Аманда Блеър
Опасна е нощта (14)

Глава 13

Хилда и Джефри излязоха от стаята веднага след яростния побой. Вивиан остана да лежи в безсъзнание на пода в гостната стая, където я намери Мери. Момичето започна да крещи неистово и Виктор дойде тичешком. Преценявайки бързо ситуацията, французинът повдигна внимателно Вивиан и като я взе на ръце, понесе натъртеното й тяло към кухнята.

Сюзън, която беше чула виковете на Мери, когато видя Виктор да носи на ръце Вивиан, цялата пребледня. Момичето беше с подпухнали устни, а износената й рокля беше скъсана отпред. Грозните белези от побоя бяха станали моравочервени.

— Какво е направила на момичето ми? — пошепна тя, когато Виктор положи Вивиан на един от сламениците до огнището. Сюзън, която разбираше, че сега не му е времето да се поддава на емоции, бързо нареди на Мери да донесе топла вода, чисти кърпи и кошницата, в която държеше билковите мехлеми.

Като потисна желанието си да се разплаче, тя се залови енергично за работа.

 

 

Имаше чувството, че една част от нея беше мъртва.

Навън вече беше тъмно, когато Вивиан най-после дойде в съзнание. Тя позна Сюзън, чието лице беше осветено от пламтящия в огнището огън. Старата жена и Дейвид седяха до нея. Вивиан можеше да отвори само очите си, тъй като се чувстваше много уморена и цялото тяло я болеше. Опита се да се усмихне, но дори и това леко движение й причини болка.

Сюзън постави успокоително ръката си върху нейната.

— Не мърдай, скъпо мое момиче. Лежи си спокойно и почивай.

Едва раздвижвайки устните си, тя произнесе безгласно една-единствена дума:

Бебето.

— Тя е добре. Силна е като майка си и е двойно по-упорита от нея.

Вивиан не можеше да не се усмихне на тези думи, но миг след това потръпна болезнено.

 

 

Организмът й беше силен и след седмица тя се възстанови. Отново беше на крака, но в душата й се зароди едно ново решение и тя знаеше, че вече никой нямаше да я бие толкова жестоко и с такова удоволствие, както я малтретира Джефри Темпълтън.

Омразата й към мащехата й нарасна, когато разбра какво бъдеще й готвеше тя. Винаги беше смятала Хилда за жестока, но сега разбра, че тази жена е лишена от всякакво човешко чувство.

Повече от всякога Вивиан имаше чувството, че се намира в затвор. Хилда наблюдаваше действията й неуморно и не й позволяваше да излиза от къщата. Сюзън излизаше много рядко, а в този нов режим на наблюдение от страна на Хилда беше включен и Дейвид.

Вивиан и Сюзън си говореха тихо пред огнището, кроейки планове как да предадат съобщение на Оливър.

Мери им беше казала три дни след побоя, че е била задължена от Хилда да ги следи. После заяви, че никога не би могла да стори това.

— Не и след… не и след като видях какво ти направи тя — завърши момичето. Тя се страхуваше от Хилда, но както те, така и тя, беше в капан. Вивиан се възхищаваше от смелостта й.

— Ще те махна от това дяволско място — пошепна тя, като не изпускаше вратата от око. — Това ще стори и Виктор.

Така Мери стана техен информатор и всяка сутрин им докладваше какво е чула горе.

— Тя смята да изтегли сватбата напред — каза им тази вечер Мери. — Разправяше на дъщерите си за вечерята, на която била с мистър Джефри Темпълтън, и как те обсъдили всичко до най-малката подробност.

— И кога ще бъде сватбата? — попита Вивиан.

— Следващият петък. Смятат да те упоят — кимна тя към Вивиан — и да те заведат в провинцията.

Мери беше предана и умна и беше успяла да разбере още неща.

— Мъжът, за когото трябва да се омъжиш…

— Колин — каза тихо Вивиан, с очи приковани във вратата.

— Той не е с всичкия си. Онзи Темпълтън, неговият брат, го държи някъде далече под ключ, вместо да го даде в някой добър приют за душевноболни.

Сюзън и Вивиан занемяха, като чуха това.

— Той смята да те използва… да те накара да забременееш от него и после да обяви детето за законен наследник…

— … и по този начин да има достъп до богатството на брат си — довърши Сюзън вместо нея.

— Да.

— Тази нощ ще отида при Оливър — пошепна Вивиан. В мига, в който думите се изплъзнаха от устата й, тя разбра колко необмислени бяха те. Ако Хилда разбереше за отсъствието й, щеше да излее гнева си върху останалите. Мери, Дейвид или Виктор щяха да оживеят след побоя, който тя със сигурност щеше да им нанесе, но Сюзън сигурно щеше да умре.

Не, тя трябваше да намери начин да се види тайно с Оливър, докато Хилда и дъщерите й отсъстват от къщата.

— Недей да се отказваш да отидеш при него само заради мен — каза Сюзън.

Как може да знае винаги какво мисля, чудеше се Вивиан.

— Не мога да те оставя тук, знаеш това.

— Чуй ме, момичето ми. Щом става дума за твоята безопасност и за моята, искам да ти кажа, че аз имам зад гърба си един дълъг, хубав живот, докато ти едва…

— Не!

— Чуй ме, Вивиан. Ако твоята майка беше жива, щеше да поиска от мен да направя точно това. Затова върви при Оливър и потърси неговата закрила.

— Няма да те оставя.

— Ще го направиш, щом аз ти казвам!

Двете жени се втренчиха една в друга.

— Сега не е уместно да се излиза — пошепна Мери. — Тя е наела двама мъже. Те стоят на пост при портите. Няма да можеш да стигнеш далече.

Сюзън си пое дълбоко въздух, после го изпусна бавно.

— Ако си решила да излизаш, не трябва да се връщаш повече тук — пошепна Мери, като гледаше неспокойно към вратата.

— Вивиан, ти трябва да избягаш, защото това чудовище може да се върне и отново да те малтретира — каза спокойно Сюзън. — По-късно Оливър може да изпрати някого, който да ни отведе оттук.

Ти няма да живееш достатъчно дълго, за да видиш това, мислеше си мрачно Вивиан. Но нямаше време за колебание. Като потисна страховете си, Вивиан каза:

— Трябва да има начин нещата да се оправят. И аз ще го намеря!

 

 

Късно същата вечер гостната стая в дома на Хилда внезапно беше залята от неземна, призрачна светлина.

Въздухът затрептя, силен вятър нахлу в стаята, издувайки завесите и разпръсквайки пепелта от камината.

Духът на майката на Вивиан се понесе нагоре по стълбите към спалните на горния етаж, като премина през първата заключена врата и погледна към дъщерите на Хилда, които спяха в леглата си.

След това излезе от стаята и се отправи към спалнята на Хилда. Заключената врата изобщо не представляваше някакво препятствие и духът на Елиза се промъкна вътре.

Хилда спеше с отворена уста. Мръсната й перука беше сложена на един от столовете до леглото и Елиза реши да хвърли това отвратително нещо в огъня. С брилянтина, който Хилда използваше при сресване, гнусното нещо щеше да пламне като факел.

Но така едва ли щеше да помогне на дъщеря си. Трябваше да намери начин, за да може Вивиан да напусне тази къща. Като се носеше из стаята, тя се спря, щом видя няколкото плика, поставени върху тоалетната масичка.

Внимателно, за да не вдигне и най-малък шум, започна да ги отваря един по един, изучавайки съдържанието им. Когато стигна до третия, тя се засмя тихо от удоволствие.

Вътре имаше шест покани за маскарад. Елиза познаваше хората, които устройваха това специално парти. Те бяха богати, уважавани и обичаха развлеченията. Оливър със сигурност щеше да бъде поканен.

Тя извади две покани от плика. После грижливо постави цялата кореспонденция на Хилда обратно на тоалетката.

Напоследък Хилда беше започнала да пие много, така че едва ли щеше да забележи липсата на двете покани, при условие че имаше достатъчно покани, които да осигурят нейното присъствие и това на омразните й дъщери.

Преди да напусне спалнята на Хилда, Елиза реши да й остави някакъв личен знак. Като се съсредоточи, тя отвори бавно прозореца и се измъкна навън с поканите в ръка.

Остави поканите на каменната пейка в най-отдалечения край на градината и закръжи насам-натам между цветята. Накрая намери това, което търсеше. Хилда знаеше много добре, че аленочервените рози бяха любимите цветя на Елиза, а тази вечер те бяха разцъфнали с цялата си прелест. Тя набра един голям букет и се понесе обратно към прозореца на третия етаж, промъкна се в спалнята на Хилда и разпиля цветята върху завивката. После затвори внимателно прозореца, премина през него и се върна в градината, за да вземе ценните покани, които щяха да послужат за бягството на дъщеря й.

 

 

Сюзън усети лек гъдел около носа си и разтърка лицето си.

— Ох, Джорджи, остави ме на мира — пошепна тя, обръщайки се към починалия си съпруг.

Гъделичкането продължи и накрая тя отвори очите си. Вече будна, тя разбра, че приятелката й беше наблизо.

— Лиза? Какво си намислила?

Две покани затанцуваха във въздуха пред лицето й и като протегна ръка, Сюзън ги хвана. След това ги разгледа внимателно.

— За утре вечер! — възкликна тя, пресмятайки възможностите за изпълнимостта на плана. — Сигурна ли си, че трябва да отиде?

Да. Семейството, което дава партито, е много почтено и влиятелно.

— Дъщерите й?

Ще присъстват много богати хора. Ти как мислиш?

— Тя е поставила стража на портата, Лиза.

Остави ги на мен. Само ми кажи по кое време трябва да отвлека вниманието им. Защото аз няма да я оставя, докато не се махне от тази къща.

Сюзън усети как очите й се напълниха със сълзи.

— Побоят… Никога няма да си простя…

Не. Ти нямаш вина за това. Аз също бях тук. Но ще я накарам да си плати.

— Какво си намислила?

Моите рози, десетки рози, разпилени върху леглото й. Вратата на спалнята й е заключена здраво, така че тя ще разбере…

— Това ми харесва!

Пази я.

— Това, което й казах, наистина го мисля, Лиза. С цялата си душа.

Сюзън почувства как присъствието на духа почти се губи.

— Трудно ли ти е да се появяваш по този начин?

Само да мога да й помогна… След това трябва да си почина…

— Тогава си почивай сега, защото утре вечер ще имаш много работа.

 

 

Вивиан се събуди, преди зората да се е сипнала, и видя, че Сюзън седеше до огъня и работеше усилено с иглата. Тя седна на сламеника и се протегна, за да раздвижи мускулите си, които още я боляха.

— Лягай да спиш! — посъветва я Сюзън.

— Какво си намислила?

— Заспивай — пошепна отново Сюзън, — защото ти предстои една дълга нощ.

— Кажи ми!

— Имам две покани за маскарада тази вечер.

— Откъде ги взе?

Сюзън се усмихна, без да снема очи от иглата.

— Вълшебството витаеше тук снощи, моето момиче.

— Какво правиш?

Най-красивата сребриста материя, която Вивиан беше виждала някога, падаше на дипли от широкия скут на Сюзън.

— Твоят костюм, дете.

— Откъде я взе… Да не си я откраднала?

— Бог ни дарява с това, от което имаме нужда. Онази циганка я оставила на Дейвид. Подарък за добрината, която показахме към нея и децата й. Промених мнението си за маскарада. А сега стани и ми позволи да я пробвам, защото, колкото по-скоро я свърша, толкова по-добре.

— Моля те, кажи ми какво ще символизирам с тази рокля? — попита Вивиан, докато Сюзън оправяше диплите на роклята, които падаха около стройните крака на момичето. Гласът й беше топъл и радостен. Колко много обичаше тя тази стара жена!

— Имаме нужда от нещо семпло, както беше с Аврора.

— Да, решението тогава беше много добро.

— Сребристият цвят ме кара да си спомня за нещо. Ти, скъпа моя, трябва да отидеш на бала като Диана, богинята на луната и лова.

 

 

Хилда се събуди от усещането, че нещо гъделичка лицето й. Тя отвори бавно очи и като се изправи рязко, се видя седнала сред десетки червени рози, разпилени върху леглото й.

Елиза!

Цветята изглеждаха като живи. Техните нежни, благоуханни венчелистчета докосваха кожата й, но Хилда не ги усещаше. Тя пишеше и се мъчеше да ги махне от себе си.

 

 

Оливър погледна костюма, който лежеше на леглото, и му се прииска Вивиан да можеше да го придружи тази вечер. Този маскарад беше по-различен и със сигурност на него тя не би се изложила на такъв риск, какъвто криеше предишният маскарад у мадам Авайс. Днес балът щеше да се състои в дома на едно от най-уважаваните и обичани семейства от аристократичните среди — херцогът на Кронфийлд и неговата прекрасна херцогиня.

Ако той и Вивиан се бяха оженили, сега те щяха да се подготвят заедно за това събитие. Щяха да се шегуват и да се смеят, а вероятно щяха да прекарат по-голямата част от следобеда в леглото.

Забавата започваше в седем часа и щеше да продължи до сутринта. Вивиан вероятно си беше вкъщи, седеше до огнището и се чувстваше като птичка, затворена в клетка.

Ако не съществуваше усещането, че той вече знае кой е убиецът, Оливър би намерил положението за непоносимо.

Бърт Хейли не правеше усилие да прикрие силната си омраза, като разправяше на всеки срещнат колко много презира Оливър. Той беше прахосал по-голямата част от личните си средства, но за щастие, достъп до останалите семейни пари не му беше даден. Ако изгубеше своя дял, той щеше да изпадне в немилост.

Оливър беше сигурен, че ще може да го разобличи публично тази вечер и да го предаде на правосъдието. Ако нещо в плана му се променеше, то той просто щеше да извика навън Бърт и да сложи край на жестоката му унищожителна сила. Да се остави такъв човек да скита из улиците на Лондон, означаваше заплаха за цялото общество.

Радваше се, че целият този кошмар щеше да свърши тази вечер.

Щом се увереше, че Вивиан е в безопасност, той щеше да вземе каретата си и да отиде в къщата на мащехата й, за да я отвлече веднъж завинаги. Щяха да се оженят възможно най-бързо и да започнат своя съвместен живот.

Той познаваше характера й. Знаеше какво предизвикваше гневът й. Двамата си приличаха толкова много! И тя като него се палеше като светкавица в лятна буря. Никой от двамата не таеше злоба и недоволство в себе си, така че той беше сигурен, че тя щеше да разбере неговите постъпки и щеше да го чака спокойно вкъщи, докато той най-после успее да затвори тази ужасна страница от живота им.

Когато Хенри влезе в стаята, болонката го следваше по петите. Беше я кръстил Ундина — на името на бедния воден дух от митологията, който се луташе изгубен и уплашен. Но малкото куче вече си имаше дом. То следваше своя господар, където и да отидеше той, с явно кучешко обожание.

— Съвсем подходящ костюм, сър, за човек, който обича градинарството толкова много.

Тази вечер щеше да се облече като Зеления човек. Това представляваше едно магическо създание, надарено с фантастични ритуални способности над растенията и човешките същества. Маската покриваше горната половина на лицето му и беше направена така, че да създава илюзията за листо. Плътна украса от стилизирани листа и клонки украсяваше главата му, а дрехите му бяха яркозелени.

— Чакам с нетърпение настъпването на нощта, Хенри — каза Оливър и разбра, че наистина го мислеше.

 

 

— Не искаш ли да отидеш на бала, Вивиан? — гласът на Миранда прозвуча злонамерено, но Вивиан не й обърна внимание и продължи да се занимава със сресването на потъмнелите къдрици на доведената си сестра.

— Вивиан да отиде на бал? Каква чудата мисъл! — отметна назад главата си Дороти и зацвили от удоволствие. — И какво ще облече? — задъхваше се тя, като бършеше сълзите, потекли от очите й, предизвикани от пресиления й смях. — Пепелта от огнището?

— Торта от обора!

— Брашното от килера!

— Филия от мухлясал хляб за ветрило!

— Наниз от царевични зърна вместо перли!

— С боси крака и корона от въглища на главата!

Двете момичета продължиха да се забавляват по този начин, но Вивиан не им обръщаше внимание. Думите не можеха вече да я наранят. Миранда и Дороти не можеха повече да й причиняват болка. Когато Джефри Темпълтън не се мяркаше наоколо, тя отказваше да се поддава на страха.

След един час Хилда и дъщерите й най-после заминаха и тогава започна истинската работа.

Сюзън й помогна да облече костюма. Сребристата материя падаше свободно, прихваната на едното рамо. Беше обула украсените с камъни пантофки на майка си, а грубите й, напукани ръце бяха скрити в белите дантелени ръкавици на Розалинд. Косата й беше оставена да пада свободно, не толкова поради липса на време за сложна прическа, колкото за по-голям ефект.

Не посмяха да сложат корона, затова Мери сплете един венец от розови пъпки.

Тя беше запазила маската си от своя първи маскарад и сега я сложи отново. Сюзън я беше избродирала със сребърен конец.

Сюзън току-що беше свършила с подгъва й, когато Дейвид влезе в кухнята.

— Приковали са с верига каретата за стената. Ще трябва да яздим конете.

Вивиан кимна с глава и свали венеца от главата си, без да обръща внимание на уплашената Сюзън, която беше потресена от тази новина.

— Не се тревожи — й каза Вивиан, като я хвана за ръката. — Дейвид ме научи да яздя, така че ще се оправя.

— Тогава най-добре е да тръгваме — каза Дейвид. — Мамо, какво ще правим с пазачите отвън?

— Почакай малко, Дейв, почакай малко — каза тя и се огледа наоколо. Веднага усети излъчването на духа на Лиза.

Добре, Лиза, да видим какво можеш да направиш.

 

 

— Видя ли това — попита първият пазач, който се беше облегнал нехайно на вратата.

— К’во?

— Онова… ей там — изправи се той. — Кой върви там?

Изведнъж излезе вятър, чиито вой проехтя зловещо, като стон, сякаш някъде ридаеше жена.

— Никога не съм чувал вятър да реве така — каза първият.

— Успокой се — отговори другият, но и той беше нащрек.

— Ой! — извика първият.

— Хей! — каза другият, като подскочи. — Какво ти става?

— Нещо ме ощипа!

— Как ли не. Ти си се побъркал! Оуууу!

Двамата мъже започнаха да махат с ръце към невидимото нещо, което им дърпаше ушите и ги щипеше по задниците.

— Махай се! — виеше единият.

— Това е злият дух! — пищеше другият.

Така, борейки се срещу своя невидим противник, двамата мъже си плюха на петите и изчезнаха в мъглата.

 

 

От храстите зад вратата се чу пронизително подсвиркване.

— Това е мама — пошепна Дейвид. — Можем да тръгваме.

Вивиан вече се беше качила на коня. Полата на роклята й беше прибрана около краката й. Една стара наметка покриваше раменете й, а на ръцете си носеше ръкавици, които беше взела от Дейвид. Дантелените ръкавици на Розалинд бяха мушнати в джоба на пелерината й, където беше сложила и венеца от розови пъпки. Щеше да си го сложи, когато стигнеше до къщата.

Вивиан подкара коня си в лек тръст. Дейвид скочи на своя кон и я последва.

Бяха се уговорили той да я чака навън и да наглежда конете. Щом Вивиан намереше Оливър, двамата щяха да напуснат маскарада и заедно да се върнат в дома на Вивиан.

Виктор отвори портата, а Мери застана на прага. Вивиан опъна юздите на коня и погледна към Сюзън.

— Бог да те пази — каза й тихо старата жена.

— Скрий се в градината, ако тя се върне по-рано. Аз ще те намеря там.

— Бъди внимателна — каза Сюзън и подаде двете покани на Вивиан.

— Имаме нужда само от една, мамо. Аз ще чакам отвън и ще наглеждам конете.

— Пази се, Дейвид.

— Ще се пазя.

Вивиан подкара коня по тъмните лондонски улици. Дейвид й беше казал в каква посока трябва да яздят и тя смушка коня си. Кобилата заподскача в лек галоп. Вивиан чу, че Дейвид също подкара кобилата си.

Нощният вятър брулеше лицето й, косата й се развяваше. След дългите дни на ограничения и пленничество Вивиан беше зажадняла да излезе и да прегърне нощта.

Тя плесна задницата на кобилата с поводите, животното се надигна и подскочи напред, а подковите му хвърлиха искри. Вивиан почувства как една така дълго потискана волност се надигна в нея, изпълвайки сърцето и ума й. Неспособна да я задържи, тя нададе див вик от удоволствие и като се наведе ниско над врата на кобилата, се понесе в галоп в нощта.

 

 

Виктор затвори и заключи портата. Двамата с Мери се прибраха, а Сюзън реши да се поразходи из градината.

Ох, каква нощ само, мислеше тя, като седна на каменната пейка.

Ох, каква нощ ще бъде това, пошепна един глас до нея.

— Лиза? — пошепна Сюзън.

Наслади ли се на ужасните ми крясъци?

— О, Лиза — каза Сюзън и започна да се смее. — Приличаха на две малки момченца, в чиито гащи има бълхи!

Помислих, че ще го намериш забавно. Не беше ли хубаво!

— Беше прекрасно.

Сега ще направиш ли още едно нещо за мен?

— Всичко, което поискаш.

Моля ти се, погледни кой организира партито…

Лунната светлина не беше достатъчно силна, за да може Сюзън да разчете думите, написани на другата покана.

— Лиза, знаеш, че не съм много добра в четенето.

Херцог и херцогиня Кронфийлд.

Това, което каза Елиза, накара Сюзън да занемее.

Щом Вивиан ще има дете, тя трябва да знае. Ти трябва да й кажеш истината.

— Мислила съм за това.

След всичко, което се случи, смятам, че тя ще разбере. И ще ми прости.

— Ще ти прости, Лиза. Сигурна съм в това.

 

 

Балната зала беше ослепителна. Препълнена с гости, които се смееха, викаха и се шегуваха. Вивиан слезе от коня, недалеч от вратата, в сянката на огромния дъб, и като свали наметката и ръкавиците, ги подаде на Дейвид. Бързо сложи венеца от розови пъпки на главата си и скри захабените си ръце в дантелените ръкавици. После взе поканата и се отправи към главния вход.

Херцогът на Кронфийлд и прекрасната му херцогиня посрещаха гостите си лично, така че Вивиан беше представена на двойката веднага щом влезе в огромния им замък. Бяха облечени във френски кралски дрехи. Костюмите им бяха избродирани със златни конци, а на главите си носеха огромни бели перуки.

Вивиан си помисли, че ако трябва да ги опише с една дума, щеше да ги нарече добросърдечни, защото именно това качество като че ли струеше от щастливата двойка.

— Колко мило от Ваша страна да се присъедините към нас тази вечер — каза дукесата на Кронфийлд. Тя беше към тридесетгодишна жена и имаше червеникавокафява коса и блестящи сини очи. Усмивката й беше искрена, когато посрещна Вивиан в дома си.

— Колко мило от Ваша страна, че ме поканихте, Ваша светлост — отговори тя.

— Познавам ли ви? — попита херцогът. Той изглеждаше с десет години по-възрастен от съпругата си и косата му беше напълно посребрена.

Вивиан му се усмихна.

— Дали ме познавате? — отговори тя, като внезапно й се прииска да бъде закачлива. — Не, не ме познавате. Сигурна съм, че не се познаваме.

Сивите очи на по-възрастния мъж светнаха от удоволствие.

— Да, но аз ви познавам — каза той и се спря по средата на изречението. — Не сте ли… Аврора?

— Артър! — смъмри нежно съпруга си херцогинята. — Не споменавай за онова ужасно парти! — И като сниши гласа си, пошепна: — Разбира се, ние бяхме там, но не е нужно всички да го знаят. Аз няма да позволя на никого от присъстващите на забавата ни да се разхожда горе по стаите.

— Не сте ли Аврора? — попита отново херцогът и Вивиан долови сериозността в тона му.

Тя сниши гласа си, осланяйки се на интуицията си, която й подсказваше, че може да се довери на този мъж.

— Да. Виждам, че все пак ме познахте.

— Запазете ми един танц, скъпа моя. Тайната ви е на сигурно място при мен. Съпругата ми и аз сме безкрайно поласкани, че избрахте да дойдете облечена като богинята, чието име носи тя.

Това беше наистина едно щастливо съвпадение.

— Вярвам, че вашият пират е тук тази вечер — каза херцогинята. — Търсете мъж, облечен в зелено.

— Благодаря ви — отговори Вивиан и почувства облекчение, като разбра, че Оливър присъства на забавата тази вечер.

Само след броени минути тя щеше да има отговор.

 

 

Оливър я видя в мига, в който тя влезе в балната зала.

Той не можеше да повярва, че тя има дързостта да присъства на още един маскарад след това, което се беше случило между тях последния път. Но ето че тя беше тук, усмихваше се на херцога на Кронфийлд и приказваше с него така, сякаш го познаваше отдавна.

Появяването й на маскарада обърка всичките му грижливо обмислени планове.

Сега той нямаше да има възможност да съсредоточи вниманието си върху разобличаването на Бърт Хейли, тъй като най-силно го занимаваше мисълта и желанието да предпази Вивиан от евентуална опасност.

 

 

Един друг мъж, облечен като свещеник, също видя богинята Диана още щом тя влезе в балната зала. Скритият зад качулката на расото си мъж бързо погледна към Зеления мъж, за да прецени реакцията му.

Тя го вълнува така, както никоя друга жена не го е вълнувала — сигурен съм в това.

Подозренията му се потвърдиха напълно, когато той видя, че Оливър, проправяйки си път през навалицата, тръгна към нея.

— Що за игра е това? — промърмори той, като я хвана за ръка и я поведе настрани от насъбралите се в залата гости.

— Оливър, трябва да поговорим…

— Мис, имам най-добри намерения спрямо вас, но вие притежавате изумителна способност да ме вбесявате…

— Нося твоето дете… — пошепна тя.

Новината го накара да занемее.

Той мълча дълго време и Вивиан си помисли, че това, което му каза, не му хареса.

— Дойдох тук тази вечер, за да помоля за закрилата ти — пошепна Вивиан. — Сега си тръгвам, защото виждам…

— Никъде няма да ходиш — каза той, а гласът му беше нисък и прегракнал от вълнение. — Помни, че не мога да се държа така, както ми се иска, защото не знам кой може да ни следи.

— Доволен ли си от това, което ти казах? — пошепна тя, като се огледа наоколо. Бяха облегнали гърбовете си до стената, а наоколо нямаше никой.

— Да.

Тази единствена дума и начинът, по който беше изречена, беше всичко, което искаше да знае.

— Не се усмихвай. Дръж се така, сякаш аз не означавам нищо за теб — каза тихо той. — Кажи ми нещо грубо, а аз ще те хвана и ще те разтърся. После излез оттук. Ще се срещнем пред вратата след един час. Дотогава стой на светло, не рискувай да излизаш в коридора или в градината. Ще ме послушаш ли този път?

— Да.

— Добре. Обърни се сега към мен и ми кажи нещо обидно.

— Вие сте най-долният мъж, когото някога съм срещала!

— Мис, същото може да се каже и за вас!

Като каза това, той я хвана и я разтресе, а тя се отскубна от ръцете му. Точно щеше да избяга от него, когато забеляза, че той се взира в голото й рамо. Там, вече поизбледнели, личаха белезите, които беше получила от побоя, нанесен й от Джефри.

Вивиан усети как гневът го завладява. Погледът му стана такъв, че можеше да изплаши и мъртвец.

— Кой ти направи това? — попита той. Беше така разярен, че вече не се интересуваше кой ги гледа.

— Няма значение — пошепна тя. — Оливър, нека да постъпим така, както го планирахме.

Но пръстите му вече бяха сграбчили китката й и теглейки я към себе си, той повтори:

— Трябва да знам името му.

— Джефри Темпълтън, втория виконт Хоуретън. А сега ме пусни!

Той я пусна и тя изчезна в тълпата, надявайки се, че никой не беше забелязал сцената, разиграла се преди миг.

 

 

Но един човек беше видял всичко.

Оливър, колко очарователна е играта, която ти и твоята прекрасна лейди разигравате. Страстта, която блика между двама ви, е толкова очевидна, че не може да бъде прикрита.

Няма значение дали тя те обича, защото това, което ме интересува, са чувствата, които тя пробужда в сърцето ти. Ти ме ядоса твърде много. Зелени ми човече, тъй като ме накара да чакам прекалено дълго, за да избереш още една, която аз ще погубя.

Но аз чаках търпеливо, Оливър. Сега решението вече е взето.

Тя ще бъде следващата.

 

 

Танците започнаха и херцогът на Кронфийлд дойде при Вивиан, за да получи обещания танц.

— Вашият Зелен мъж не се вижда никъде — каза той, докато те изпълняваха сложните стъпки на танца. Вивиан не беше толкова опитна в танца като него, но той й предложи да я научи. Чувстваше се сигурна в ръцете на по-възрастния мъж.

— Той изобщо не е доволен от мен, Ваша светлост.

— Ако нямах съпруга и седем деца, щях да бъда много доволен да имам до себе си една прелестна малка богиня като вас.

Казани от друг мъж, тези думи щяха да я накарат да се почувства унизена, но произнесени от херцога с толкова нежна искреност, те я караха да се чувства ценена и уважавана.

— Благодаря ви, Ваша светлост.

— Диана, богиньо на луната и лова, за мен ще е голяма чест, ако ме наричате Артър!

Тя се засмя щастливо, но веднага долови промяната в изражението на лицето му.

— Аз наистина ви познавам, сигурен съм в това. Виждал съм ви някъде, но къде ли? Бихте ли ми казали коя сте, за да мога да ви видя отново.

Тя се колебаеше.

— Уверявам ви, че не влагам нищо непочтено в молбата си.

Вивиан не отговори. Как можеше да му каже коя е в действителност? Може би това щеше да стане по-късно, когато имаше закрилата на Оливър.

Музикантите продължаваха да свирят, а те танцуваха под звуците на прекрасната мелодия. Изведнъж Вивиан загуби равновесие и залитна. Артър спря внезапно и като стисна ръката й, пошепна:

— Елиза!

Очите й станаха огромни и се изпълниха със сълзи, когато Вивиан чу името на починалата си майка. Помисли си какъв ли щеше да бъде животът й, ако майка й се беше омъжила за човек като благородния херцог Кронфийлд.

— Елиза! — каза отново той, а гласът му прозвуча по-сигурно.

— Не! — извика Вивиан и като се извъртя, се отскубна от ръката му и побягна, заобикаляйки танцуващите двойки. Тичаше далеч от бляскавата бална зала, надолу по дългия, широк коридор, докато накрая се приюти в сянката на един ъгъл, над който се извисяваше огромен прозорец. Тя застана зад дебелите кадифени завеси и се разрида. Плачеше за майка си, за всичко онова, което тя беше пропуснала в живота си.

Когато постепенно се успокои, Вивиан повдигна маската, за да избърше сълзите си, и тогава усети нечие присъствие.

Когато се извърна, видя свещеника.

 

 

Хилда беше в отвратително настроение, което се дължеше най-вече на появяването на тази жена, маскирана като Диана. С нейните чувствени, сладострастни форми и приказни коси тя беше привлякла погледите на всички мъже, така че дъщерите й нямаха никакъв шанс да бъдат забелязани. Така още една нощ щеше да отиде нахалост.

Дороти беше заета да се тъпче със закуски от отрупаната маса, докато Миранда беше всецяло погълната от играта на карти.

Тя се загледа в огненочервената коса на момичето, което танцуваше с херцог Кронфийлд. Нещо в стойката привлече вниманието й. А и тези блестящи обувки.

Къде ги беше виждала?

Джефри дойде при нея. В ръцете си държеше две чаши, пълни с вино.

— Нямам търпение да настъпи час по-скоро сватбения ден на Колин — каза той и подаде едната чаша на Хилда.

Тя никога не му беше имала доверие и това, че беше побеснял, докато биеше Вивиан, я направи по-подозрителна и дори озлобена към него. Но тези чувства не можеха да бъдат причина, за да се развали сделката им.

— Искам да си тръгна — каза Хилда, тъй като знаеше, че дъщерите й няма да могат да хванат никакъв мъж, докато онази кучка, маскирана като богиня, привличаше всички погледи на присъстващите. — Би ли се погрижил каретата ни да чака пред вратата?

Джефри отпи една глътка от виното, без да сваля погледа си от Хилда, а по израза на лицето му личеше, че се забавлява.

— Добре, щом искаш.

 

 

— Кавга между влюбени? — попита любезно свещеникът.

Вивиан сложи маската и се почувства неловко заради сълзите си. Тя поклати глава, тъй като нямаше желание да обсъжда проблемите си с един непознат. Не можеше да види лицето му, защото качулката му го криеше напълно.

— Той не ви ли обича?

Странен въпрос и твърде интимен дори и за един маскарад. Дали нямаше предвид херцог Кронфийлд?

— Да, не ме обича. Освен това той е женен.

— Не говоря за онзи стар човек — отговори свещеникът. — Питам ви за Зеления мъж.

Зеления мъж.

Настъпи тягостно мълчание и Вивиан почувства внезапен страх.

— Познавам ли ви? — попита тя свещеника. Достраша я, че бяха останали сами в дългия коридор.

— Не, но аз ви познавам. И знам, че вие сте момичето, което той обича.

Вивиан видя камата, която проблесна в ръката му. Беше я скрил в широките ръкави на расото си. Същата кама, с която е убил Розалинд, сети се тя.

 

 

Оливър не можа да открие Вивиан никъде в залата.

— Загубихте я, така ли? — попита го херцогът на Кронфийлд, като сложи ръка на рамото му. — Изглеждаше разстроена.

— Видяхте ли я накъде отиде?

— Надолу по коридорите, предполагам.

Замъкът на Кронфийлд беше огромен, затова и коридорите бяха много. Оливър не искаше да мисли за това, което можеше да й се случи.

Защо не е останала на светло, както я беше посъветвал?

А къде беше Бърт?

 

 

— Той не ме обича.

— Не ме прави на глупак!

Вивиан усети как ядът и злобата все повече се разрастват у този мъж.

— Хайде, ела тук! — заповяда той и направи знак с камата.

Вивиан разбра, че ако той успееше да я замъкне на някое по-скрито място, тя нямаше да излезе жива оттук.

Свещеникът беше застанал близо до прозореца. И тогава й хрумна идеята да дръпне силно тежките завеси, които да се стоварят върху него. Но той видя накъде сочат очите й и се усмихна.

— Недей. Ще съжаляваш.

Спасението дойде толкова неочаквано, че Вивиан го сметна за цяло чудо.

— Ваше преосвещенство, недейте — каза една хубава тъмнокоса млекарка, която подтичваше несигурно пред явно пияния кардинал, чиито зачервени очи светнаха от удоволствие, когато видя свещеника.

— Казвам ти, сине мой, помогни ми да хванем тази хубавица. Така ще можем да й се порадваме заедно.

Вивиан започна да се придвижва към балната зала. Беше сигурна, че този мъж не беше толкова глупав, та да я убие пред двама свидетели. Зад жестокостта му се усещаше необикновена слабост.

Свещеникът се наклони към нея, ножът проблесна в ръката му и Вивиан усети, че пръстите му хванаха косата й. Той бързо отряза една къдрица. Тя се изтръгна, но той я хвана за ръка и я дръпна към себе си.

Този кратък миг, когато телата им се докоснаха като в любовна прегръдка, беше най-ужасното преживяване за нея. След минута и други двама маскирани гости, очевидно пияни, минаха покрай тях. Ако искаше да действа, трябваше да го направи бързо.

Вивиан се изскубна от хватката му, като остави в ръката му едната от дантелените ръкавици на Розалинд, загрубялата кожа на ръцете й беше последното нещо, което я интересуваше в момента.

Тя започна да тича надолу по коридора с все сила, молейки се да е налучкала вярната посока.

Неговият гърлен смях отекна в ушите и заедно с думите, които той извика след нея:

— Ще се срещнем отново…

Тя не спря лудия си бяг, докато не стигна до балната зала, после хукна през ширналия се мраморен под, изкачи се по стълбите и излезе навън в нощта.

 

 

Той я видя, когато тя си проправяше път през тълпата. Всички я видяха. Оливър усети паниката й и хукна да я догони. Когато излезе навън, изтича до коня си и метна на седлото.

— Натам! — извика Дейвид, като посочи с ръка посоката, в която беше хукнала Вивиан. Самият той не успя да я последва, тъй като не можа да развърже втория кон.

— Прибирай се вкъщи, Дейвид. Аз ще я намеря.

Оливър беше отгледал дорестия си кон, който сега яздеше, още от съвсем малко жребче. Красивото животно обичаше да препуска и не се нуждаеше от насърчаване. Оливър само го сръга леко с коленете си и животното се втурна в лудешки галоп.

 

 

Вивиан чу чаткането на конски копита зад себе си и тъй като беше уверена, че това е убиецът, започна да тича още по-силно. Изящните пантофки й пречеха да тича по хлъзгавата каменна настилка. Вивиан се подхлъзна и тънката сребриста материя на роклята й се прокъса на коленете. Но стана бързо, защото знаеше, че от това зависи животът й. Усети пръхтенето на коня точно над себе си. В този момент две мускулести ръце я повдигнаха. Тя се мяташе яростно, за да се отскубне от тях. Тъмната мъглива нощ се огласи от ужасяващия й вик. Но когато разбра, че този, които я държеше, беше Оливър, успокоена, се разрида. Зарови лице на рамото му, а тялото й трепереше силно.

 

 

Оливър намали хода на коня си. Притисна Вивиан силно до себе си.

— Видях го — пошепна задъхано тя. — Видях го. Беше свещеникът.

Беше сигурна, че няма никаква надежда той да бъде открит, защото на бала имаше няколко души, които се бяха маскирали като свещеници. Не беше уверена, че ще може да посочи кой от всички тях беше посегнал на живота й.

Пръстите на Оливър трепереха, когато я поглади по косата. Погали бузата й и притисна Вивиан до себе си, сякаш искаше да се увери, че наистина нищо лошо не й се е случило.

— Ще дойдеш с мен.

Вивиан не отговори. Яздиха известно време мълчаливо. После тя погледна към Оливър й отсече:

— Не мога.

— Вивиан, трябва.

— Не мога да оставя Сюзън.

— Ще я вземем с нас.

— Сюзън да язди?

— Ще изпратя каретата.

— Не, не мога да я оставя сама в онази къща, дори й за миг. Няма да понеса, ако й се случи нещо.

Колко добре познаваше той това чувство!

— Мащехата ти не е ли вкъщи?

— Тя никога не се прибира преди полунощ.

— Тогава аз ще отида до нас и ще се върна с каретата. А ти в това време опаковай нещата си.

— Не можеш ли да дойдеш утре сутринта?

— Защо?

— Тя не се чувстваше добре. Не искам да нарушавам почивката й.

Той знаеше, че беше победен.

— В колко часа да дойда?

— В седем. Чакай ни пред задния вход, откъм градината.

— Както кажеш.

Оливър се поддаде на молбите й, защото беше спокоен, че убиецът не знаеше коя е Вивиан, нито пък — къде живее. А Хилда не тормозеше слугите си поне докато спят.

Беше убеден, че не съществува сила, която да му попречи да отведе Вивиан от къщата на мащехата й утре сутринта.

 

 

Той я изпрати здрава и читава до дома й. Дейвид, който я чакаше, отключи масивната порта.

— До утре — извика тихо след нея Оливър.

— До утре — отговори тя.

Когато Вивиан влезе в двора, Дейвид пошепна:

— Тя се прибра рано тази вечер, но бъди спокойна — няма нищо страшно. Мама те прикри, като каза, че си търкала цял ден огнището и си твърде мръсна, за да можеш да им помогнеш при събличането на дрехите.

Тя отиде в стаята си и си съблече костюма. После облече бързо слугинската си рокля й се върна в кухнята. Сюзън седеше до огнището и кърпеше чорапи.

— Господарката се появи най-неочаквано! — пошепна жената, когато видя Вивиан. — Това е толкова необичайно за нея!

— И не се ли усъмни в нещо?

— Поне аз не забелязах. Намажи се със сажди, защото й казах, че си чистила огнището.

— Да, тази работа никога вече няма да я върша.

Вивиан разказа набързо на скъпата си приятелка, че Оливър ще дойде да ги вземе сутринта.

— Бих искала да видя лицето й — унесе се в мисли Сюзън, — когато утре закуската й не пристигне както обикновено, и когато ще дотърчи долу и ще види, че слугите й са изчезнали! — Челото й се набръчка тревожно. — Той ще вземе ли Мери и Виктор?

— Ще вземе всички до един. А сега спи. Аз ще събера багажа ни.

— Не ми се спи. Иска ми се да танцувам на покрива цяла нощ, като знам, че най-после ще се махнем от това място!

 

 

Хилда лежеше притихнала в спалнята си, но не можеше да заспи. Всеки път, когато затвореше очи, призракът на онова проклето момиче, облечено в сребристо, със златисточервена коса, изплуваше пред нея.

И тези обувки…

Те не й даваха мира — тези обсипани с блестящи камъни пантофи. Някакъв спомен, погребан дълбоко в съзнанието й, като че ли искаше да излезе наяве. Трябваше й малко време и щеше да си спомни, но тя беше тъй нетърпелива и искаше да го разбере още сега.

Чудеше се дали си струва да напусне топлото си легло, за да позвъни на Мери и да й каже да й донесе чаша чай.

Стана от леглото си, но се спъна в нещо и изруга на висок глас. Запали свещта и видя, че на пода до леглото й има една кошница. Разбира се, отново дело на Дороти. Беше разчистила гардероба си с надеждата, че скоро ще бъде напълнен с нови бални и дневни рокли. За дъщерите й щеше да бъде голяма изненада, когато разберяха, че вече нямат нари.

Опита се да избута с крак кошницата от пътя си, но тя не се помръдна.

Загложди я любопитство, тя се наведе и отвори капака. Дороти беше натъпкала нещата си в кошницата, без да се постарае дори да ги подреди.

Хилда извади един гребен, украсен с камъни, които блещукаха весело на светлината на свещта. Може би щяха да го приемат в заложната къща. Тя го постави на леглото и продължи да рови в кошницата. Беше извадила по-голямата част от съдържанието й, когато седна и си пое дълбоко дъх. Приличаше на лов на съкровища. Досега беше занесла много неща в заложната къща, за да се сдобие с парите, нужни за следващото събиране на карти.

На дъното на кошницата имаше зелен плетен шал и един позлатен медальон. Верижката липсваше, но бижуто беше красиво и Хилда отвори малкото му капаче.

Елиза.

Как мразеше тази жена! На малкия портрет се виждаше Елиза като дете. Хилда се вгледа в красивата дантелена рокля с копринен колан и в малките бродирани пантофки.

Пантофки…

Паметта й изведнъж се проясни и тя видя как Елиза танцува. Всички мъже изгаряха от желание да разговарят с нея, надпреварваха се да я разсмиват, докато Хилда винаги бе седяла настрани, сама, винаги в сянката на красивата Елиза.

Да, ето я Елиза, която се смее, докато танцува в балната зала, а на малките й крака проблясват обсипаните с камъни пантофки.

Пантофките с камъните…

— Не може да бъде! — пошепна тя в тихата стая. — Не може да бъде!

Но вече й бе ясно, че това е самата истина. Разбра го в мига, когато в спомените й изплува образът на Елиза. Същата грациозност и чар беше видяла тази вечер у това момиче, което се усмихваше на херцога на Кронфийлд.

Същата усмивка, с която Елиза й се беше надсмивала винаги.

Усмивката, с която Вивиан й се надсмиваше сега…

Хилда взе свещта, излезе от спалнята си и тръгна към стаята, където спяха дъщерите й.

 

 

Елиза се мъчеше да концентрира енергията си, но напразно. Чувстваше се като нощна пеперуда, която, привлечена от светлината, се удря лудешки в стените на стъклото. Тя напразно се опитваше да събуди Сюзън и да я предупреди за надвисналата опасност. Ту извикваше ледения вятър, ту караше пламъка на свещта да трепти.

Но нямаше никакъв резултат. Беше използвала цялата си духовна сила в битката с пазачите пред вратата. Сега вече нямаше как да защити любимата си дъщеря. Изпълнена с безумен страх, тя наблюдаваше как Хилда и дъщерите й приближаваха конюшнята.

 

 

Слънцето току-що беше изгряло, когато Вивиан свърши с приготовлението на багажа на Сюзън.

Още отсега предусещаше огромното удоволствие, когато вечерта щеше да заспи в прегръдките на Оливър. Каква огромна нужда имаше да бъде с него!

Вече облечена, тя току-що се беше опънала на сламеника, когато чу стъпки пред вратата. Помисли, че Дейвид идва да им помогне да изнесат багажа.

Вивиан се изправи изумена, когато видя Хилда и дъщерите й да влизат в кухнята. Мащехата й беше бясна. Беше само по нощница. Не си беше направила труда дори да сложи перуката си и със сплъстената си коса приличаше на някой дивак.

Дороти и Миранда бяха зад нея и когато Вивиан видя какво носят, сърцето заседна в гърлото й. Явно бяха претърсили стаята й, защото Дороти носеше сребристата й рокля, а Миранда държеше венеца от рози и бялата маска със сребърната бродерия.

После видя и двете пантофки, украсени със скъпоценни камъни.