Линда Джоунс
Синьото острие (27)

27

Макс видя, че Чадуик бе стиснал китката на Пенелопа и едва се сдържа да не се нахвърли върху него. Единствено мисълта за критичността на ситуацията, в която се намираха, и за надвисналата над Пенелопа опасност го накара да запази самообладание.

— Вече можете да пуснете съпругата ми, господин Чадуик — сдържано каза той. — Ще отведа Пенелопа вкъщи и ще я защитя от онова приятелче Синьото острие.

— Тя няма да ходи никъде.

Макс хвърли поглед към недокоснатата халба с бира.

— Ако не греша, не съм ви упълномощавал да защитавате съпругата ми.

— Мога да се упълномощя и сам.

Макс знаеше, че четиримата войници отвън само чакаха сигнал от Чадуик, за да се намесят. Далтон и хората от Сайпръс Кросроудс, посветени в плана на Синьото острие, също бяха в готовност. Макс обаче реши да се опита да овладее ситуацията без тяхната намеса. Ако се стигнеше до сблъсък, неизбежно щяха да пострадат невинни хора — кръчмарят, жителите на градчето, съгласили се да вземат участие в това начинание, Пенелопа.

Защо Чадуик не отпиеше от проклетата бира? Джон бе стрил вътре специална смес от своите треви. Всичко щеше да приключи бързо и тихо. Пръстите на Макс погалиха горещата длан на Пенелопа, при което сърцето й едва не се пръсна. Да, скоро щяха да се отърват от Виктор Чадуик.

Само да отпие от бирата!

— Какво ще кажете да обсъдим това на по едно питие? — с усмивка предложи Макс. — Гърлото ми е пресъхнало.

Думите едва бяха излезли от устата му, а собственикът на таверната вече стоеше до него с халба бира. Макс отпи дълга глътка, преди да остави халбата на масата. Чадуик не докосна своята.

Това надлъгване можеше да продължи още дълго. Макс нямаше представа колко.

Още минута, може би две, и той щеше да измъкне Пенелопа от лапите на Чадуик и да се захване с него. По дяволите планът! Ръката на този мъж върху китката й го влудяваше.

Пенелопа, изглежда, не бе пострадала, но докато не я притиснеше в обятията си, не можеше да бъде напълно сигурен в това.

Вратата зад него рязко се отвори, а след това се затвори с трясък. Макс се надяваше това да не е някоя невинна случайност, която да взриви напрежението, но по всичко изглеждаше, че беше точно така. Дали пък не беше пристигнал истинският собственик на кръчмата, което щеше да означава, че Далтон и хората му са закъснели? По дяволите, нямаше какво повече да чака.

— Мери! — Чадуик бе толкова изненадан, че поотпусна ръката на Пенелопа, която веднага се отскубна от него и се хвърли към Макс.

Скрила бледото си лице под качулката на наметалото, Мери бавно влезе в помещението и се насочи към масата на Чадуик. Някак бе успяла да се изплъзне от Далтон, и сега щеше да каже всичко на Чадуик. Кръвопролитието изглеждаше неизбежно.

Пенелопа прошепна името й, но тя дори не я погледна. Очите й бяха вперени в Чадуик.

— Пусни ги да си вървят, Виктор — тихо каза тя. — Станала е ужасна грешка.

— Няма никаква грешка — остро рече Чадуик. — Пенелопа призна, че е имала връзка със Синьото острие.

— Че е била измамена от Синьото острие — сърдито се намеси Макс, избутвайки Пенелопа зад гърба си.

И сам не разбра какво точно го издаде. Може би нещо съвсем просто, като гримасата на лицето му или несвойственият за Максимилиан Бродерик гняв.

— Ти! — извика Чадуик и скочи на крака, при което бутна масата и едва не събори халбата на Макс. — Това си бил ти!

Той извади сабята си от висящата на кръста му ножница и насочи смъртоносното острие право към сърцето на Макс.

Разнесе се трясък от съборените столове и дрънчене на стомана, тъй като маскираните „клиенти“ на кръчмата също бяха извадили скритите си оръжия.

Мери се хвърли към Чадуик, а пелерината й се развя зад нея. „Как бързо премина отново на негова страна“ — горчиво помисли Макс. Тя сграбчи силната ръка на Виктор и вкопчи пръсти в дръжката на сабята. Нима се опитваше да помогне?

— Недей — каза тя, без да откъсва поглед от очите на Чадуик. — Ако някога съм означавала нещо за теб, пусни оръжието.

— Мери? — Пенелопа направи крачка към братовчедка си, но тя сякаш не я забелязваше.

— Можем да отплуваме заедно за Англия — продължи Мери. — И двамата не бихме могли да останем тук. Всеки вече ще знае, че си дошъл, за да убиеш Синьото острие и независимо дали ще успееш, или не, той ще се превърне в герой. Вече не можеш да отречеш намеренията си. Ако беше дошъл, за да го задържиш, щеше да доведеш със себе си повече от четирима войници.

Сега двамата мъже бяха разделени единствено от опряното в гърдите на Макс острие. Едно движение и Синьото острие щеше да бъде мъртъв.

— Можем да бъдем щастливи там — продължаваше Мери.

— Стражи! — извика с все сила Чадуик, приковал поглед във вратата. След дълга пауза, извика отново, този път още по-силно. — Търман!

Виктор не изпускаше сабята, но очите обхождаха въоръжените мъже около него — моряка, стареца с жената, „Ребека“. Той трескаво преценяваше шансовете си, които очевидно не бяха твърде големи.

— Няма да се измъкнеш — спокойно каза Макс. — Ако искаш, можеш да ме убиеш, но ще бъдеш мъртъв още преди да си извадил острието от тялото ми.

— Къде са войниците ми?

— Завързани — кратко отвърна Бек.

Чадуик хвърли изумен поглед към сервитьорката с изненадващо дебел глас.

— Изглежда, сме в задънена улица — припряно каза Мери, — така че предлагам да сключим примирие. Не е необходимо да се пролива кръв. Пуснете ни да си отидем. — Тя обърна отчаян поглед към Макс, а след това към братовчедка си. — Ще отплуваме за Англия, далеч от тук.

Пенелопа умолително стисна ръката на Макс.

— Съгласи се — прошепна тя. — Моля те.

Едно леко кимване с глава, и всичко щеше да свърши. Но беше ли достатъчно това? Щеше ли някога да намери покой при мисълта, че човекът, отвлякъл съпругата му бе на свобода? Англия бе много далеч. Може би достатъчно далеч.

— Съгласен.

Мери се усмихна и протегна ръка към халбата на Чадуик.

— Нека го полеем, какво ще кажете?

— Мери… — извика Макс, но бе твърде късно. Тя надигна халбата и отпи дълга глътка. След това я подаде на Чадуик.

— Хайде, трябва да скрепим споразумението. — В този миг очите й срещнаха тези на Макс, а в погледа й имаше някакъв странен блясък. — Наздраве на всички.

Халбите бяха надигнати, включително и тази в ръката на Чадуик, който най-сетне бе свалил сабята.

Мери с притаен дъх гледаше как Чадуик отпива от бирата си, а сетне с въздишка се строполи върху най-близкия стол.

— Добре — прошепна тя, а на лицето й отново се появи усмивка. Изглежда, билките вече бяха започнали да действат. Очите й помръкнаха и тя залитна назад. — Сега, Виктор — каза с дрезгав глас, — ще онемееш от изненада.

— Аз… — поде той, а сетне стисна главата си с ръце. — О, небеса, какво става с мен?

— Отрова — обясни тя, хващайки много внимателно ръката му. — В бирата имаше отрова.

— Отрова?

— Съжалявам, но това наистина е най-доброто решение. Не бих ти позволила да убиеш Максимилиан или да нараниш Пенелопа. Освен това те познавам, Виктор. Ти нямаше да удържиш на думата си. — Гласът й трепереше от усилието да забави още няколко мига въздействието на билките. — Не можех да ти позволя да продължиш да нараняваш хора, а и знаех, че няма да се задоволиш с живота с мен в Англия. Далтон не ме обича вече, а Пенелопа никога няма да ми прости за всичко онова, което й причиних. Аз също трябва да умра.

Пенелопа трескаво се впусна към Мери.

— Какво направи? — попита нежно тя.

— Опитах се да оправя тази каша по възможно най-добрия начин.

Чадуик, който бе изпил доста по-голямо количество от отровното питие, отпусна безжизнено глава. Последното му съзнателно движение бе да издърпа дланта си от тази на Мери.

По лицето на Пенелопа се стичаха едри сълзи, а Макс се опитваше да я успокои. Той постави ръка на рамото й.

— Това е упойваща смес, не отрова — тихо обясни той. — Тя ще се оправи.

Пенелопа въздъхна с облекчение.

— Прости ми — промълви Мери, която вече изпадаше в унес. — Така и не успях да ти призная за Хет, а трябваше. Трябваше да ти повярвам за всичко, Пенелопа. Ти никога не престана да ме обичаш.

— Всичко ще бъде наред — каза Пенелопа, отмятайки една червена къдрица от лицето на Мери.

— Кажи на Далтон, че съжалявам… — прошепна Мери, а главата й увисваше все по-ниско. — Кажи му, че го обичам от момента, в който той… ми помогна.

Мери затвори очи в мига, когато Далтон и доброволците от Сайпръс Кросроудс се втурнаха в кръчмата. Далтон трескаво заоглежда помещението, докато погледът му не спря на Мери, която вече бе отпуснала глава на масата. На лицето й бе изписан покой.

— О, не! — вдигнатият нож се изплъзна от пръстите му и издрънча на пода и той се спусна към Мери. Очите на Пенелопа бяха пълни със сълзи. — Опитах се да я спра… наистина, Макс. Пуснах я, защото нямаше да преживея, ако с нея се случеше нещо, но вместо да избяга, тя се втурна право към вратата на кръчмата.

— Далтон… — каза Макс, но приятелят му сякаш не го чуваше.

— Все още не бяхме готови да заловим войниците и аз бях принуден да стоя горе, неспособен да я избавя от всичко това. И ето сега тя е…

— … заспала — довърши изречението му Макс, хващайки разтрепераната ръка на Далтон. — Благодарение на специалните треви на Джон.

— Заспала? — Далтон изумено вдигна очи към Макс. — Но тя е пила от питието на Чадуик!

Макс кимна.

— Само глътка.

Мери бе отпила от халбата на Чадуик с мисълта, че в нея има отрова, опитвайки се да оправи нещата, както сама бе казала. За нея лошото бе само лошо, доброто — само добро и никога нямаше нищо по средата. А сега се бе изправила пред съдбовна дилема.

Далтон въздъхна с облекчение и заобиколи масата.

— А този тук? — Далтон сграбчи Чадуик за косата и повдигна главата му от масата. — Този кучи син заслужава да умре.

Максимилиан си даде сметка, че никога не е бил толкова съгласен с Далтон, но сега трябваше да му се противопостави.

— Не можем да го убием.

— Защо?

— Защото ако го убием, ще навлечем беди на тези хора. Те ще трябва да платят за нашето отмъщение, а това не е справедливо.

Далтон пусна главата на Чадуик и тя тежко падна на масата.

— Няма да му позволиш да се измъкне нали?

— Не. — Върху лицето на Макс трепна усмивка. — Луис даде чудесна идея.

Луис им изложи плана си да изпратят Чадуик на дълго пътуване до Индия, където той щеше да бъде гост, или по-скоро подарък на варварския набаб на Бенгал. Щяха да изпратят Виктор с един от предприемчивите помощници на Далтон, за да са сигурни, че пътуването му ще бъде дълго и мъчително. Макс прегърна Пенелопа и силно я притисна към гърдите си.

Сега тя бе в безопасност, но щеше ли винаги да успява да я защити? Времената бяха несигурни, а и имаше много хора като Виктор Чадуик и дори по-лоши от него. Макс прошепна на ухото на съпругата си:

— Бях ужасен. — Никога не бе признавал, че се страхува, дори като дете. За него страхът бе едно, а признанието, че се боиш — съвсем друго. То правеше човека уязвим. Бе се почувствал така, сякаш стоеше изправен гол на ръба на палубата по време на ураган. Беззащитен. Но Макс искаше Пенелопа да знае как се бе чувствал, за да разбере какво означаваше тя за него. — Ужасен — повтори той.

Тя вдигна глава и му се усмихна.

— Имаше моменти, в които и аз бях уплашена, но и такива, когато изобщо не чувствах страх.

— Наистина ли?

— Знаех, че ще дойдеш — тя изрече думите си така спокойно, сякаш седеше в салона си в Бродерик Хаус.

— Имаш голямо доверие в мен, скъпа.

— Имам доверие в нас — отвърна му Пенелопа, прегръщайки го през кръста.

Бек бе предложил да татуират Чадуик за спомен от Синьото острие. Малка изненада за момента, в който щеше да се събуди на борда на кораба, откарващ го към Индия.

— Татуировка като твоята? — попита Пенелопа.

— Всички тук имаме такива — отвърна й Макс, снижавайки глас.

Пенелопа огледа странните мъже, които я бяха наобиколили.

— И кой е специалистът по татуировките? — Тя бавно обходи с поглед лицата на мъжете, докато накрая очите й не спряха върху подсмихващия се Далтон.

— Ще направиш ли една и на мен?

— В никакъв случай! — отвърнаха Макс и Далтон в един глас. Зад тях Луис и Бек се смееха от сърце.

Когато Далтон се залови за работа, Макс отведе Пенелопа в един отдалечен ъгъл на кръчмата. Там той я взе в обятията си и я притисна до себе си така силно, както бе пожелал, когато я бе видял да седи до Чадуик. Ако зависеше от него, никога не би я пуснал. Тя не трепереше и не плачеше. Единствените сълзи бе проляла за Мери. Изглежда, крехката му съпруга бе по-силна, отколкото бе мислил.

— Знаеш ли колко много те обичам? — нежно попита той.

— Може би толкова, колкото аз теб?

— Може би.

Щастливи, те стояха и наблюдаваха как мъжете от Лигата на Синьото острие сваляха своите костюми. Дрипите, няколкото набързо съшити костюма изчезнаха в една чанта.

С помощта на Луис Далтон събра необходимите инструменти — кост с изострен край и съдинка с мастило — и седна на масата между двете безпаметни жертви на билките на Джон. Той започна магическия си ритуал от врата на Чадуик.

Синият кинжал, който Далтон изрисува, бе дълъг и тънък и върхът му свършваше точно в ухото на Чадуик. Това бе скучно занимание, което отне известно време, но всички наблюдаваха със смесица от любопитство и насмешка.

Това обаче, изглежда не бе достатъчно на Далтон. Същият, но по-малък кинжал бе изписан над дясната вежда на Чадуик. По време на тази процедура собственикът на кръчмата и хората от Сайпръс Кросроудс, пристигнали заедно с Далтон, постепенно започнаха да губят интерес и да се разотиват, докато накрая не останаха само Пенелопа и мъжете от Лигата.

Друга татуировка се появи над лакътя на лявата ръка на Чадуик. Далтон навярно щеше да продължи, но внезапно раздвижилата се Мери привлече вниманието му.

Младата жена бавно повдигна глава. Пенелопа понечи да пристъпи към братовчедка си, за да я утеши след всичко онова, което се бе случило, но Макс я задържа.

— Аз трябва да… — започна тя.

— Погледни — прошепна той.

Осъзнала, че все пак не е мъртва, Мери се изправи толкова бързо, колкото й позволяваха силите.

Тя тъкмо се канеше да се втурне към вратата, когато Далтон я сграбчи за ръката и я взе в обятията си.

Луис и Бек се спогледаха мълчаливо, хванаха Чадуик за ръцете и го изправиха. Мъчителното му пътешествие започваше.

Мери проследи с поглед двамата мъже, които извлякоха от кръчмата все още безжизненото тяло на Чадуик. След това вдигна поглед към Далтон.

— Изглежда, не съм пила достатъчно.

Тя търсеше омраза в сините очи на мъжа, взел я в обятията си, но вместо това откри сълзи. Сълзи, които заплашваха всеки момент да потекат по суровото му, загоряло от слънцето лице. Какво бе накарало мъж като него да заплаче? Да не би… — сърцето й трепна при тази възможност — да не би все още да я обичаше?

— Помислих, че си мъртва — прошепна той. — За един кратък миг, когато те видях да лежиш там, помислих, че Макс или Чадуик те е убил.

— Аз пих…

— Знам какво си направила, по дяволите — троснато рече той. — Ако в последния момент Макс не бе решил да заменим отровата с упойващи треви, сега щеше да си мъртва.

— Не е било отрова?

Далтон въздъхна и я погали по бузата.

— Не, слава Богу. Не беше отрова.

Трябваше да бъде отрова. Сега тя трябваше да е мъртва, но дланта на Далтон върху лицето й беше толкова нежна и топла, че Мери бе благодарна, че е жива и щастлива, че й бе предоставен втори шанс.

Но какво щеше да стане с нея сега? Тя не можеше да се върне обратно в Чарлстаун. Не можеше да отиде другаде, освен в плантацията, а Мери мразеше това място, винаги го бе мразила, но какъв избор имаше?

Сега обаче имаше само едно желание — да се махне оттук. Искаше да избяга далеч от Далтон, Максимилиан и Пенелопа.

— Трябва да променим много неща — каза меко Далтон и Мери успя единствено да кимне с глава. — Трябва да се научиш да ми вярваш — продължи той, — за всичко. Не мога да приема за съпруга жена, която ме лъже и вярва, че съм способен да я нараня.

Тя го погледна изумена.

— Съпруга?

— Трябва да се научиш да бъдеш ведра и усмихната — промълви той.

— Съпруга? — повтори тя.

— Ако ме желаеш.

Тя поклати бавно глава. Далтон я дари с усмивка, отпусна се тежко върху най-близкия стол, придърпа младата жена и я положи в скута си.

— Искам, преди да продължим, да разбереш кой съм и защо съм тук.

Тя се притисна към него и облегна глава на рамото му, завладяна от непознато чувство за сигурност.

— Искам да зная всичко.

Той обви ръце около нея и силно я притисна към себе си.

— Казваше се Джейми… — започна Далтон.

В своя ъгъл Пенелопа се почувства неловко от факта, че бе станала неволен свидетел на тази сцена. Разговорът между Далтон и Мери бе твърде личен, така че тя насочи вниманието си към Гарик, Флетчър и Джон, които колебливо се приближиха към Макс.

— Добре де — промърмори Джон, — какво ще правим с четиримата британски войници?

— Те са почти хлапета — добави Флетчър. — Единият от тях, кой знае защо, ми изглежда познат. Името му било Брадфорд Търман.

— Наистина ли — промърмори Максимилиан. Флетчър поклати глава.

— Май не ти харесва особено, Макс, прав ли съм? След като му запуших устата, той ясно даде да се разбере, че не му пука за колониите.

Максимилиан дяволито повдигна вежда.

— От главите им не е паднал и косъм — продължи Флетчър, — само дето са уплашени до смърт. С изключение на този приятел Търман. Опасявам се, че трябва да ги убием.

Гарик безучастно почесваше козята си брадичка.

— Имаме ли избор?

Максимилиан се замисли за миг, след което се засмя и рече:

— Да им дадем възможност да изберат сами. Могат да отплават за Индия с Чадуик или за Англия, като дадат дума никога повече да не стъпват в колониите.

— Не ми приличат на дезертьори — скептично каза Гарик.

Макс само се усмихна.

— Качи ги на някой сигурен кораб, който пътува за Англия, и им препоръчай да изкарат остатъка от живота си на село, да се оженят, да си народят деца и да забравят, че някога са чували за Чарлстаун, за Виктор Чадуик и за Синьото острие. Обясни им, че през следващите месеци на британската армия няма да й е до издирването на четирима войници, които може вече и да не са сред живите. — Усмивката изчезна от лицето му. — Кажи им също, че ако упорстват и се върнат, ще им се прииска никога да не са си и помисляли да го сторят. Давам им думата си.

Всички одобриха това разрешение, сигурни, че няма да се наложи дълго да убеждават войниците.

Неочаквано Гарик впери черните си очи в Пенелопа.

— Съзнавам, че ви дължа извинение, госпожо — хладно рече той. — Невинаги сме толкова прибързани в преценките си, уверявам ви, но… — погледът му омекна. — Достатъчно е да кажа, че ви поднасям искрените си извинения и оставам завинаги ваш смирен слуга. — Той посегна към дланта й, стисна я здраво и понечи да целуне пръстите й, но Джон го сръга.

— Да не би да му повярва? — попита Джон с дяволита усмивка и на свой ред взе дланта на Пенелопа. — Гарик не би могъл да бъде смирен, освен ако не го сриташ по задника. — Той поднесе ръката й към устните си, а целувката му продължи по-дълго, отколкото позволяваше приличието. — Що се отнася до онова, което каза, че съжалявал и всичко останало… — той вдигна поглед към нея — същото се отнася и за мен, госпожо.

Джон се отдръпна, за да направи място на Флетчър. Със зачервено лице и видимо смутен, той леко стисна пръстите й.

— Винаги съм знаел, че тези момчета не са с всичкия си — каза нежно той. — Но никога не съм мислил, че покрай тях и аз ще заприличам на глупак. — Тя се усмихна на извинението му и Флетчър окуражен поднесе ръката й към устните си.

— Достатъчно — намеси се Максимилиан.

— Мисля, че Луис и Бек също биха желали да поднесат извиненията си — каза Джон, докато тримата се отправяха към вратата.

— Пази Боже — отвърна Флетчър, а думите му предизвикаха всеобщ смях.

Пенелопа се отпусна в прегръдката на съпруга си.

— Животът със Синьото острие се очертава като истинско приключение — каза тя.

— Това тревожи ли те? — с престорено безпокойство попита Максимилиан, сякаш не знаеше отговора. Може би наистина не го знаеше. Толкова много неща се бяха случили през последните няколко дни. Дали не се съмняваше, че тя би предпочела сигурния и подреден живот, на който се радваше, преди да се омъжи за него?

Пенелопа вдигна глава от гърдите му и го погледна в очите. В тях се четеше любов, любовта, която бе видяла в нощта, когато се срещнаха за пръв път. Сега обаче бе невероятно по-мъдра и по-силна. И щеше да става все по-силна.

— Не бих искала да бъде иначе.