Линда Джоунс
Синьото острие (5)

4

Пенелопа отдавна не помнеше такъв чудесен следобед.

Максимилиан бе пристигнал, облечен в кралскосиня коприна и сребърна жилетка, бе й поднесъл цветя и я бе отрупал с комплименти, а ослепителната усмивка — предназначена само и единствено за нея — не слизаше от лицето му. Беше я наблюдавал, докато рисуваше един натюрморт, който след това обяви за шедьовър. Пенелопа се изчерви в отговор и го поведе към салона, където изпиха по чаша горещ шоколад, за да се сгреят в студения пролетен следобед. Последва игра на табла. Улисани в разговори и смях, двамата дотолкова бяха обсебени от близостта си, че не забелязаха кога бе станало вечер.

Дори сега, докато вечеряше с чичо си, Виктор Чадуик и нацупената Мери, Пенелопа бе необикновено щастлива.

Максимилиан седеше до нея и когато чичо й заговори за политика, двамата тихо, почти заговорнически, подеха беседа за музика, изкуство и цветя.

Имаше нещо хипнотично в този мъж. Той не бе споменал нито дума за снощното си признание, но й бе посветил цялото си внимание и на моменти Пенелопа имаше чувството, че могат да общуват и без думи. Той се взираше в очите й и отгатваше всяка нейна мисъл. Това не й се струваше никак странно, напротив, действаше й успокоително.

— Господин Бродерик — гласът на чичо й, изгърмял от отсрещния край на масата, внезапно ги върна на земята. — Имате ли да добавите нещо към нашия разговор?

Лицето на Максимилиан внезапно се промени. Веселите му очи помръкнаха и придобиха унилия вид, който имаха, когато го бе видяла за пръв път.

— За Бога, господин Сетън, вие обсъждате политически въпроси, а ние с Пенелопа се споразумяхме да не разговаряме на тази толкова скучна тема.

Максимилиан изпрати ленива усмивка към другия край на масата.

— Но възможно ли е да не се интересувате от нещо толкова важно като опасността от революция? — нетърпеливо се намеси Виктор. — Нямате ли поне малко лоялност към краля?

Максимилиан бръкна в украсения с дантела джоб на жилетката си, извади напарфюмирана носна кърпичка и се прозина, като изискано закри устата си с нея.

— Извинете ме — каза той, оправяйки дрехата си. — Виждате ли, само при споменаването на думата политика, започвам да се прозявам.

Пенелопа се засмя на този хаплив коментар, а Максимилиан я погледна безизразно с леко повдигнати вежди и упорито вирната брадичка:

— На мен ли се смеете, скъпа? — Ъгълчетата на устните му трепнаха толкова недоловимо, че Пенелопа навярно бе единствената, която забеляза това — една усмивка, предназначена единствено за нея.

— Вие сте толкова забавен, Максимилиан. Как бих могла да не се засмея?

Той посегна към дланта й и я поднесе към устните си.

— Подигравайте ми се колкото желаете — изрече с тих глас и без изкуствената нотка, която бе доловила в гласа му преди миг. — Мога да ви простя всичко.

Когато горещите му устни се плъзнаха по пръстите й, Пенелопа разбра какво бе взела за любов — някаква странна смесица от чувство на близост и копнеж, усещането, че познаваше този мъж много, много отдавна. Усещане, което тя не бе изпитвала към никого другиго на този свят. Всичко това се смесваше с непреодолимото желание да узнае повече за него. Бе вълнуващо и едновременно успокоително.

„Подобна опияняваща смесица от емоции лесно може да бъде сбъркана с любовта“ — помисли си Пенелопа.

Когато вечерята свърши и всички станаха от масата, чичо Уилям посвети цялото си внимание на своята племенница. С разтуптяно сърце Пенелопа осъзна, че малката й хитрост не бе успяла и само бе отложила неизбежното.

— Пенелопа, Виктор би искал да поговори с теб насаме, ако е възможно да се откъснеш за малко от своя гостенин. — Обикновено доста нетактичен, чичо й и този път не изневери на себе си. — Господин Бродерик, за мен бе удоволствие — каза той, без дори да направи усилие думите му да прозвучат искрено. — Сега, ако ни извините, имаме да обсъждаме някои семейни въпроси.

Срещнала изпитателния поглед на Максимилиан, Пенелопа се почувства необикновено неловко, а усмивката изчезна от лицето й. Денят бе минал чудесно, но чичо Уилям и Виктор щяха да развалят всичко. Как би могла да благодари на този мъж, когото познаваше толкова отскоро, за подарения приказен ден, за това, че бе докоснал сърцето й и за изпълнения с разбиране поглед, който не се откъсваше от лицето й.

— Глупости — рече Максимилиан, дарявайки я с кратка усмивка, преди да се изправи лице в лице с Виктор. — Денят бе прекалено уморителен за Пенелопа и на нея със сигурност не й е до сериозни разговори. Може би утре сутринта — предложи той, махвайки с ръка.

— Сутринта имам ангажимент, който няма да ми позволи да посетя госпожица Сетън — рязко отвърна Виктор.

— Аз наистина съм ужасно уморена — потвърди Пенелопа.

— Тогава може би утре следобед — предложи Виктор.

— Съжалявам, но е невъзможно — каза Максимилиан след още едно грациозно махване с ръка. — За утрешния следобед двамата с Пенелопа планираме пикник. — Той отново й се усмихна, но този път усмивката му бе престорена и крива. — Нали така, скъпа?

По някакъв начин бе разбрал какво се разиграваше между нея и Виктор и правеше всичко възможно, за да я спаси. В този момент тя го обичаше.

— Вече обещах на Максимилиан да прекараме заедно следобеда — излъга Пенелопа.

— Е, изглежда, семейните дела ще трябва да почакат някой друг ден — каза Максимилиан, хващайки за ръката младата жена, за да я изведе от трапезарията. Спряха едва пред стълбището, водещо към втория етаж.

— Добре ли сте? — искрено загрижен попита той.

— Да, благодаря ви — прошепна тя. — Как се досетихте?

Той постави пръста си под брадичката й и го задържа там — настойчив, но нежен.

— Вие ми казвате всичко с очите си. Когато видя в тях страх, се опитвам да направя всичко, което е по силите ми, за да го залича оттам.

За момент тя си помисли, че Максимилиан ще я целуне. Ясно бе, че той го желаеше, а противно на здравия разум, същото желаеше и Пенелопа. Може би от благодарност или от чувство на любопитство, въпреки че никога преди това не се бе запитвала какво ли е усещането от една целувка. Преди да проумее защо искаше да бъде целуната от този почти непознат мъж, тя чу стъпките на чичо си и на Виктор, които, изглежда, не бяха останали незабелязани и от Максимилиан.

— Бързо! — прошушна той. — Приберете се в стаята си, преди да са се осъзнали и да са ви накарали да обсъждате с тях проклетите семейни въпроси — с усмивка нареди Максимилиан.

Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите.

— По пладне — каза й той, докато Пенелопа бягаше към убежището си на втория етаж, където се намираше спалнята й. — Ще бъда тук утре точно по пладне.

 

 

Въпреки че бе легнал много късно през нощта, Макс се събуди по изгрев слънце, измъчван от угризения за това, че не бе взел участие в рискованото начинание в Сайпръс Кросроудс. Бе пропуснал да види и изумлението на войниците, заварили едно мирно и почти безлюдно градче. От друга страна, настъпващият ден, който щеше да прекара с Пенелопа, го изпълваше с нетърпение и трепетно очакване.

Флетчър бе прав. Независимо от желанията му все по-обвързващата връзка с Пенелопа щеше да навреди на делото. Или обратното. Въпреки че винаги се бе отличавал с необикновена решителност и непоколебимост, сега Максимилиан се чувстваше непривично раздвоен.

Как да постъпи? На този въпрос не винаги можеше да се намери еднозначен отговор. Дългът му повеляваше да се бори срещу неправдите, но и имаше право да желае Пенелопа. Сърцето му искаше и двете.

Слава Богу, не му се наложи да чака дълго подробности от Сайпръс Кросроудс. Джон, Далтон и Бек се бяха забавили, за да заличат следите, но Флетчър си бе тръгнал още в ранните часове на утрото.

Жените, които Бек бе наел, за да се грижат за голямата къща, с удоволствие откликнаха на молбата на Макс да приготвят великолепен обяд за пикника с Пенелопа. Същите дами бяха шокирани от решението му да изпие кафето си в обора заедно с коняря вместо в изискано мебелирания кабинет.

Всеки от другарите му имаше на разположение някоя от луксозните стаи в къщата, но не и Флетчър. Той никога не се увличаше от модните приумици на хората. Предпочиташе непреходните неща и спокойната компания на любимите си коне пред някоя разточително обзаведена стая. Докато останалите спяха сред разкош, простодушният Флетчър лежеше върху обикновена койка в една мъничка пристройка зад конюшнята.

Макс знаеше къде може да открие приятеля си.

— Кафе? — попита той.

Флетчър, който дори не се обърна, не изглеждаше изненадан от появата на Макс.

— След минутка.

Макс го изчака да довърши работата си, като го наблюдаваше усмихнато. Флетчър притежаваше истинско съкровище, макар и незабележимо за останалите. Имаше всичко, което желаеше на този свят — покрив над главата си, няколко чудесни коня и бутилка уиски, скрита наблизо.

— Как мина? — попита Макс, подавайки на Флетчър горещата порцеланова чаша.

— Безупречно — безизразно отвърна Флетчър, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Хората бяха много дружелюбни с нас. Мазето в кръчмата и тайната стаичка в една ферма на края на градчето бяха превърнати в складове за оръжие. Мога да си представя изненадата на Чадуик и войниците, когато тази сутрин са нахлули в Сайпръс Кросроудс. Как мина романтичният ти следобед? — Флетчър го стрелна с поглед. — Така и не се отказа от налудничавата склонност да си играеш с огъня.

На Макс му се прииска да попита ирландеца дали някога се е влюбвал, но предварително знаеше отговора на въпроса си — грубиянски смях, последван от уверението, че някаква си любов не би могла да разбие коравото сърце на Флетчър Хъксли.

— Вечерях в компанията на Виктор Чадуик — хладно рече Макс — и макар да не взех участие в разговора, успях да подочуя, че се очаква в края на месеца да пристигне кораб с още войници и оръжие.

— Тази информация може да ни бъде от полза — мрачно предположи Флетчър.

— Когато Далтон се върне от Сайпръс Кросроудс, искам да се свърже със своя приятел в Уилямсбърг.

— Онзи, с когото отплава момчето, което трябваше да увисне на въжето.

— Същият.

Флетчър се ухили и сръбна една глътка от изстиващото кафе.

— Ако корабът, превозващ войниците, бъде пресрещнат по море от нашите доброволци и ако същият този кораб и неговите пасажери бъдат обезоръжени и изпратени обратно за Англия, те не биха могли да бъдат от голяма полза за Чадуик, прав ли съм?

— Да, така е — лаконично отвърна Макс, чиито мисли неизменно се въртяха около жената, благодарение на която бе успял да се вмъкне сред лоялистите.

 

 

Чарлстаун бе истински рай от палмови листа и ромолящи поточета, заобиколени от най-пъстрите цветя на света. Градът се славеше с красивите си къщи и оживено пристанище, в което можеха да акостират и най-големите търговски или военни кораби.

За Пенелопа градът никога не бе изглеждал толкова хубав, както през днешния ден. Максимилиан се бе появил на вратата им точно по пладне, съпровождан от кочияша си и прислужник, носещ една извънредно голяма кошница, в която по всяка вероятност имаше храна за цяла дузина гладни мъже.

Бяха пътували в северна посока с равен ход, докато познатият бряг, корабите и красивите къщи не се изгубиха от погледите им. Каретата спря край едно безлюдно, заобиколено от дървета поле, и прислужникът просна на тревата постелка в яркозелени и сини тонове.

Двамата с Максимилиан седнаха един до друг, сгрени от плахото февруарско слънце. Максимилиан изглеждаше щастлив, наблюдавайки я как рисува девствения пейзаж. Кочияшът и прислужникът, определено най-странната двойка, която Пенелопа бе виждала, чакаха на почтително разстояние. Водеха тих разговор и имаха специално приготвен за тях обяд. И двамата обаче нерядко с открито любопитство се взираха в младата двойка.

Интересът им не смущаваше Пенелопа. Тя бе решена да не позволи на нищо да развали чудесния следобед. Беше й ясно, че не я очакват още много такива дни, дни на веселие и безгрижие, в които можеше с часове да седи и да се радва на природата и свободата си. Щастливи часове в компанията на красивия мъж, който някак бе успял да намери път към сърцето й.

— Случило ли се е нещо? — искрено угрижен я попита Максимилиан.

— Не, нищо — Пенелопа остави настрана листа и пастелите, съсредоточавайки цялото си внимание върху своя партньор. — Какво ви накара така внезапно да решите, че нещо не е наред?

Усмивката, която постоянно озаряваше лицето му, изчезна.

— Светлината в очите ви помръкна, брадичката ви увисна унило и нещо като леко нацупване наруши съвършените очертания на устата ви. Ръката ви замря, дишането се ускори и аз вече знаех, че нещо е откраднало щастието, което само до преди миг ви бе озарявало отвътре.

Дали някога друг човек я бе наблюдавал така внимателно и така точно бе отгатвал всяко нейно настроение? За миг Пенелопа остана неподвижна, след което се обърна с лице към Максимилиан. Бе скръстила нозе под себе си, а ръцете й лежаха на меката покривка, която бяха постлали върху твърдата земя. Сега младата жена съвсем леко се наведе напред. Чувстваше, че може да се довери на този мъж. Усещаше това с романтичното си сърце, с душата си, която сама още не разбираше напълно.

— Боя се, че причината за това са семейните дела, за които спомена чичо Уилям.

— И аз си го помислих.

— Знаете ли, миналата година Виктор Чадуик ме помоли да се омъжа за него.

В очите на Максимилиан проблесна странна искра, която угасна толкова бързо, че Пенелопа се запита дали не й се е сторило. Това бяха странни очи, чийто цвят тя не можеше да установи. Не бяха сиви, нито пък сини, не бяха и зелени. Променяха се с настроението и цвета на дрехите, които носеше.

— Надявам се, че сте му отказали. Не мога да си представя жена като вас, омъжена за глупава жаба като Чадуик.

— Отказах му — отвърна Пенелопа, — но той едва ли приема друг отговор освен онзи, който желае да чуе. Когато му казах, че не съм готова за женитба, а той, изглежда, помисли, че ако поизчака, ще получи различен отговор. Иска ми се да бях дръзнала да кажа на Виктор, че никога няма да пожелая да се омъжа за него. А чичо Уилям, разбира се, изгаря от нетърпение да ме види под венчилото с мъж по негов вкус. Чичо се възхищава от Виктор, от политическите му убеждения, от властта и парите, които притежава. Когато Виктор отново поиска да се оженим, мисля, че този път чичо Уилям няма да ми позволи да му откажа.

Очите на Максимилиан отново пламтяха, но сега огънят в тях продължи да тлее доста дълго.

— Няма да допусна това.

— Не мисля, че аз или който и да било друг е в състояние да предотврати тази женитба. Ако се противопоставя на чичо Уилям и отново откажа на Виктор, той най-вероятно ще се отрече от мен, а също и от Тайлър.

— Брат ви, за когото говорите с такава любов.

— Да. За Тайлър би било пагубно, ако…

Пенелопа замълча, когато пръстите на Максимилиан повдигнаха брадичката й. Бяха горещи, а милувката му така нежна, че тя едва не се разплака.

— Омъжете се за мен.

— Какво? — Не можа да познае собствения си глас. Навярно не бе чула добре.

— Омъжете се за мен — усмивката отново озаряваше лицето му.

— Та аз почти не ви познавам. — Това бе самата истина и все пак кого познаваше по-добре от този мъж, появил се в живота й само преди два дена? На този свят за нея не съществуваше никой друг, с когото можеше да сподели мечтите и страховете си, да поплаче и веднага след това да се смее. Никой. Любовта я бе връхлетяла толкова изненадваща и бурна, че Пенелопа не бе имала време да си поеме дъх.

— Знаете, че ви обожавам. Сърцето ми ви принадлежи от мига, в който ви видях за пръв път. Знаете също, че ни свързва нещо изключително рядко и прекрасно. Това не е ли достатъчно?

— Не зная…

— Омъжете се за мен, Пенелопа Сетън — опияняващата страст в гласа му я накара да потръпне. — Предизвикайте съдбата, опълчете се срещу чичо си и Виктор Чадуик, обърнете гръб на спокойния живот.

Ръката му все още бе върху брадичката й. Максимилиан чакаше отговор.

— Ще бъда откровена — каза Пенелопа, поставяйки дланта си върху неговата. — Не зная дали това, което изпитвам към вас, е любов. Иска ми се да съм също толкова сигурна, колкото изглеждате вие, но съм свикнала да бъда предпазлива.

— Ще ви накарам да ме обикнете — прошепна той.

— А ако кажа „да“ — изрече тя бързо, — ще вляза в дома ви без никаква зестра. Чичо Уилям няма да ми даде зестра, ако се омъжа против волята му. Най-вероятно ще ме изхвърли единствено с дрехите на гърба ми.

— Не ме интересува.

— Възможно е да избухне скандал.

— Обичам скандалите. — Изглеждаше уверен и дори самонадеян, но когато ненадейно свали маската на самодоволство, Пенелопа видя изписани на лицето му болка и копнеж. — За да сме напълно откровени един с друг, преди да сме уточнили напълно плана си, бих искал да ви кажа нещо, което трябва да знаете.

Пенелопа се подготви за най-лошото. Навярно имаше жена и дузина дечица в Англия. Умираше от ужасна болест. Не я обичаше истински…

— Аз съм най-младият син на английски граф — много богат и влиятелен мъж, притежаващ огромно имение северно от Лондон. Майка ми бе кухненска прислужница в същото това имение. — Пропитият с болка глас на Максимилиан звучеше рязко и дрезгаво и караше Пенелопа да потръпва при всяка дума. Тя не смееше да го прекъсне. Искаше да узнае колкото е възможно повече за този мъж, а и разбираше потребността му да разкаже историята на своя живот, за да е сигурен, че между тях няма тайни. — Разбира се, той никога не се ожени за нея, независимо че майката на шестия и седмия му син отдавна бе покойница. Когато съм се родил преди двадесет и осем години, майка ми била на седемнадесет, а той — на петдесет и три.

Ръката на младия мъж падна безжизнено, но Пенелопа изпитваше непреодолима потребност да го докосва, и внимателно вплете пръсти в неговите.

— Независимо от това, че никога не ме призна за свой законен син, той ме познаваше и търпеше. След смъртта на майка ми — тогава бях шестнайсетгодишен — ме взе при себе си. Имах своя стая в крилото на прислугата и от мен се искаше само да бъда възможно най-незабележим. — Максимилиан се взря в нея толкова напрегнато, че Пенелопа съвсем ясно усети болката му. — Държеше единствено да знае, че съм нахранен и облечен, а когато пораснах, ми даде такова изискано образование, на каквото не можеше да се надява никое копеле. В замяна трябваше да стоя далеч от погледа му.

Без да забележи, той болезнено бе стиснал пръстите й.

— Всичко вървеше добре, докато не отидох в Лондон. Работата е там, че от осемте му деца — все синове — аз имам най-голяма прилика с баща си. Присъствието ми в Лондон го подразни и което бе още по-лошо, разгневи най-големия ми природен брат, законния наследник на титлата. Открих, че ми харесва да бъда мъчител на аристократичните си роднини. — Върху лицето му се появи горчива усмивка — неуспешен опит да омаловажи значението на разказа си. — Пиех прекалено много. Играех си с любовта на жените, по които баща ми се бе увличал, и с техните дъщери, накрая проиграх на комар всичките пари, които имах, до последното пени.

— Не си длъжен да ми разказваш всичко това.

Въпреки огромната разлика помежду им, сега тя откриваше немалка прилика в начина, по който бе протекло детството им. Родени от двете страни на океана, дълги години бяха живели без майчина обич, опитвайки се — както сам той се бе изразил — да бъдат незабележими. Разликата бе единствено в това, че Максимилиан бе намерил сили да се опълчи.

— Напротив. — Той поднесе пръстите й към устните си. — В крайна сметка баща ми ме изпрати в Източната Индийска компания с надеждата или да направя състояние, или да изчезна и никога повече да не чуе за мен. Бе пределно ясно, че лично той предпочиташе последната възможност.

— Но ти се оказа по-силен, отколкото е очаквал, нали?

Максимилиан й се усмихна и този път усмивката му бе искрена.

— Това е самата истина. Натрупах състояние, но накрая нямах желание да се завръщам в Англия и отново да играя ролята на черната овца. Това не бе дом, а истински ад. Исках нещо свежо и ново.

— Нещо като Чарлстаун?

— И теб, ако си съгласна да имаш копеле за съпруг.

Сега Пенелопа на свой ред целуна пръстите му, както бе направил той преди малко. Докосването на устните му й бе подействало толкова успокоително, че сега искаше да направи същото за него. Изгаряше от нетърпение да узнае повече за човека, който се криеше зад изисканите маниери и копринени дрехи, и бе сигурна, че си заслужава труда.

— Както си седя тук сега, размишлявайки върху бъдещето, откривам, че то няма никакво значение.

— Нито дума повече за това. От години не съм говорил за баща си и няма да съжалявам, ако името му не бъде изречено никога повече. Бродерик е фамилията на майка ми — името, което той винаги е настоявал да използвам и което сега предлагам на теб, Пенелопа.

Ако преди бе имала известни съмнения, сега те се бяха стопили, прогонени от образа на мъжа, който заслужаваше да му бъде вярна цял живот.

— Попитай ме отново — прошепна младата жена, силно стискайки ръката му.

— Пенелопа Сетън — с висок и ясен глас рече Макс, — ще станеш ли моя жена?

— Да. — Тя бе напълно сигурна, че постъпва правилно.

— Ще се оженим утре — с усмивка рече той. Пенелопа се засмя. Смехът й бе искрен и безгрижен.

— Утре! Невъзможно. Приготовленията ще ни отнемат поне месец. Всичките тези покани, тоалети… И, разбира се, Тайлър трябва да присъства на сватбата, а той още е в плантацията на чичо Уилям.

— Невъзможно — сериозно отвърна Макс. — Не мога да чакам цял месец.

— Три седмици?

— Една — отсече той.

— Две — със същата широка усмивка предложи Пенелопа. — Поканите пътуват две седмици.

Максимилиан, изглежда, обмисляше компромиса, който трябваше да направи.

— Две седмици. — Той се прозина след кратък размисъл. — Сега ми изглежда ужасно много време, но при положение че съм те чакал цял живот, бих могъл да почакам още две седмици, нали, любов моя? — Той застана на колене, така че сега бе с една глава по-висок от нея. — Една целувка, за да скрепим споразумението?

— Да — преди още да успее да изрече тази дума, устните му се притиснаха към нейните, а ръцете му закрилнически я обгърнаха. Непознато топло, чувство се разля по цялото тяло на Пенелопа. Целувката му не бе груба или настойчива, а гореща и невероятно опияняваща. Целувка, която сякаш щеше да продължи вечно. Пенелопа и Максимилиан не бързаха да сложат край на това вълшебство.

Какво главозамайващо усещане! Чувстваше се сигурна в силните му ръце, бе обичана и само преди миг се бе съгласила да стане съпруга на мъжа, когото вече обичаше.