Аманда Блеър
Опасна е нощта (10)

Глава 9

Тя буквално не можа да се познае.

Вивиан още не можеше да престане да се взира в огледалото.

Кремавата копринена бална рокля отразяваше светлината. Обръчите, които бяха поставени под полата, придаваха модна линия на роклята и караха материята да шумоли около глезените й. Полата беше отворена отпред и позволяваше да се види красивата фуста с изящна ръчна бродерия.

Корсажът на роклята прилепваше плътно до тялото й, а ръкавите стигаха точно под лактите й. Деколтето беше голямо, но спазваше благоприличния тон, благодарение на една допълнително изработена дантелена украса, пришита внимателно около деколтето и ръкавите.

Вивиан знаеше, че Розамънд беше взела назаем солидна сума пари от Джени, за да може да й купи изящното бельо: корсет, долна риза, фусти, бели копринени чорапи и жартиери. Фината материя галеше странно тялото й, тъй като тя беше свикнала да носи по-груби дрехи.

Косата й беше сресана в сложна прическа, като една част от нея беше събрана горе на главата й, а останалата падаше върху раменете й на красиви букли. Не пожела да й сложат пудра и кръстницата й се съгласи с нея, като каза, че не иска да развали контраста между кремавата бална рокля и огнената й коса.

Тъй като Вивиан трябваше да носи костюм, който да символизира даден герой, беше избрала най-простото, което можеше лесно да изпълни. Аврора, богинята на Зората, обикновено беше изобразявана в жълта рокля, но и кремавата изглеждаше доста близка до нея по цвят. Богинята на зората отиваше всяка сутрин в околностите, като носеше своята кошница, пълна с цветя. Преди да тръгнат, двете със Сюзън набраха най-различни цветя от градината, които да допълнят костюма й.

Не беше необходимо да носи никакви бижута. Аврора беше богиня на живата природа и носеше скъпоценностите на гората — прекрасните цветя.

Гостите на бала, които бяха запознати с боговете, богините и всички митологични същества от античната епоха, щяха да разберат чий портрет пресъздаваше тя с одеждите си.

Сюзън особено я трогна, когато, след като претършува джобовете на пелерината си, извади кутийка с руж и мъничко парченце черно кадифе, за да направи изкуствена бенка на лицето й. Вивиан бе решила да постави една мъничка звездичка над горния край на устната си.

Но това, което я развълнува най-много и което се оказа най-приятното нещо в приготовлението й, бе моментът, когато обу пантофките на майка си. Обсипаните със скъпоценни камъни пантофки се подаваха под роклята й, блещукайки весело на светлината на запалените свещи.

Тъй като никога не се бе виждала в такава премяна, Вивиан продължаваше да стои и да се взира в огледалото. Копринените й поли шумоляха, златните й пантофки блестяха и накрая тя наистина повярва, че въпреки всичко щеше да присъства на бала.

— Трябва да си тръгнеш преди полунощ, преди мащехата ти да се е прибрала — посъветва я кръстницата й, като обгърна раменете й с пелерината си.

— Дейвид ще я заведе там и ще я чака в каретата, за да я върне вкъщи — напомни Сюзън.

Очите на Розамънд се напълниха със сълзи, когато погледна към кръщелницата си, а Вивиан протегна нерешително ръка и докосна ръката на кръстницата си.

— Нямам думи, с които да ви благодаря…

— Няма нищо, детето ми.

Вивиан видя как кръстницата й преглътна от вълнение и избърса уморените си очи с носната си кърпа.

— Всичко това ти се полага по рождение. Ти не си създадена да носиш парцали и да търкаш пода.

Вивиан се усмихна и целуна нежно набръчканата буза на кръстницата си. Колко умна беше Сюзън, когато й говореше да прояви снизходителност и прошка. Дори Вивиан да не намереше следите на убиеца тази вечер, нещо в нея вече се беше променило, щом се видя облечена в тези дрехи.

— Надявам се, че ще направя така, че да се гордеете с мен — пошепна тя на роднината си.

— О, скъпа моя, ти вече го направи.

 

 

Лакеят на Джени помогна на Вивиан да се качи в каретата, а след това и Дейвид се качи при нея.

— Чакай ме тук, мамо. Не искам да се прибираш пеша.

— Няма да мръдна оттук, докато не дойдеш да ме вземеш — отговори Сюзън и улови погледа на приятелката си. Сюзън леко дръпна ухото си и Вивиан се усмихна. Двете бяха усвоили някои скрити жестове и този, който Сюзън току-що бе направила, означаваше късмет, Бог да те пази и много обич.

Вивиан помаха с ръка на двете жени. После и тя докосна ухото си, като погледна към Сюзън.

— Пази се, скъпа моя — извика по-възрастната жена и Вивиан разбра какво имаше тя предвид. Всички съзнаваха опасността, на която тя се излагаше, но единствено Сюзън знаеше истинската причина, поради която Вивиан трябваше да отиде на бала тази вечер.

— И да запомниш всичко, за да ни го разкажеш после — извика Розамънд.

После Сюзън хвана ръката й и те се прибраха в къщата. Вивиан се зарадва, че двете жени щяха да си правят компания тази вечер.

Кочияшът пое юздите, каретата изскърца, колелата се завъртяха и Вивиан потегли към първия си бал с маски.

 

 

Оливър пристигна побеснял в дома на мадам Авайс. Не разговаряше с никого, само обикаляше из стаите и се взираше във всяка жена, която му приличаше на Вивиан.

Щеше да я познае. Беше сигурен в това. Нямаше начин да се скрие тази разкошна коса или грациозния начин, по който се движеше. Щеше да я открие и когато това станеше, щеше да й даде да разбере какво мисли за упоритите, своенравни жени, които не спазваха дадената дума.

 

 

Тя беше толкова развълнувана, че мислеше, че ще се разболее.

Вивиан си спомни думите на Сюзън, когато каретата се понесе с тропот по калдъръмените улици. Нямаше какво толкова да помни.

Свалянето на маските ще стане късно вечерта, преди вечеря. Дотогава тя трябва да играе ролята, която си е избрала и която изразява костюмът й.

Откакто се помнеше, играеше ролята на проста слугиня. Сега мисълта да играе ролята на богиня беше много по-възхитителна.

Бяха изминали почти една миля, когато Дейвид потропа рязко по тавана на каретата с юмрука си. Кочияшът намали хода на конете и след малко каретата спря.

Вивиан подаде поканата си на Дейвид и се заслуша, докато той говореше с кочияша. Дейвид трябваше да я придружи до дома на мадам Авайс, за да не би на кочияша да му хрумнеше да я заведе някъде другаде, както и да са сигурни, че после щеше да я върне вкъщи здрава и читава. Кочияшът никога не би напълнил заповедите на една жена, но Дейвид можеше да влезе под кожата на всеки.

Той се качи на стъпалото на каретата, когато тя започна да се движи леко, усмихна се и кимна с глава:

— Ти постигна своето, Вивиан, и вече можеш да се срещнеш с твоя Оливър — разсмя се той и я щипна по брадичката. — В каква прекрасна дама се превърна само! А сега, момичето ми, сложи си маската, преди да си забравила!

Вивиан си сложи маската, изработена от кремава коприна и украсена с лъскави стъклени мъниста. Докато я стягаше, тя си мислеше колко е забавно да се превърнеш за една вечер в някой друг.

 

 

Тя влезе в голямата къща без абсолютно никаква представа за това, което я очаква, и откри, че всички нейни мечти бяха възкръснали.

Стотици свещи превръщаха нощта в ден. Тяхната блестяща светлина се отразяваше в огромни огледала, които опасваха стените. Когато пристъпи в просторната бална зала, тълпата от костюмирани хора я зашемети.

Един мъж, облечен в страшен костюм на индианец от Колониите, я посрещна на вратата. Лицето му беше изрисувано с боя, а в дългата му черна коса бяха мушнати лъскави пера. Той настоя да види поканата й. Тя му я подаде, а после едва не се препъна, когато един нисък пъргав коминочистач профуча покрай нея, покрит със сажди, опитвайки се да мине през вратата.

Индианецът го хвана за врата и го избута надолу по стълбите.

— Ей, ти, махай се оттук! Само благородници имат покани за този маскарад! Махай се, преди да съм те скалпирал!

Когато влезе в основното помещение, в което се провеждаше забавата, тя се зачуди каква ли информация би могла да открие, за да я предаде на Оливър. Тъй като нямаше много място, за да се движи, тя се зае да оглежда присъствуващите.

Стресна се, когато чу една очарователна овчарка да говори куп мръсотии. Нейната партньорка, една бременна монахиня, се заливаше от смях.

Трудно можеше да види всичко през „очите“ на маската си, но въпреки това беше напълно очарована. Като повдигна полите си, Вивиан се отправи към средата на огромната бална зала.

Млекарка целуваше един арабски султан, две момичета, маскирани в костюм с портокалов цвят, избухнаха в смях, когато испанският кабалеро им пошепна нещо. Светлината на свещите беше ослепителна и Вивиан имаше чувството, че е захвърлена сред многоцветна буря.

Шумът беше оглушителен, но тя не можеше да различи нито един познат глас. Всички бяха положили огромни усилия да бъдат маскирани възможно най-пълно, като освен това изкусно преправяха и гласовете си. Като се прибавеха и многото крясъци, дюдюкания, подсвирквания и писъци, какофонията ставаше пълна.

Вивиан реши да гледа, да слуша и да се учи — така, както й беше поръчала кръстницата й. Разговорите, които се водеха около нея, бяха много поучителни.

— Познавам ви.

— Познавате ме? Не, не се познаваме, сигурна съм в това.

— Да, но аз ви познавам и ще се радвам да се опознаем по-добре взаимно.

След малко тя разбра, че не можеше просто така да стои и да гледа, тъй като това щеше да направи впечатление. Спомняйки си какво й беше казала кръстницата и относно символиката на костюма й, Вивиан взе няколко стръка цветя от кошницата и ги хвърли към един възрастен мъж, облечен като чучулигар.

— Но това е Аврора, кралицата на зората! — извика той с висок, писклив глас. Като извади ръце от гънките на тъмносинята си роба и ги вдигна към свещите, които грееха на двата огромни полилея, той каза: — И ти властваш тук, защото доколкото виждат очите ми, тук е светло като при изгрев-слънце!

Тя не можа да прикрие усмивката, която грейна на лицето й. От толкова много време не беше имала никакво развлечение, като се изключат малките закачки, които двете със Сюзън измисляха, за да се повеселят и посмеят. Без значение какво щеше да се случи тази вечер, тя искаше да я запомни и да я изживее.

Чувстваше се свободна и волна като вятъра, лека като венчелистчетата на цветята, които лежаха в кошницата й. Тази нощ беше нощ на вълшебства, нощ на веселие и красота. Но твърде скоро часовникът щеше да удари полунощ и тя трябваше да се върне към обикновения живот.

— Дай ми едно от прекрасните си цветя, скъпа богиньо, и целуни стария мъж, който е виждал и по-добри времена.

Тя избра една бяла роза от кошницата си и му я подаде, но когато понечи да го целуне по бузата, той внезапно се наведе и се извърна, така че вместо да целуне бузата му, тя целуна устните му.

Това беше една бегла целувка и Вивиан не можеше да се сърди на този дяволит мъж, чиито сини очи блещукаха игриво зад маската. Зад нея избухна смях, придружен от няколко неприлични подмятания относно това, което възрастният мъж действително искаше.

Обзе я чувство на радост заедно с новооткритото усещане за власт и сила. Всичко щеше да бъде наред. Тя щеше да се забавлява на маскарада, като в същото време щеше да търси Оливър и да види дали би могла да открие някаква следа от убиеца.

 

 

Оливър я позна още в мига, в който тя влезе в балната зала.

Навалицата от хора му пречеше да стигне по-бързо до нея. Той си преправяше път през тълпата със спокойна непоколебимост, без да обръща каквото и да е внимание на безбройните жени, които дърпаха ръкавите на пиратската му риза и се стремяха да спечелят неговото внимание.

Аврора би могла да бъде вестителка на зората, но тази претенциозна богиня нямаше ни най-малка представа, че също като Прометей, си играеше с огъня.

 

 

Мъжът с маска на чучулигар се отдръпна и на негово място се появи един мъж, облечен като маймуна.

— Раздаваш цветя, така ли, Аврора? Мога ли и аз да получа едно?

Тя мислеше бързо, тъй като тълпата се беше насъбрала около тях, за да чуе размяната на остроумните реплики.

Остроумието беше важно правило за участниците в маскарада.

— Ако раздам всички, тогава няма да има с какво да посрещна зората.

Един нежен, слаб младеж, облечен като Мери, кралицата на Шотландия, се заливаше от смях, кикотейки се пискливо и неестествено.

Тълпата зашумя одобрително.

— Има ли нещо друго, което бих могъл да получа? — попита маймуната с гърлен глас и Вивиан разбра ясно какво имаше предвид.

— Богиня да общува с маймуна? — закачи го тя, опитвайки се да смекчи отказа си. Той беше голям, мускулест мъж и тя се чувстваше уязвена от физическата му сила.

— А не покри ли Зевс кравата? — извика някой и тълпата зарева от удоволствие.

Тя можеше да каже на човека, облечен като маймуна, че не иска да бъде повече обект на шеги.

— Няма да взема цвете, но настоявам за една целувка — каза той и тя долови решителност в гласа му. Той се беше надвесил над нея и се канеше да я вземе в ръцете си, за да изпълни заканата си, но в този момент една силна ръка го хвана за рамото и го възпря.

— Аз ще открадна цветята на тази красавица.

Тя се обърна в посока на самоуверения глас и като видя пирата, моментално разпозна Оливър. Беше облечен в парцаливи панталони, които стигаха до коленете му, и носеше лъскава копринена червена риза. Косата му, стигаща до раменете, беше вързана на опашка с кожена лента отзад, а лицето му бе прикрито с черна маска.

— Да отвлека ли Зората? — извика Оливър към тълпата. Той беше по-висок от присъстващите и затова въпросът му бе чут от всички. — Да отвлека ли Аврора, за да сме сигурни, че нашата нощ ще бъде без край и ще можем да продължим този празник на безпорядък и веселие.

Тълпата ревеше, давайки му своята благословия. Вивиан не можа да види кога „маймуната“ се измъкна и се спотаи сред навалицата. Очите й бяха приковани от погледа на Оливър.

Той беше разгневен.

Неговият гняв я предизвика и тя повдигна високо брадичката си по един предизвикателен начин, подобаващ напълно на една богиня.

— Познаваме ли се с вас? — попита тя, като не си направи труда да промени гласа си.

— Мис, познавам ви от много, много отдавна — отговори Оливър, който също не направи усилие да промени своя плътен, гърлен глас.

Вивиан можеше да чуе тежкото дишане и смеха на тълпата, която сега се притискаше по-плътно към тях, тъй като подозираше инстинктивно, че ще стане свидетел на една битка на воля и остроумие.

— Но, сър, сигурна съм, че не ме познавате — отговори тя, вече наистина ядосана. Може да е нарушила обещанието си, но колкото и сърдит да й беше, Оливър нямаше право да прави тяхната връзка публично достояние и то по такъв подигравателен начин.

— Тогава вие сте девствена като Зората? — попита й, като повдигна брадичката и нагоре.

— Точно така, сър, наистина съм такава — усмихна тя, като го погледна в очите — и винаги ще остана такава, независимо какво върша.

Тълпата ревеше от удоволствие, а Вивиан, събирайки целия си кураж под прикритието на маската, продължи:

— Нима зората не се връща всяка сутрин чиста и свежа? И не е ли всеки изгрев така нов и светъл, като всяка непорочна девица?

Тълпата изрева още веднъж, показвайки по този начин своето одобрение, а Оливър я взе в ръцете си, смачквайки кошницата, която остана между тях. Зрителите замлъкнаха мигновено, тъй като не искаха да пропуснат това, което щеше да последва.

— Мога ли да имам едно цвете тогава? — попита тихо той.

— Какво да имате?

— Наистина ли сте решили да бъдете една трудна жена, мис? — попита той и тя си спомни за онзи миг в градината на майка си, преди Оливър да й направи предложението си за женитба.

Споменът за това почти смекчи решението й, но тя все още виждаше гнева в очите му. Не трябваше да се поддава на чувствата си и да отстъпва точно сега. Трябваше да устои на гнева и неодобрението му, защото в противен случай никога нямаше да намери това, което търсеше.

— Трудна ли, сър? Зората никога не може да бъде трудна — каза тя, като се отдръпна леко от него, и хвърли един божур към един изненадан епископ. — Но в такъв случай излиза, че няма двама души, които да гледат на пукването на зората по един и същ начин.

— Мога ли да имам едно от вашите цветя, мис?

Тя преглътна страха си и събра целия си кураж.

— Вие вече взехте най-красивото цвете, което притежавах, любезни ми господине, но както виждам, не го оценявате ни най-малко.

Тълпата остана мълчалива, усещайки, че тук има нещо повече от едно невинно забавление.

Вивиан знаеше, че Оливър я беше чул, защото видя как се напрегнаха мускулите на челюстта му, а очите му я стрелнаха мрачно.

— Ела с мен, Аврора, и ми покажи небесата над нас — каза той и посочи с ръка горните етажи на огромната къща. Някои от мъжете наоколо започнаха да се смеят. — Ела, сподели своята позлатена топлина и естествените си инстинкти с един нехранимайко като мен.

Въпреки че думите му бяха закачливи, изражението на лицето му изобщо не беше такова.

— Ами ако не желая да го сторя? — попита тихо тя. Почувства как сърцето му започна да бие по-бързо. Бяха толкова близо един до друг, че можа да усети как примитивният му мъжки гняв изпълва мускулестото му тяло.

— Нямаш избор — прошепна той в ухото й, така че само тя да го чуе. — Нямаш друг избор от мига, в който те видях и реших, че ще бъдеш само моя.

— Но, Оливър — пошепна тя. — Следата…

— Не исках да идваш тук, дявол да го вземе!

И като каза това, той я повдигна и я метна на раменете си, смачквайки обръчите и фината копринена материя на роклята й. Оливър тръгна към тъмното стълбище, играейки чудесно ролята на пират, а огромната тълпа ревеше, изразявайки одобрението си.

 

 

Като изкачи тъмното стълбище, без да я сваля от раменете си, Оливър тръгна по един също толкова тъмен коридор, осветен само от единични свещи, поставени далеч една от друга.

— Оливър — пошепна тя, тъй като беше започнала да се страхува.

— Не говори! — отговори кратко той.

— Оливър, аз…

Той я накара да млъкне, като запуши устата й с ръка. Тя не се възпротиви, тъй като не искаше да влошава още повече нещата. Разбираше, че не би могла да се държи по-лошо от начина, по който се беше държала досега. Но не се разкайваше за това, което беше направила.

Сега тя просто чакаше да види какво щеше да направи Оливър.

Той изкачи още една дузина стъпала по тъмното стълбище. Малко преди да стигнат края му, малката кошница, която тя все още държеше в ръка, се наклони и надолу се изсипа дъжд от цветя, които се разпиляха по персийската пътека.

Оливър не намали крачката си.

Накрая, когато стигнаха в края на един дълъг коридор, той я пусна на пода и се втренчи свирепо в нея с поглед на истински див пират.

— Какво, за бога, смяташ, че ще постигнеш като присъстваш на тазвечерното събиране?

— Ти не желаеше да ме изслушаш, когато ти предложих помощта си…

— Не искам да ми помагаш в тази работа!

— Не мога да стоя и да бездействам!

— Точно това ще направиш, ако трябва аз…

Една врата се отвори и Оливър мигновено спря да говори. Той застана пред нея така, че да не могат да я видят. Вивиан надникна през рамото му и видя една разчорлена двойка да напуска стаята, която се намираше точно срещу тях.

Когато двойката ги отмина и тръгна надолу по коридора, Оливър постави ръката си върху рамото й.

— Нуждаем се от някое спокойно място, където да осъдим тези неща.

Тя не се осмели да му противоречи. Те влязоха в една стая и заключиха вратата зад себе си.

Оказа се обаче, че не бяха сами.

— Ще се присъедините ли към нас? — пошепна един женски глас.

Вивиан се обърна и видя огромно, покрито с балдахин легло, а очите й се уголемиха от учудване, когато съзря неговите обитатели. Три полуголи жени се бяха разположили върху разкошната кувертюра.

В средата лежеше един пиян, съвсем гол мъж и държеше чаша с вино в ръката си. Дори на слабата светлина, която идваше от полуизгасналия огън, Вивиан можа да го види съвсем ясно. Тялото му беше стегнато и мускулесто, а възбудената му мъжественост бе голяма и дебела, израснала сред туфа от руси косми.

Две от жените бяха разсъблечени до кръста, а третата лежеше гола. Зърната на гърдите им бяха станали твърди от възбуда и стърчаха предизвикателно. Една от тях се мъчеше да развърже фустите си.

Вивиан усети как ръката на Оливър стисна нейната и тя разбра, че въпреки шока си, трябва да замълчи и да му позволи да я изведе от тази особена ситуация. Не тяхната голота я смущаваше толкова, колкото разюзданата сексуалност, която като че ли преливаше от леглото.

Младият човек ги погледна и се усмихна.

— А, един пират и неговата дама. Защо не дойдете при нас да си направим един интимен маскарад?

Голата жена се разсмя и оправи черната си, покрита с пера маска, която криеше лицето й. Без да откъсва погледа си от Оливър, тя се протегна сладострастно в леглото и разтвори бедрата си. Младият мъж я погледна и като постави ръката си между бедрата й, започна да гали чувствената плът. Тя затвори очи при допира на изкусните му пръсти и като изви нагоре гърба си, започна да мачка гърдите си. Тихите й възбудени стонове се чуваха ясно в тишината на стаята.

Вивиан усети как ръката на Оливър, силна и сигурна, я обгърна и я притегли към себе си.

— Може би ще се присъединим към вас по-късно — каза той, без да се обръща специално към някого.

— Ще ви чакаме — извика младият мъж и се засмя пиянски.

И другата жена вече се беше съблякла напълно и притискаше щедрата си гръд в гърба на мъжа. След това коленичи до него на леглото. Той наклони глава и пое в устни едно от зърната на голите й гърди.

Вивиан се извърна настрани и позволи на Оливър да я изведе от тъмната спалня.

Спряха се пред друга врата, но този път Оливър провери сам дали стаята е празна, преди да й направи знак го последва.

Щом влязоха и заключиха вратата, той й посочи един стол до камината. Спалнята беше пуста, но Вивиан не можеше да спре да мисли за това, което ставаше в другата стая, малко по-надолу по същия коридор.

— Какво да правя с теб? — попита накрая Оливър. Въпреки че говореше тихо, думите му се чуваха ясно в пустата стая. Единственият шум, който се чуваше, беше тиктакането на часовника, поставен на полицата над камината.

— Всичко, за което те моля, е да ме изслушаш.

— Не мога да ти простя това, което правиш.

— Оливър, аз…

— Ти се излагаш на голяма опасност.

— Наясно съм с риска…

— Това коства живота на Розалинд.

И двамата останаха мълчаливи, унесени в мисли за това, как младото момиче бе сполетяно от такъв мъчителен и страшен край.

Всеки си мислеше за дела, който бе имал в нейната смърт.

Вивиан стана от стола и отиде до огъня, който гореше в камината, и се загледа в пламъците.

— Ти си бил и друг път на такъв маскарад като този. — Тя се опита думите й да не прозвучат като въпрос.

— Да.

— И… общувал ли си с няколко жени едновременно?

Мълчанието му беше недвусмислен отговор на въпроса й.

— Намираш ли го… приятно?

Той отиде по-близо до нея, хвана ръката й и я обърна с лице към себе си.

— За това ли искаше да дойдеш тук, Вивиан? Искаш ли да те заведа обратно в онази стая, за да попълниш познанията си в тази област?

Тя не му отговори, а просто му обърна гръб. Шумоленето на копринената му риза се чуваше в тишината.

— Отговори ми — затова ли дойде тук?

Въпросът беше изключително възмутителен, но тя трябваше да го приеме. И тогава, най-неочаквано, реши да го предизвика.

— Ще ме заведеш ли при тях?

Тишината се изпълни с напрежение. Тогава Оливър протегна ръка и като я притегли към себе си, я притисна до тялото си.

— Ако само някой те докосне с пръст, ще го убия — пошепна той. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че устните им почти се докосваха. След миг той извърна лицето си, тъй като се сети, че все още й се сърдеше. Тя повдигна облечената си в ръкавица ръка и нежно погали бузата му.

— Познавам те като справедлив човек, Оливър, и затова съм сигурна, че не можеш да вярваш, че е честно…

— Дявол да те вземе! — пошепна той.

— Нямах представа какво става горе в стаите, не можех да го разбера от поканата.

Той не каза нищо, но тя усети напрежението му. Вивиан продължи да гали бузата му.

— Мис, каква игра играете? — пошепна той.

— Гледката не беше нещо изключително, нали?

Той я погледна така, като че ли я виждаше за пръв път.

Вивиан отново целуна устните му.

— И ти благодаря за закрилата — каза тя и преглътна, тъй като й беше трудно да продължи и да каже това, което мислеше. — Но аз не искам да ме закриляш прекалено много, тъй като и без това бях лишена от твърде много неща в моя живот.

Тя го наблюдаваше внимателно и видя, че в тъмносините му очи имаше разбиране. Вивиан целуна врата му, после докосна с устни ухото му и пошепна:

— Никога не съм мислила, че са възможни такива неща.

— Искаш да кажеш — попита внимателно той, — че ти би приела компания в леглото си?

Вивиан поклати глава и пошепна:

— Искам да кажа, че не желая да се отнасяш с мен, сякаш съм китайска кукла, която си купил от магазина.

Ръцете му я хванаха за раменете и той я бутна леко назад, за да може да вижда лицето й.

— И каква ще бъде последицата от това?

Тя облиза сухите си устни и преглътна още веднъж, тъй като нещо стягаше гърлото й.

— Какво щеше да направиш, ако ме бе срещнал за пръв път тук, тази вечер?

Той се усмихна. Гневът му беше изчезнал, а на негово място се четеше толкова силно желание, че дъхът й спря.

— Резултатът щеше да бъде същия. Щях да искам да бъда сам с теб и щях да те занеса горе.

Тя се притисна до него.

— Колко е часът, Оливър?

— Осем и половина.

— Трябва да си тръгна преди полунощ.

— И какво е това, което ме молиш да направя?

Тя взе ръката му, доближи я до устните си и я целуна.

— Накарай ме да почувствам, че живея, Оливър. Само тази вечер. Нека да почувствам безумието, на което знам, че си способен.

Очите му помътняха.

— Покажи ми какво можех да намеря тук, ако съдбата ми вече не беше така здраво свързана с твоята.

Тиктакането на часовника се чуваше ясно в тихата стая.

— Обърни се — каза тихо той.

Тя се подчини.

— Вдигни косата си.

Тя направи това, което той искаше, и усети как неговата веща ръка започна да развързва корсажа на роклята й.