Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендарни любовници
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Indigo Blade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 39 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Линда Джоунс. Синьото острие

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. — Добавяне

14

Уморена и ядосана, Пенелопа захвърли акварела, върху който работеше, и нервно закрачи из малкия салон. Това бе единственото помещение в цялата къща, където чувстваше поне известна сигурност. Трапезарията и кухнята бяха нещо като владения на Бек, а Далтон навярно щеше да я спре, ако понечеше да влезе в библиотеката или кабинета на Максимилиан.

Единственото място, което непреодолимо я привличаше, бе третият етаж. Когато обаче преди време се бе опитала да разгледа една от стаите там, отнякъде ненадейно бе изникнал Гарик и я бе предупредил да ограничи интереса си до първите два етажа на новия й дом. Тя бе предпочела да не спори с него и повече не повтори опита си да разгледа третия етаж.

В малкия салон обаче Пенелопа бе оставена на спокойствие. Тук тя можеше да рисува или бродира, а тъй като почти целият град я винеше за смъртта на Хет Лаури, единствената й компания бе Мери. Макар и да живееше при тях вече повече от седмица, Пенелопа не я виждаше по-често, отколко, когато братовчедка й живееше в дома на баща си. Тя спеше тук и се хранеше с Пенелопа, но през останалото време бе на разходки, балове или на пазар с приятелките си.

Пенелопа спря в средата на празната стая и се втренчи в една от стените, чиято белота бе нарушена от едно-единствено цветно петно — пейзаж с маслени бои в позлатена рамка. Картината показваше несъмнени технически умения, но оставяше сърцето безразлично. Пенелопа я намираше дори дразнеща. Сега младата жена решително я свали от стената. След това се отпусна в едно кресло, доволна от постъпката си. На този свят нямаше нищо по-ужасно от посредствеността. Пенелопа впери поглед в празната стена. Животът й бе също толкова празен и пуст и тя почувства, че не може да продължи да живее по този начин. Съпругът й бе охладнял към нея и дори не смяташе за необходимо да й даде някакво обяснение за промяната в чувствата си. Беше заобиколена от хора, които едва търпяха присъствието й, а бившите й приятели я обвиняваха за нещо, което не бе сторила. Всичко това бе непоносимо, но Пенелопа не знаеше какво би могла да стори, за да го промени.

Може би да се завърне в плантацията? Тази възможност й се струваше все по-привлекателна. Уютната й стая и хората там щяха да я накарат да се почувства в нещо като дом. Но как да се върне при чичо си, след като бе пренебрегнала волята му, омъжвайки се за Максимилиан? Вече не можеше да отиде в плантацията.

Пенелопа взе четките и боите си и се приближи към бялата стена. Бавно започна да очертава контурите на различни цветя, които цъфтяха в градината. Постепенно върху стената изникнаха минзухари, глицинии, диви цветя. Пенелопа сякаш танцуваше пред стената, забравила всичко около себе си. Сега върху стената изникнаха опасните блата край пътя от плантацията до Чарлстаун — кипарисите, зелената, неподвижна вода, водните лилии.

Постепенно на лицето й се появи усмивка. Струваше й се, че бяха минали години, откакто се бе смяла за последен път. Времето в този дом течеше мъчително бавно и безрадостно.

Обръщайки се, за да разгледа резултата от работата си, Пенелопа видя на прага Далтон. Дори видът на намръщеното му лице не бе в състояние да помрачи радостта й.

— Вечерята ще бъде сервирана след половин час, госпожо — каза той, любопитно разглеждайки стените.

— Не съм гладна — отвърна Пенелопа и отново се залови със заниманието си. След малко отстъпи крачка назад и застина неподвижно, загледана в стената пред себе си. В главата й се оформяше плетеница от плавно преливащи една в друга природни сцени, които щяха да обхванат и четирите стени.

— Да повикам ли доктор, госпожо?

Пенелопа се обърна към Далтон, който, видимо озадачен, все още стоеше в рамката на вратата. Сега той направи крачка напред, загледан в рисунките, които покриваха вече две от стените на салона.

— Разбира се, че не — с усмивка отвърна Пенелопа. — Би могъл обаче да купиш още бои. Тези няма да ми стигнат.

— Както желаете, госпожо — каза той с тих глас.

— Синьо и зелено — добави Пенелопа, заставайки до него, за да разгледа творението си от разстояние. — Червено и жълто също. Ще ми трябват и още четки.

За пръв път странният иконом не й вдъхваше страх. Гигантският му ръст и навъсеното пиратско изражение не можеха да я смутят.

Далтон продължаваше да разглежда стените.

— Смея ли да ви попитам, госпожо, какво точно сте решила да правите? — тихо каза Далтон.

Пенелопа му се усмихна загадъчно:

— Да заживея отново.

 

 

Пенелопа бе толкова погълната от заниманието си, че не чу почукването на входната врата. Не разбра, че има посетител, докато Далтон не съобщи за пристигането на Виктор Чадуик.

Всичко това се случи точно когато бе решила да украси с глицинии единия от ъглите.

От всички жители на Чарлстаун Виктор Чадуик бе последният, когото Пенелопа желаеше да види.

— Добър ден, Виктор. — Тя слезе от стола, на който бе стъпила, и с кисела гримаса остави настрана молива си.

— Далтон, донеси ни кафе, моля.

Икономът се поколеба за миг, преди да я остави сама с госта. Виктор скептично заоглежда изрисуваните стени на салона.

— Какво правиш, за Бога?

— Рисувам пейзаж — отвърна Пенелопа, обръщайки му гръб, за да разгледа работата си. — Как ти се струва?

— Сигурен съм, че ще бъде прекрасен — колебливо каза той.

Пенелопа не държеше особено на мнението му. Единственото, което я вълнуваше в момента, бе да довърши работата си.

— Какво те води насам? — бавно се обърна към него тя. — Не ми казвай, че си минавал оттук и си се отбил да ме видиш. При последната ни среща се опитах съвсем ясно да ти обясня, че няма да разговарям с теб, докато не обещаеш да очистиш петното от името ми.

— Не мога ли да посетя стар приятел? — с фалшива усмивка каза Виктор.

Пенелопа бе решила да вземе живота си в свои ръце, а това освен всичко останало означаваше да престане да вярва на всяка дума, която чуеше. Ако искаше да оцелее, трябваше да свикне да се държи също така арогантно и недоверчиво, както Виктор и Максимилиан.

— Не — отвърна тя със същата фалшива усмивка.

— Хубаво — каза Виктор доволно ухилен. — Всъщност съм тук по работа. Дойдох да те помоля за една услуга.

— По-добре се откажи.

— Още ли не си ми простила — разочаровано попита той, като да бе очаквал, че Пенелопа ще го посрещне с разтворени обятия. — Скъпа, постъпих така, както сметнах за най-правилно. Освен това вече никой освен теб не си спомня за тази история.

— Какво искаш?

Той се приближи до нея и сниши глас:

— Напипах гореща следа и вече съм по петите на Синьото острие…

— О, не започвай отново! — Пенелопа отстъпи назад и едва не събори статива си. — Вече ти казах, че нямам намерение да шпионирам за теб. Не бих могла да го направя, дори и да исках. Благодарение на теб и на новата си репутация ми се наложи да отклоня повечето покани за балове, които получих. От сватбата си с Максимилиан насам съм излизала най-много два-три пъти.

— Дори няма да ти се наложи да напускаш тази къща.

— Моля?

Виктор се ухили.

— Преди няколко седмици Синьото острие доставил оръжие и провизии на едни бунтовници извън града. Един от хората ми случайно се намирал наблизо и го проследил чак до тази улица, където изгубил дирите му.

— Нали не искаш да кажеш…

— Мисля, че някой от слугите ти е Синьото острие. Това би било чудесно прикритие. Никой не обръща внимание на слугите, а господарите им не се интересуват особено кога излизат и откъде се връщат. Освен това така би имал възможност да слухти наоколо — продължаваше да шепне Виктор. — Нищо чудно да става дума за мъжа, който току-що ме посрещна на вратата.

— Далтон? Не ставай смешен!

Дали наистина предположението на Виктор бе толкова нелогично? Пенелопа сама бе забелязала, че много често някой от прислугата отсъства. Нима те се възползваха от разсеяността на съпруга й, преследвайки някакви свои тайнствени цели?

Дори и да подозираше нещо подобно, Пенелопа никога не би споделила това с Виктор. Тя тайно се възхищаваше на легендарния мъж, известен като Синьото острие, който се бореше за убежденията си, тормозеше британските войници и спасяваше бунтовници. Пенелопа често бе слушала за дръзките му действия от Мери, която пък знаеше за тях от клюките по приемите и баловете.

— Бих могъл да тикна в ареста всички ви, докато някой от вас не проговори — намръщено рече Виктор, — но засега няма да прибягвам до толкова крайни мерки. — Той впи изпитателния си поглед в нея. — Някои висши държавни служители все още не са забравили случая с Лаури, а глуповатият ти съпруг изглежда е успял да влезе под кожата на самия губернатор. Затова засега ще се въздържа от подобни мерки, в случай че има някаква друга възможност.

Пенелопа хиляди пъти си бе задавала въпроса, дали е можела да стори нещо, за да спести на Хет Лаури горчивата участ, която го бе постигнала. Въпреки че не желаеше да съдейства на Виктор, тя не можеше да позволи отново по нейна вина да загине човек.

Преди още да бе решила какво да отговори, Далтон се върна със сребърен поднос и две изящни чаши от китайски порцелан, пълни догоре с кафе.

— Свободен си — каза Виктор, стрелвайки иконома с поглед. Далтон се поколеба за миг, преди да се отправи към вратата.

— Далтон — извика го в този момент Пенелопа, — ела, моля те.

Икономът присви недоволно очи. Той не понасяше да получава заповеди от нея, а още по-малко от Виктор. Липсваше му почтителност и смиреност, а освен това не се справяше добре със задълженията си. Дали Далтон не бе Синьото острие?

— Смятам да прибавя хора към пейзажа си. Как ти се струва идеята ми?

Далтон вдигна огромната си длан и я постави на гърдите си.

— Питате ме за мнението ми ли, госпожо?

— Да — усмихнато отвърна Пенелопа. След това се обърна към госта. — Пий кафето си, преди да е изстинало, Виктор. Ще ни извиниш ли? Няма да се бавим много.

— Но аз бързам — намръщено каза Виктор — и дори вече закъснявам за една среща. — Пенелопа разбра, че той се опитваше да отпрати Далтон.

— Тогава ще трябва да побързаш с кафето. — Тя му обърна гръб и се зае да разглежда пейзажа, който вече придобиваше почти завършен вид. — Е, Далтон, какво мислиш?

Двамата чуха припрените стъпки на Виктор, който напусна салона, сипейки ругатни. Пенелопа многозначително погледна Далтон.

— Не мисля, че кафето ти му хареса.

В този момент тя стана свидетел на нещо, за което бе сигурна, че малцина са виждали. Далтон се усмихна.

 

 

— Какво желаеш? — надменно попита Мери. За нищо на света не искаше Виктор да забележи огромното й вълнение. Изпитваше желание едновременно да се смее, да плаче и да го удари.

— Липсваше ми.

Разбира се, беше му липсвала. Нали тъкмо това се опитваше да постигне от толкова време? Скоро той щеше да осъзнае, че не може да живее без нея. Тогава любовта щеше да дойде като най-естественото нещо на света.

— Доколкото чух, след няколко месеца ще се жениш. Сигурна съм, че Сюзън не би одобрила това ти посещение.

Беседката в най-отдалечения край на градината на имението Бродерик ги скриваше от любопитни погледи, а тъмнината на нощта им предоставяше прекрасна възможност дълго да останат насаме, необезпокоявани от никого. Пенелопа и Максимилиан се бяха оттеглили в спалните си още преди няколко часа.

— Сюзън няма да научи — Виктор седна до нея и покровителствено я прегърна.

Мери знаеше, че ако отстъпи, ще изгуби всичко, което бе спечелила досега. Ако Виктор разбереше, че може да идва при нея, когато си пожелае, нямаше да има причина да напусне Сюзън и не след дълго щеше да се омъжи за нея. А през последната една година Мери бе мечтала само за едно — да стане госпожа Чадуик.

— Не мога — прошепна тя.

— Тогава защо си тук?

Той повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне в очите. Виктор със сигурност я обичаше, поне малко.

— Защото и ти ми липсваше.

Той силно притисна устни към нейните. Дишането му стана учестено и неравномерно, а тялото му застина напрегнато. Мери обичаше подобни моменти, в които Виктор напълно изгубваше контрол над себе си, трепереше от възбуда или стенеше от наслада.

Ръката му се плъзна под полата й точно в мига, когато се канеше да се отдръпне от него.

— Не — дрезгаво прошепна тя.

— Що за игра е това?

Мери поклати глава.

— Не е игра, Виктор! — Това бе лъжа и Мери го знаеше. Любовта бе игра, на която тя току-що бе започнала да се учи. — Някога мислех… вярвах, че ме обичаш.

— Аз наистина те обичам — прошушна той в ухото й, а езикът му се плъзна по шията й. — Много те обичам, Мери. Не ме отблъсквай.

Това бяха думите, които тя толкова дълго бе копняла да чуе. От самото начало тайничко се бе надявала, че ако изиграе правилно картите си, накрая той ще я обикне. Отскоро обаче в душата й бяха започнали да се прокрадват съмнения.

— Кажи го отново — с тих глас настоя тя.

— Обичам те.

Този път Мери му позволи да пъхне ръката си под полата й. Не след дълго Виктор вече я бе повалил на пода на беседката.

— И аз те обичам — прошепна тя, разкопчавайки панталона му и разтваряйки отзивчиво бедра. — О, Виктор, винаги съм те обичала.

Той проникна в нея грубо и без да я целуне. Мери затвори очи и търпеливо го изчака да свърши, знаейки, че това няма да му отнеме много време. Всичко, което някога бе искала, бе любовта на Виктор.

Сега той потрепера, изливайки семето си в нея, и се строполи задъхан и потен върху й. Този път поне нямаше да й се наложи тревожно да чака месечното си неразположение. Виктор най-сетне бе осъзнал любовта си към нея и навярно съвсем скоро щеше да я направи своя съпруга.

Тя обви ръце около врата му.

— Кажи го отново — прошепна с широка усмивка.

— Какво да кажа? — промърмори в косата й Виктор, след което се изправи и бавно започна да се облича.

— Кажи ми, че ме обичаш — тя също се изправи, притисна се към него и погали с показалец влажната му подпухнала долна устна.

— Мери, моля те, не бъди толкова наивна.

— Наивна?

— Добре знаеш правилата на тази игра. — Той се отдръпна, оставяйки я невярваща и зъзнеща от студ. — Аз ти казвам онова, което желаеш да чуеш, а ти ми даваш това, което желаем и двамата.

Той невъзмутимо се облече, поизтупа с ръка дрехите си, приглади назад черната си коса, докато не си възвърна напълно предишния благоприличен вид.

Всичко това бе болезнено и унизително за Мери. Животът й се разпадаше пред очите й и тя можеше да обвини за това единствено себе си. По-добре от всеки друг знаеше на какво бе способен Виктор.

— Никога не си ме обичал, нали? — прошепна тя. Виктор се отпусна на пейката, на която бяха седели допреди малко.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да ти кажа, че не съм обичал никоя жена. Глупаво чувство, което с времето се превръща в бреме. Не мога да допусна да се случи с мен. В живота ми няма място за любов.

Той не желаеше да я допусне в живота си, Мери вече бе сигурна в това. Виктор се възползваше от тялото й, без никога да е изпитвал някакви чувства към нея.

— Не искам да те виждам повече — дрезгаво прошепна тя.

— Разбира се, че искаш.

Изгубена и самотна в тъмнината, тя отново излъга, поклащайки отрицателно глава:

— Не. Не желая никога повече да ме докосваш. Ако го направиш, ще се разкрещя и ще разкажа на всички какво си направил с мен.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Никога не съм те принуждавал да правиш каквото и да било.

— Не си — едва чуто потвърди тя.

— Ако разкажеш за нас пред някого, всички ще разберат, че си също толкова виновна, колкото и аз. Безсмислено е да се преструваш на невинна.

— Не се преструвам на невинна. Просто исках…

— Трябва да признаеш, че получи онова, което искаше. Още в мига, когато те целунах в градината на Лаури, разбрах, че си огън жена. Дори в мрака можех да видя пламъка в очите ти и да почувствам заразителната страст, която се разгаряше в теб, докато те целувах. Ти си родена курва. — Той се надигна бавно. — Зная, че няма да ме отблъснеш. Следващия път, като получиш съобщението ми, отново ще дойдеш — тук, в конюшните или в градината, — защото се нуждаеш от мен също толкова, колкото аз от теб. Той се наведе и потупа ръката й. — Не се преструвай на такава, каквато не си, Мери.

Курва. Нима това беше тя? Коленете й се разтрепериха, когато Виктор отдръпна ръката си. Понякога целувките му й харесваха, но самият акт й бе неприятен. Наслаждаваше се на властта, която упражняваше над Виктор, но дали това означаваше, че е курва?

Мери бе останала сама в беседката. Обичаше Виктор, откакто се помнеше, а след като той бе започнал да ухажва Пенелопа, се бе заклела да го спечели за себе си. Докато вървеше по тъмната алея към къщата, от очите й се стичаха сълзи на отчаяние. Отсега нататък не я очакваше нищо хубаво. Никой порядъчен мъж нямаше да се ожени за нея, а още по-малко Виктор, който вероятно вече я презираше. В този момент Мери усети да я обзема чувство на безнадеждност.

В мрака тя се спъна в някакъв невидим храст. След миг се намери на земята, а ръцете й бяха затънали до китките в кал. Остана така известно време, неспособна да събере сили, за да се изправи, цялата трепереща от беззвучно хлипане. От парещите й очи се стичаха сълзи, а главата, коленете и сърцето й горяха от заливащата тялото й болка.

Какво щеше да стане сега с нея?

— Госпожице Сетън?

Тя извърна глава и зърна чифт олющени черни ботуши. Първата й мисъл бе да изкрещи да я оставят на мира, но се оказа, че няма сили да го стори. Натрапникът внимателно й помогна да се изправи на крака, обвивайки ръка около кръста й. Мери се взря в лицето му, готова да го зашлеви за дързостта, но в същия миг осъзна, че пред нея е страховитият иконом на Пенелопа.

— Аз съм… аз съм… — Думата добре заседна на устните й. — Аз паднах.

— Виждам — каза мъжът меко. — Какво правите тук по това време?

Мери тъкмо се канеше да му отвърне, че не е негова работа, когато той, без да сваля ръка от кръста й, я поведе към къщата.

— Не можах да заспя и реших да се поразходя.

— Ъ-хъ — отвърна Далтон и Мери разбра, че не е успяла да го заблуди.

Вместо да я изпрати до къщата, той я въведе в пристройката, където се намираше кухнята. Сложи я да седне на един стол с твърда облегалка, след което се зае да пълни купа с вода от някаква кана.

Сега той по-малко от всякога приличаше на иконом. Скромното му черно облекло нямаше нищо общо с елегантните черно-бели ливреи на слугите в дома Бродерик. Носеше стегнати черни бричове, високи ботуши и разкопчана на врата черна риза. Тъмно русата коса падаше свободно върху раменете му. Когато коленичи пред нея с мокра кърпа в ръка, Мери видя напрегнатите му сини очи внимателно да изучават лицето й.

— Никога не сте ми приличали на жена, която плаче често — каза той, нежно попивайки с влажната кърпа сълзите й.

— Прав сте, аз никога не плача.

— Тогава какво е това.

Мери отново изпита желание да му отвърне, че това не го засяга, но се чу да промълвява:

— Никога ли не сте били истински разочарован? Не говоря за обикновеното ежедневно разочарование, а за мига, в който осъзнаваш, че нищо в живота ти не е такова, каквото би трябвало да бъде. Това случвало ли ви се е някога?

— Много пъти. — Силните му ръце продължаваха да заличават следите от сълзи по страните й.

— Сигурна съм, че вие никога не плачете — каза тя, опитвайки да придаде високомерен тон на гласа си.

— Само понякога — меко призна той.

Щом почисти лицето й, Далтон се зае с ръцете, внимателно отстранявайки полепналата по тях кал. Мери се запита какво ли бе в състояние да разплаче мъж като Далтон. Дали някоя жена не бе разбила сърцето му? Когато я погледна с дълбоките си, сини очи, тя откри в тях отдавна стаена болка и внезапно собствените й грижи й се сториха съвсем незначителни. Бе се държала като глупачка, но скоро й се бе наложило да разбере, че независимо от жертвите, които бе готова да направи, никога нямаше да има мъжа, за когото мечтаеше.

Сега обаче болката в очите на Далтон й се стори много по-дълбока и мъчителна от нейната. Болка имаше дори и в гласа му. Този мъж познаваше смърт, насилие, коварство.

— Искаш ли да ми разкажеш за разочарованието, извикало сълзи в очите на жена, която никога не плаче?

Сега — отново чисти — ръцете на Мери лежаха в скута й. Тя не можеше да сподели тайната си с този човек. Виктор се бе оказал прав — тя беше курва, лека жена и никога нямаше да получи от живота онова, за което жадуваше. А тя копнееше по обикновени неща — любов, взаимност, семейство и дом. Младата жена поклати отрицателно глава и Далтон се изправи.

— Тогава върви да си легнеш — мрачно рече той, изливайки купата с вода.

Тя се изправи и с готовност последва съвета му.

— Мери — тихо извика след нея Далтон.

Младата жена спря и търпеливо зачака, без да му напомни, че не бива да я нарича по име.

— Да?

— Най-добре е да се откажеш от нощните разходки в градината. Следващия път може да не съм до теб, за да ти помогна.

— Край на разходките по тъмно — сериозно рече тя.

— Добре.