Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Дори и да се беше изненадал от внезапното решение на Доминик да тръгне за Батън Руж, Ройс прояви необичайна сдържаност и запази мнението си за себе си. Ала когато приятелят му незабавно свика слугите и им нареди да подготвят всичко за дългия път, около устните му заигра хитра усмивка. По всичко личеше, че Доминик гори от нетърпение да види отново Мелиса, въпреки проклятията, които бълваше по неин адрес. Слава Богу, слугите си свършиха добре работата и скоро багажът беше прибран и конете ги чакаха оседлани.

Само след час двамата приятели бяха готови за тръгване. Доминик остави нарежданията си на управителя и главния коняр и възседна коня си.

Първите няколко минути изминаха в мълчание. Най-после Ройс го прекъсна и отправи покана към приятеля си отново да им гостува в Оук Холоу. Доминик го изгледа накриво и промърмори под носа си:

— Мисля, че е по-добре да отседна в гостилницата, където прекарахме вечерта с младия Сеймур. Нямам намерение да остана дълго. Надявам се, че преговорите за Фоли няма да ми отнемат много време.

Ройс хвърли бърз поглед към мрачното лице на приятеля си и даде израз на опасенията си:

— Много ми се иска да разбера защо Мелиса е взела това внезапно решение. Тя не даваше и дума да се издума за продажба.

Доминик имаше свое мнение по въпроса. Откакто беше прочел писмото й, не можеше да мисли за нищо друго, освен за неочакваната й отстъпчивост, както и за безумната цена, която му беше поискала.

— Ако не бях уверен в друго, щях да потвърдя предишното си мнение — че твоята мила братовчедка е луда или е предприела тази стъпка само за да ме вбеси напълно. Едно обаче е странно — защо назовава в писмото си такава огромна сума? Никой здравомислещ човек не би платил толкова пари за един кон. Та това е смешно! Забележи обаче едно — сумата отговаря точно на онази, която дължат на Лейтимър.

Ройс го изгледа уплашено. Погледът му помрачня.

— Наистина ли смяташ, че е замесен Лейтимър? Да не искаш да кажеш, че я принуждава да продаде Фоли?

Доминик кимна, уверен в правотата си.

— И двамата знаем, че Лейтимър е жаден за пари негодник и въпреки непрестанните му твърдения, че се наслаждава на пребиваването си в Америка, всъщност не може да понася селото и селските хора. Не помниш ли, че никога не излизаше от Лондон и все се подиграваше на тъпите провинциалисти? Ню Орлиънс е много по-подходящ за него от малкия Батън Руж, затова съм уверен, че стои тук само заради парите. Предполагам, че търпението му се е изчерпало и принуждава Мелиса да продава.

— И тъй като Фоли е единственото по-ценно имущество на Мелиса — с изключение на плантацията, която е собственост на брат й, — тя е направила опит да намери пари, като продаде Фоли на тази безумна цена — установи замислено Ройс, изгледа хитро приятеля си и прибави: — Всъщност, Мелиса би могла и да се омъжи за него. По този начин Лейтимър ще получи и коня, и дела й в поставеното под попечителство наследство на дядо ни.

Доминик вече беше предвидил тази възможност и за огромно разочарование на приятеля си не прояви ни най-малко вълнение.

— Сигурен съм, че Лейтимър е обмислил и този ход — отговори спокойно той. — Ала дори само фактът, че Мелиса ми предложи коня, е доказателство за нежеланието й да встъпи в брак с такъв човек.

Ройс сърдито изпухтя.

— Мелиса изобщо няма намерение да се омъжи. Откак навърши седемнадесет години, двамата с баща ми не са престанали да се карат по този въпрос.

— Това също е възможно — отвърна все така спокойно Доминик. — По-вероятно е обаче Лейтимър изобщо да не й е оставил възможност за избор. Можеш ли да си го представиш като женен човек? По-скоро би й предложил да му стане любовница.

— Бог да му е на помощ! — изфуча Ройс. — Само ако се е осмелил да я докосне, аз ще му…

Той предпочете да не се доизкаже и останалата част от пътя измина в мълчание. И двамата постоянно пришпорваха конете си, за да стигнат по-скоро до целта. За Ройс положението беше просто: ако Лейтимър беше посмял да направи някое безчестно предложение на Мелиса, той щеше да го убие и с това работата щеше да бъде свършена! За Доминик обаче нямаше просто решение на дилемата, пред която беше изправен.

Той беше сърдит, гневен, загрижен и объркан от бурята, която бушуваше в сърцето му. Все пак всички тези чувства го тревожеха много по-малко от издайническите тръпки по гърба, когато си представяше Мелиса в ръцете на Лейтимър. А когато си рисуваше какви средства за натиск е използвал англичанинът срещу нея и как в отчаянието си тя е прибегнала към него като към последна надежда, в душата му се надигаше собственическият инстинкт. Парадоксално, но фактът, че именно Мелиса будеше у него този инстинкт, го ядосваше още повече. Това е смешно, повтаряше си през зъби той. Смешно и невероятно! Та тази жена изобщо не му харесваше и все пак вършеше заради нея неща, които нямаха нищо общо със здравия човешки разум! Проклинайки се, той продължаваше да препуска като бесен и лицето му ставаше все по-мрачно.

Въпреки бързото темпо, с което се придвижваха, Ройс и Доминик внимаваха да не преуморят конете, така че стигнаха в Батън Руж едва привечер на следващия ден. Без да обръща внимание на протестите на приятеля си, Ройс настоя да го придружи до Уайтхорн, гостилницата, в която Доминик възнамеряваше да отседне.

— Искам да се уверя, че си добре настанен, преди да се запътя към къщи. Баща ми ще бъде ужасно разочарован, че не си поискал да се възползваш от гостоприемството му, затова поне трябва да съм сигурен, че квартирата ти е що годе прилична — обясняваше засмяно той.

Погледът на Доминик беше ироничен.

— Ти май се надяваш кръчмата да няма стаи за гости?

— Отново се чувствам разкрит! — засмя се весело Ройс. — Какво да се прави, трябва да се опита всичко възможно.

Ала Доминик получи най-хубавата стая в гостилницата и на Ройс не му остана нищо друго, освен да се сбогува. Все пак той не си тръгна, преди да изтръгне обещание от приятеля си да се яви в Оук Холоу колкото се може по-скоро и да му опише подробно срещата си с Мелиса и впечатленията, с които е останал от нея.

Едва Ройс си тръгна, когато Доминик седна на масата да напише кратко писъмце на мис Сеймур, в което я уведомяваше за пристигането си в Батън Руж и заявяваше, че ще дойде в Уилоуглен на следващата сутрин, за да разбере дали тя все още възнамерява да му продаде Фоли. Доминик се наведе от прозореца, хвърли писмото и една монета на едно улично хлапе и му нареди веднага да отнесе вестта в Уилоуглен.

Ако и да се учуди на бързата реакция на Доминик, Мелиса се постара да запази чувствата си за себе си. Много по-силна обаче беше уплахата, че мистър Слейд вече беше пристигнал в Батън Руж и че огромната сума, която му беше поискала за Фоли, изглежда не беше в състояние да го стресне.

Откакто беше изпратила писмото си, бяха минали четири дни и те не бяха никак лесни за нея. Мислите й бяха заети единствено с търсенето на възможност да се изтръгне от капана, заложен й от Лейтимър. Ала всичко, което й хрумваше, се оказваше негодно. Най-разумната идея беше да сложи край на попечителството, като се омъжи, но когато отново посети мистър Смитфийлд, за да се осведоми кога ще бъде освободено имуществото във връзка с предстоящата й сватба, настроението й падна под нулата, защото незнайно как бе пропуснала една много важна клауза в договора: с омъжването й на попечителството наистина се слагаше край, но парите можеха да се получат едва тридесет дни след сватбата. Мелиса едва не избухна в горчив смях. Дори ако се намереше мъж, който да я направи своя жена за скандално кратко време, от женитбата нямаше да има никаква полза. Едва по-късно се запита дали и този факт е бил известен на Лейтимър, когато й направи скандалното си предложение…

Не беше чудно, че вътрешното напрежение започна да избива навън и близките й се разтревожиха. Напразни бяха непрестанните й уверения, че всичко е наред.

Когато й предадоха писмото на Доминик, тя въздъхна с нова надежда, макар че се постара никой да не забележи облекчението й.

През цялото време Мелиса беше уверена, че Доминик няма да й отговори, и идването му я изправи пред нов, не по-малко труден проблем, който трябваше да се реши незабавно. Доминик пишеше, че ще дойде да види Фоли още на следващата сутрин. А тя не бе споменала нито дума за евентуална продажба на жребеца и сега размишляваше трескаво как да намери достоверно обяснение за внезапната промяна в намеренията си. Закари не беше вече дете, другите също щяха да се учудят. А щом узнаеха цената, която искаше, поне един, ако не и всички щяха да се сетят, че истинската причина за продажбата на Фоли е неизплатеният дълг към Лейтимър. Дали нямаше да заподозрат нещо за отвратителното му предложение да я направи своя любовница? Това не беше много вероятно, въпреки това трябваше да измисли достоверен претекст, за да обясни продажбата на своята гордост, на жребеца, с който бяха свързани всичките й надежди за бъдещето. През нощта, докато се мяташе неспокойно в леглото си, тя стигна до обезкуражаващото заключение, че не й оставаше нищо друго освен да ги излъже и да се надява на шока, който щеше да предизвика тази вест. Дано само не почнеха да задават въпроси преди пристигането на Доминик…

На следващата сутрин тя стана рано-рано и се приготви грижливо за предстоящата среща с мистър Слейд. Избра черна рокля, но това стана несъзнателно. Кратък поглед в огледалото, и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Изглеждаше като тръгнала на погребение. Бледността й, предизвикана от продължилото седмици напрежение и от тежките грижи, строгата прическа и четириъгълните очила правеха тъмните кръгове под очите й още по-дълбоки. Тя направи гримаса към отражението си в огледалото, после вирна брадичка и излезе навън, изпълнена с чувството, че отива на собственото си погребение.

Мелиса положи всички усилия, за да отложи неприятния миг, в който щеше да разкрие истината на Закари и Етиен. Едва след закуска, когато всички тръгнаха към оборите, се обърна с подозрителна небрежност към французина:

— Етиен, иди, ако обичаш, да изчеткаш хубаво Фоли и да го отведеш в големия бокс!

Ала гласът й прозвуча така, че двамата мъже се спряха и я изгледаха смаяно. Мелиса не умееше да лъже и лицето й пламна от срам.

— Защо? — попита сърдито Закари. Мелиса преглътна и избягна погледа му.

— Мистър Слейд ще дойде да го види — отговори през стиснати зъби тя.

— Какво? — извикаха в един глас двамата мъже. Етиен се овладя пръв.

— Какво говориш? — попита той и в погледа му блеснаха опасни искри.

Мелиса продължаваше да гледа настрана, докато отговори едва чуто:

— Може би ще го продам… ако мистър Слейд плати добра цена.

Възцари се буреносно мълчание. Мелиса отчаяно си пожела да можеше да се скрие някъде много, много далеч. Лицето на Закари изразяваше недоверие и гняв, докато Етиен я гледаше, сякаш си е загубила ума.

Закари пръв си възвърна дар слово.

— Не смяташ ли, че е редно първо да поговорим за това? — попита измамно меко той, ала ядно стиснатите юмруци го издаваха. — Фоли е единственият ни жребец за разплод. Без него ще ни останат само кобилите. Колкото и да са добри, никоя няма славата на Фоли, нито пък ще успее да я достигне.

Стараейки се да прикрие собственото си разочарование, Мелиса вирна брадичка и отвърна с войнствена небрежност:

— Аз не бих се тревожила за тези неща. Всички кобили бяха покрити от Фоли, а с парите, които ще получа за него, можем да свършим много неща в плантацията. — Най-добре беше да нанесе контраудар, затова продължи: — Нали ти сам каза, че няма никакво значение какви жребци имаме, докато оборите ни са порутени и не могат да привлекат нито един истински купувач!

— Не съм казвал такова нещо! — изрева вбесено Закари.

— Ами! — отвърна му дръзко Мелиса, полагайки отчаяни усилия да изглежда равнодушна, докато болката му късаше сърцето й и я тласкаше да го вземе в прегръдките си и да го утеши. — Един ден ще го откупим отново — прошепна тихо тя. — Ще имаме чудесна конюшня, ще видите… — Принуди се да се усмихне и заключи: — Ще се справим, Зак! Знам, че ще се справим, и тъй като продажбата на Фоли ще ни помогне да излезем от тази дупка, трябва да се съгласиш с онова, което съм замислила. Не ми се иска да го направя, но нямам друга възможност.

— Много странно, че ни казваш едва сега — отговори несдържано Закари. — Аз смятах, че се справяме добре, а сега ти ми заявяваш без всякакви предисловия, че трябва да продадем най-ценното си имущество — единственото, което е в състояние да превърне в действителност мечтите ни. Кон от калибъра и със скоростта на Фоли се пада само веднъж в живота, а ти искаш да го продаваш! — Закари стисна устни, за да не изтърси всичко, което му беше на езика. После обърна гръб на сестра си с думите: — Добре, отивам да го доведа. Тъй като по всичко личи, че никой не си прави труд да ме пита за мнението ми, ще се задоволя с ролята на конярче.

Отчаяна до дън душа, Мелиса се загледа подире му. В първия миг понечи да го повика, но се отказа. Беше направила грешка, като му каза в последния момент, но в никакъв случай не биваше да допусне Закари да заподозре нещо за позорното предложение на Лейтимър. Тя изпъна гръб и се обърна към замръзналия на мястото си Етиен.

— Приемам, че и ти си против мен? — попита остро тя.

Без да бърза, Етиен поклати глава. В погледа му се четяха мъдрост и доброта.

— Non, petite, не искам да те натоварвам допълнително, но съм сигурен, че не си обмислила достатъчно добре тази история с продажбата. Фоли не е кой да е жребец. Ако го продадеш сега, никога няма да успееш да си го възвърнеш. Не беше нужно да залъгваш Закари по този начин.

Мелиса го изгледа сърдито.

— Не разбираш ли, че нямам друг изход? Нима смяташ, че бих се отказала от Фоли, ако имах поне искрица надежда да се справя и без тази продажба?

Етиен смръщи загрижено чело и пристъпи към нея.

— Какво е станало, Лиса? Какво премълчаваш от нас?

— Не искам да говоря за това сега — отговори твърдо тя, страхувайки се, че Етиен ще прозре истината за шантажа на Лейтимър.

Етиен понечи да каже нещо, но като видя затвореното лице на Мелиса, се отказа. Сви рамене по типично френски начин и се отдалечи в посока към обора.

Половин час по-късно, успяла да овладее треперенето си, Мелиса влезе в конюшнята и застана пред бокса, в който беше доведен Фоли. Огледа със смесица от гордост и отчаяние жребеца, който тихо изцвили, направи крачка към нея и сложи глава на рамото й, очаквайки обичайната милувка. Мелиса, която полагаше огромни усилия да не заплаче, зарови лице в копринената черна грива и обви с ръце стройния му врат.

Днес щеше да загуби не само коня, който обичаше с цялото си сърце, Фоли беше въплъщение на всичките й мечти. Той можеше да донесе слава и богатство на Закари и на нея. А сега щеше да стане собственик на друг. Друг щеше да се сдобие с всичко онова, за което мечтаеха тя и Закари. И за какво? Мелиса горчиво се изсмя. Само за да може тя да запази добродетелта си?

Мисълта за Лейтимър и отвратителния му план я накара да сграбчи по-здраво гривата на Фоли и устните й да произнесат с ядно отвращение:

— Да го вземат дяволите! В ада да иде дано!

— Много се надявам, че не става въпрос за мен — чу се дълбок мъжки глас откъм вратата.

Мелиса се извърна стреснато и видя застаналия в рамката Доминик Слейд. За да се съвземе, тя приглади с треперещи пръсти старата си черна рокля и се опита да му се усмихне. Не, че искаше да му каже добре дошъл, но не искаше и да го прогони.

И този път Доминик се отличаваше със съвършена елегантност. Мелиса отново бе поразена от контраста между ослепително бялата, модно завързана вратовръзка и тъмното самоуверено лице. Един черен кичур упорито падаше на челото му, въпросителна усмивка смекчаваше твърдата линия на брадичката.

Мелиса беше на мнение, че е успяла да замаскира добре потиснатостта си, но от вниманието на Доминик не можеха да се изплъзнат насълзените очи и лекото потреперване на долната й устна. Усмивката му помръкна и той забрави всички подигравателни забележки, с които се беше въоръжил на идване. Остана само странното желание да я утеши. Гласът му прозвуча сдържано:

— Сцената, на която станах свидетел току-що, потвърждава думите на Ройс. Той ми заяви кратко и ясно, че сте много привързана към Фоли. Обещавам ви, че ще се отнасям много добре към него, ако успеем да постигнем съгласие за продажба.

В очите й пламна искрица надежда. Мелиса забрави предупрежденията на чичо си и веднага повярва на Доминик.

— Означава ли това, че сте склонен да платите цената, която ви поисках? — попита задъхано тя.

Макар да беше способен на съчувствие и от време на време да проявяваше истинска доброта, Доминик мразеше да го използват и гордостта му веднага се обади.

— Много се съмнявам! — отговори иронично той. — Но сметнах, че е мое право първо да разгледам жребеца, който ми предлагате, и после да взема решение.

Като видя отчаянието, изписало се по лицето й, му се дощя да си отхапе езика. Трябваше веднага да я увери, че е готов да плати най-високата цена! Трябваше да й каже всичко, което желаеше да чуе, за да прогони от очите й безкрайната тъга и потиснатост. Вбесен от този внезапен пристъп на слабост, смаян от неочаквано промъкналото се в сърцето му съчувствие към тази проклета жена, Доминик си повтори упорито, че няма никакво намерение да плати исканата цена. Не беше дошъл да я утешава, а да й даде добър урок. Трябваше да я накара горчиво да съжалява за подлия опит да се възползва от богатството му!

Докато се опитваше да укрепи това решение в душата си, той я погледна равнодушно и неволно си зададе — за кой ли път — въпроса какво толкова има у тази жена, че е в състояние да събуди в сърцето му такива странни чувства. Не беше красавица, дори напротив. Изобщо не си струваше да се говори за външността й. Без да го е искал, погледът му се устреми към чувствено извитите устни и фино изрязаната брадичка и ръката го засърбя от желанието да смъкне тези проклети очила и да разпусне строго опънатите коси, за да види какво ще излезе.

Мелиса, която се почувства ужасно зле под изпитателния му поглед, веднага застана нащрек. Изражението й застина в разкривената, мигаща маска, която беше измислила заради него. Решена да опази гордостта си, защото тя беше единственото, което й оставаше, тя отговори твърдо и хладно:

— Добре, мистър Слейд, ей сега ще ви покажа жребеца.

Тя се обърна, отвори долната вратичка на бокса, взе въжето, окачено до вратата, и влезе. Закрепи умело въжето на юздата на Фоли, помилва го с обич и го поведе навън. През цялото време лицето й оставаше неподвижна маска.

Фоли беше прекрасно животно. Благородно оформена глава, гордо извит врат, дълги стройни крака, които носеха без усилия съвършеното му тяло. Доминик огледа внимателно жребеца и макар и неохотно, призна пред себе си, че рядко е виждал толкова великолепен екземпляр. Ала изражението му остана равнодушно.

Без да бърза, той пристъпи към Фоли, приятно изненадан, че жребецът не проявява признаци на уплаха или гняв. С движение, издаващо познавача, той прокара ръка по гърба му, после опипа четирите крака. Фоли остана неподвижен, наострил уши, докато Мелиса го милваше по врата и тихо му шепнеше. Дори когато непознатият огледа челюстта му, конят остана спокоен и разтърси глава едва когато инспекцията свърши.

Доминик хвърли бърз поглед към Мелиса и проговори по-сърдечно, отколкото му се искаше:

— Не съм очаквал, че е толкова кротък!

Мелиса, която за миг забрави, че има насреща си неприятел, отговори в изблик на гордост:

— Наистина! Той няма нито едно лошо качество и винаги е бил послушен. Беше само на една година, когато… — В този миг си припомни причината за идването на Доминик и усмивката й угасна. — Сам виждате, че имате насреща си първокласен жребец.

Възхитен от промяната, предизвикана от усмивката, Доминик не можеше да откъсне очи от лицето й. Защо тя почти никога не се усмихва? — питаше се смаяно той. А като видя упорито стиснатите устни, недоволно отмести поглед. Явно вечерта, когато я бе целунал, беше пил твърде много — иначе не можеше да си обясни заслепението си. Не можеше да разбере какво го е привлякло у тази жена. Още по-малко разбираше защо толкова държи да не я гледа нещастна. Поклащайки глава пред собствената си лудост, той отговори:

— Да, Фоли е великолепен жребец, но какво ще кажете за прехвалената му скорост?

Засегната, че някой си позволява да се съмнява в качествата на любимеца й, Мелиса го удостои с мрачен поглед.

— Ако имате малко време, ще накарам да го оседлаят и Етиен ще го пусне на пистата.

Доминик кимна и замислено се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше с танцуващия кон. Когато се върна, не беше сама. Закари дойде да поздрави приятеля си и макар че се постара да говори учтиво, цялото му държание подсказваше, че продажбата на коня никак не му е по сърце. Затвореното лице и едносричните отговори бяха многозначителни.

Потънал в мислите си, Доминик последва брата и сестрата към състезателната писта. Все още не можеше да си обясни защо Мелиса е готова да се раздели с кон, когото очевидно обичаше повече от всичко на света.

Докато си блъскаше главата над тази загадка, погледът му беше устремен към покритата с чакъл писта. С всяка секунда увереността му, че в тази работа е замесен Лейтимър, нарастваше. Ройс беше направил някои намеци по отношение финансовото положение на семейство Сеймур, беше му обяснил също, че след две години — или по-рано, ако се съгласи да се омъжи — Мелиса ще разполага със значително богатство и тогава ще може да изплати дълга си към Лейтимър. Защо беше това бързане? Дали Лейтимър не беше поискал парите веднага, дали не я беше заплашил, че ще продадат на търг родния й дом? Или… или беше посегнал на честта й? Доминик стисна устни и огледа отново стройната фигура в плътна черна рокля. Нямаше как да узнае какво е станало, но и не можеше да прогони от ума си постоянната тревога за съдбата на тази невероятна мис Сеймур и желанието да я види доволна и щастлива. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае пред себе си, че ще плати безумната цена, поискана от нея, даже и Фоли да се окаже разочарование.

Той разтърси глава, за да се овладее, и се облегна на боядисаната в бяло ограда. В следващия момент интересът му се съсредоточи изцяло върху Фоли, който препускаше весело с Етиен на гърба си и доказваше без усилия, че наистина притежава изключителната бързина и издръжливост, които му приписваха. Всяко от движенията му издаваше грация и сила. И последните съмнения на Доминик се изпариха. Днес имаше уникалната възможност да се сдобие с кон, единствен по рода си. Жребци като него се срещаха веднъж в живота!

Той с мъка успя да запази безстрастното изражение на лицето си и изчака Етиен да обуздае разлудувалия се жребец и да го върне обратно. Фоли щеше да представлява голяма придобивка за новата му конюшня. Доминик вече ликуваше при мисълта, че ще стане собственик на такъв великолепен кон, ала когато се обърна към Мелиса, отчаянието в очите й го развълнува до дън душа.

Подтикнат от някакъв внезапен импулс и едновременно с това убеден, че слънцето му е замаяло главата, той се чу да казва:

— Той струва повече, отколкото поискахте, и ако ми продадете половината от него за исканата сума, и двамата ще сключим добра сделка.

Ако собствените му думи изумиха Доминик, толкова по-силно беше въздействието им върху Мелиса. Загубила ума и дума, тя стоеше и го гледаше, питайки се дали този мъж не играе с нея някаква коварна игра.

Доминик посрещна погледа й с желязно самообладание. За първи път му направи впечатление, че бадемовидните й очи са обкръжени от дълги копринени мигли. В смайването си Мелиса беше забравила ролята на невзрачна стара мома и мъжът видя пред себе си едно напълно различно лице. Отново го засърбя ръката да свали от носа й телените очила и да разпусне косата й.

— Сериозно ли говорите? Не бива да си позволявате такива шега с мен — проговори едва чуто Мелиса, не смеейки да повярва в чутото.

Доминик вдигна вежди.

— Скъпа моя, когато става въпрос за толкова много пари, никой не си позволява да се шегува. Ще ви кажа и още нещо — няма да ви платя нито пени повече, затова не се опитвайте да надувате цената!

Мелиса преглътна, готова да се разплаче. Ала като си представи как хвърля парите в лицето на Лейтимър, едва се удържа да не се изсмее. Най-голяма беше обаче радостта, че все пак ще има половината от Фоли.

— О, не! Никога не бих се осмелила да искам повече — промълви задавено тя и сериозно прибави: — Повярвайте ми, не бих поискала толкова пари, ако не се касаеше за нещо наистина важно. — Тя го погледна, понечи да каже още нещо, но прехапа устни и отвърна лице настрана.

Закари, който стоеше и слушаше мълчаливо, пристъпи напред и се обърна към приятеля си:

— Това означава ли, че вече сме партньори? И че Фоли остава наша собственост?

— Само наполовина — отговори унило Доминик, който не можеше да си представи как ще обясни на Ройс тази невероятна щедрост. Как да се оправдае пред него — и пред себе си?