Аманда Блеър
Опасна е нощта (5)

Глава 4

Нощта беше тиха. Единственият шум, който отекваше наоколо, бе тропотът на конските копита по каменната настилка на улицата. Минаха покрай няколко къщи, които тъмнееха. Само много богатите хора можеха да си позволят да горят свещи и огън във всяка стая. Скоро къщите отстъпиха място на търговската част на града.

Многото и разнообразни магазини бяха затворени. Техните табели скърцаха и се люлееха от вятъра. Слаба светлина премигваше от малките прозорци на кръчмите. От време на време проблясваше запаленият фенер на някое момче, което осветяваше пътя на някоя закъсняла компания. Големият град беше тъмен.

Колкото повече напредваха в нощта, толкова повече хора срещаха, които или яздеха, или се возеха в карети. Вивиан се страхуваше най-много от крадци и разбойници, но скоро разбра, че трябваше да се бои повече от каретите, с които едва-едва се разминаваха по тесните улици.

— Гледай пътя, човече! — извика сърдито Дейвид на един неразумен кочияш. Като погледна зад рамото си, той направи знак към Вивиан и махна с ръка. — Давай!

Той подкара по-бързо кобилата си, като държеше юздите с едната си ръка, а с другата придържаше кожените им краища и удряше леко с тях широката задница на кобилата.

В един миг Вивиан подскочи рязко върху твърдия гръб на кобилата, но когато животното започна да препуска в равен галоп, влезе в ритъм. Тя присви очите си срещу студения нощен вятър, но те се замъглиха от сълзите й. Примигна, за да ги прогони, като продължаваше да държи здраво юздите и да следва кобилата, която вървеше пред нея. Наоколо цареше бъркотия, но единственото нещо, върху което се беше концентрирала, бе гърбът на Дейвид. Ако го загубеше, не беше сигурна дали щеше да намери сама къщата на Оливър.

Те галопираха мълчаливо на известно разстояние един от друг. После Дейвид дръпна силно юздите и конят му зави рязко по един страничен път, който беше по-тесен и съвсем безлюден. Вивиан го последва и тъй като Дейвид бе намалил темпото, тя се изравни с него.

— Почти стигнахме — каза той, като извиси гласа си над пръхтенето на конете.

Тя само кимна с глава. Бяха се разбрали предварително, че най-добре щеше да бъде тя да говори възможно най-малко.

— Подай ми пистолета — каза тихо Дейвид. — Не мисля, че ще имаме нужда от него сега.

Успокоена, тя направи това, което той й каза. Щастлива, че се отърва от огнестрелното оръжие, Вивиан се огледа.

Тук къщите бяха много по-елегантни, парковете бяха обширни и впечатляващи. От няколко прозореца проблясваха светлините на запалени свещи и Вивиан си помисли колко ли е необикновено да се живее сред толкова светлина.

Най-после тя видя къде живееше Оливър.

Ами ако не я допуснеше в дома си, ако за него тя беше само едно обикновено момиче за развлечение? Ами ако…

— Пристигнахме. Следвай ме отблизо.

Дейвид пришпори кобилата си да върви напред, като притисна леко коленете си до тялото й, и тя тръгна в енергичен тръст, с опънати назад уши. Беше подушила другите коне.

— Знаят, че е време за вечерята им — пошегува се той. Вивиан продължи да държи тялото си изправено по мъжки, но коленете й трепереха. Беше радостна, че пристигнаха без никаква злополучна случка, но събитията, които щяха да подложат куража й на изпитание, тепърва предстояха.

„Сега най-голямата опасност лежи зад тези високи стени“, помисли си тя.

 

 

— Конете пристигнаха, Ваша светлост.

Оливър вдигна поглед от бюрото си и погледна своя камериер Хенри Грейвс. Едър човек със снежнобяла коса, Хенри беше служил при бащата на Оливър до деня на смъртта му, после спокойно бе поел грижата за практическата страна от живота на Оливър.

— Разтрийте двете кобили и ги нахранете. Ще ги видя утре сутринта.

Хенри се изкашля, с което издаваше неодобрението си.

— Но, сър, момчето, което ги доведе, е много упорито. Настоява да говори с вас. Отнася се за една от кобилите. Десният й заден крак не бил в ред.

Оливър остави писалката и отмести стола си назад. Нямаше да му коства нищо, ако поприказваше с момчето.

Той излезе от библиотеката и тръгна надолу по коридора, а Хенри го следваше по петите.

Запали една голяма свещ, направена от натопена в лой сърцевина на тръстика, и тръгна към настлания с камък заден двор. Двете кобили вече бяха настанени в обора и момчето стоеше до задната врата с ръце, мушнати в джобовете на палтото.

Сърцето на Оливър започна да бие по-силно, когато разпозна младия мъж. Дейвид. Дали Вивиан не беше помолила момчето да му донесе известие от нея? Но той остана настрани и не каза нищо, тъй като не беше сигурен дали някои не ги гледа.

— Кобилата? — подсказа Оливър.

— И двете са прибрани в обора, сър, хранят се. Какви прекрасни коне, Ваша светлост, ако позволите така да се изразя.

Какъв дързък момък! Червенокос, с тъмни, засмени очи. Оливър погледна Хенри, който гледаше намръщено момчето.

— Ами нараненият заден крак, млади човече…

— Можем ли да поговорим, милорд? — отправи въпросът си към Оливър момчето, като гледаше многозначително към Хенри. — Поверително е.

Цялото същество на Хенри се изпълни с едва сдържан гняв и Оливър не можа да прикрие усмивката си.

— На моя камериер може да се има доверие.

— Сър, ако желаете, мога да се прибера…

— Не, Хенри. Бих искал да останеш.

— Добре, сър.

Момчето бе следяло размяната на репликите и сега изглеждаше доволно.

— Ако не възразявате, бих искал да влезем в конюшнята, сър.

— Да вървим тогава.

Тримата мъже преминаха мълчаливо през огромния двор и влязоха в конюшнята. Момчето ги заведе до едно от най-големите отделения в другия край на постройката. Чули шума на стъпките им, двете кобили подадоха главите си през вратата на отделението.

— Големи красавици са, нали, Хенри?

Оливър отиде при тях и им заговори успокоително, като първо погали по носа едната кобила, а след това и другата. После се обърна към момчето.

— Коя от двете е пострадала?

Момчето пое въздух и заговори бързо.

— Всъщност не за кобилите искам да говоря с вас, сър, а за едно момиче. Тя ме помоли да й помогна да дойде тук и аз искам да се уверя, че е в безопасност, преди да я оставя във вашата компания.

Оливър разбра, още преди Дейвид да довърши изречението, за кого ставаше дума.

— Вивиан? — гласът му беше тих, дрезгав.

Чу шума от леките стъпки зад себе си и се обърна точно навреме, за да я види как излиза иззад една голяма бала сено. Когато приближи, слабото осветление разбуди лицето й. Лице, което той не бе мислил, че ще види скоро.

Вивиан беше свалила шапката си и пръстите й си играеха с панделките. Личеше, че е много нервна.

Искаше му се да я вземе в обятията си, но се въздържа. Оливър я съзерцава близо минута, тъй като не знаеше как да обясни действията си и дали изобщо тя щеше да пожелае да изслуша обясненията му.

Вивиан го гледаше внимателно. Напрегнато. Зелените й очи не издаваха чувствата й. Оливър се натъжи, че заради това, което знаеше, трябваше да има тайни от нея, тъй като не можеше да й каже за причината за убийството на Розалинд. А може би беше по-добре да каже…

Той отмести погледа си от нея, защото се досети, че тя беше дошла в дома му тази нощ, за да му каже, че не желае да има нищо повече с него.

Като помисли, че все пак не могат да останат така цяла нощ, той се обърна към камериера си. Лицето на Хенри беше безчувствено, не издаваше мислите му, но светлосините му очи гледаха проницателно и бдително.

— Хенри, бих искал да те помоля да наредиш да приготвят синята стая за гости. Дамата ще спи там. В кухнята има свободен тюфлек за момчето.

Едва Хенри бе напуснал конюшнята и Оливър запита Дейвид:

— Имаш ли представа дали някой ви е проследил?

— Не, сър. Бяхме съвсем сами, когато завихме по пътя за дома ви.

— Добре. Най-добре ще направим да влезем вкъщи.

Тримата тръгнаха в мълчалива процесия към къщата, а малкият пламък на свещта осветяваше пътя им.

 

 

Не трябваше да идвам.

Той не беше доволен. Тя усети това още в първия миг, когато го видя. Но си заслужаваше всичките страхове, за да види още веднъж лицето му.

„Мръсен ирландец“, би казала майка й, въпреки че Оливър се кълнеше, че във вените на неговите прадеди не течала ирландска кръв. Тъмносини очи и загоряло от слънцето лице. Прав нос и добре очертани скули. Линията на челюстта му беше квадратна, с малка дупка на брадичката. Тя беше прекарвала пръста си по нея много пъти.

Тъй като подозираше, че изражението на очите й издава мислите й, Вивиан сведе надолу глава.

Оливър показа на Дейвид тюфлека до огъня и поръча да му дадат храна. Сега, когато го следваше нагоре стълбите, тя нямаше представа какво щеше да последва. Оливър беше дискретен човек, знаеше това. Не бе очаквала да я вземе в прегръдките си пред Дейвид и камериера си. Но когато го беше погледнала в очите, искаше й се да открие поне малко радост в тях, от това, че я вижда.

Беше й много трудно да отгатне настроението му.

Той влезе в някаква стая, която приличаше на огромна библиотека. Подвързани в кожа книги бяха подредени на лавици, които се издигаха от пода до тавана. В камината пращеше ярък огън, а два стола бяха поставени пред нея, обърнати едни към друг.

Тя влезе в стаята, като мина покрай Оливър. Той затвори вратата и най-накрая те останаха сами.

Оливър не казваше нищо, просто я гледаше. Тя отклони погледа си и го насочи към пода, върху красивия ориенталски килим. Червените и златистожълтите орнаменти започнаха да играят пред очите й.

— Съжалявам — пошепна тя.

— Не трябва да съжаляваш.

— Не трябваше да идвам. Но аз трябваше да…

— Знам.

Той се пресегна и хвана ръката й. Пръстите му се преплетоха с нейните. При неговия допир напрежението и страхът, които беше потискала у себе си в продължение на часове, най-накрая взеха връх. Тя скри с ръка очите си и започна да плаче.

В този момент мразеше себе си, защото знаеше колко неудобно се чувства Оливър пред женските й сълзи. Но не можеше да овладее силния напор на емоциите. Той пристъпи напред и я взе в ръцете си, като я притисна силно. Вивиан усети познатия мирис и започна да плаче още по-силно.

— Не плачи, скъпа. Ще се поболееш, ако продължаваш така.

Тя усети как ръката му се плъзна надолу под коленете й, а другата обви раменете й и като я повдигна, той я понесе към стола до огъня. Седна и я сложи на коленете си. Вивиан зарови лице в гърдите му.

Когато най-после можеше да говори, тя каза тихо:

— Бях си представяла всичко по друг начин.

— Аз също, Вивиан.

Въпросът, който искаше да му зададе, заседна в гърлото й и накара тялото й да потрепери от страх, но тя трябваше да го стори.

— Защо ме изостави, Оливър?

Той въздъхна. Брадичката му опираше до главата й и тя не можеше да види лицето му, а и не беше сигурна, че в момента искаше да го види.

— Не исках да го направя. Просто… мислех, че така е най-добре.

— Щеше ли да ме видиш отново?

— Да!

Думата се изплъзна от устата му и той наклони главата си така, че сега лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

Вивиан видя дълбочината на чувствата в очите му, усети я по начина, по който ръцете му я държаха, по напрегнатото му лице. Нови сълзи потекоха от очите й. За няколкото ужасни минути, които бяха прекарали в конюшнята, тя бе имала чувството, че той е един напълно непознат за нея човек. Но сега беше сигурна, че до нея стои мъжът, когото тя обичаше, и Вивиан се почувства изпълнена с радост.

Леко почукване наруши любовната им идилия.

— Влез.

Хенри внимателно отвори вратата и влезе в стаята.

— Исках само да попитам, сър, дали ще имате повече нужда от мен тази нощ?

Оливър погледна към нея и тя видя, че той бързо взе решение.

— Искам вечерята да бъде сервирана в спалнята ми — вечеря за двама. Бих искал ти да я донесеш, Хенри, тъй като не желая другите слуги да узнаят. Приготви и банята. Когато всичко е готово, ела да ми кажеш.

— Добре, сър — каза Хенри и след миг добави: — А стаята за гости, сър?

Оливър отново погледна към нея и сърцето й подскочи, когато разбра, че той я оставяше тя да вземе решението. Разумът й я съветваше да играе ролята на свенливо момиче, най-вече за да го предизвика, но сърцето я караше да му прости, да го разбере и да бъде близо до него.

Да се люби с него.

Тя едва забележимо поклати глава и беше стоплена от светлината, която се появи в очите му.

— Няма да има нужда от нея, Хенри.

— Както желаете, сър.

Хенри затвори вратата зад себе си и най-после те останаха сами.

 

 

— Много си отслабнала — каза той, наблюдавайки я, когато тя взе още едно парче от печеното говеждо месо.

— Не трябва да ям толкова много пред теб, защото ще ме помислиш за прасе.

Тя сбръчка носа си към него и взе един картоф.

— Никога.

Имаше толкова много неща, които искаше да й каже, да сподели с нея. Беше по-лесно да я прогони от съзнанието си, но никога от сърцето си. Сега, като я гледаше седнала в спалнята му, наметната с един от неговите копринени халати, той се възхити колко съвършена изглеждаше неговата елегантна къща в нейно присъствие, сякаш беше построена специално за нея.

Искаше завинаги да я задържи при себе си.

Имаше толкова много неща, които искаше да й каже, освен едно, най-съдбоносното…

Тя беше един жив сън, едно олицетворение на всичко, което би могла да притежава една жена. Вивиан беше красавица. Той обичаше красотата в безбройните й форми, но женската красота бе нещо, което ценеше най-високо. А чувството за хумор и пъргавият й ум бяха дар божи, способен да го изкара от мрачните му настроения.

Той си спомняше смътно майка си. Отгледан и възпитан в едно предимно мъжко обкръжение, Оливър беше очарован от нежния пол, но никога досега не беше чувствал тази… страст, която изпитваше единствено към Вивиан.

Беше я видял за първи път в градината в онази лунна лятна нощ и тя му се стори като нещо ефирно, неземно, един дух, едно прелестно видение, твърде нежно и недосегаемо, за да бъде докоснато.

Но после нейната реалност го беше възхитила. Едно пълно противоречие на начина, по който се беше появила пред очите му. Вивиан притежаваше здрав и жизнен дух. Тя се бореше, смееше се и се любеше с такъв плам, че караше дъхът му да спре.

— Оливър?

— Хм.

— За какво мислиш?

Той се усмихна и погледна встрани. Тя притежаваше необяснима дарба да долавя неговите настроения.

— Мислех, че вероятно ще те накарам да побързаш.

Зелените й очи потъмняха и той видя, че тя се вълнува. Не можеше да престане да я гледа, този път не отмести погледа си от нея.

Тъмносиният халат подчертаваше бледността на кожата й и очертаваше формите на тялото й. Тя вече бе съблякла мъжкото си облекло, докато той беше излязъл за малко от стаята.

— Не вярвам, че ще го направиш.

Очите й не изпускаха неговите, когато тя отпи от бордото, което Хенри толкова тактично беше подсигурил. Възрастният човек имаше романтична душа и Оливър мълчаливо го благослови за това.

— Мога да те изненадам — каза тя тихо.

— Ти винаги ме изненадваш. И ме очароваш.

Той видя деликатната руменина, която заля бузите й, и се зарадва, че това, което каза, й достави удоволствие. Искаше да я докосне, но не го направи. Искаше да почувства нежността на кожата й и меката свежест на плътта й.

— Какво би искала да правим след вечерята? — попита тихо той.

Оливър знаеше съвсем определено какво искаше самият той, но не желаеше да й влияе и пожела решението да бъде само нейно. Възнамеряваше от сега нататък тя да решава нещата, които лично я засягаха.

— Оливър? Какво мислиш сега?

Не можеше да й каже някоя лъжа, но не можеше да й каже и истината.

— Нищо.

— Нищо?

Тя остави вилицата си и се облегна назад. И двамата бяха седнали пред камината, в която гореше весел огън.

— Сигурно е нещо, което ще ми кажеш накрая?

Оливър долови тревогата й.

— Не тази вечер — взе ръката й той и поднесе загрубялата й от работа длан до устните си. — Тази нощ не искам да мисля за нищо друго, освен за теб.

Вивиан се усмихна бавно и той можа да види дяволитите пламъчета в очите й.

— Не каза ли на Хенри да приготви банята? Ако си я поръчал за мен, трябва да ти кажа, че си много грижовен мъж. Или може би го направи, защото мириша на конска пот?

— Ти — каза той, повдигайки с показалец брадичката й, за да срещне погледа й — би се шокирала, ако знаеше колко неблагоразумни са повечето от джентълмените.

Вивиан се изчерви отново. Той плъзна бавно ръката си надолу по врата й, към дълбокото деколте на робата. Тя хвана ръката му и вдигна поглед към лицето му.

— Нищо не стана така, както го бях намислила, Оливър. Представях си как ще се видим, какво ще бъде… А сега, ето че не мога да скрия какво изпитвам към теб, нито да играя ролята на много умна и изкусна жена…

— И аз съм ти благодарен за това.

— Но… — спря се тя и като си пое дълбоко дъх, каза бързо: — Няма да дойда в леглото ти, преди да се изкъпя.

— Няма да се опитвам да те разубеждавам, като знам колко упорита можеш да бъдеш.

— Тогава не възразяваш да почакаш, нали?

Той видя закачливите пламъчета в очите й.

— Знам колко нетърпелив можеш да бъдеш.

— Мис — каза той, като й помогна да се изправи, и я взе в ръцете си, — вашето желание е закон за мен.

 

 

Мъжът в самотната карета не чувстваше студа, въпреки че нощта беше ветровита и студена. Той седеше неподвижен, а вниманието му беше приковано към елегантната къща, която се издигаше пред него, от другата страна на малката уличка.

Още една изгубена нощ, дявол да го вземе.

Оливър живееше живот на монах след нощта на убийството. Убиецът се усмихна при тази мисъл, доволен, че беше причинил на врага си такава болка.

Мъжът продължаваше внимателно да наблюдава имението. Нищо важно не се беше случило тази нощ. Наистина, бяха доведени два коня, но той знаеше за тази продажба. Беше си поставил за цел да знае всичко, което засягаше Оливър. Изобщо не обърна внимание на двете момчета — коняри, които доведоха конете. Интересуваше го само това, в което беше замесена някоя жена.

Оливър не можеше да остане без жена толкова дълго време.

Вбеси се, като разбра, че той не посещава вече никакви приеми и вечери, с които аристократите се славеха. Неговият враг беше станал отшелник, един ексцентричен, саможив човек. Сега, когато лондонският Сезон наближаваше и предстояха няколко пищни маскарада, искаше му се Оливър Грей да вземе участие в тях.

Като се обърна рязко, той потропа по тавана на каретата с бастуна си. Чу, че кочияшът извика на коня и го шибна леко с камшика. Каретата изскърца, после тропотът на конските копита и на колелата оглуши настланата с камъни улица.

 

 

— Цяла стая само за баня? — попита недоверчиво Вивиан.

— Дръж отговорен чичо ми за това. Това беше една идея, която той открадна още по време на едно от пътешествията си. Той ми я описа подробно и аз реших, че звучи съвсем разумно.

Малката стая, която преди бе служила за спалня, се намираше на горния етаж. Камината беше запалена и огънят весело бумтеше. Една огромна вана беше поставена пред огъня, а над нея се издигаше пара. Ориенталски килим покриваше пода, а дебели хавлии за бърсане, съвсем различни от ленените кърпи, бяха метнати на един стол близо до ваната.

Вивиан отиде до ваната и потопи пръста си в топлата вода.

— Сигурно са трябвали безброй много ведра, за да се напълни.

Оливър кимна с глава.

— Не я използвам често. Само когато имам компания.

Минаха няколко секунди, преди тя да разбере думите му.

— Ще се къпеш заедно с мен?

— Само ако ти го искаш!

— Искам, но…

Вивиан усети инстинктивно, че той би приел всеки отказ от нейна страна като липса на любов.

Беше разбрала още от самото начало, че той не е човек, който дава израз на чувствата си с лекота.

Преди тя не се беше събличала пред него и сега се чувстваше много неудобно, но не знаеше как да му го каже.

— Вивиан, погледни ме.

Тя срещна погледа му, сигурна, че той щеше да види смущението, изписано в очите й.

— Искам тази нощ да бъде най-щастливата нощ за теб. Кажи ми какво да направя? Оставям всичко в твои ръце.

Това, че той й се доверяваше, така я затрудни и обърка, че тя веднага пожела да прехвърли отговорността за избора на него.

— Кажи ми ти какво искаш? — каза тя тихо.

— Да разпуснеш косата си.

Вивиан го гледаше, докато той премести хавлиите от стола и седна с лице към нея. Косата й бе събрана на стегнат кок и тя повдигна ръце, за да я освободи. Чувстваше пръстите си сковани и несръчни.

Вивиан бавно разви сплетената си на кок коса, която свободно се разстла по раменете й, стигайки почти до кръста й. Когато срещна погледа му, тя сведе очи.

Той я наблюдаваше възхитен.

Вивиан нямаше представа колко силно му въздейства всичко това. Вълните от огненочервената й коса падаха буйно, разпиляваха се върху гърба й. Тя вдигна очи и го погледна.

Чакаше.

Той я остави да чака, наслаждавайки се на предчувствието и на това, което щеше да последва.

— Оливър?

— Ела тук.

Тя тръгна към него. Коприната шумолеше около тялото й при всяко нейно движение, а косата й блестеше, огряна от светлината на огъня. Онази нощ, в градината, тя беше хладна и загадъчна. Но тази нощ тя щеше да бъде огън, излъчващ чувствена топлина.

Оливър беше достатъчно егоистичен, за да не се поласкае от факта, че той е първият й мъж, първият й любовник.

Вивиан застана пред него, хванала ръцете си една в друга, а очите й гледаха непоколебимо и твърдо.

— По-близо.

Тя се подчини и не се отдръпна, когато пръстите му започнаха да развързват възела на широкия колан на робата й. Думите бяха излишни — тя знаеше какво иска той. Възелът беше развързан, коланът се плъзна по бедрата й, падна на пода. После той хвана с двете си ръце крайчетата на тежката копринена роба и я разтвори.

Божествено!

Очите му поеха разголените й форми бавно, много бавно. Започна от краката й, стъпили върху килима, и продължи нагоре, докато накрая очите им се срещнаха. Очите й бяха сияйни, а лицето й — румено.

Протегна ръка и докосна бузите й, после взе една трептяща къдрица между пръстите си.

— Оливър! — прошепна тя.

Плъзна робата от раменете си и се притисна към него.

Допирът на кожата й, топлината на тялото й го очароваха. Оливър затвори очи и я прегърна. Тя потрепери и той я притисна още по-силно.

— Студено ли ти е?

— Не — каза тя шепнешком и зарови лице в гърдите му.

Те останаха притиснати един до друг известно време, после той я отдръпна леко от себе си.

— Хайде, влизай във ваната.

Вивиан влезе в дълбоката вана, като се държеше за ръката му, и въздъхна от удоволствие, когато почувства топлината на водата. Той си мислеше какъв голям риск беше поела тя, идвайки при него, и реши твърдо, че ще й позволи тя да предприеме следващата стъпка.

— Да вържа ли косата ти, за да не се намокри?

Тя кимна с глава. Оливър взе розовата й панделка и й помогна да събере и завърже косата си. После Вивиан се потопи във водата, като облегна гърба си на заобления край на ваната.

Докато Оливър я наблюдаваше как лежи със затворени очи, той се чудеше на щастливата случайност, предопределила да срещне и се влюби в това чувствено създание.

Не знаеше колко време беше изминало, когато тя отвори очи, погледна право към него и протегна ръка. За миг той съблече ризата си, хвърли ботушите и чорапите си и понечи да развърже колана на панталоните си, за да ги събуе.

Тя извърна лице, когато пръстите му започнаха да откопчават колана, и той с изненада откри, че тази скромност го очарова.

Влезе във ваната и нивото на водата се повдигна. Това я принуди да отвори очи и да се изтегли малко по-нагоре. Тя се сепна, когато усети, че ръцете му обгърнаха краката й, и прехапа устни, щом пръстите му се впиха в прасеца й и започнаха да го разтриват.

— Боли ли? — попита той.

Тя кимна с глава и затвори очи, като въздъхна от удоволствие, докато опитните му пръсти нежно премахваха напрежението от крайниците й. Това беше умение, което той беше усвоил по време на многобройните си шествия до далечни страни. Оливър познаваше удивително добре човешкото тяло и знаеше от какво точно се нуждае Вивиан, за да се почувства по-добре.

Той свърши с единия крак и започна да разтрива другия.

— Защо дойде при мен тази вечер?

— Липсваше ми.

Каза го толкова просто, толкова естествено, че той се трогна. Но Оливър усещаше нещо друго, нещо в очите й го караше да се чуди дали това беше единствената причина, поради която тя беше дошла.

Нима вече имаха тайни един от друг?

Не искаше да е така. Точно в този момент той разбра колко празен е бил животът му без нея.

Докосна нежно ръката й.

— Вивиан, има неща, за които трябва да поговорим.

За миг тя се изплаши, но после бавно кимна с глава.

Оливър се досещаше какво си беше помислила.

— Не е това, за което си мислиш — сплете той пръстите си в нейните. — Не желая друга жена, освен теб.

Видя явното облекчение, което се изписа на лицето й. Тя се опита да му се усмихне. Той взе благоуханния сапун и я притегли по-близо до себе си.

С голяма нежност започна да разтрива тялото й, като се стремеше движенията му да бъдат повече грижовни, отколкото сладострастни.

Мина му през ума, че вероятно никой досега не я беше глезил така.

Водата започна да изстива и той й помогна да излезе от ваната, изсуши я с дебелите хавлиени кърпи, а после двамата седнаха пред огъня. Взе ръцете й в своите, наведе се към нея и каза:

— Ако ти кажа защо не идвах при теб след смъртта на Розалинд, ще ми обещаеш ли, че ще направиш това, за което те помоля?

— Оливър? — Тя докосна с ръка бузата му. — Не се страхувай. Можеш да ми се довериш и да споделиш с мен.

Оливър се смяташе за честен човек, но знаеше, че когато се отнася до Вивиан, ставаше егоистичен.

Той повдигна ръката й и целуна пръстите й.

— Не исках да повярвам, че си ме изоставил — пошепна тя. — Знаех, че има някаква причина.

Той се отпусна и за миг повярва, че ще избегнат този кошмар. Можеше да изтърпи всичко, стига само да не й се случи нищо лошо.

— Не бих те оставил без причина.

Чертите й се отпуснаха и тя понечи да говори, но после се разколеба.

— Продължавай — настоя Оливър.

— Не знам дали мога да ти обещая нещо, докато не разбера истината за това, което се случи.

— Трябва, защото не мога да ти кажа, докато не съм получил твоята дума.

Тя се двоумеше.

— Кажи ми — пошепна тя.

— Обещай ми — настоя той.

Оливър почувства, че тя беше намислила да спори с него, и реши да я изпревари.

— Аз имам причини, Вивиан, и ти трябва да ги приемеш. Сега ми обещай.

Бавно, почти без охота, тя кимна с глава. Той й помогна да стане и да облече неговия халат. Тя стоеше мълчалива и го наблюдаваше, докато той обуваше панталона и надяваше ризата си.

После, след като запали свещта, той постави ръка около кръста й и я изведе от стаята.