Аманда Блеър
Опасна е нощта (7)

Глава 6

— Защо точно маскарад? — попита Вивиан. Двамата с Оливър се разхождаха в обширната му градина. Вече втори ден бяха заедно. Оливър беше решил, че никой няма да се усъмни в решението му да прегледа конете с едно от момчетата — коняри, което ги беше доставило. Беше проста работа да се вмъкнат в градината от задната част на конюшнята.

Времето, което прекарваше заедно с Оливър, беше благословен дар — за нея нямаше нищо по-хубаво от това да бъде в компанията на Оливър. Но сега й се искаше да разбере какви са намеренията на нейния любим. Ако не можеше да му помогне, то поне можеше да разбере какво смята да предприеме и да се моли за благоприятния изход.

— Предвиждам да станат важни неща, Вивиан. На маскарадите присъства по-голямата част от аристокрацията. Любовта й към клюките ще ми даде обширна информация. А може би там ще бъде и този мъж, маскиран, защото със сигурност е човек с извратено мислене и изглежда харесва играта на котка и мишка.

— Дали е от добро семейство?

— Двоумя се да кажа точно какъв е. Не съм сигурен. Може би е от добро семейство.

Оливър говореше толкова тихо, че Вивиан трябваше да върви съвсем близо до него, за да може да чува отговорите на въпросите, които му задаваше.

— Който и да е той, сигурен съм, че не наема убийци, а сам върши всичко. Пратих много хора по улиците, които предлагат добро възнаграждение на всеки, който може да ми каже нещо за този мъж. Ако убиецът е бил някой нает главорез, той вече си е получил парите и е избягал, без да получи наказание за деянието си. Но аз съм сигурен, че този мъж сам извършва убийствата. Сигурен съм в това.

— Имаш ли неприятели между познатите си?

— Нито един, който да е способен на убийство.

— Трябва да помислиш върху факта, че той убива само този, когото ти обичаш. Да не би в миналото да си застанал на пътя на някого? Някой, който е желаел определена жена, но тя да е предпочела тебе?

— Не, не си спомням такъв случай.

Вивиан продължи да изброява различните възможности, които й минаваха през ума, докато вървяха по градинската пътека.

— Играеш ли комар, Оливър?

— Играя, но не прекалявам. Само за развлечение и то от време на време.

— Значи отпада възможността да е някой, който иска да си отмъсти заради дългове?

— Да.

Вивиан се спря, за да се наслади на една особено красива роза.

— Съжалявам, ако съм те изморила с моите въпроси. Сигурно и ти се опитваш да се сетиш кой ли може да бъде този мъж.

— Да, но е добре да преповторим всичко отново и отново, защото само така можем да се сетим за някоя случка, за която не сме си спомняли досега.

— Интуицията не ти ли подсказва кой може да бъде той? Някакво неспокойно, тревожно чувство към някого от приятелите ти? Или някой стар слуга, който може да влиза и излиза свободно от къщата?

— Не. Собствените ми разследвания по този въпрос не ме доведоха до никакво прозрение, така че разчитам на маскарада.

— Чувала съм, че маскарадите са нещо прекрасно — каза Вивиан.

Кратко негодувание лумна в нея. Беше й трудно да седи и да гледа спокойно как Оливър се готви да отиде на маскарада, за да търси убиеца.

Вивиан се изненада и от това, колко много я плашеше мисълта да стане съпруга на Оливър. Когато той й беше направил предложение за пръв път, тя беше изпаднала във възторг при мисълта да бъде негова съпруга, да създаде дом за тях двамата. Искаше само да го направи щастлив и той да бъде доволен от нея.

Месеците, които бяха изминали след убийството на Розалинд, я бяха променили.

Тази промяна я плашеше, защото Оливър не познаваше жената, чийто характер се беше променил в дългите месеци на чакане.

Сега, с новото познание и с новото чувство за себе си, Вивиан можеше да види перспективата, която се очертаваше пред нея.

Оливър щеше да бъде този, който ще направлява техния кораб, докато тя трябваше да стои кротко до перилата и само да гледа какво става.

Не беше бъдеще, което очакваше с нетърпение. Не и сега.

Тя набръчка чело, потънала в мисли, когато клекна да разгледа една друга роза.

Тогава защо не мога да спра да мисля за това? И след като го обичам толкова много, защо негодувам срещу ограниченията, които той ми налага?

Вивиан не искаше да му се сърди през тези няколко дни, когато им бе позволено да бъдат заедно. Почувства, че нещо стяга гърлото й. Изправи се и го последва надолу по пътеката.

Вървяха мълчаливо през обширната градина. Вивиан предпочиташе да не разговаря с Оливър, докато мислите й бяха толкова объркани и бурни. Тя не обръщаше особено внимание накъде вървяха, докато не навлязоха в лабиринта в края на градината.

Тя се поколеба, после погледна към него.

— Няма ли да се загубим? — попита тя, като докосна ръката му.

— Познавам пътя.

— Може ли той… може ли убиецът да ни наблюдава, дори и сега, докато говорим? Може ли да се ориентира в къщата ти и да те шпионира?

— Съмнявам се, че дори знае, че съм тук. Няколко големи кучета винаги са пуснати в градината. Чичо ми ме помоли да прибягна до тяхната помощ, докато той пътешества из Континента.

Той се усмихна внезапно и тя се сепна, като видя колко по-млад изглежда, когато се усмихваше.

Те повървяха известно време из лабиринта и тя загуби представа откъде бяха влезли в него. Грижливо оформеният жив плет беше по-висок от нея, бяха заобиколени отвсякъде от зеленина.

— Разкажи ми за кучетата — каза тя, изпитвайки необходимост да се концентрира върху нещо друго, различно от факта, че те навлизаха все по-навътре и по-навътре в лабиринта.

— Джона и Джокаста. И двете са женски. Не позволяват на никой непознат да влезе в имението. Дори и на теб не биха позволили да се разхождаш из градината, ако аз не съм с теб.

— Зли животни ли са?

— Не и към тези, които обичат. Джона очаква кученца.

Тя не беше видяла все още кучетата, но щом Оливър казваше, че са тук, значи бе така.

Като че ли прочел мислите й, той каза:

— Не искам да плашат новите кобили, така че ги затворих в къщата. Те разполагат със собствена стая.

— Като стаята за къпане — измърмори тя. — Ти със сигурност си един много оригинален мислител.

— Ексцентричен, казват някои.

Тя не каза нищо.

— Знам какво се говори за мен в града — каза той спокойно.

— И това не те ли безпокои?

— Не, след като знам истината.

— Никога ли не си самотен?

Той замълча известно време, преди да отговори.

— Бил съм сам дълго време и с помощта на чичо си се научих да изпитвам удоволствие, когато оставам насаме със себе си. Не, никога не съм бил самотен. Особено след като срещнах теб.

Тя взе ръката му, сигурна, че никой не ги гледа. Никой не можеше да ги види зад плътната зеленина.

— Доста е страшно тук — каза тя, като докосна леко с ръка лъскавите листа на тиса. — Можем ли да се изгубим?

— Играл съм между тези плетове като дете. Няма ъгълче от лабиринта, което да не познавам — каза той и я поведе по-нататък. — Няма да позволя да ти се случи нищо, Вивиан.

Докато вървяха, тя стисна здраво ръката му, доволна, че усеща неговото успокояващо присъствие до себе си, но и леко разстроена от мисълта, че той отказа така категорично помощта й.

След като вървяха по криволичещи, виещи се пътеки, те стигнаха до средата на лабиринта. Тя беше очарована от пагодата, която се издигаше в сърцето на лабиринта.

— Красива е!

— Дядо ми е прекарал доста време в Ориента. Той е донесъл плана на постройката с намерението някой ден да я построи в парка си.

— Отначало си помислих, че тук изобщо не й е мястото, но не е така. Като че ли е била тук от дълги, дълги години.

— Точно това е ефектът, към който се е стремял.

Те влязоха в заслона на малката пагода, която беше заобиколена от тучна зелена трева и от високите стени на живия плет. От малката постройка беше трудно да се видят различните изходи, които водеха към лабиринта, и това създаваше илюзията, че тя е напълно изолирана.

— На колко години беше, когато видя това? — попита го тя, докато разглеждаха лабиринта. Пръстите им все още бяха преплетени.

— На две или три. Мислех си, че е нещо вълшебно, някаква магия. Майка ми често ме водеше в лабиринта. Носехме си храна и някоя интересна книга и прекарвахме чудесни следобеди, седнали на тревата, в сянката на пагодата. Тя ми четеше или ми разказваше разни истории. Приключения най-вече — за пирати, разбойници и тям подобни.

Вивиан затаи дъх. Искаше й се той да продължи. Оливър никога не беше говорил за семейството си. Знаеше, че майка му и баща му са починали един след друг, като и двамата са станали жертва на треската. Знаеше, че по това време той е бил само на девет години. Оливър почти никога не говореше за семейството си и Вивиан осъзна, че той знаеше много повече за нея, отколкото тя за него.

Той беше самотен човек от много години, независимо от това, което твърдеше. Самотник. Инстинктът й го подсказваше. Може би възпитанието му, което тя знаеше, че бе твърде необичайно, го бе научило да се грижи за себе си. Имаше приятели в Лондон, но тя беше сигурна, че никой от тях не му беше близък.

Те излязоха навън и застанаха в сянката на пагодата.

— Пак ще вали — каза тя, като погледна към небето. Времето се беше променило, докато се бяха разхождали из лабиринта. Небето беше притъмняло и се бе покрило с облаци. Вивиан усещаше вятърът да духа откъм гърба й и хвана с ръка шапката си.

Оливър се взираше в небето, а лицето му беше одухотворено.

— Трябва да се опитаме да я изпреварим — каза той и тя стисна здраво ръката му.

— Искам да гледам гнева на природата — отговори Вивиан и погледна към небето.

Закапаха първите дъждовни капки. Оливър я дръпна под покрива и я взе в обятията си.

— Ти си едно диво, необуздано създание — промърмори той.

— И ти точно това харесваш — усмихна се тя.

Той впи устните си в нейните. Вивиан плъзна ръце под сакото му. Не си беше направил труда да си облече жилетка и ленената му риза беше топла от излъчването на тялото му.

— Много си привлекателна в този екип — пошепна й той. Сложи ръката си върху задника й и я притегли по-близо към себе си. — Идеално се очертават бедрата ти.

Вивиан усещаше нарастващата възбуда във всеки мускул на неговото тяло, виждаше я в тъмносините му очи.

Той въздъхна, а после я притисна към себе си.

— Не можеш да си представиш колко пъти съм съжалявал, че ти отнех девствеността. Не мисля, че правя това, което е най-добре за нас двамата. Вярваш ми, нали, Вивиан?

Да, тя му вярваше, защото беше убедена, че е един почтен и честен човек.

— Вярвам ти, Оливър.

— Ако знаех какво щеше да стане, никога не бих постъпил по този начин.

— Знам.

Дъждът започна да вали сериозно, като шибаше тъмнозелените листа на плета и удряше по покрива на пагодата.

— Нека да оставим всичко това зад нас. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

— Никога не съм се чувствала толкова сигурна, колкото когато съм с теб.

Те се върнаха в пагодата и седнаха на една от пейките. Оливър запали един от фенерите, чиято мека светлина се разля в малката квадратна стая.

— Ще изчакаме тук, докато бурята отмине — каза тя.

— Мисля, че така ще бъде най-добре.

Като видя сериозното изражение на лицето на Оливър, тя реши да разведри настроението му.

— Палтото ми е съвсем мокро — каза тя и го свали. Той го взе и го сложи на пейката.

Тя почака малко, после разкопча едно от копчетата на жилетката си, после още едно.

Той веднага забеляза това.

— Вивиан, каква игра играеш?

Строгият той не пасваше на леката усмивка и на палавия блясък в очите му.

— Жилетката като че ли ме стяга.

Вивиан я съблече бързо, а после издърпа и ризата от панталоните си.

— А тази риза е направена от много груб плат и ме боде.

Преди той да може да отговори, тя я издърпа бързо през главата си.

— Панталоните ти наистина изглеждат доста неприлични — засмя се той, когато се пресегна към колана й. Тя трепна от допира на пръстите му до голата й кожа. Събу и панталоните, после чорапите и ботушите.

Тя застана пред него гола, наслаждавайки се на хладния, влажен въздух.

— Сигурен съм, че зад тези плъзгащи се стени има някакво тайно място — каза той. Беше захвърлил ризата и ботушите си и сега събуваше панталоните си.

Тя отиде до стената, плъзна я и видя две канапета, отрупани с меки възглавници в приказни цветове. Дебел персийски килим покриваше пода.

Оливър я последва и постави фенера, който носеше, върху ниската масичка. Вивиан се изтегна на хладното кадифено канапе. Оливър отиде при нея и топлината на тялото му я накара да забрави за всичко друго. Тя се наведе, духна пламъка на фенера и се излегна върху копринените възглавници. Дъждът удряше по покрива, вятърът духаше силно, но те се бяха сгушили в малката уютна стаичка сами, забравили за света.

— Този път тъмнината е по вкуса ти, нали? — пошепна той.

— Ти си ми по вкуса.

Тя обви с ръце врата му. Чувстваше се самоуверена и свободна да изрази любовта си.

Пламъкът на страстта лумна между тях. Беше като магия. Тя целуваше всяко сантиметърче от лицето му, заровила пръсти в косата му.

Той пое командването, надигна се и легна върху нея, без да отделя устните си от нейните. Тя разтвори бедрата си, готова да го посрещне, чувствайки как тялото й трепери и изгаря от допира на ръцете му. Почувства как твърдият му член изпълва тялото й.

Беше й липсвал толкова много! Беше се страхувала, че може да не го види вече. Сега, когато беше слята с него, безнадеждността и отчаянието изчезнаха и едно ново, по-силно чувство зае тяхното място.

Ръцете му обхванаха задните й части и като я повдигна нагоре, той я подготви за тяхното взаимно удоволствие. Тя се подчини и обви крака около кръста му.

Оливър мълчеше, докато се движеше вътре в нея, силно и мощно, доставяйки й такова върховно удоволствие. Отново и отново той проникваше в нея. Шумът на дъжда, който барабанеше по покрива, се смеси с тежкото им дишане. Стонове на удоволствие и екстаз изпълниха тъмната стаичка.

И двамата стигнаха бързо до оргазъм, защото той я беше пожелал също толкова силно, колкото и тя него. Оливър намери една тежка завивка и те се сгушиха под нея, притиснали телата си едно в друго.

— Май избързах…

— Не — възрази тя и въздъхна дълбоко, допряла лице до мускулестите му гърди. Тя вдъхна неговия мирис и се успокои. — Не. Аз бях също толкова нетърпелива, колкото и ти. Може ли да поспим, Оливър? — попита тя, унасяйки се вече в сън.

— Спи, скъпа. Спи колкото искаш.

 

 

Гостуването в провинцията не се развиваше според плана на Хилда.

Тя седеше до една от масите в ярко осветената стая и се опитваше да скрие огромното си раздразнение. Огромно количество пари беше изтекло през пръстите й тази вечер. Независимо дали играеше вист или лантурлу, късметът й все не работеше.

Хвърли поглед към масите, около които бяха насядали другите играчи, и прехапа устните си така силно, че усети вкуса на кръв.

Все по-трудно и по-трудно ставаше да следва богатите си приятели. Беше мислила, че това претенциозно парти щеше да й помогне, но явно се беше излъгала.

Двете стаи за игра на карти бяха осветени ярко от многото свещи, поставени на двете маси и на полилеите. Стените на стаята, в която беше Хилда, бяха облицовани с бледожълта копринена дамаска.

Храната, която се сервираше в трапезарията, беше изобилна, разнообразна и богата. Беше предназначена да смае и най-преситените и претенциозни вкусове. Колкото до разходите, явно не бяха жалени средства.

Няколко души от гостите разговаряха в гостната стая, но повечето се бяха събрали в салона за игра на карти.

Това, което Хилда искаше повече от всичко, беше да има много пари, но ако разчиташе на своя нищо и никакъв съпруг, то те щяха да завършат дните си в приют за бедни.

Един от камериерите се приближи до масата и напълни чашите им с вино. Хилда закри чашата си с ръка. Ако мозъкът й се размътеше, щеше да загуби всичко, а тя не можеше да си позволи да губи. Залогът беше твърде висок.

Бяха прекъснали играта. Солидният джентълмен с леке на жилетката си, който седеше на игралната маса до нея, беше отишъл в трапезарията. Изненада се, когато празното място до нея неочаквано се зае. Тя повдигна глава и се оказа лице в лице с Джефри Темпълтън, втория виконт Хоуретън. Джефри беше досущ като нея. И двамата се стремяха да влязат в очарователните кръгове на аристокрацията. И двамата знаеха, че могат да си помогнат един на друг за постигането на тази цел.

— Лорд Темпълтън — измърмори тя и се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма някой, който може да ги чуе.

— Хилда — каза той, като поднесе към устните си ръката й в ръкавица, — трябва да ме наричаш Джефри. В края на краищата, след броени седмици ние ще станем роднини, тъй да се каже.

По-големият брат на Джефри — Колин Темпълтън, беше бъдещият младоженец на Вивиан. Наследник на цялото богатство на фамилията Темпълтън, той беше човек, който имаше повече от достатъчно пари, за да финансира всичко, което тя или Джефри желаеха.

Колин беше напълно побъркан.

Семейството му го държеше заключен в имението им в провинцията. Докато трите сестри на Джефри се бяха омъжили за подходящи мъже и бяха създали свои семейства, а другите му двама братя бяха емигрирали в колониите, Джефри беше останал вкъщи, твърдо решен да намери начин да изиграе Колин и да обсеби наследството му.

Несъмнено това беше много по-просто, отколкото да си намери почтена работа.

Хората не знаеха какво му има на Колин. Семейството му беше предпочело да скрие лудостта му от хорските очи. Джефри беше показал привидно голяма любов към своя по-голям брат, като беше наредил работата така, че Колин да остане в имението на семейството и той да се грижи за него.

Колин можеше да бъде изпратен в обществената психиатрична клиника или в някоя частна лудница, но Джефри държеше своя брат вкъщи, като се беше погрижил детето — мъж никога да не види дневна светлина.

На Колин рядко позволяваха да излиза от стаята си. Отношението на Джефри към брат му беше жестоко и нечовешко. Лечението се състоеше от бой, бани със студена вода и редовно кръвопускане.

Сега Колин имаше нужда от наследник — дете от мъжки пол.

Щом този наследник се родеше, за Джефри нямаше да бъде трудно да убеди семейството си, че контролът върху имението трябва да премине в ръцете на момчето. А след това оставаше само да държи момчето под своя опека.

За тази цел се нуждаеше от жена, която щеше да се съгласи да легне с луд мъж. Поне веднъж. Колкото да се убедят бъбривите слуги и любопитните очи да повярват, че детето е от Колин.

— Тя девствена ли е? — пошепна Джефри, като направи знак на камериера. — Ще имам ли удоволствието да се уверя в нейната девственост?

— Наблюдавам момичето, откакто дойдох в къщата на баща й. Сигурна съм, че е девствена.

Хилда се съмняваше в това, но не посмя да каже нищо.

Джефри се усмихна мило на камериера, когато последният му доля чашата със скъпо вино. Виконтът имаше ангелско лице, на което се четеше една детинска чистота и невинност. Хората, които мислеха, че го познават, смятаха, че той се жертва за своя брат и че полага извънредни грижи за него. Само Хилда знаеше, че зад тази фасада се криеше един безмилостен, жесток и дяволски практичен човек. Тя се възхищаваше от неговия ум и изобретателност.

Светлорусата му коса беше напудрена и нагласена. Дрехите му бяха безупречни и много скъпи. Джефри получаваше щедри суми от имението на брат си, от които братята и сестрите му се бяха отказали, тъй като никой от тях не искаше да има грижата за Колин.

— Как прекарват вечерта дъщерите ти? — попита той.

Хилда беше сигурна, че въпросът бе зададен повече от учтивост, отколкото от интерес. Защото как можеше един мъж със здрав разум да се интересува от дългурестата Миранда или от дебелата Дороти? Тя беше зърнала дъщерите си в трапезарията да се смеят истерично на един джентълмен, който изтърсваше буболечки от перуката си пред дамите.

Дори Розалинд, въпреки че беше слабохарактерна и по детински наивна, щеше да бъде „цвете“ в сравнение с тези двете.

Сега единствената печеливша карта, на която трябваше да заложи в тази особена игра, беше Вивиан. Вивиан щеше да се омъжи за Колин, щеше да спи с Джефри и щеше да роди един наследник. А Хилда и Джефри щяха да се възползват от това. Тя вече кроеше планове как да се отърве от Хоумър, а нейните дъщери трябваше да се оправят сами в живота, веднага щом получеше парите, които толкова много желаеше.

— Интересуват се повече от деликатесите в трапезарията, отколкото от бъдещ съпруг — пошепна тя.

Джефри се разсмя. Тя отново беше поразена от факта, колко очарователен беше той. Човек трябваше внимателно да се вгледа в лицето му, за да забележи покварата и жестокостта. Те се долавяха съвсем ясно в изражението на очите му, когато той мислеше, че никой не го гледа.

— Имаш ли нужда от заем? — пошепна Джефри, като огледа залата за игра на карти. Хилда бързо насочи мислите си към настоящето.

— Защо питаш? — попита тя и изпита внезапен страх от него.

Той се усмихна мързеливо. Сините му очи гледаха весело.

Лъжец. Тя му нямаше доверие. Веднъж щом получеше това, което искаше от него, щеше да го махне от живота си, така както щеше да се отърве и от другите.

Инстинктът й подсказваше да не приема този заем.

— Тогава няма да страдам повече — отговори тя, като се насили да предаде весела нотка на гласа си. — Ела, Джефри, бъди джентълмен и ме придружи до трапезарията. Искам да видя какво толкова е сервирано, че така омайва моите дъщери.

Джефри се разсмя. После двамата станаха и той пое ръката й.

— Момичето съгласно ли е да се омъжи? — попита Джефри и Хилда си помисли колко ловко умее да променя темата на разговора.

— Ще се съгласи.

Те се засмяха.

 

 

Вивиан разглеждаше двете покани, които лежаха върху масивното бюро в библиотеката в дома на Оливър.

Това, което тя обмисляше, щеше да бъде явно незачитане на обещанията, които беше дала на Оливър. Не беше в характера й да упорства и да не зачита дадената дума, но както интуицията, така и чувствата й я съветваха да действа.

Тя взе една от поканите и я заразглежда. Запомни адреса и часа. От това, което беше чувала, знаеше, че всеки можеше лесно да се промъкне на маскарад, стига да има костюм. А този маскарад обещаваше да бъде толкова голям, че тя лесно можеше да се загуби между навалицата.

Но не биваше да мами Оливър по този начин. Ако вземеше поканата, той щеше да разбере, че тя ще бъде там, и щеше да я търси.

Можеха да потърсят заедно убиеца на Розалинд.

Двете покани лежаха под сребърната кутия за емфие. Който ги беше дал на Оливър, предполагаше, че той ще посети събитието с представител на нежния пол. Тя не се тревожеше, че той ще покани някоя друга, защото знаеше, че той щеше да бъде сам, докато търсеше този мъж.

Оливър щеше да се ядоса, но тя беше сигурна, че това, което възнамеряваше да направи, е правилно.

Реши да напусне къщата след час. Оливър беше отишъл да види конете и я остави да се дегизира отново като момче-коняр, в случай че някой ги проследи.

Вивиан затвори очи, опитвайки се за последен път да се пребори с желанието, което бушуваше в нея. Пръстите й докоснаха поканите и тя взе едната.

Чу се шум от стъпки в коридора. След секунда, когато Оливър влезеше в стаята, тя нямаше да има вече никакъв избор.

Остави едната покана под кутията за емфие и мушна другата в джоба на жилетката си.