Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендарни любовници
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Indigo Blade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 39 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Линда Джоунс. Синьото острие

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. — Добавяне

24

На вратата се почука тихо, но настойчиво и след като се поколеба няколко мига, Макс стана от леглото, в което кротко спеше Пенелопа.

— Казах — ядосано рече той през едва-едва открехнатата врата, — че ако някой ни безпокои, няма да отговарям за…

— … последствията — довърши изречението му Луис. — Флетчър ни предупреди, но тази работа не може да чака. Научихме, че Виктор Чадуик е арестувал Джеймс Терънс.

— Мъжа, който издава онзи седмичник?

— Същия. Обвинен е в клеветничество срещу краля в уводната си статия от последния брой миналата седмица.

Макс уморено потърка очи, все още неспособен да разсъждава ясно.

— Утре можем да…

— Тази вечер — прекъсна го Луис. — Терънс е на шестдесет и две години и е много болен. Няма да издържи дълго в затвора.

Макс нареди на Луис да събере всички в кабинета му, за да изработят план. Сам той запали една свещ и безшумно събра дрехите си от пода — тъмната риза и бричовете, изтърканите си ботуши, черното палто и кожените ръкавици.

Не искаше да буди Пенелопа. Сега тя повече от всякога се нуждаеше от почивка.

Не искаше обаче и да излиза, без да се сбогува с нея. Не можеше да допусне съпругата му отново да се събуди в празното легло и да се почувства изоставена — една грешка, която прекалено често бе допускал.

Напълно облечен, Макс седна на ръба на леглото и докосна рамото й с ръка. Тя се събуди веднага. Очите й се втренчиха в тъмните му дрехи и миг след това осъзна, че Синьото острие я напускаше.

Макс я целуна безмълвно.

Младата жена копнееше да му зададе толкова много въпроси, но не каза нищо, само нежно отвърна на целувката му.

Макс бе стигнал почти до вратата, когато Пенелопа намери сили да промълви:

— Пази се.

Гласът й щеше да звучи в съзнанието му през цялата нощ, щеше да му напомня да бъде внимателен, защото вече не бе сам. Имаше Пенелопа и малкия Хорацио, и Дейзи, и Фейт, и Джеймс, за които трябваше да се грижи.

Очакваха го прекрасни дни и вълшебни нощи. Очакваше го любовта, която отново бе открил.

Той посрещна с усмивка навъсените лица на приятелите си, които вече го очакваха в кабинета.

 

 

След като Максимилиан напусна стаята, Пенелопа не можа да заспи повече. Бе отпочинала от предишната нощ, а и тревогите не й даваха мира.

Къщата бе тиха. Останалите или още спяха, или бяха някъде навън. Подозираше, че някои от мъжете бяха със съпруга й.

Сега Пенелопа бе намерила обяснение на някои от странностите на прислугата. Тези мъже несъмнено членуваха в прочутата Лига на Синьото острие. Това обясняваше всичко — странните часове, в които излизаха, следобедния сън на Максимилиан.

Откакто съпругът й бе поел отговорност за безопасността на Тайлър, Пенелопа вече не се тревожеше толкова за брат си. Но къде бе сега Максимилиан? Не знаеше как да се избави от лошите предчувствия.

Тя стана от леглото, наметна халата на Максимилиан и отиде в спалнята си, където запали свещ и събра най-често употребяваните вещи. Сетне извади от скрина грижливо сгънатите си дрехи и ги нареди върху леглото.

Дните, в които бе спала разделена от съпруга си, бяха свършили. Щеше да направи място за дрехите си в неговия гардероб, а можеше и да премести там някои от своите мебели. Сега двамата с Максимилиан бяха истински съпрузи и тя не възнамеряваше да се отделя от него нито за минутка.

— Пенелопа? — колебливо рече Мери и влезе в стаята.

Пенелопа се усмихна лъчезарно на братовчедка си. Мери винаги влизаше, без да дочака отговор. Сега тя пристъпи в стаята и се насочи към леглото. Пенелопа продължи да подрежда дрехите си пред учудения поглед на младата жена.

— Заминаваш ли някъде? — рязко попита Мери.

Пенелопа се обърна, за да й разкаже за щастието си и за любовта, която изпитваше към съпруга си, но внезапно се вцепени.

В рамката на вратата, скръстил ръце на гърдите си, стоеше Виктор Чадуик.

Той бе приковал поглед върху нея. Пенелопа инстинктивно завърза халата около тялото си.

— Какво правиш тук? — настоя да узнае тя. Виктор постави показалец върху устните си.

— Нека пропуснем неприятната сцена и не будим останалите. Най-добре ще е веднага да ме последваш. Безшумно.

Той направи знак с ръка и отнякъде изникнаха двама войници, които мълчаливо застанаха до него.

— Не искаме никой да пострада.

Пенелопа нямаше представа кой бе останал в къщата. Може би Хелън, но тя спеше в доста отдалечена стая, за да ги чуе. Бек? Луис? Навярно всичките мъже, които спяха на третия етаж, сега бяха с Максимилиан. Очевидно не й оставаше друг избор, освен да се изправи сама срещу Виктор.

Дори да повикаше някого, вероятно войниците на Чадуик щяха да го убият, още преди да е разбрал какво става. Тя не можеше да позволи насилие в дома си.

— Какво искаш? — спокойно рече Пенелопа.

— Искам да дойдеш с мен — отвърна той и направи подканящ жест с ръка.

— Не — каза Пенелопа, макар да съзнаваше, че съпротивата й е безсмислена.

— Мери — с досада в гласа каза Виктор, — ще помогнеш ли на упоритата си братовчедка да се облече?

— Разбира се — покорно отвърна тя. — Ще ни оставиш ли?

Виктор кимна с глава и на излизане от стаята каза:

— Поставил съм войници под прозореца ви, госпожо Бродерик. Предлагам ви да проявите благоразумие и да побързате.

Когато вратата най-сетне се затвори зад него, Мери грабна една рокля от леглото и мълчаливо започна да събира бельо за Пенелопа.

— Мери?

— Изпълнявай онова, което ти нареди Виктор — изрече на един дъх братовчедка й.

— Не разбирам.

Мери сякаш обезумя.

— Не разбираш? Недей да се преструваш на невинна пред мен. Зная какво става в тази къща, а също и Виктор.

— Ти си му казала, нали? — обвинително рече Пенелопа. Тя все още не можеше да повярва, че са били предадени от собствената й братовчедка. — Значи си разбрала, а след това си отишла право при Виктор.

— Да. А сега се обличай.

— Защо?

Мери гневно присви очи:

— Как смееш да ми задаваш този въпрос? Ти, грешницата? Не ти, а аз трябва да попитам защо прелюбодействаш с престъпник.

Пенелопа едва се сдържа да не й отговори. За какво прелюбодействие говореше Мери?

— Аз първа ще кажа на съпруга ти — продължи братовчедка й, — че си се канела да избягаш с един разбойник, че си престъпила брачните си клетви, пускайки в леглото си Синьото острие. Какво ще си помисли бедният Максимилиан, когато научи?

Пенелопа затвори очи и въздъхна с облекчение. Мери не знаеше всичко. Максимилиан все още бе в безопасност и сега съдбата му бе в нейните ръце.

— И двете много добре знаем, че съпругът ми ме пренебрегва още от първия ден на сватбата ни. Кажи му, ако желаеш. Той само ще се радва да се отърве от мен — каза Пенелопа, а гласът й дори не трепна.

— И затова си решила да избягаш с него! — каза Мери, цялата трепереща от ярост.

— Да.

— Ти не го заслужаваш — изсъска Мери.

Пенелопа едва успяваше да запази самообладание.

— За Максимилиан ли говориш или за Синьото острие?

Мери хвърли пред Пенелопа дрехите, които бе избрала.

— Обличай се.

 

 

— Тази работа не ми харесва — промърмори Макс, влизайки ядосан в кабинета си.

— Просто е станала грешка — каза Джон. — Нищо фатално не се е случило.

В действителност то си бе истински провал. Терънс не само не се бе оказал в затвора, но и въобще не бе напускал дома си, където го завариха след като часове наред се бяха скитали, питайки се дали все още е жив.

— Информацията дойде от самия Чадуик — напомни Макс на мъжете, събрали се в кабинета му. — Това е първият случай, в който той прави грешката да съобщи, че е арестувал някого, без да го е направил в действителност.

— Може би е имал намерение да го стори, но ние сме го изпреварили — каза Луис, свивайки рамене. — Сега Терънс е далеч от Чарлстаун, така че, ако Чадуик реши да го арестува, ще остане неприятно изненадан.

Всички се засмяха, но Макс остана мрачен.

Той реши да отложи проблемите за по-късно. Точно сега копнееше да се качи в стаята си, да хвърли дрехите си на пода и да се вмъкне в леглото при Пенелопа. Искаше да я люби, да се слее с нея. Тя единствена бе способна да разсее мрака в душата му и като истинска фея да го избави от всички грижи.

Тя бе вълшебница.

В стаята цареше непрогледен мрак, но Макс успя пипнешком да се добере до леглото.

— Върнах се — каза, очаквайки Пенелопа да го повика при себе си.

Обаче не чу гласа й, нито усети някакво движение. Запали свещта и откри, че леглото е празно.

По пътя към дома си бе представял срещата им, очакващата го Пенелопа, щастливото й лице…

Реши, че е отишла да вземе някоя книга или скицника от спалнята си и е останала там. Бутна вратата на стаята й, без да чука. Онова, което видя вътре, спря дъха му.

Дрехите й бяха разпилени по леглото — рокли и фусти, обувки и корсажи се валяха в безпорядък върху сатенената завивка.

— Пенелопа? — прошепна той, без да чака отговор. Стаята бе призрачно тиха. — Пенелопа? — гласът му заглъхна между четирите стени.

Нещо се бе случило, нещо ужасно, а вината за това бе само негова.

Макс дочу нечии стъпки по коридора, сетне до него достигна мрачният глас на Далтон. Занемял от ужас, Макс бе напълно неспособен да извика приятеля си.

След няколко мига Далтон влезе в стаята. В ръката си държеше някакъв лист.

— Нещо се е случило — тихо каза той.

— Зная — едва промълви Макс.

— Намерих това на бюрото в стаята си. — Далтон му подаде листа. — Наистина съжалявам, Макс.

Максимилиан безмълвно прекоси стаята и взе бележката от Далтон, който все още стоеше в рамката на вратата. Останалите се бяха събрали в коридора и чакаха мълчаливо, докато Макс четеше бележката.

Пенелопа бе в ръцете на Чадуик. Макс бе разбрал това, още с влизането си в стаята й.

Бележката не бе адресирана до него, а до Синьото острие. Указанията вътре бяха пределно ясни. На посочени от Чадуик дата, място и час щеше да се извърши размяната. Синьото острие срещу Пенелопа Бродерик. Всяко неспазване на инструкциите ще коства живота на госпожа Бродерик.

Всичко, което му оставаше сега, бе да чака следващото съобщение на Чадуик.

Далтон тихо разказа съдържанието на бележката на останалите, докато Макс отново и отново препрочиташе думите. Осъзна, че бе безсилен да промени фактите, колкото и отчаяно да желаеше това.

— Защо е било оставено в твоята стая? — попита той, вдигайки най-сетне поглед от бележката.

— Не зная. Може би е случайност.

— Чадуик не върши нищо случайно — мрачно каза Макс. Една врата се отвори шумно в края на коридора.

— Какво става? — попита Мери и се прозина сънено. — Чух някакви гласове… — Тя занемя при вида на струпалите се пред спалнята на Пенелопа мъже.

Далтон се промъкна между Луис и Бек.

— Имам лоши новини — нежно каза той.

 

 

Някой бе направил ужасно кафе, но Мери го изпи с благодарност. Слънцето вече грееше, но на масата в трапезарията все още гореше свещ.

Далтон бе неотлъчно до Мери, успокояваше я, уверяваше я, че Пенелопа щяла да се върне съвсем скоро, постоянно я питаше дали е добре и дали няма нужда от нещо.

Бе загрижен за братовчедка й, но не толкова, колкото бе очаквала. Навярно той не обичаше Пенелопа повече от нея.

За сметка на това Максимилиан изглеждаше напълно сломен. Седеше, стиснал глава в ръцете си, с разпилени по раменете коси.

Надниквайки в очите му, Мери бе открила такава болка, че повече не посмя да го погледне. Дали щеше да продължи да страда за Пенелопа, когато узнаеше за любовната й връзка със собствения му иконом?

— Защо се случи всичко това? — попита Мери, втренчена в тъжните лица пред себе си. Хелън едва сдържаше сълзите си, а веселякът Луис видимо бе паднал духом. Дали бяха забелязали, че тя не бе проронила нито една сълза за братовчедка си? — Защо Виктор отведе Пенелопа?

Как щеше да се оправдае Далтон, как щеше да обясни факта, че бележката бе оставена в неговата спалня? Лично Мери се бе погрижила за това, уверявайки Виктор, че е поставила писмото на място, където Синьото острие не може да не го забележи.

Далтон можеше невинно да свие рамене и да каже, че Виктор Чадуик е полудял.

Всички на масата мълчаха — Далтон и Флетчър, Бек и Луис, мърморкото Джон.

— Кажи й — промълви най-сетне Максимилиан, без да вдига глава.

— Мислиш ли, че трябва… — рече Флетчър.

Повдигайки измъченото си лице, Максимилиан ги направи свидетели на агонията си. „Колко мъка може да понесе човек?“ — съчувствено помисли Мери, загледана в безумното му изражение.

Другите също бяха потресени от страданието му. Хелън тихо проплака, а останалите съкрушено сведоха глави. Всички освен Мери. Тя почувства как в гърдите й се надигна гняв. Пенелопа не заслужаваше цялата тази обич.

Далтон взе ръката й.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат — нежно каза той, опитвайки се да й съобщи новината по възможно най-деликатния начин. — Чувала ли си за Синьото острие?

— Разбира се — отвърна Мери.

— Той е тук сред нас тази вечер.

Мери силно стисна ръката му.

— През цялото време подозирах това. Защо не ми каза?

— Не можех — отрицателно поклати главата си Далтон. — Имаше моменти, когато исках да ти разкрия истината, но нямах право да сторя това.

— Нямал си право? — Мери го погледна с недоверие. — Мислех, че Синьото острие сам решава как да постъпи.

Младият мъж изглеждаше видимо озадачен. Внезапно проумял смисъла на думите й, той отвърна:

— Не и аз — каза Далтон. — Аз не съм този, за когото ме мислиш.

— Ти не си… не си Синьото острие?

Далтон кимна с глава. Мери го погледна изумена. Не бе Далтон! Любовникът на Пенелопа не бе Далтон. Но кой тогава бе Синьото острие? Мери се загледа в лицата на останалите мъже, чудейки се в кого от тях се бе влюбила така лудо Пенелопа.

Погледът й отново спря на Максимилиан. Той изглеждаше напълно съкрушен. Къде бе изчезнало разглезеното конте? Ами префърцунените дантелени одежди?

— Максимилиан? — прошепна тя.

— Да — отвърна Далтон. — Макс е нашият водач.

Напълно вцепенена, Мери впери поглед в Далтон. Той напразно се опитваше да я успокои — младата жена сякаш не го чуваше. В този миг тя знаеше, че душата й никога повече няма да намери покой.

Забравила за останалите в стаята, сега тя виждаше единствено Далтон.

— Мислех, че ти си Синьото острие.

— Разочарована ли си?

Мери енергично поклати глава.

— Не. Просто аз… — опита се да обясни тя — … намерих писмата и ужасно се ядосах. Никога преди не съм била толкова ядосана.

— Какви писма? — попита Далтон и Мери извади от корсажа си привързаните с червена панделка бележки.

— Реших, че я обичаш — проплака тя — и просто не можах да понеса тази мисъл.

Далтон взе писмата и ги прочете набързо.

— Нищо не разбирам.

В стаята бе настъпила гробна тишина. Мери смело се взря в лицата на останалите. Всички чакаха обяснението й. Тя се обърна към Далтон, игнорирайки присъствието им.

— Зная къде я е отвел Виктор.

Сините очи на Далтон помътняха и Мери разбра, че в този миг тя бе изгубила любовта му. Пред нея стоеше мъж, по-студен и безстрастен от самия Виктор. Един непознат. Мери знаеше, че никога няма да успее да поправи грешката си.

— Откъде знаеш? — изръмжа Далтон.

Въпреки че единственото й желание бе да избяга, Мери събра всичката си смелост и го погледна в очите.

— Зная, защото му помогнах.

 

 

Беше очаквала затвор, влажна и тъмна стая, обаче Виктор и войниците му я бяха отвели в една гостилница в края на града, настанявайки я в малка, но уютна стаичка на втория етаж. Там бе прекарала безкрайно дългата нощ и целия следващ ден.

Отново бе вечер и поглеждайки през малкия си прозорец, Пенелопа видя, че навън бе паднал непрогледен мрак. В каменното огнище гореше огън, а недокоснатата й вечеря изстиваше на масичката до тясното легло.

Двама въоръжени войници стояха пред вратата и й напомняха, че е затворничка.

Пенелопа спря пред огнището, протягайки ръце, за да се стопли. Сега не можеше да си позволи да падне духом, трябваше да събере сили и да превъзмогне страха и разочарованието си от предателството на Мери. Виктор не можеше вечно да я крие от Максимилиан. Съпругът й скоро щеше да я намери и освободи.

Тази мисъл я успокояваше и обнадеждаваше. Максимилиан бе по-умен и по-силен от Виктор, а и справедливостта бе на негова страна. Всичко, което й оставаше сега, бе да чака.

Внезапно вратата се отвори и Пенелопа съзря самодоволното лице на Виктор Чадуик. В едната си ръка той държеше бутилка с вино, а в другата — кристални чаши. Влезе в стаята, а един от войниците му затвори вратата след него.

— Искрено се надявам, че се чувстваш добре тук — небрежно каза той, сякаш се намираха в кабинета на чичо й Уилям или в балната зала на семейство Хънтланд.

Пенелопа не му отговори. Виктор сложи бутилката и чашите на масичката до вечерята й, след което се приближи към огъня, за да се стопли.

— Не си вечеряла. Не ти ли харесва храната? Мога да поръчам нещо друго.

— Не съм гладна — спокойно отвърна тя. — Предпочитам да изчакам. Ще вечерям по-късно у дома.

Виктор я погледна присмехулно.

— Ще се наложи да чакаш доста дълго, Пенелопа.

— Съмнявам се.

Младата жена знаеше, че ако загубеше надежда, с нея бе свършено.

Виктор любопитно се вгледа в лицето й, сякаш я виждаше за пръв път.

— Тогава може би ще пийнеш малко вино. Това тук е от превъзходна реколта.

— Не — лаконично отказа тя.

Виктор въздъхна, но бе ясно, че все още не се бе отказал от подлата си игра.

— Никога не съм предполагал — каза той, наливайки вино в чашата си, — че изтънчената и скромна Пенелопа Сетън Бродерик ще си намери любовник, при това не друг, а Синьото острие, както сам нарича себе си този негодник. Ти наистина много ме разочарова. Щом си била недоволна от съпруга си, трябваше да дойдеш при мен.

Сега тя осъзна защо я бе гледал така странно. Жена, която вече е имала един любовник, може да има и друг. Виното, тази стая вместо затвора… той очевидно желаеше да я прелъсти.

Ако започнеше да се държи като невинна и предана съпруга и гневно отхвърляше неприличните му предложения, Виктор можеше да заподозре, че Синьото острие е собственият й съпруг. Пенелопа нямаше да допусне това, но само като си представи, че Чадуик би могъл да я докосне, усети да й призлява.

— Всъщност никога не ми е хрумвала тази възможност — сериозно каза тя. — Предполагам, защото винаги съм те възприемала като по-голям брат и скъп семеен приятел.

— Винаги съм те обичал, Пенелопа.

— Като приятел — каза тя, усъмнявайки се в думите му.

Той изглеждаше силно раздразнен.

— Нямаше токова дълго да настоявам да се омъжиш за мен, ако те обичах само като приятел. И нямаше да бъда така огорчен от отказа ти, ако не те обичах по много по-различен начин, Пенелопа.

Тя само поклати глава.

— Можем да бъдем нещо повече от приятели — тихо рече Виктор. — Наистина ти вече си омъжена за онзи безхарактерен глупак и неразумно се обвърза с един опасен престъпник, но аз ти прощавам всичко. Двамата можем да опитаме отново. Още тази вечер.

— Не. Никога.

Усмивката най-сетне изчезна от лицето му.

— Мога да получа онова, което искам, и без твоето съгласие. Ти си само една прелюбодейка. Кой би повярвал, че не си дошла тук по своя воля? Кой би повярвал на жена, която вече е измамила клетия си слабоумен съпруг? Да — каза той, сякаш току-що бе осъзнал смисъла на думите си, — мога да получа от теб всичко, което пожелая.

Внезапно я обзе паника. Колкото и да бе уплашена обаче, трябваше да се опита да скрие това от него, защото чувстваше, че в противен случай реакцията й само още повече щеше да го възбуди.

— Би могъл да го сториш — каза тя, опитвайки се да успокои дишането си, — но аз ще ти се съпротивлявам с всички сили. Не ме принуждавай да правя това, Виктор. Някога с теб бяхме приятели.

— Отново тази дума — промърмори той. — Е, някога може и да сме били приятели, но всичко между нас приключи, когато ти провали плановете ми, омъжвайки се за онова конте Бродерик — с дрезгав глас рече Виктор. — Трябва да признаеш, че стори това само заради парите му.

— Може би — отвърна Пенелопа. Тя желаеше да отклони вниманието му от Максимилиан.

— Никога не бях предполагал, че ще се продадеш за пари, Пенелопа — гневно каза той. — Отхвърляйки предложенията ми, ти всъщност си се надявала да срещнеш някой още по-богат. Ако знаех това, може би щях да се опитам да увелича капиталите си. — Той шумно остави чашата на масата. — Разбирам, че Бродерик те е примамил с парите си, но можеш ли да ми кажеш как точно успя да стори това онзи негодник Синьото острие? Какво ти даде той, с което аз не бих могъл да те даря? — попита той, изправен пред нея. — Сърцето си? — процеди през зъби й внезапно извърна главата й към себе си. Сетне притисна отвратителните си студени устни към едната й буза. — Сърцето си? — изсъска присмехулно, стиснал лицето й с двете си ръце. — Каква романтична глупост. Мислех те за по-разумна.

Виктор отново наведе глава, за да я целуне. Миг преди да докосне устните й, Пенелопа извика:

— Ако ме докоснеш, ще те убие.

— Той няма да разбере.

— Ще се погрижа да узнае. Ще направя така, че всички в Чарлстаун да научат. — Гласът й звучеше равно и уверено. — Повечето от бунтовниците тук на драго сърце биха те върнали обратно в Англия, но мъжът, когото наричат Синьото острие, ще те накара да страдаш истински.

Виктор видимо се поколеба.

— Нека само опита.

— Ако той не го направи, ще го сторя аз. — Тя говореше напълно сериозно. Ако имаше оръжие в себе си, би го използвала, без да се замисли нито за миг.

— Ти не си способна да убиеш човек.

— Ще го направя, кълна се.

Пенелопа съзря в очите му смътен страх. Той явно бе неприятно изненадан от решителността й.

— Не си струва да убиеш и да умреш заради сърцето на един мъж — опита се да остроумничи той.

— Виктор — отвърна Пенелопа, отскубвайки се от ръцете му, — сърцето на един мъж е единственото нещо, заради което си струва да убиеш и да умреш.

 

 

Той вече не усещаше студа. Нощта се бе спуснала отдавна и въздухът бе влажен и мразовит, но всичките му сетива бяха напълно притъпени.

Макс се обърна към Далтон, опитвайки се да не поглежда Мери Сетън.

— Ако я нарани, скъпо ще ми плати. Не ме интересува кой е и колко войници от Кралството има зад гърба си. Когато този кучи син падне в ръцете ми, на драго сърце ще предпочете смъртта.

— Той няма да й стори нищо — тихо каза Мери. — Виктор винаги е бил влюбен в Пенелопа.

Макс се извърна към зъзнещата червенокоса жена. Тя бе мълчала през целия път на излизане от Чарлстаун.

Никога не бе предполагал, че е способен да мрази някого така силно, както мразеше сега братовчедката на Пенелопа.

— Мисълта, че мъжът, отвлякъл съпругата ми, е увлечен по нея, не ме успокоява особено.

Само да знаеше къде е Пенелопа в този миг. Мери имаше в себе си бележка, която сутринта трябваше да предаде на Синьото острие. В нея пишеше, че може да намери съпругата си в гостилницата на Сайпръс Кросроудс.

Чадуик знаеше от опит, че градчето бе мирно, а и хората в него — невъоръжени. Какво по-подходящо място от това за залавянето на Синьото острие?

Досега Далтон, също както и Макс, напълно бе игнорирал Мери Сетън. Той дори се бе държал демонстративно зле с нея. Бяха я взели с тях, само защото самата тя бе проявила желание, но това не променяше нищо. През цялото време я бяха оставили със завързани ръце, макар това да не се налагаше. Младата жена бе така ужасена от дивата природа наоколо, че бе малко вероятно да се опита да избяга.

 

 

Когато Виктор напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си, Пенелопа въздъхна с облекчение и седна трепереща на ръба на леглото. По чудо не се бе строполила в несвяст в краката му.

Най-сетне го бе победила.

Никога преди не бе подозирала, че притежава такава самоувереност, може би защото досега не й се бе налагало да я проявява. Преди Максимилиан да се появи в живота й, дните й бяха протичали спокойно и еднообразно, но Хет се бе оказал прав. Имаше неща, заради които си струваше човек да се бори и да загине.

Младата жена чувстваше, че не само любовта й вдъхваше сили. През изминалите няколко месеца тя бе погребала миналото си и бе открила в себе си една нова Пенелопа. Животът й вече никога нямаше да бъде заключен между четири стени. Истинската жена се нуждаеше от нещо повече.

С парите си Максимилиан можеше да живее спокойно навсякъде по света. Вместо това той бе изправил гърди срещу несправедливостта, неспособен да остане безразличен към страданията на хората.

Докато си събуваше обувките, за да се пъхне под завивките, Пенелопа се питаше дали Синьото острие има нужда от ново попълнение в Лигата — вярна и отдадена на делото жена, която съвсем наскоро бе открила колко силна може да бъде.

 

 

Тя мразеше това място. Бе студено, тъмно и изпълнено с призрачни сенки. Нощта се бе оказала безкрайна и така студена, че Мери се питаше дали премръзналото й тяло някога отново щеше да се стопли. Тя с благодарност гледаше как слънцето изгрява на хоризонта с обещание за поне малко топлина.

Подобно на Далтон и Макс, Мери не бе мигнала цяла нощ. Някаква сила ги бе държала будни през цялото време.

За Максимилиан това бе силата на любовта. За Далтон — силата на омразата. Омразата към нея.

Ако не беше търсила измамник у всеки човек, би могла да помоли Пенелопа да й обясни смисъла на писмата. Можеше да отиде при Далтон и да го попита кой е Синьото острие. Ако беше имала повече доверие в хората, всичко това нямаше да се случи. Далтон все още щеше да я обича, а Пенелопа щеше да бъде в безопасност у дома със съпруга си.

Животът й вече нямаше смисъл и Мери си помисли, че дори мисълта за смъртта не може да я уплаши.

Болката от предателството към единствените хора на този свят, които истински я бяха обичали, щеше да я преследва до края на дните й.

Колкото и да се опитваше да не мисли за това, Мери често се питаше какво ли ще стане с нея, ако Далтон не я убие. Вече не можеше да се върне в дома на Пенелопа, не желаеше да живее и в плантацията при властния си баща, който винаги се бе държал пренебрежително с нея. Можеше да се омъжи, но кой ли би пожелал съпруга като нея?

Никой.

Имаше само един мъж на този свят, който би я приел. Не като съпруга, както дълго се бе надявала, а единствено като съучастница и любовница. Не бе успяла да накара Виктор да се влюби в нея, но все пак, по свой собствен начин, той все още я желаеше.

Тя потрепери, но не от утринния хлад.