очи. Съсредоточи се върху огъня, върху неговата светлина и топлина, върху лицето на Оливър.

Не искаше да го вика, за да не попречи на мислите му. Очите й се затваряха, въпреки опитите й да остане будна. Тъй като не искаше да се върне към онези мрачни мисли за убиеца, Вивиан се понесе към мечтанията на съня и засънува щастливите мигове, които беше имала заедно с Оливър…

 

 

Когато Вивиан отвори очи, имаше чувството, че се завръща някъде отдалече. Оливър не беше в леглото, а огънят беше изгаснал сигурно преди часове. В стаята обаче не беше студено. Повечето от тежките кадифени завеси бяха спуснати и голямата стая беше тъмна. Вивиан стана бавно от леглото и стегна широкия колан на копринената си роба.

Слънчевите лъчи се процеждаха през процепите между пердетата. Утрото отдавна беше настъпило. Вивиан се питаше дали Дейвид е още тук, или вече се беше прибрал у дома.

Тъкмо се канеше да излезе от спалнята, когато Хенри отвори тихо вратата. Той носеше огромен сребърен поднос, отрупан с разнообразни лакомства.

— Добър ден, мис — каза той.

— Добър ден — отговори тя и проследи как той поставя подноса върху една малка масичка до камината. После се погрижи за огъня. След няколко минути пламъците затанцуваха, разстилайки топлината си в хладната, изпълнена със сенки стая.

Вивиан се чудеше какво ли знае Хенри за отношенията й с Оливър. Тонът на гласа му беше почтителен, от няколкото думи, които беше разменил с нея, не беше дал да се разбере какво мисли. Явно държеше страшно много на господаря си.

— Закуската ви, мис — каза той, като посочи подноса.

— Можете ли да ми кажете къде е Оливър?

— Трябваше да отиде при чичо си, но сигурно ще се върне скоро. Трябва да стоите тук и да си почивате.

— А Дейвид?

— Той си тръгна рано тази сутрин.

Камериерът се спря за миг до вратата, която водеше към коридора, сякаш чакаше тя да го помоли за още нещо. Но Вивиан не каза нищо и той затвори тихо вратата зад себе си.

Вивиан беше объркана и разстроена. Тя се чудеше какво ли ще прави този ден. Очевидно Дейвид и Оливър вече бяха си говорили за нея и бяха решили нейната участ.

Но не се бяха сетили да се посъветват с нея.

В момента не й оставаше нищо друго, освен да седне пред огъня и да си изяде закуската. Отиде до масата със сребърния поднос и разгледа лакомствата. Хлебчета от всякакъв вид, препечени кифли с масло, кифли с мармалад и орехи отрупваха чинията от фин китайски порцелан. Имаше и масло, конфитюри, желета и мед. И една малка сребърна кана с чай.

Може би при други обстоятелства тя щеше да се зарадва на всичко това. Беше й странно, че й сервират, след като тя беше тази, която обикновено сервираше и прислужваше. Не можеше да си спомни последния път, когато някои й беше поднасял закуската. Тя седна пред масата, решила да се наслади на това удоволствие.

Току-що беше започнала, когато Оливър влезе в спалнята.

— Добре ли спа? — попита той, докато вървеше към огъня. После се наведе и я целуна.

Вивиан забеляза, че косата му беше разрошена от вятъра, а бузите му се бяха зачервили. Навън явно беше студено, защото, след като махна ръкавиците си, той протегна ръцете си към огъня.

— Много добре. А ти?

— И аз.

— Искаш ли да си вземеш нещо от тези неща? Ще са достатъчни да се нахрани цяла армия.

— Закусих с Дейвид. Той ми каза, че можеш да отсъстваш от къщи няколко дни, така че ще прекараме известно време заедно. Попита дали може да дойде да те вземе след два дни, когато е денят, определен за пране в къщата.

Вивиан кимна с глава, тъй като устата й беше пълна. Колко мило от страна на Сюзън да й позволи да почива тези два дни!

— Какво би искала да правиш днес?

— Първо бих искала да дръпна завесите, за да може да влезе слънчевата светлина.

Той дръпна пердетата и просторната стая се заля със светлина.

— Нещо друго?

Тя се замисли за миг и добави:

— Бих искала, след като свърша със закуската, да поговорим какво смяташ да правиш за залавянето на този мъж.

Личеше му, че не му стана приятно от тази нейна молба. Вивиан си пое дълбоко дъх и побърза да продължи, преди той да й е отказал.

— Разбирам, че ти не искаш да се забърквам в тази работа, и ти обещавам, че няма да го правя. Но трябва да знам какво смяташ да правиш.

Той не й отговори и тя продължи:

— Оливър, трябва да съм сигурна, че ти ще бъдеш в безопасност.

Той взе един стол, постави го срещу нея и седна.

— След като ми даде дума, че ще ме оставиш аз да имам грижата за тази работа, ще ти кажа какви са ми плановете. А след това какво искаш да правиш?

— После бих искала да се върна в леглото.

— Да спиш? — усмихна се той, а спомените замъглиха очите му.

— Само малко.

Тя си наля още една чаша чай. Оливър не сваляше очи от нея, но погледът му вече не я караше да се чувства неспокойна и нервна.

 

 

Малката стая на третия етаж на порутената къща в „Сент Джайл“, сгушена под полегатия покрив, беше прекалено тясна за тримата обитатели, които живееха в нея. Въпреки че беше пладне, почти никаква светлина не проникваше през мръсния прозорец. Натрапчив мирис на мухъл се усещаше навсякъде из плесенясалата сграда, а от дворовете и сокаците наоколо се носеше ужасно зловоние.

Това, което имаше в малката стая, едва ли можеше да се нарече мебели — един стар сламеник, поставен направо на земята в единия ъгъл, в другия ъгъл — маса и два разнебитени стола. Въпреки че в жилището нямаше удобства за миене и поддържане на някаква елементарна хигиена, видът му създаваше усещането за чистота и ред.

Свещта, която гореше на масата, осветяваше един мъж, който потопи перото в мастилницата и започна да пише върху къс пергамент.

Джули се беше свила в един ъгъл, а бебето й Ани дремеше на сламеника до осемгодишния си брат. Гледаше децата да спят през деня, защото през нощта тя трябваше да бъде нащрек. Кварталът гъмжеше от крадци и главорези, мъже, които биха прерязали гърлото ти, без да им мигне окото.

Тя обви с мекия сив вълнен шал телцето на Ани. Детето се размърда в съня си. Бузките му се бяха покрили с лека руменина. Джули беше ужасно щастлива, че беше успяла да размени храната, която й беше дало онова момиче, срещу мляко за дъщеря й. Не се страхуваше толкова за сина си Нед, колкото за малката Ани. Почти беше загубила надежда, че ще може да я нахрани, когато най-неочаквано получи оня подарък на пазара. Постъпката на момичето я беше учудила много, защото в своя измъчен живот, в своята борба за оцеляване не беше срещала някого, който да й помага безкористно.

Нямаше много неща, които можеха да я изненадат вече.

Нед се раздвижи в съня си и тя погали челото му, разроши червеникавите му къдрици. Джули повдигна очи и погледна неспокойно мъжа. В очите й се четеше тревога. Той все още се взираше настойчиво в пергамента.

Не й се искаше да привлече вниманието му върху себе си или върху децата.

Той беше странен човек. С него Джули се чувстваше неспокойно, защото не можеше да се отърве от него така лесно, както правеше с другите си клиенти. Той не й каза дори името си, като заяви, че предпочита да остане анонимен. В началото това не я разтревожи. Носеше хубави дрехи и очевидно притежаваше добрите обноски на джентълмен. Но беше странно, че се чувства съвсем като у дома си в тази мрачна, покрита с лоша слава част на града, между проститутките, джебчиите и главорезите.

Отнасяше се добре с тях. Плащаше си за стаята, а в замяна на това тя трябваше да бъде на негово разположение през всички часове на денонощието. Снабдяваше ги с минимално количество храна, толкова, колкото да не умрат от глад, но Джули беше доволна и на това, защото без него щяха да бъдат на улицата.

Не очакваше и не искаше повече нищо от него. Откакто брат й я беше довел в Лондон, тя нямаше никаква вяра на мъжете. Тогава беше само на тринадесет години и родителите й бяха наскоро умрели. Дотогава беше живяла само в провинцията и големият град й се стори едновременно и вълнуващ, и страшен. Твърде късно разбра, че брат й вече я беше предложил в един бордей само за няколко монети.

Тя много дълго страда от това, че брат й просто я беше продал. Беше й нанесъл такава дълбока рана, че надали някога щеше да зарасне.

Беше загубила девствеността си в една малка, мръсна стая. После стана прислужница, но я малтретираха като животно, докато господарката й откри, че е бременна, и я изхвърли на улицата. Тогава Джули беше на петнадесет години и беше съвсем сама в огромния град.

Тя беше толкова изплашена и отчаяна, че се опита да се отърве от детето, което растеше в нея. Но още тогава разбра, че Господ беше предвидил още изпитания.

Когато се роди Нед, на Джули й се стори, че се беше случило чудо. За първи път й се случваше някой да бъде свързан изцяло с нея, да зависи от нея. Нямаше ни следа от лъжа и злоба в това малко, доверчиво създание. Бавно, все повече и повече тя обикваше своя син. Горчивината, която таеше в сърцето си, се стопи и на нейно място дойде страхът дали ще оцелеят.

Но Джули успя. Оцеля благодарение на това, че не се доверяваше на никого, че не се интересуваше от никого, освен от своите две деца, които тя обичаше с всеотдайна преданост. Тя не искаше децата й да живеят без обич, в един измамен свят, който беше белязал живота й още от детството й. Тя не искаше те да изживеят живота си сред мръсотия, разврат и мизерия.

Дори да й костваше живота, тя искаше, преди да умре, да ги види, че напускат това ужасно място. Но засега беше доволна дори и на това децата й да бъдат здрави и в безопасност. Всичко, което правеше, беше заради Нед и Ани.

Тя погледна мъжа, който продължаваше старателно да пише писмото си. От него се излъчваше някаква злоба, някаква силна омраза. Понякога същата тази омраза се обръщаше срещу нея и неведнъж беше усещала силата на юмруците му върху тялото си. Но тя беше готова да изтърпи всичко заради децата си.

Докато гледаше мъжа, си спомни пак за момичето от пазара. Защо й беше дала шала си? Защо беше рискувала да загуби работата си, като й даде от храната на господарите си?

Най-обикновените постъпки, плод на истинска човешка доброта, бяха за Джули нещо необикновено. Дълго време тя се опитваше да проумее загадката, която й беше предоставил животът.

 

 

Хилда Ленър стоеше до вратата на една от спалните в имението на своята приятелка и гледаше спящите си дъщери.

Винаги беше вярвала, че двете й деца няма да бъдат тежест за нея, но те се оказаха немарливи и невежи твари. Нито една не беше наследила нейната интелигентност, нито пък нейния стремеж към хубавите неща в живота.

Те не бяха направили и най-малко усилие да търсят богати съпрузи. Обичаха да се излежават в леглото и ставаха чак в ранните следобедни часове, после ходеха при своите мързеливи като тях приятелки и клюкарстваха до късно вечерта.

Появяваха се и на разни приеми, балове и дори на маскаради, но нито Дороти, нито Миранда правеха някакво усилие да се харесат на другия пол.

За миг се изкуши да види дали можеше да угаси живота в тях, като постави върху лицата им възглавница. Колко по-лесно би било съществуванието й, ако се беше отървала от тези нищо неструващи пукници. Само пилееха парите й, като прекарваха дните си в безделие и безкрайно дърдорене.

Беше дошла в спалнята им тази вечер, за да ги събуди за празничната вечеря. Приятелката й беше планирала няколко весели и забавни развлечения. Всички, които живееха в съседните градчета, бяха поканени. Сигурно щеше да дойде поне един подходящ — и най-вече богат — ерген.

Устните й се присвиха още по-силно, когато продължи да се взира в своите потомци.

Дороти — ниска, въздебела и кривогледа, и Миранда — висока, кокалеста и недодялана — никак не можеха да минат за изискани. Да ги издокарва и да им намира подходящи дрехи, които да скриват различните дефекти във фигурите им, беше изморителна и отегчителна работа.

Розалинд не бе имала никаква прилика с тях. Момичето, въпреки че не бе притежавало кой знае какъв ум, имаше миловидни черти на лицето и благ характер. Но то се плашеше от мъжете и предпочиташе своя усамотен, тих свят в библиотеката, където седеше на един от удобните столове пред камината. И мечтаеше.

Малка глупачка. Мечтите и бляновете не водят доникъде в този живот.

Трябва да правиш разчет на всяка твоя постъпка, за да разбереш дали тя би ти осигурила успех.

Хилда откъсна поглед от своите дъщери и влезе в стаята. Не ги събуди. Остави ги да спят. Пътуването с каретата беше доста уморително и отегчително. Пътищата бяха отвратителни — кални и с дълбоки ровове. Имаха късмет, че каретата не се преобърна или че не загубиха някое колело.

Хилда се спря, ръката й беше хванала кръглата дръжка на вратата. Погледна още веднъж към спящите си дъщери. Отвратена от това, което видя, тя тихо отвори вратата и излезе в коридора.

 

 

Той се събуди късно през нощта и я видя, че стои права до един от големите прозорци, взирайки се в нощното небе. Много тихо, така че да не я стресне, Оливър стана от леглото и тръгна безшумно по дебелия килим към Вивиан.

Спря се зад нея и внимателно обгърна раменете й. Дръпна я назад до своето топло тяло. Вивиан се беше загърнала в един от неговите халати и гледаше към небето, където проблясваха светкавиците. Далечният тътен на бурята се чуваше все по-силно.

Вивиан хвана ръката му.

— Ще има буря, Оливър.

Той разбра скрития смисъл на тези думи.

— Знам.

Усети как стройното й тяло се стегна.

— Ще можем ли да преживеем целия този кошмар?

Той я целуна по врата нежно, много нежно.

— Давам ти думата си, Вивиан.

Те дълго стояха мълчаливи и наблюдаваха играта на бурята, докато малките капчици дъжд започнаха да барабанят по стъклата на прозорците.

— Вярваш ли в съществуването на абсолютното зло, Оливър? — пошепна тя.

— Да.

— Виждал ли си го някога?

— Да.

— Чувствал ли си се някога подвластен на него така, както сега този мъж е обсебен от него?

— Не.

Оливър усети колко огромен беше страхът й.

— Оливър? Страхуваш ли се?

— Да.

Ръцете й бяха студени. Като лед. Той ги разтри разсеяно.

— Продължавам да мисля за Розалинд.

— Знам.

— И теб ли те занимават същите мисли като мен? — пошепна тя и Оливър усети, че гърлото й се беше стегнало.

— Имах кошмари.

Само това, че тя се нуждаеше от абсолютната истина, можеше да го накара да признае това.

— Те ме накараха… — пое си дълбоко дъх тя. — Те ме накараха да я облека. За погребението.

Той затвори очи, когато болката разкъса тялото му. Не знаеше това! Не можеше да допусне, че Хоумър и Хилда можеха да бъдат способни на такава жестокост.

— Сюзън се опита да ме накара да изляза от стаята, но аз трябваше… да я видя.

Оливър можеше да разбере как се чувстваше тя, какви мисли я измъчваха, но знаеше също, че понякога единственият лек да се освободиш от кошмара беше възможността да говориш с някого, който да те изслуша.

— Аз казах една молитва и помолих за божията милост — пое си дълбоко дъх тя. — Бедната Розалинд! Не е имала време да се помоли или да се разкае, не е знаела дори, че ще умре.

Оливър я притисна до себе си, като плъзна ръцете си около кръста й.

— Сега тя е съвсем сама. Би трябвало да лежи с любим мъж, а лежи с червеите. А… аз не мога да престана да мисля, че ако не бях аз…

Той я повдигна и я занесе до леглото. Огънят гореше слабо, в стаята беше хладно. Като я зави внимателно, той взе ръката й и притисна дланта й до бузата й.

— Не можеш да направиш нищо, което да промени станалото — каза той, а гласът му беше тих, но решителен. Трябваше да достигне отвъд болката и да я накара да разбере. — Но аз се заклевам пред теб, Вивиан, че ще намеря човека, който я уби, и можеш да бъдеш сигурна, че той няма да причинява повече зло никому.

— Ти ще ме изоставиш заради него, защото се страхуваш да не ме сполети участта на Розалинд.

По лицето на Вивиан личеше, че вече е крайно изтощена. Оливър искаше тя да си отдъхне от кошмара, искаше да спи непробудно, а не да сънува ужаси, които измъчваха и него напоследък.

— Никога няма да те оставя. Никога!

— Никога — каза тихо тя.

Той почака, докато дишането й стана равномерно и дълбоко, после стана и сложи няколко дървета в огъня.

Оливър отиде до прозореца и погледна навън. Дъждът беше намалял. Облаците скриваха луната.

Неговият свят беше запратен в хаоса в оная нощ, в която беше убита Розалинд. Но в тази нощ той разбра, че нямаше да може да живее, ако на Вивиан се случеше нещо лошо.

Ще я държи настрани от тази работа, докато намери този мъж и сложи край на всичко. После, ако нещата се развиеха така, както той се надяваше, и ако беше рекъл Господ, може би той и Вивиан щяха да имат шанса и щастието да живеят заедно.