Линда Джоунс
Синьото острие (19)

18

Пенелопа се загърна в наметката си и с бързи крачки се отправи към беседката. Бе мразовита пролетна нощ и вятърът проникваше през лекото вълнено наметало чак до костите й, та трепереше от студ.

Може би не само студът я караше да тръпне, а и сковаващият страх, че планът й може да се провали.

Ами ако Синьото острие не се появи? Имаше голяма вероятност той да заподозре, че срещата им е капан и да не дойде, а може би изобщо не бе получил бележката й. Тогава Пенелопа щеше да остане тук цяла нощ, опитвайки се да измисли нов план за спасяването на Тайлър.

— Останете там, където сте.

Този странен шепот я накара да спре на един завой от пътеката, само на няколко крачки от беседката.

— Кой сте вие? — тихо попита тя.

Настъпиха няколко секунди пълна тишина, преди Пенелопа отново да чуе същия шепот.

— Дойдох в отговор на поканата ви, госпожо Бродерик. Надявам се, разбрахте кой съм.

— Да — облекчено си пое въздух тя.

— Защо ме повикахте тук?

Сърцето й отново заби лудо и тя за пореден път се запита защо правеше всичко това. Не познаваше този мъж и със сигурност не му дължеше тази жертва.

— За да ви предупредя.

— Да ме предупредите? — тя усети едва доловима ирония в дрезгавия му шепот.

— Виктор Чадуик знае… вярва, че Синьото острие живее в тази къща. Ако това е истина, само въпрос на време е да ви залови.

От лявата си страна чу шумолене на листа.

— Значи вие се почувствахте длъжна да ме предупредите? Къде е Чадуик сега? Чака скрит наблизо с армията си?

— Той ще пристигне след час.

Настъпи дълга пауза, но Пенелопа знаеше, че мъжът не си бе отишъл. Най-сетне той проговори:

— А вашата роля е да ме забавлявате през това време? Колко интересно го е измислил Чадуик!

Пенелопа явно бе разочаровала непознатия, както и всички останали мъже в живота си. Ами ако той не й бе повярвал?

— Казах на Виктор да бъде тук в единадесет. Надявам се дотогава да сте далече.

— Какво целите, госпожо Бродерик? — попита той, а шепотът му прозвуча още по-дрезгав и тайнствен.

— Вече ви казах. Искам само да ви предупредя за опасността, която е надвиснала над вас. — Защо правеше всичко това? Този мъж очевидно не се нуждаеше от помощта й. — Моля ви, господине, приемете извиненията ми за това, че ви изгубих времето. Предлагам ви да изчезнете оттук, преди да е изтекъл въпросният час.

Тя се обърна и тръгна към къщата. След час Пенелопа отново щеше да се върне тук, играейки пред Виктор ролята на примамка, но поне бе сторила всичко, което бе по силите й, за да предупреди Синьото острие.

— Почакайте. — Гласът му прозвуча така настойчиво, че накара Пенелопа да замръзне на място. Ако се обърнеше, щеше да види Синьото Острие на лунна светлина. Тя не помръдна. — Защо? — настоя той. Гласът му прозвуча близо, много по-близо, отколкото бе предполагала.

Измина цяла минута, преди някой от тях да проговори.

— Аз ви се възхищавам — прошепна най-сетне тя. — Мисля, че сте достоен мъж, който се бори за убежденията си. Не бих понесла и вие да загинете.

— Какво е за вас един човешки живот? — попита той и Пенелопа позна по гласа му колко много е приближил. — Още малко кръв по ръцете ви — какво значение би имало това?

Пенелопа не можа да понесе тези думи. Тя сви юмруци и вирна брадичка в тъмнината.

— Нямам нищо общо със смъртта на Хет Лаури.

— Кое ви кара да мислите, че трябва да ви вярвам?

— А защо трябва да се интересувам от това, дали ми вярвате?

Настъпи пълна тишина и за момент Пенелопа помисли, че е останала сама. Мъжът си бе отишъл и тя никога нямаше да узнае дали й бе повярвал.

Изведнъж Пенелопа чу гласа му съвсем близо зад себе си.

— Ако е истина, че нямате нищо общо със смъртта на Хет Лаури, защо той твърдеше обратното?

— Защото е мислел, че съм го предала. — От очите й потекоха горещи сълзи и Пенелопа усети в нея да се надига гневът, който дълго се бе опитвала да потисне. — Бедният Хет! Умрял е с мисълта, че съм го предала, но аз не бих могла да сторя това.

— Но как е решил, че сте го предала?

— Виктор Чадуик го е измамил — гласът й леко потрепера. — Виктор е излъгал, за да ме нарани, да ме накаже за това, че се омъжих за друг. — Не можеше да признае пред непознатия, че самият й брак с Максимилиан може би е достатъчно голямо наказание.

— А вие не се ли опитахте да кажете истината?

— Опитах! — Пенелопа пожела да види лицето на непознатия, но една силна ръка я спря. — Опитах да обясня поне на хората, които са най-важни за мен, на тези, които обичам.

— И успяхте ли?

Пенелопа почувства истинско облекчение от възможността да излее мъката си пред този непознат мъж. Отчаяно се надяваше поне той да й повярва.

— Чичо не ме изслуша, братовчедка ми не ми обърна внимание, а брат ми… — гласът й потрепери — брат ми избяга, без да ми даде шанс да му обясня случилото се.

Той отново утешително сложи ръка на рамото й.

— А съпругът ви?

— Той така и не ме попита. — Внезапното признание, че Максимилиан не се интересуваше от проблемите й, накара сърцето на Пенелопа да се свие от болка. — Той не се интересува от мен.

— Тогава съпругът ви е по-голям глупак, отколкото изглежда — каза мъжът.

— Не съм дошла тук, за да обсъждам съпруга си — рязко рече Пенелопа. — Напуснете къщата. Идете на по-сигурно място и останете там, докато Виктор се поуспокои.

— Не мога да направя това.

— В такъв случай, аз не бих могла да сторя нищо повече, за да ви спася.

Ръката му стисна рамото й още по-силно.

— Госпожо Бродерик? — прошепна той съвсем близо до ухото й. — Защо помагате на Чадуик след всичко, кое то ви е причинил?

Тя затвори очи, опитвайки се да преглътне горчивите си сълзи.

— Той държи брат ми в ръцете си.

— Тайлър — прошепна Макс.

— Познавате ли го?

Макс долови плахата надежда в гласа й.

— Да, но не знаех, че е заловен.

— Арестуван — меко каза Пенелопа. — Тайлър споделя убежденията ви. Той се присъединил към група въстаници. Откраднали някакво оръжие, а след това войниците ги заловили. Виктор ме заплаши, че ще го убие, ако не изпълня онова, което иска от мен, а Тайлър ми е толкова скъп.

— Тогава имате късмет, че попаднахте на мен.

Макс искаше да грабне Пенелопа и да я завърти от щастие. Той изпита непреодолимо желание да я помоли за прошка и да й признае, че нито за миг не е преставал да я обича. Това обаче не бе подходящото време и място за подобни изблици. Чадуик можеше да се появи всеки миг.

— Как бих могла да се доверя на мъж като Виктор Чадуик? — отчаяно проплака Пенелопа. — Не вярвам, че дори и да му помогнех да ви залови, той щеше да спази обещанието си. Вечно ще използва брат ми, за да ме изнудва, подчинявайки ме напълно на желанията и прищевките си. Единствената ми надежда сега е, че ако успея да накарам Виктор да ми повярва, бих могла да спечеля малко време и да измисля друг план за спасяването на Тайлър.

Макс я прегърна. Ръцете му за миг докоснаха шията й. Пенелопа бе загърната в тъмнозеленото си наметало, което в мрака изглеждаше почти черно, а качулката закри ваше почти цялото й лице, така че Макс не можеше да види очите й.

— Аз ще освободя Тайлър.

— Наистина ли? — В гласа й отново се появи надежда.

— Имате думата ми.

Пенелопа постави ръката си върху неговата и Макс усети как пръстите й леко потрепериха.

— Благодаря ви от цялата си душа, господине.

Той се наведе, за да й целуне ръка и да поиска прошка за това, че не й бе дал шанс да се защити от обвиненията му. Когато узнаеше истината, Пенелопа надали щеше да му прости.

— Госпожо Бродерик?

— Да?

— Пенелопа.

— Да?

За момент двамата останаха напълно безмълвни, хванати за ръце и тъй близо един до друг, че ако леко наклонеше глава, тя щеше да види лицето му.

Дали щеше да му прости някога, че я бе обвинил в нещо, което не бе извършила, и че се бе представял за друг? Разбира се, не. Единственият му шанс бе да й се изповяда сега, в този момент.

— Вие сте една забележителна млада жена.

— Благодаря за комплимента, господине, но мисля, че вие сте този, който заслужава възхищение. Освобождавате бунтовници, навличайки си гнева на англичаните, защитавате слабите и невинните, предан докрай на убежденията си. Аз искрено ви се възхищавам.

Най-сетне бе настъпил мигът да й разкрие… Внезапно до слуха им долетя конски тропот, който накара Пенелопа да се отскубне от прегръдката му.

— Вървете — подкани го тя, втурвайки се по пътеката. — Това сигурно е Виктор.

И не се обърна повече.

 

 

Пенелопа седеше на пейката в беседката, сгушена във вълнената си пелерина. Тя чакаше, поставила ръце в скута си. Наоколо цареше пълна тишина, но младата жена знаеше, че не е сама.

Очите й вече бяха привикнали към тъмнината и Пенелопа с лекота различаваше фигурата на Виктор, скрита зад отсрещния храст.

— Може би няма да дойде.

Отговорът му бе толкова тих, че тя едва го чу.

— Моли се да дойде.

Пенелопа обаче се надяваше Синьото острие да е вече далече, спасявайки Тайлър и себе си…

Тя по-отчаяно от всякога се опитваше да отгатне кой се крие зад маската на Синьото острие. Когато бе целунал ръката й, Пенелопа бе забелязала кичур черна коса. Единствените тъмнокоси мъже в къщата бяха Джон, Гарик и Флетчър, но мъжът, който се представяше за Синьото острие, не приличаше на никой от тях. Джон постоянно мърмореше под носа си, а гласът на непознатия бе доста ясен. Гарик бе студен като лед, а Пенелопа още усещаше топлина на пръстите и устните на Синьото острие. Флетчър бе груб и недодялан, а мъжът, поставил ръцете си на раменете й, бе истински джентълмен.

Може би той изобщо не живееше в този дом и Виктор напразно си губеше времето. Младата жена искрено се надяваше това да е така и Виктор никога да не залови мъжа, когото преследваше с бясно настървение.

След срещата със Синьото острие уважението й към тайнствения непознат бе прераснало във възхищение. Той бе силен, смел и благороден, безстрашно преодоляваше препятствията по пътя си и хитро успяваше да се измъкне от клопките на Виктор. Беше човек, готов да се бори и дори да умре за принципите и убежденията си. Защо Максимилиан не можеше поне малко да прилича на него?

Пенелопа все още се чувстваше замаяна от кратката си среща с тайнствения непознат. Тя никога повече нямаше да види Синьото острие, да се срещне с него лице в лице, да чуе спокойния му глас. Младата жена внезапно се почувства непреодолимо привлечена от мистериозния шепот на непознатия.

Колко още трябваше да седи тук? Минутите се изнизваха бавно и мъчително. Единствена тя знаеше, че Синьото острие няма да се появи.

— Добър вечер, госпожо Бродерик — долетя иззад гърба й познатият шепот. Пенелопа едва не подскочи от мястото си.

Какво правеше той? Вече трябваше да е далеч оттук.

— Много съм разочарован — каза мъжът и продължи, без да дочака отговора й. — Мислех, че това ще бъде среща на четири очи.

Пенелопа се вцепени, неспособна да се движи и говори. Виктор изскочи от укритието си близо до входа на беседката. В ръката си стискаше пистолет.

— Той е тук!

Пенелопа очакваше войниците да наизскачат от храстите и да открият огън, но наоколо все още бе тихо. Единственият шум, който успя да долови, бе едно леко шумолене в храстите зад нея.

— Чадуик, страхувам се, че хората ви са били задържани. Тук сме единствено двамата с вас и прекрасната госпожа Бродерик. Каква красива примамка сте ми подготвили, Чадуик. В крайна сметка, кой мъж би устоял на подобна покана?

Виктор крадешком се заизмъква от беседката. Той вдигна пистолета си и се прицели в гъстия храсталак зад Пенелопа.

— Всеки мъж си има слабо място — каза той, напрягайки очи в полумрака.

— Госпожа Бродерик за мен ли остава? — този път шепотът на Синьото острие прозвуча иронично. — Наистина ли си мислехте, че ще ме пипнете толкова лесно?

Виктор се прицели по посока на шепота и стреля. Пенелопа закри очите си с ръце и извика:

— Не!

След миг се възцари гробна тишина.

— Хванах го — триумфиращо прошепна Виктор.

Пенелопа едва потисна отвращението си. Не можеше да си позволи да се разплаче пред този мъж. В името на Тайлър привидно запази спокойствие.

— Защо си толкова сигурен?

Без да й отговори, Виктор напусна беседката, за да потърси жертвата в храсталака зад Пенелопа. Минутите течаха, а той все не успяваше да открие тялото. Сипейки ругатни, претърси почти цялата градина.

Пенелопа чакаше, затаила дъх, и безмълвно се молеше изстрелът на Виктор да е пропуснал целта и сега непознатият да е вън от опасност. Зад нея Виктор продължаваше да търси жертвата си, проклинайки съдбата и гневно кършейки гъстите клони на храстите.

Минутите се изнизваха прекалено бавно за Пенелопа. В къщата със сигурност бяха чули изстрела. Защо никой не идваше? В този момент видя по пътеката да се задава Далтон, следван от останалите мъже от прислугата.

— Какво става тук? — попита той. — Чух изстрел. Облеклото на мъжете бе доста разнообразно. Далтон и Гарик все още носеха ливреите си, Бек и Джон бяха по ризи и стегнати бричове, а Флетчър и Луис — в непретенциозните си дрехи за конюшнята, където прекарваха по-голямата част от времето. Всички те говореха в един глас, възбудени от изстрела, който бяха чули.

Максимилиан пристигна по домашен халат няколко минути след останалите. Той се прозина и тръсна глава, очевидно опитвайки да се разсъни.

— Да! Наистина съм го уцелил! — извика Виктор и Пенелопа ужасена затвори очи. Планът й се бе провалил, причинявайки още една смърт. Но Бог й бе свидетел, че не желаеше Синьото острие да загине така безславно в градината й. Защо не я бе послушал и не бе избягал?

Виктор се върна в беседката и й показа ръката си.

— Кръв — сияещ каза той. — Боже мой, застрелял съм Синьото острие.

Кръвта по ръката му изглеждаше черна на лунната светлина. Пенелопа не се сдържа и потрепера. Тя едва не припадна в краката на Виктор.

— Елате тук — нареди той на мъжете, скупчени на пътеката. — Помогнете ми да намеря тялото. Има много кръв, така че със сигурност не е успял да стигне далече.

Никой не помръдна.

— Заповядвам ви да ми помогнете в търсенето на бунтовника!

— Може би утре сутринта — каза Максимилиан, прозина се още веднъж и се запъти към къщата. Останалите мъже го последваха. — Далтон — внезапно спря по средата на пътеката Максимилиан и погледна през рамо, — би ли придружил съпругата ми? Нощта е доста студена и не мисля, че за нея е здравословно да стои навън.

— Разбира се.

Далтон се обърна и зачака Пенелопа, която с облекчение напусна беседката, присъединявайки се към групичката.

— Но вие не можете да ме оставите сам. Този разбойник е сторил нещо на хората ми — извика след тях Виктор.

— Тогава предполагам, че мъжете, които намерихме завързани и със запушени уста пред вратата на кухнята, са вашите войници — каза Луис. — Тъй като виждам, че проявявате интерес към тях, ще ви кажа, че те изглеждат напълно невредими. Малко поуплашени, вярно, но поне няма ранени.

— Господине, защо решихте, че само с осмина мъже ще можете да заловите Синьото острие? — присмехулно попита Бек.

— Спрете! — изкрещя Виктор. — Всички вие спрете там, където се намирате, без да мърдате. — Той се насочи към тях. Всеки ще бъде проверен за огнестрелно оръжие — В гласа му прозвуча отчаяние.

— Наистина ли предполагате, че сте прострелял някой от прислугата ми? — уморено попита Максимилиан. — Знаете ли, Чадуик, губернаторът със сигурност не би харесал тази история.

Всички знаеха, че в думите на Максимилиан е скрита заплаха. Виктор бе направил грешка, допускайки смъртта на Хет Лаури. Той не можеше да си позволи повече гафове.

Макс сви рамене облекчен:

— За Бога, всички ми изглеждат напълно здрави — Преди отново да се запъти към къщата, Макс нареди на мъжете да го последват.

— Внимавайте къде стъпвате, госпожо — каза Далтон, подавайки й ръката си. Пенелопа с благодарност я пое, тъй като чувстваше краката си омекнали.

Тя забеляза как, далеч пред останалите, Максимилиан влезе в къщата. Всъщност успя да зърне само краткото проблясване на бялата му пижама в тъмнината пред входната врата, а след това силуетът му се изгуби в къщата. Защо самият той не я бе придружил? Беше я поверил в ръцете на иконома, точно сега, когато имаше най-голяма нужда от него.

Виктор ги последва, сипейки ругатни.