Линда Джоунс
Синьото острие (4)

3

На завоя каретата се олюля леко и Пенелопа политна към братовчедка си. Тя подскочи, видимо сепната от допира.

— Съжалявам — прошепна Пенелопа, за да не обезпокои чичо си, който дремеше, похърквайки тихо.

През целия път на връщане от бала на семейство Лаури Мери бе необичайно замислена и дори тревожна. Сега тя дори не се усмихна. Пенелопа протегна ръка и приглади един кичур от червената й коса.

— Не се ли забавлява?

— Разбира се, че се забавлявах — също така шепнешком отвърна Мери. — Просто съм уморена, това е всичко.

Пенелопа постави ръка на раменете на братовчедка си.

— Къде изчезна след онзи танц с Хет Лаури? Търсих те навсякъде.

— Беше ми прекалено горещо и излязох да се поразходя в градината — отвърна Мери.

— Сама?

— Да — това бе по-скоро въздишка, отколкото шепот. — Сама.

— Вече е прекалено студено за разходки на открито — забеляза Пенелопа.

— Имаше прекалено много гости и в салона бе ужасно задушно — рязко отвърна Мери. — Имах нужда от малко свеж въздух, все едно — студен или не.

Последваха няколко минути, през които никоя от двете жени не наруши настъпилото мълчание. Чуваше се само скърцането на колелата и успокоително монотонният тропот на конски копита. Пенелопа потъна в дрямка.

— Какво толкова важно имаше да ти казва господин Бродерик? — тихо, но решително попита Мери.

— Моля?

— Видях ви да се вмъквате в библиотеката, докато танцувах с Хет — тонът на Мери бе обвинителен и издаваше неприкрито раздразнение.

— Нищо особено — отвърна Пенелопа, колебаейки се каква част от истината да сподели с братовчедка си. — Той е… много странен мъж.

Това си бе самата истина. Силни ръце, скрити в дантела, очи, които ту гледат лениво, ту те пронизват като ножове, глас, който кара сърцето ти да спира.

— Той е най-богатият и красив мъж в цял Чарлстаун и хлътна по теб още в мига, в който те зърна — Мери се прозина примирено. — Защо не погледна така мен?

Обикновено за Пенелопа бе изключително трудно да разбере кога Мери очакваше да бъде успокоявана и кога искаше просто да бъде оставена намира. Съдейки по състоянието й тази вечер, тя реши, че братовчедка й има нужда от утеха.

— Тази вечер забелязах не един и двама мъже да въздишат по теб — меко каза Пенелопа, — а докато танцувах с Хет Лаури, той през цялото време ме обсипваше с въпроси за теб. Искаше да знае какво възнамеряваш да правиш по време на престоя си в града. Не бих се учудила, ако те потърси още преди края на седмицата.

— Хет е още дете.

— Той е четири години по-голям от теб — възрази Пенелопа.

— И въпреки това е дете. Не съм детегледачка. Имам нужда от съпруг и е за предпочитане той да бъде мъж, а не хлапак.

— Ами ако въпреки всичко се влюбиш в някой хлапак? — гласът на Пенелопа звучеше закачливо, но съзнанието й бе при Максимилиан Бродерик и неговата опасна настойчивост. Мисълта, че е възможно да се влюбиш в някого от пръв поглед, й се струваше просто абсурдна. Най-напред трябваше да опознаеш другия, да започнеш да го харесваш, да му се възхищаваш и да го уважаваш и тогава може би идва любовта.

— Невъзможно — решително рече Мери. — Никога не бих направила грешката да се влюбя в неподходящ човек.

За романтично настроената Пенелопа подобна хладна пресметливост бе по-чужда дори от невъздържаността на Максимилиан Бродерик.

Винаги бе смятала, че ако е родена под щастлива звезда, един ден любовта ще я открие, но за разлика от Максимилиан Бродерик не мислеше, че това може да стане така бързо и лесно. Също толкова малко обаче приемаше пресметливата и хладнокръвна позиция на Мери.

— Не мисля, че ти избираш любовта — меко рече Пенелопа, неспособна да заличи спомена за устните на Максимилиан, които сякаш още горяха върху дланта й. — Мисля, че тя сама те избира.

Мери поклати глава отрицателно, но не каза нищо.

Пенелопа се облегна назад, благодарна, че Мери е решила да не продължава този разговор. Когато отново затвори очи, видя към нея да се приближава Максимилиан Бродерик с искрящите си синьосиви очи. Устните му нашепваха любовни слова.

 

 

Бяха се затворили в кабинета му, скрити зад плътните завеси от дебнещите очи на нощта. В мрака гореше една-единствена свещ.

— Има едно градче, северозападно от Чарлстаун, нарича се Сайпръс Кросроудс. — Шестимата мъже пред него мълчаха в очакване. — Хората там са настроени антилоялистки — продължи Макс. — От известно време Чадуик ги държи под око.

Джон подсвирна.

— Там имат прекрасна кръчма — избоботи той с дебелия си глас. — Добра бира, чисти кани и страхотни девойки зад бара.

— Значи познаваш градчето — прекъсна го Макс, без да обръща внимание на твърде съблазнителното описание на кръчмите в Сайпръс Кросроудс. Джон притихна, а Луис поклати глава. — Вдругиден на разсъмване ще има внезапен обиск. Всичкото оръжие ще бъде конфискувано, а онези, които окажат съпротива — застреляни.

— Тези хора имат твърди глави, със сигурност няма да се дадат лесно — тържествено каза Луис.

— Не бива да се стига до сблъсък.

Флетчър пръв поклати глава в знак на съгласие с казаното от Макс:

— Ще имат нужда от подземно скривалище или тайна стая, а може би и от двете. Някакво място, което войниците няма да открият и където биха могли да се скрият, в случай че се наложи.

— Оставям това на теб. Най-добре ще е да тръгнете рано сутринта. Вземи Бек и Джон. Далтон също, ако мислиш, че ще имаш нужда и от него.

— Ще ни трябват повече ръце. Но ти сигурно имаш други планове?

Колко от замисъла си можеше да разкрие на тези мъже? Те бяха неговите другари, семейството му, мъжете, на които досега бе разчитал безрезервно. Въпреки това Макс се поколеба, преди да отговори.

— Утре ще проникна в дома на Сетън — безизразно рече той. — Това е идеална възможност да се сближа с Чадуик, понеже той е близък приятел на Уилям Сетън и семейството му.

„Колко близък?“ — питаше се Макс. Когато видя Пенелопа за пръв път, тя танцуваше с Чадуик. В гърдите му отново се разгоря онова странно чувство за притежание, което бе изпитал предната вечер.

— И как смяташ да го направиш? — недоверчиво попита Гарик.

— Уилям Сетън има племенница, казва се Пенелопа. Ще я посетя утре следобед — Макс запази равния си, студен глас, който сега прозвуча почти ледено.

— Значи, докато аз копая някакво мазе, затънал в кал до раменете, ти ще се занасяш с някакво бедно, нищо не подозиращо девойче — рече Далтон с обичайния си спокоен и безизразен глас.

На лицето на Макс трепна дяволита усмивка.

— Точно така.

Той си спомни за бурните чувства, връхлетели го през онази вечер, когато бе надникнал в очите на Пенелопа Сетън, за неустоимото желание, разтърсило тялото му, докато държеше ръката й. Това със сигурност бе някаква моментна лудост.

Все още виждаше красивото й лице, чуваше мелодичния й глас и колкото и да се опитваше, бе неспособен да изтрие от съзнанието си спомена за тях.

Сега обаче Макс съсредоточи мислите си върху мисията, довела го в този град. Джон се познаваше със собственика на кръчмата в Сайпръс Кросроуд, който бе уважаван и авторитетен човек и щеше да бъде тяхната свръзка с тамошните жители и когато войниците на Чадуик пристигнеха, нямаше да има за конфискуване нищо друго, освен няколко ръждиви мускета и тъпи ножове. Щяха да бъдат посрещнати от дружелюбни, усмихнати хорица. Никой не трябваше да умира. Не и този път.

Един по един мъжете заизлизаха от кабинета на Макс, докато той не остана сам с Флетчър. След дългото и шумно обсъждане, сега стаята му се стори непривично тиха. Единствено часовникът тиктакаше в полумрака. Пламъкът на свещта играеше. Макс замислено седеше зад бюрото си, когато Флетчър пристъпи към него.

— Има нещо, което не ни казваш — с укор каза той. — Нещо не е наред.

— Няма нищо, за което си заслужава да се тревожиш.

Макс се познаваше с Флетчър по-дълго от останалите и знаеше за необикновената му способност да вижда в душата на човека срещу него. Флетчър обясняваше тази способност с ирландската си кръв, но Макс добре знаеше, че тя се дължеше на внимателни наблюдения и на необикновено логичната му мисъл. Това бе начин на възприемане на света, не просто чудодейна дарба.

Флетчър толкова добре познаваше Макс, че сега не се остави да бъде заблуден.

— Всичко е наред — повтори Макс, — но възникна едно досадно усложнение.

Флетчър се прозина и седна на края на бюрото от орехово дърво:

— Жена — думите бяха произнесени толкова тихо, сякаш представляваха някакво тайнствено заклинание.

Макс примирено се отпусна в коженото кресло зад бюрото. За пръв път, откакто бе зърнал Пенелопа Сетън, отпусна напрегнатите си мускули, изпъна комично изглеждащите в копринения брич крака и по лицето му пробягна усмивка:

— Да, жена.

Флетчър изруга неясно, но Макс се престори, че не е чул нищо.

— Тя е просто изумителна — продължи той, опитвайки се, без дори сам да знае защо, да убеди Флетчър в качествата на Пенелопа. — Красива, сладка, интелигентна…

— Но какво си направил? Нима цяла вечер си се помайвал след някакво девойче, вместо да преследваш Чадуик? — изсъска Флетчър — Няма да рискувам живота си, докато ти…

— Пет минути — прекъсна го с благ тон Макс. — Прекарах в компанията й не повече от пет минути.

Флетчър простена:

— И това време ти бе достатъчно, за да се убедиш, че тази Пенелопа Сетън е някакъв образец на женско съвършенство?

— Не — прошепна Макс, — не ми трябваха дори и пет минути. Просто трябваше да я погледна. — Глождещите го съмнения избледняха, когато — изумително ясен и жив — в паметта му изплува споменът за този пръв поглед.

Този път Флетчър изруга на глас и от устата му рукна порой от неприлични думи. Макс остави приятеля си да довърши излиянието си, като през цялото време го наблюдаваше присмехулно.

— Прекалено отдавна не си бил с жена — мъдро заключи Флетчър.

— Така е — съгласи се Макс.

— Нека те заведа на едно място, което посещавам от време на време.

— Не. — Болката му не можеше да бъде излекувана от друга жена, нито притъпена в нечии безстрастни обятия. А и, Бог му бе свидетел, той не желаеше да се лекува от тази болест!

— Не можеш да позволиш да бъдеш омаян от жена, която иска единствено да се възползва от теб, не и сега.

— Пенелопа не е пресметлива жена — отбранително рече Макс. — Не виждам причина увлечението ми да те тревожи. Никога не смесвам личния си живот с този на Синьото острие.

— Хлътнал си по племенницата на някакъв лоялист и ми казваш, че това по никакъв начин нямало да попречи на начинанието ни? — Флетчър се изсмя подигравателно. — Опитваш се да ме излъжеш или просто си толкова заслепен от пламенното си увлечение, че не можеш да видиш в какво се забъркваш?

Макс винаги бе могъл да разчита на разумен съвет от страна на Флетчър. В разгара на някоя битка, насред буря или в най-опасния час, когато животът им бе висял на косъм, Флетчър винаги бе говорил с гласа на здравия разум.

— Не забравяй, че с нейна помощ ще мога да проникна в един лоялистки дом и може би дори да се сближа с Чадуик — разсъждаваше той. — Нищо не се променя, дори и да не се окажа прав за Пенелопа.

— Не съм убеден в това. Така може да изложиш на опасност всички ни.

Макс не бе готов да признае, че ирландецът е прав, но съвсем ясно си даваше сметка как сега всичко това нямаше ни най-малко значение за него. Възнамеряваше да ухажва Пенелопа Сетън, да се губи в бездънните й очи, да докосва отново дланта й и щеше да се справи с последиците, ако се появяха такива.

 

 

Вече бе следобед, когато Пенелопа слезе по стълбите. Бе изгубила доста време в избор на рокля и накрая се спря на зелената плисирана рокля от щампована коприна — красива и изискана, без да е предизвикателна, съблазнителна, но семпла. Не искаше да създава впечатление, че се вълнува от посещението на Максимилиан Бродерик, макар да бе отделила повече от час на тоалета и избора на роклята си. Максимилиан вероятно много скоро щеше да осъзнае, че беглият му флирт не е нищо повече от глупава прищявка. Навярно вечерта бе прекалил с шампанското и опиянен от музиката и танците, не бе забелязал, че тя е най-обикновена жена, която не заслужава вниманието му. Днес обаче пронизителните му очи веднага щяха да разкрият заблудата. Оставаше й надеждата, че посещението му ще бъде забавно и ще разнообрази общо взето еднообразното й ежедневие.

В отговор на почукването й чичо й отвори вратата на кабинета си толкова бързо, та младата жена реши, че я е очаквал.

— Скъпа Пенелопа — каза той, като взе дланите й в своите и я целуна по едната буза. — Тази вечер изглеждаш особено красива.

Чичо й Уилям не бе много по-висок от нея, а последните няколко години бяха позакръглили фигурата и доста бяха поразредили косите му. Вкъщи той не носеше напудрената си перука.

— Не мога да повярвам, че съм спала толкова дълго — с искрена усмивка каза Пенелопа. — Предполагам, че е виновна вчерашната вечер. Струпаха ми се много вълнения. — В съзнанието й веднага изплува лицето на Максимилиан Бродерик.

Възрастният мъж потупа дланта й:

— Съжалявам, че ти отнех Виктор толкова дълго. Навярно не сте успели да останете насаме, както ти се е искало.

— Прекарах чудесно — отвърна тя, без да се впуска в подробности.

— Ще се опитам да се реванширам — с дяволита усмивка каза чичо Уилям. — Поканих Виктор на вечеря днес и му обещах да ви оставя за малко насаме.

Обещал на кого? На Виктор, разбира се. Вероятно щеше да последва онова, от което Пенелопа се боеше — ново предложение за брак. Сега вече тя нямаше друг избор, освен да откаже категорично. Така не само щеше да нарани Виктор, но и да вбеси чичо си — момент, от който Пенелопа се страхуваше, но и не искаше да отлага.

— Е, това значи, че на вечеря ще бъде доста оживено — рече младата жена с широка усмивка. — Тъкмо се канех да ти кажа, че аз също съм поканила един гостенин. Ще ме посети следобед и си помислих, че би било чудесно, ако остане за вечеря.

Усмивката на чичо й помръкна, на лицето му се появиха бръчки, а устните му се свиха в гримаса на недоволство, каквото той рядко проявяваше по неин адрес. Обикновено Тайлър и Мери бяха виновниците за гнева му.

— Нямах представа — Уилям Сетън все пак бе великодушен домакин и не можеше да отхвърли молбата на племенницата си. — Кого си поканила?

— Максимилиан Бродерик — отговори тя, надявайки се загадъчният господин Бродерик да не откаже предложението за вечеря. — Той е в Чарлстаун съвсем отскоро и си помислих, че би било много мило от твоя страна да го въведеш в обществото. Освен това не подобава да оставим бедния човек без вечеря, права ли съм?

— Беден? Той навярно е по-богат и от най-преуспяващия търговец в Чарлстаун! — Лицето на чичо Уилям поруменя, а очите му се присвиха, но за щастие той не забрани на Пенелопа да покани Максимилиан на вечеря.

— Исках само да кажа, че той навярно има нужда от приятели, защото е в Чарлстаун отскоро, а и няма семейство.

Чичо й нямаше друг избор, освен да приеме доводите й, макар по всичко да личеше, че това никак не е по вкуса му.

Мисълта, която внезапно осени Пенелопа, не бе твърде почтена и определено не й бе присъща. В случай че бе повярвала дори само на една думичка от обяснението в любов на Максимилиан, планът й щеше да се окаже непочтен, но за щастие тя не му вярваше. Този човек несъмнено я използваше, така че не би имал нищо против и тя да се възползва от него, за да се отърве от Виктор.

Пенелопа, разбира се, нямаше намерение да му разкрива безобидния си план.

Когато точно в два часа следобед Максимилиан почука на входната врата, тя бе на седмото небе от радост, тъй като цял предиобяд със затаен дъх бе очаквала пристигането му.

Мери бе притихнала и мълчаливо ги наблюдаваше. Те не я забелязваха. Вероятно нямаше да я забележат дори ако се надвесеше от прозореца на втория етаж и бурно размахаше ръце.

Пенелопа и Максимилиан Бродерик бяха прекарали по-голямата част от следобеда в градината в разговори и тайнствен смях. Те се разхождаха рамо до рамо, огрени от слънцето, седяха един до друг в сянката на дърветата. Времето бе хладно, затова и двамата носеха широкополи кадифени шапки, чиито периферии често се докосваха. Дори този несъзнателен контакт разкриваше желанието им да бъдат близо един до друг.

Сега те седяха под пъстрата сянка, заобиколени от ранни рози. Докосваха се често, така леко и бегло, че тези докосвания изглеждаха почти случайно. Максимилиан леко се наведе към Пенелопа и това вече не бе случайност, не и за Мери.

Максимилиан Бродерик откъсна една роза от най-близкия храст, внимателно отстрани бодлите й, а след това я закачи зад ухото на Пенелопа. Дългите му пръсти вероятно бяха докоснали ухото й.

Не беше честно! Защо Пенелопа винаги трябваше да получава всичко? Тя бе просто едно сираче, което Мери великодушно търпеше и толерираше. А всички предпочитаха нея — бащата на Мери, слугите от плантацията, Виктор, а сега и Максимилиан Бродерик.

Когато до ушите й отново долетя смехът на Пенелопа, Мери силно стисна чашата в дланите си и затвори очи.

Тя се опитваше да прави всичко, което очакваха от нея, но баща й винаги я сравняваше с братовчедка й и вечно бе недоволен. Мери не бе толкова умна, колкото Пенелопа и не се държеше като истинска дама — роля, която братовчедка й владееше до съвършенство. Откакто братовчедите й бяха заживели у тях, вниманието на баща й се бе раздвоило. Той искаше от Мери да подражава на Пенелопа, защото за него братовчедка й бе образец за женско съвършенство и добродетелност.

Въпреки тази несправедливост, Мери правеше всичко възможно да се държи добре. Опитваше се да приема и обича Пенелопа и имаше моменти, в които това й се удаваше. Миналата нощ обаче всичко се бе променило.

Вечерта, в разгара на бала, Виктор най-сетне я бе целунал. За няколко безкрайни мига Мери бе повярвала, че той е променил мнението си за нея, че е започнал да я обича. Затова и не се възпротиви, когато той интимно докосна тялото й, след което пъхна езика си в устата й, дръпвайки я още по-навътре в тъмната градина на семейство Лаури.

В носа я бе блъснала тежката миризма на ром и на пури — една миризма, която младата жена помнеше толкова живо и осезаемо, сякаш бе просмукала дрехите й и се бе превърнала в част от нея. А може би това бе самата истина, защото само от мисълта за нея й се гадеше.

Когато Виктор повдигна полите й, усети да я обзема сковаващ страх, но не каза нищо.

Студеният вятър и ледените му пръсти се бяха впили в тялото й, но тя не го спря. Не се съмняваше, че всичко, което Виктор правеше с нея, бе само доказателство за любовта му, затова и разтвори крака още по-широко и разкопча панталона му, отвръщайки на целувките му с цялата жар, на която бе способна.

Когато той проникна в нея, Мери с мъка успя да сдържи вика си — толкова силна бе разкъсващата болка, но тя я прие, без да се възпротиви. Отначало я болеше, но скоро вече й бе само неприятно. За щастие всичко това не продължи дълго. Мери гледаше със снизхождение на тази случка — доказателството, че Виктор обича нея.

Тази илюзия я бе направила щастлива, но свърши твърде бързо. Все още потен и задъхан, Виктор й обясни, че би искал да продължат връзката си и след като се оженел за Пенелопа. Намирал Мери много привлекателна и щял да я научи да доставя и да получава удоволствие.

Как бе реагирала тогава? Тихо бе заридала в мрака, умолявайки го да я обича, а в гърлото й бяха заседнали думи на болка и гняв. Чувстваше се замаяна, а сърцето й бе дълбоко наранено. Не можеше да повярва, че тези немислими и оскърбителни думи са излезли от неговите уста. Как можеше да й говори за женитба с Пенелопа, след случилото се току-що?

Закопчавайки панталона си, Виктор дори не пропусна да й напомни, че ако някой научи за случилото се, щяла да пострада не неговата, а нейната репутация. Никой нямало да повярва на думите на леконравна жена като нея, така че хората щели да си помислят, че го е съблазнила, за да го подтикне да се ожени за нея.

В този момент Мери вече знаеше истината. Виктор не я обичаше и никой никога нямаше да я обикне.

По пътя към дома се бе старала да потисне усещането от допира на разкъсаното бельо под изящната й рокля и да не забелязва болящите я лепкави слабини и лудите удари на сърцето, което се блъскаше в гърдите й като ранена птица. Искаше й се да вика и да плаче, но не смееше да го стори.

Пенелопа бе седяла в каретата, ведра и спокойна, и наивно й бе говорила за любов, докато Мери се опитваше да потисне напиращите в нея викове и сълзи на гняв и отчаяние. В този миг бе осъзнала колко много мразеше братовчедка си.

Долу в градината Максимилиан Бродерик се приближи до Пенелопа и прошепна нещо на ухото й. Тя се засмя и когато обърна главата си, Мери успя да види сияйната усмивка на лицето й. Не беше честно.