Аманда Блеър
Опасна е нощта (4)

Глава 3

По-късно същата вечер, в стаята си, която се намираше над конюшнята, Вивиан стоеше до прозореца и гледаше навън в нощта.

Стаята й беше малка и мизерна, но си беше само нейна. Тук тя не трябваше да се тревожи, че бдителните очи на Хилда можеха да я наблюдават. Тази жена беше просто много мързелива, за да се качи по стълбището, което водеше към малката стая.

Вивиан повдигна лицето си нагоре към обсипаното със звезди небе. Още не беше съблякла слугинските си дрехи, но беше загърнала раменете си с плетен шал, за да се предпази от студения нощен въздух. Луната грееше ярко, заобиколена от многобройните звезди.

Тя се чудеше дали Оливър някога също е гледал луната и е мислил за любимата си. Беше се опитвала да го прогони от съзнанието си, но след разговора с мащехата си, това беше невъзможно.

Да се омъжи.

Не беше мислила много за това преди. Но като беше гледала как върви бракът на майка й, Вивиан никога не бе имала много добро мнение за него.

Докато не срещна Оливър.

Тогава, първите няколко седмици, след като се бяха срещнали, мисълта за брак беше последното нещо, което занимаваше съзнанието й. Искаше само да бъде по-близо до него, да може да слуша гласа му, да се вглежда в очите му, да докосва ръката му. Всичко, свързано с него, я очароваше, караше я да се чувства така, сякаш вече не знаеше коя беше тя и какво е искала някога.

Мислеше да излезе в нощта, да намери Оливър и да му разкаже всичко. Но Лондон беше опасен, особено нощем.

Пътищата бяха лоши, осеяни с дълбоки дупки и вдлъбнатини и представляваха трудност за непредпазливия ездач или за злочестия кочияш на карета. А нощните пазачи взимаха по-големи подкупи от крадците, отколкото получаваха като надница.

Посоката на живота й се беше променила още веднъж. Само Оливър да разбереше, че мащехата й беше намерила идеалния начин да се отърве от нея, като я омъжи за някой мъж в провинцията! Ами ако той вече не я искаше…

Тогава наистина няма да има значение какво ще правиш с живота си по-нататък, нали?

Това, което тя възнамеряваше да направи, беше опасна, отчаяна стъпка. Сама жена в Лондон нощем — това бе коствало живота на Розалинд.

Но ако мога да го видя, да му кажа, ако той все още ме обича…

Мисълта, че той може би е престанал да я обича, я плашеше най-много. Опитвайки се да прогони страховете си, Вивиан разглеждаше звездното небе и мислеше как да постъпи.

Тя затвори очи и опря гръб до грубия, студен камък на стената на мизерната си спалня. Пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си.

О, Оливър, не трябваше никога да идваш в градината ми и да ми показваш, че в този свят има нещо повече от това, което знаех.

Вивиан погледна нагоре към луната, уверена във взетото решение. Трябваше да разбере как се чувства Оливър. Трябваше да разбере дали още я обича. Събирайки цялата си воля и желание, пръстите й се впиха във вълнения шал и като затвори очи, тя се опита да извика образа му.

Не мога да го оставя да си отиде. Не сега. Не и преди да съм го видяла очи в очи…

 

 

— Пазете се от пътя ми!

Вивиан стисна здраво кошницата си и се отдръпна от групата момчета, които вървяха по петите й. Джебчии. Не искаше да се занимава с тях.

— Хайде, момчета, махайте се!

Тя погледна към продавача на вестници и той й намигна. Благодарна, тя извади един портокал от препълнената си кошница и му го подаде.

— Благодаря ти, скъпа! — извика той. — Изглеждаш прекрасно!

Тя се изчерви и отвърна поглед засрамено.

Денят, избран от Хилда за приема, съвпадаше с този, определен за пазаруване. Щастливо съвпадение. По този начин можеше да прекара в града по-дълго време от обикновено.

Вивиан бързаше по многолюдната улица. Голямата й кошница беше препълнена с покупки. За вечеря Хилда искаше да се изпълни едно много трудно френско меню, с което да впечатли приятелите си. Двамата с Виктор бяха подредили рецептите снощи.

Пазарът гъмжеше от хора, улиците също. Продавачки на мляко, продавачи на портокали, разносвачи на вода, точилари на ножове, дърводелци, които поправяха столове — всички викаха с дрезгавите си гласове. Някои от тях надуваха тромпети и биеха камбани. Тропот на железни колела и конски копита се смесваше с общата врява.

Дори и да можеше да си позволи да наеме карета или стол-носилка, Вивиан беше сигурна, че ако върви пеша, ще се придвижи много по-бързо.

Тя се взираше, търсейки отличителното украшение над герба на фамилията Гренвил и поглеждаше към всяка богато украсена карета, покрай която минаваше. Вивиан не очакваше да види Оливър тук, но ако го срещнеше, докато пазаруваше, това би било най-безопасния начин да говори с него.

След петнадесет минути тя се опитваше да намери място в голямата кошница и за последната покупка, но това не й се отдаваше. Трябваше да остави кошницата на земята, настрани от пътя и да пренареди съдържанието й. Изведнъж почувства странното усещане, че някой я наблюдава. Когато вдигна очи, Вивиан забеляза една жена. Тя стоеше настрани от тълпата. Беше облечена в дрипави дрехи. Когато я разгледа по-внимателно, забеляза малкото бебе, което жената държеше в слабите си ръце.

Застанала до тежката, претъпкана кошница, Вивиан мислеше за скъпата храна, която Хилда щеше да прахоса тази вечер. Дали тази егоистична жена, нейната мащеха, щеше да забележи, ако липсваше малко от продуктите? Тя бързо взе решение и се отправи към непознатата.

Когато Вивиан се приближи до жената, чертите на лицето на последната се изопнаха от страх. Приличаше на сърна, готова да избяга.

— Почакайте! Моля ви!

Жената се поколеба и Вивиан видя страха в светлите й очи. Явно някога е била хубава, но липсата на храна и суровите лондонски зими бяха казали думата си.

— Няма да ви направя нищо лошо.

Отблизо тя изглеждаше по-зле, а видът на детето й караше сърцето на човек да се свие от болка. Пеленачето, мъничко и притихнало, имаше восъчнобледа кожа. Пролетната утрин беше свежа, но хладна, а детето беше увито в някакво тънко, избеляло парче плат.

Вивиан сложи отново кошницата на земята, като закрепи внимателно сиренето отгоре, и свали мекия сив вълнен шал от раменете си.

Жената я гледаше със светлите си очи, без да мига.

— Дайте ми детето.

Като че ли свикнала да се подчинява на заповеди, жената подаде бебето си на Вивиан. Тя бързо разпови пеленачето, като махна мръсните, овехтели парцали и го уви в дебелия шал.

— О, не, мис. Не мога…

— Вземете го.

Когато пови детето и го върна на майка му, Вивиан бързо се огледа наоколо.

— Ела да минем оттук — каза тя и тъй като жената не й отговори, хвана я за лакътя и мъкнейки тежката кошница, я поведе към една тясна странична уличка, далеч от хорските погледи.

— Не трябва никой да ни види, защото ще ви го вземат.

Ръцете й работеха бързо и тя направи малък пакет от чепки грозде, портокал, една говежда пържола и една сладка лепкава кифла.

— Бих искала да имам пари, за да купите мляко — каза тя, пренареждайки отново храната в кошницата, — но господарката ми държи точна сметка за всяко изхарчено пени.

Жената срещна погледа й. Хлътналите й очи бяха изпълнени с толкова мъка, че Вивиан сведе глава.

— Благодаря ви. Шалът. Аз… благодаря ви.

— Бих искала да можех да направя нещо повече. Пазете малкото си момиченце на топло.

— Ще се опитам да ви се отплатя — каза непознатата.

Гордост. Колко добре познаваше тя нейната сила. Колко много спорове беше имала с Оливър, искайки настойчиво да постъпят така, както тя желаеше. Разпозна същото чувство в тази жена, заровено някъде дълбоко под отчаянието и безнадеждността.

— Някой ден вие пък ще направите нещо за мен — каза тя уверено, за да я успокои.

— Обещавам ви — тихо отговори жената.

 

Каретата подскачаше по дълбоките коловози на пътя. Единственият пасажер, жена с посребрени коси, облечена в тъмносиня пътна рокля, седеше елегантно на седалката. Розамънд Стенхоуп повдигна кожения транспарант и се загледа към града, в който се беше надявала никога да не се върне.

Лондон беше по-многолюден от всякога.

Твърде стара съм за всичко това.

Тя спусна внимателно транспаранта и се облегна на седалката.

Тълпата от хора вън изглеждаше много по-малко възпитана и далеч по-груба и недодялана от последното й посещение в града. Никога не беше обичала Лондон. Предпочиташе да живее в провинцията.

Никога не би се върнала, но сега трябваше да го направи.

Вивиан Розамънд Мари Ленър. Нейната кръщелница. Единственото дете на племенницата й. Когато кръщаваха Вивиан, Елиза посочи Розамънд за кръстница на детето.

И какво направи тя за нея?!

Изпълваше се с жлъч, като си помислеше, че Хоумър Ленър живееше в нейния фамилен дом с… онази жена. Хилда вероятно беше положила големи грижи, за да развали градината на Ели и да съсипе дъщеря й.

Розамънд се страхуваше от Хилда и до този момент не беше предприела нищо.

Не, не се страхувам. Просто не мога да я понасям.

Нямаше значение, че Вивиан се беше влюбила в човек, когото Розамънд смяташе също толкова пагубен за кръщелницата си, колкото Хоумър бе за Ели.

Трябваше да направи нещо, дори и то да се окажеше безрезултатно.

Розамънд знаеше кои бяха враговете й. Но имаше и много близки приятели в Лондон, които успяваха да й предават клюките. Така тя узна какви точно намерения имаше Хилда.

Да кара момичето да работи в кухнята като проста слугиня! Да даде роклите и бижутата й на своите дъщери, а нея да принуждава да се облича в парцали!

И сега, като се опитваше да я омъжи за един малоумен глупак, правеше възможно неговият по-малък брат да може да има контрол над богатството му. О, Хилда, ти си била далеч по-ненаситна, отколкото си мислех!

Как можа зет й да даде Елиза на мъж като Хоумър! От тази непонятна грешка произлизаха всички беди.

Една злополука бе накарала Розамънд да вземе решение да не се омъжва. Тя беше паднала от любимия си кон, когато бе петнадесетгодишна, и оттогава накуцваше леко, като вървеше. Нарочно беше подчертавала недъга си и беше провалила единственото си участие в лондонския сезон. Баща й се беше вбесил, но тя не се поддаде на гнева му и не отстъпи. Защото Розамънд никога не беше искала да се омъжва.

Тя се страхуваше от мъжете.

Ужасни същества, които създаваха само грижи и неприятности. Виж какво се случи на Ели, как я излъга този негодник, а тя през цялото време си мислеше, че той я обича…

Тя имаше да урежда стари сметки с Хоумър, защото той не само беше пропилял богатството на Елиза, но и това на Вивиан. Този човек беше пристрастен към комара, а от това, което беше чула разбра, че и Хилда също обича картите. И двамата бяха алчни за пари и твърде егоцентрични. Никога не мислеха за нищо друго, освен за своето собствено благосъстояние.

Розамънд въздъхна. Спомените не й носеха радост. Няколкото дни, които беше прекарала в каретата, бяха изчерпали силите й.

Вивиан трябваше да действа предпазливо и умно. Момичето трябваше да си намери добър мъж, който да я защитава, да се грижи за нея и да я отведе от онази къща…

Розамънд затвори очи и започна да мисли за Оливър Грей. Единственото нещо, което можеше да провали плановете й, беше упоритостта на Вивиан и силата на нейните чувства. Кръщелницата й беше изпратила писмо, в което пишеше за любовта, която изпитваше към този мъж.

Розамънд го прочете много внимателно, после смачка листа на топка и го хвърли в камината. Беше повече от ясно, че любовта на Вивиан към Оливър беше силна, дива, страстна, упорита и нямаше да й донесе нищо добро.

Изведнъж каретата хлътна в някаква дупка и се наклони на една страна. Розамънд разтвори широко очи и се помъчи да запази равновесие. После каретата бавно се изправи и продължи напред.

Розамънд беше уморена. Очите я смъдяха. Веднъж да стигне до дома на Джени, щеше да си почине. Нейната приятелка — вдовица, щеше да й приготви чай. После щяха да седнат и да си поприказват надълго и нашироко. Щеше да разкаже на Джени какво точно е намислила да прави.

 

 

Вечерята беше свършила преди часове и сега купищата мръсни чинии стояха наредени върху голямата маса в кухнята.

Сюзън спеше, седнала пред огъня, а Вивиан нанизваше бримки на куките си. Двете трябваше да се погрижат за чиниите, но с мълчаливо единодушие бяха решили да ги оставят за сутринта.

Вратата изскърца леко и Вивиан сепнато се извърна. Успокои се, като видя Мери, която влизаше, носейки още един поднос с мръсни чинии.

— Шшт. Внимавай да не я събудиш — посочи тя към спящата жена.

Мери кимна с глава и остави подноса с чиниите на масата. Почти дете, много слаба и стройна, със сребристоруси коси, тя приличаше на нежен дух, който се носи леко наоколо.

— Седни. Ще ти направя чай.

Мери повдигна учудено вежди и Вивиан се засмя тихо.

— Не ме питай откъде съм го взела, просто пий и се наслаждавай.

След малко двете момичета стояха пред огнището с чаша чай в ръка. Вивиан беше намерила също пет парчета черешов пай, останали от вечерята.

— Не мога да остана дълго — пошепна Мери, преди да отхапе от вкусния сладкиш.

— Защо?

Положително Хилда си беше легнала и вече спеше дълбоко.

— Приготвям багажа й и този на дъщерите й. Заминават, щом се съмне.

Ръката на Вивиан, която беше протегнала, за да вземе парче сладкиш, застина във въздуха.

— Къде отиват?

— При онази нейна приятелка в провинцията. Давала голям прием и Хилда иска да опита късмета си на карти.

— Колко дни ще останат там?

— Почти две седмици.

Докато Мери продължаваше да говори, Вивиан си мислеше какво ли гласеше Хилда с това заминаване.

Тя искаше да отиде при Оливър. Ако Хилда заминеше, Вивиан можеше да намери начин да се измъкне от къщата. Щеше да го направи през нощта.

Не можеше да си позволи Виктор или Мери да узнаят за плановете й. Хилда редовно разпитваше слугите, когато се върнеше отнякъде. Но на Сюзън щеше да каже. Възрастната жена и без това виждаше какво става с нея. А Сюзън умееше добре да тъкми лъжи. Отдавна беше постигнала това умение и смирено се надяваше, че милостивият Бог няма да залости вратата на рая пред нея заради разказите измислици, които разправяше.

Правеше го, за да оцелее.

Да, на Сюзън трябваше да каже. Така и така тя щеше да го узнае с това нейно шесто чувство. На Дейвид, сина на Сюзън, който беше коняр в домакинството, също можеше да се довери. Той рядко се срещаше с Хилда и дъщерите й.

Само да се види с него, да разговаря с него…

Мери продължаваше да говори за приема, а Вивиан само кимаше с глава и промърморваше нещо в отговор, без да я слуша. През цялото време си мислеше за това, което беше намислила да прави.

Тя знаеше от разговора си с Дейвид, че Оливър очаква доставката на две дорести кобили утре вечерта.

Чудесно!

Ако можеше да измине разстоянието от своята къща до неговата на гърба на коня…

Трябва да разбера защо той не идва да ме отведе оттук.

Вивиан не искаше да стои кротко в къщата на баща си и да приеме участта, която Хилда беше избрала за нея.

Но как щеше да се върне?

Ами ако Оливър не я искаше вече…

Вивиан се помъчи да прогони съмненията и страховете си. Сепна се, когато усети една нежна ръка върху рамото си.

— Връщам се горе — пошепна Мери. — Благодаря ти за сладкишите.

— Лека нощ, Мери.

Мери затвори тихо вратата на кухнята. Сюзън продължаваше да спи. Вивиан седеше, загледана в огъня. Беше твърде неспокойна и прекалено възбудена, за да продължи с плетката си.

Кухнята, градината, конюшнята и пазарът бяха всичко, което тя познаваше, откакто майка й се беше поминала. И сега една част от нейното „аз“ се страхуваше да напусне този малък свят.

— Какво си се замислила, момичето ми?

Вивиан трепна, после се обърна и погледна към Сюзън. Жената току-що се беше събудила, лицето й още беше зачервено от съня.

Като внимаваше да говори тихо и с очи, приковани към вратата, Вивиан й разказа за плана си.

Сюзън не се опита да я разубеди. Остана мълчалива дори след като Вивиан свърши. Седеше и се взираше в огъня с мрачен израз на лицето си.

— Той трябва да има някаква съвсем основателна причина, за да не дойде досега при теб. Много бих искала да я узная.

— И аз искам да знам, трябва да знам…

— Ти си щастливка. Майка ти, Бог да я прости, щеше да бъде щастлива, ако можеше да те види сега, защото малко жени са изпитвали това, което ти изживя с него.

Вивиан не бе възлагала надежди на любовта, не бе мислила, че любовта може да превърне страха в желание, а желанието в страст.

— Ще имаш нужда от маскировка — каза спокойно Сюзън. — Ще отмъкна някои дрехи от прането. Тези на момчето от конюшнята, може би.

— Аз имам ботуши и шапка.

— Прибери косата си с фиби — каза тихо Сюзън — и я стегни здраво, защото ако се разпилее…

Не се нуждаеха от много приказки, тъй като и двете знаеха съдбата на жена, излязла сама през нощта в Лондон.

— Постарай се да се прибереш през деня.

— Ще трябва да съм вкъщи най-късно следобед и след това ще стоя цялата нощ, за да свърша с работата…

— Не мисли за това, ами мисли как да се върнеш здрава и читава вкъщи. Ще кажа една молитва за теб тази нощ и ще помоля Бог да напътства стъпките ти.

Очите на Вивиан се навлажниха от напиращите сълзи. Сюзън беше най-близкият й човек, след като майка й беше починала, и тя обичаше силно възрастната жена.

— Благодаря ти, че не се… опита да ме спреш.

— Какво, мислиш си, че съм забравила младостта си? — възмути се Сюзън и се присегна да вземе последното парче плодов пай. — Не съм чак толкова стара.

 

 

Панталоните с дълги до коленете крачоли бяха доста широки, но Вивиан намери една връв и ги стегна около кръста си. Набраната ленена риза беше скъсана отпред, но тъмната жилетка я скриваше. Палтото беше разцепено на гърба, но това нямаше значение.

Дрехите бяха тъмни и топлеха добре. Беше много важно да не привлече вниманието върху себе си.

Косата й беше опъната назад, сплетена здраво на плитка и закрепена с фиби високо на главата й. Покриваше я триъгълна шапка, която беше закрепена с две бледорозови панделки, откраднати от роклята на мащехата й. С нахлупена над челото шапка, завързана под брадичката, и с вдигната нагоре яка на палтото, лицето й почти не се виждаше. Вълнени чорапи и ботуши за езда завършваха екипировката й. Искаше й се да прилича колкото се може повече на млад слуга.

Сутринта Сюзън разговаря със сина си Дейвид, премисляйки всички подробности. Няколко бутилки конфискуван портвайн бяха разменени срещу обещанието, че двете дорести кобили щяха да направят кратка разходка до къщата на Вивиан, преди да стигнат до конюшнята на Оливър.

Часът беше настъпил.

Вивиан чу звънтенето на подковите на конете по каменната настилка и цвиленето на една от кобилите. Сърцето й биеше силно, докато слизаше по стълбите. Изтича бързо и предпазливо до края на конюшнята. Остана прикрита в сенките на нощта, точно както го беше замислила.

Дейвид подаваше една бутилка портвайн на двамата мъже, които стояха до него. Те се разсмяха от сърце, плеснаха младежа по гърба и изчезнаха в нощта. Вивиан видя как Дейвид прокара ръцете си по гърба на конете, за да ги успокои. Бавно преброи до десет, после излезе от прикритието си и се приближи до него.

— Последна възможност да промениш решението си — каза той и я изгледа.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ето. Дай й тази ябълка, както ти казах.

Вивиан даде ябълката на животното и усети нежните устни на кобилата върху дланта си.

— Те са добри момичета. Улегнали са, но в тях има плам. Сигурна ли си, че ще можеш да яздиш?

Вивиан не се беше качвала на кон от детинството си, но се надяваше, че ще може да се справи. Не беше посмяла да каже на Сюзън, че няма седло и че трябва да язди направо на гърба на коня.

Когато беше малка, Вивиан беше прекарала много дни през лятото, яхнала понито си. Но конят сигурно беше по-различен от понито.

Но Вивиан знаеше, че ездата щеше да е най-малкия проблем тази нощ.

— Сигурна ли си? — повтори въпросът си Дейвид, като я разглеждаше отблизо, а в очите му се четеше съмнение.

Тя кимна с глава.

— Добре. Качвай се тогава.

Той направи нещо като стъпало с преплетените си пръсти и й помогна да се качи.

Вивиан се мъчеше да запази равновесие, тъй като конят се въртеше неспокойно.

Животното усещаше страха й.

Дейвид й подаде поводите. Изражението на лицето му беше сериозно. По характер беше спокоен и обичаше шегите, но сега разбираше важността на тази разходка.

Вивиан ги пое и ги събра в едната си ръка. С другата потупа леко копринения врат на животното.

— Ще се справиш — каза тихо Дейвид.

Тя кимна с глава.

— Вземи това — подаде й той един пистолет. — Зареден е. Ако възникне някаква опасност, ще се наложи да го използваш. Прицели се и стреляй.

Налагайки си да не трепери, тя взе пистолета и го втъкна в колана на панталона си. Дейвид се качи на втората кобила и леко смушка животното с петите на ботушите си.

— Тръгваме.