Линда Джоунс
Синьото острие (26)

26

След като бяха яздили цяла сутрин, кръчмата в Сайпръс Кросроудс им се стори невероятно топла и уютна. Беше пълно с хора, насядали по разпръснатите навсякъде маси. Мъжът зад грубия дъсчен тезгях веднага позна Виктор, който току-що бе тикнал Пенелопа вътре през вратата.

— Господин Чадуик — едрият мъж го поздрави с угодническа усмивка. — Много се радвам, че отново сте мой гост.

Пенелопа отчаяно си помисли, че вече никой не е в състояние да я избави. Собственикът на кръчмата очевидно бе стар познайник на Виктор, а постоянните клиенти дори не погледнаха странната двойка. Изглежда, никой не забелязваше, че Виктор бе стиснал ръката й над лакътя, а пред вратата навън чакаха четирима от хората му.

Прегърбена старица и възрастен мъж се караха шумно на една маса близо до камината. Възрастната жена наруга мъжа, който вероятно бе неин съпруг.

Беловлас старец — бивш моряк, съдейки по дрехите — седеше на съседната маса. С монотонен глас той мърмореше нещо под носа си между глътките бира. Единствената дума, която Пенелопа успя да разбере, бе ураган.

Друг мъж с разрошена червена коса и карирана кърпа, увита около врата, бъбреше с бармана. Пенелопа долови ясния му ирландски акцент. Високо чернокосо момиче зад тезгяха стоеше с гръб към младия мъж, но едва доловимо наклонената глава и леката извивка на тялото му издаваха, че дава ухо на думите на ирландеца.

Виктор избра една отдалечена маса и се настани с лице към вратата. Той накара Пенелопа да седне до него и стисна дланта й под масата.

— Какво ще правим сега? — попита го тя.

— Ще чакаме.

Бе го чула да нарежда на войниците си да нахлуят в кръчмата по даден от него сигнал.

Пенелопа вече бе започнала да губи вчерашната си увереност. Под масата Виктор криеше сабя, а войниците му бяха нащрек пред вратата. Какво можеше да стори Максимилиан срещу петима въоръжени мъже? Дали щеше да дойде сам, каквито бяха инструкциите в бележката, или с приятелите си?

Едрият собственик на кръчмата излезе иззад тезгяха и се приближи до масата им, ухилен широко.

— Какво ви води в Сайпръс Кросроудс?

Виктор го погледна строго:

— Това не ви засяга.

— Разбира се — отвърна мъжът, без да покаже, че е засегнат от думите му. — Ще поръчам на дъщеря ми да ви донесе две халби от най-добрата ми светла бира.

— Отлично — рече бързо Виктор и отново впери поглед във вратата.

Собственикът се обърна към тезгяха и викна на високото момиче, което продължаваше да флиртува с ирландеца.

— Ребека!

Девойката го погледна през рамо.

— Две халби от най-добрата бира за господин Чадуик и спътницата му.

Ребека се наведе към ирландеца и нежно прошепна нещо на ухото му. Дори от своята маса, Пенелопа можеше да види, че момичето е грозновато и кокалесто. Устата му бе прекалено голяма, а носът — твърде дълъг. Във вида му имаше нещо много познато…

— Помниш ли какво ти казах? — прошепна Виктор на ухото й, когато собственикът на кръчмата се отдалечи.

— Да.

Как можеше да забрави? Виктор я бе заплашил, че ако се обърне за помощ към някого, ще пострада не тя, а онзи, към когото е отправена молбата й.

Към масата със свенлива усмивка приближи Ребека. В ръцете й имаше поднос, върху който звъняха халбите с бира. Пенелопа бе в Сайпръс Кросроудс за първи път и въпреки това лицето на момичето й изглеждаше познато. Навярно бе срещала Ребека в Чарлстаун.

Дъщерята на собственика постави халбите върху масата, кимвайки срамежливо с глава. Пенелопа учтиво прошепна „благодаря“, докато Виктор игнорира грозноватото момиче, приковал поглед във вратата.

Пенелопа се взря в скулестото лице на Ребека… лице, което бе виждала и преди и всъщност познаваше много добре. Очите й се разшириха от учудване, когато видя Бек да й намига насреща.

 

 

Мери отново погледна Максимилиан. Бе облякъл най-скъпите си дрехи — кадифен жакет в кралско синьо, панталони и наметало в същия цвят, дантелена вратовръзка, бродирана жилетка, лачени обувки със сребърни катарами.

Собствениците на малката горска къщичка бяха изчезнали малко след пристигането им. Далтон бе оставен да охранява Мери, докато останалите мъже от Лигата се съвещаваха навън. Тя така отчаяно желаеше да го заговори, да му каже колко много съжалява, да го помоли за прошка, но продължаваше да стои безмълвна пред него. Той също мълчеше. Може би вече нямаше какво да си кажат.

Бе прекарала последните няколко часа край ниското огнище, заслушана в тихия разговор на Максимилиан и Далтон. Бяха завързали ръцете, но не и краката й. Навярно щеше да й се удаде да избяга.

Тогава обаче Далтон с лекота щеше да я настигне. Мери се питаше дали щеше да я убие с някой от ножовете, които криеше в пояса си. Нещо й подсказваше, че би го сторил, без дори да се замисли.

Максимилиан изглеждаше напрегнат. Планът му бе прост, но за да успее, трябваше да бъде изпълнен перфектно.

— Позволете ми да ви помогна — глухо каза тя. Навън вече се стъмваше. — Всичко стана по моя вина — продължи Мери, след като не получи отговор. — Искам да се опитам да оправя нещата. — Неспособна повече да се бори с отчаянието, младата жена се разплака — Моля ви.

— Не — отсече Максимилиан.

Мери погледна умоляващо Далтон. Някога този мъж я бе обичал. Дори да не можеше да й прости стореното, може би все пак щеше да прояви милост към нея.

— Мога да убедя Виктор, че Синьото острие няма да дойде. Той ми има пълно доверие.

— Сега Чадуик е единственият глупак, който все още ти вярва — рязко рече Максимилиан.

Той й обърна гръб, но Далтон продължаваше да я гледа така, сякаш я виждаше за пръв път, сякаш бе някоя непозната. Сега той гледаше на нея като на свой враг.

— Запуши й устата — каза Максимилиан — Не искам да се развика за помощ и да събере половината британска армия.

 

 

Пенелопа отново огледа помещението. Само за миг успя да зърне лицето на ирландеца, но можеше да се закълне, че това бе конярят Флетчър. Морякът все още държеше главата си наведена, но малката сива брадичка издаваше вечно мърморещия Гарик.

Възрастният мъж, когото прегърбената старица постоянно ругаеше, изглежда бе Джон, камериерът на Максимилиан. С острите си черти и издадена брадичка жена му много напомняше на Луис Търнър.

Пенелопа прикова поглед към вратата и зачака. Изглежда, не само тя бе неспокойна тази вечер. Все още недокоснал бирата си, Виктор почукваше неспокойно с пръсти по масата. На въпроса на кръчмаря не му ли харесва бирата, бе отвърнал, че не бил жаден.

Гърлото на Пенелопа бе пресъхнало, но тя се боеше, че дори само от една глътка ще почне да й се гади. Вече дори и най-малкият шум я плашеше. Когато „ирландецът“ се изсмя гръмогласно, тя едва не подскочи от стола си.

Тягостното очакване я влудяваше.

Внезапно вратата се отвори и през нея, изискано облечен и невъзмутим, влезе Максимилиан.

— Пфу — каза той, затръшвайки вратата след себе си, — навън е такъв студ, че не се мяркат ни човек, ни звяр.

Максимилиан се приближи към масата им. Бе зашеметяващо красив, а сивозелените му очи гледаха с измамно спокойствие. Той хвърли кадифеното си наметало пред смаяния поглед на Пенелопа.

— Ето къде си била, скъпа — рече той. — Докато не получих бележката ти, нямах представа къде може да си отишла. Радвам се да видя, че си добре — небрежно каза Макс.

— Вие ли взехте съобщението? — тихо попита Виктор.

— Разбира се, добри ми човече. Все пак бе оставено на моята възглавница.

Максимилиан извади сгънатия лист от джоба на жилетката си и го подаде на Виктор.

Виктор пое бележката и бавно я разгърна. Пенелопа се наведе към него, опитвайки се да я прочете.

Съпругата ви бе взета за заложница от Виктор Чадуик. Може да я откриете довечера в кръчмата на Сайпръс Кросроудс.

— Това е неговият почерк — избухна Виктор. — Бих го познал дори насън.

— Неговият? — попита Максимилиан. — Не виждам подпис, а само някакъв надраскан в дъното на листа кинжал.

Пенелопа вдигна поглед. Лицето на Максимилиан изразяваше несмутимо спокойствие.

— Синьото острие, глупако — каза Виктор, вбесен, че планът му заплашваше да се провали. — Мъжът, който си играеше със съпругата ти.

— Играел? — безизразно попита Максимилиан. От устните му се отрони въздишка.

Виктор окончателно изгуби контрол над себе си.

— Мъжът, който ти сложи рога!

Всички в кръчмата извърнаха погледи към тях.

Максимилиан най-сетне срещна погледа на Пенелопа. Ако не го познаваше, тя би решила, че наистина е изненадан. Изненадан, но не и разстроен.

— Скъпа — нежно каза той и Пенелопа най-сетне долови в гласа му огромното му облекчение от това, че я бе открил, — какво те е накарало да го сториш?

Пръстите на Виктор се впиха в китката й, но в момента тя почти бе забравила за него.

— Любовта — отвърна тя.

Погледът на Максимилиан заблестя и мълчаливо я увери, че всичко ще бъде наред.

— Значи си влюбена в този човек? — развеселен попита той.

— Безумно — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. Максимилиан й подаде силната си длан.

— Тогава ела с мен, ще те заведа у дома и ще се опитам да те накарам да ме обикнеш също тъй силно.

Тя сложи дланта си в неговата. Максимилиан я целуна нежно, а Пенелопа стисна пръстите му, опитвайки се да съхрани тази крехка връзка със съпруга си. Никога нямаше да го остави да си отиде. Никога.

За съжаление Виктор продължаваше да стиска другата й китка.

 

 

Скрита зад едно дърво, Мери наблюдаваше чакащите пред кръчмата войници, а от време на време хвърляше бегли погледи към Далтон. Заклевайки я да мълчи, той бе извадил напъхания в устата й парцал, но ръцете й бяха останали завързани.

— Позволи ми да се опитам да помогна.

— Нямаме нужда от твоята помощ — без да откъсва очи от войниците, каза Далтон.

— Бих могла да…

— Нямаме нужда от твоята помощ — повтори той, но този път я погледна. При вида на нескритото презрение в погледа му на Мери й се поиска да не го бе правил. — Планът е вече в ход.

— Отровата в бирата на Виктор — прошепна тя. — Чух Максимилиан да споменава за някакви специални билки.

Той отново обърна поглед към кръчмата, без да отговори. Нищо неподозиращи, войниците разговаряха и се смееха, наблюдавайки пътя за съмнителни лица или някой, който би могъл да бъде Синьото острие.

Максимилиан бе влязъл в кръчмата, без изобщо да привлече вниманието им.

— Ами ако планът ви се провали? Ако войниците се справят с хората ви… Ако ми позволиш да вляза вътре, ще ви помогна, уверявам те. — Питаше се дали Далтон е доловил отчаянието в гласа й. — Трябва да опитам.

— Защо?

— Защото аз съм единствената, която може да го стори.

Мери видя как маската на безразличие върху лицето на Далтон се пропука за миг. Той я сграбчи за ръцете.

— Защо даде писмата на Чадуик? — попита гневно. — Бях готов да жертвам всичко за теб, а ти ме предаде. Предаде и собствената си братовчедка. — Тя направи опит да отстъпи крачка назад, но ръцете на Далтон здраво я държаха, а пръстите му се впиваха в китките й. — Защо го направи?

— Не зная — тихо отвърна тя.

Това бе самата истина. Обсебилите я ревност, омраза и алчност я бяха заслепили и подтикнали да извърши ужасни неща. Бе проиграла единствения шанс да бъде щастлива с мъжа, който я обичаше… Заради едно отмъщение.

Далтон извади един от ножовете, които Мери бе открила в скрина в стаята му, и го насочи към нея.

— Толкова те обичах — каза той.

— Все още те обичам — прошепна тя, знаейки, че думите й не биха го спрели да извърши каквото бе намислил. Наведе се към него, за да го целуне, за да притисне устни към неговите за последно, и усети острието на заплашително насочения към гърдите й нож.

Мери осъзна, че не желаеше да се съпротивлява на онова, което я очакваше. Далтон дръпна ръцете й към себе си и с умело движение разряза впиващите се в китките въжета.

— Бягай! — процеди през зъби той. — И никога повече не се връщай! Ако нещо се обърка, Макс ще те убие.