Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

За миг настъпи тишина. Доминик трябваше първо да осъзнае катастрофалното значение на донесената от Адам вест. Ако Вашингтон беше паднал… Той преглътна тежко и се опита да си представи родината си под английско господство. Досега войната му се беше струвала нещо нереално, твърде отдалечено, а тъй като сраженията пламваха периодично и пак угасваха, той я беше възприемал само като източник на гняв и досада. А сега това! Падането на Вашингтон променяше всичко.

— Какво е станало с президента и кабинета? — попита задавено той.

По тази точка Адам беше в състояние да го успокои.

— Президентът е успял да избяга, макар че генералният щаб е проявил истинска некадърност. Само си представи — президентът и кабинетът му са щели да попаднат посред британската офанзива, ако не се е намерил един разузнавач, който да ги спаси в последния момент!

Лицето на Адам отразяваше обзелото го възмущение. Нищо не можеше да извини позорното поведение на американските войски в битката при Бладънсбърг, пред портите на града. Той поклати глава и продължи:

— Там са били генерал Уинтър, негодният главнокомандващ армията ни, Армстронг, вечно недоволният и надменен военен министър, Джеймс Монро, който изпълнява ролята на вътрешен министър, но се мисли за отличен военен тактик, и накрая най-негодният — самият президент! И всички носят вина за победата на британците! — Възмущението му угасна така бързо, както беше пламнало, и той продължи обезкуражено: — Още не мога да повярвам, но британците разполагаха само с две хиляди и шестстотин души, докато нашата армия наброяваше над шест хиляди! Можехме да ги победим, но още при първия оръдеен залп линиите ни се огънаха и само след половин час войската започна да отстъпва. Никога не съм виждал по-позорно поражение!

Доминик, който все още не можеше да повярва в чутото, изгледа стъписано приятеля си. Ала положи усилия да се овладее, приведе се напред и попита с плаха надежда:

— Досега ми разказа само за Бладънсбърг. А какво е станало във Вашингтон? Надявам се, че поне при защитата на столицата армията ни е показала малко повече издръжливост?

Адам се изсмя горчиво.

— Изобщо не се защитаваха. В града се възцари пълен хаос. Хората бягаха във всички посоки, натоварили багажа си на ръчни колички, носеха се от страшни по-страшни слухове, а армията… — Той отново се изсмя. — …армията бързаше не по-малко от цивилните да се отдалечи колкото се може повече от победоносните британци. Е, Уинтър се опитал да събере хората си, но повече от половината му полк дезертирал и той не успял да опази дори и едно укрепление — хората му се разбягали като овце, гонени от глутница вълци.

Доминик, който сякаш виждаше пред широко отворените си очи недостойната картина, описана от Адам, поиска да узнае и най-лошото.

— Ти каза, че столицата е изгорена. Щом не е имало битка и съпротива, как се е стигнало до пожара?

Адам вдигна рамене.

— Генерал-майор Рос и адмирал Кокбърн, командващите британската армия, искаха да ни дадат урок. Нямам обичай да хваля противника, но трябва да призная, че този път британците проявиха сдържаност и благоволиха да пощадят Капитолия, след като няколко отчаяни жени ги помолиха да проявят милост, защото експлозията щяла да разруши близките къщи. Подпалваха най-вече обществени сгради, но въпреки това Вашингтон представлява тъжна гледка… Столицата ни е прах и пепел.

Доминик слушаше изумен. Вестта го изпълни с безпомощна ярост. Позорното поражение при Бладънсбърг и опустошението на столицата представляваха страшни удари срещу американското правителство и той се опасяваше, че това ще доведе до падането му.

— Британците все още ли владеят града? — попита най-сетне той, люшкайки се между гнева и отчаянието.

— Не. След като подпалиха най-важните сгради, те се оттеглиха. Преди да напусна околността, чух, че се очаква нападение над Анаполис или Балтимор. — Адам уморено прокара пръст по челото си. — Всъщност, смятах да остана там, докато се изясни окончателно коя е следващата цел на британците, но не посмях да се забавя толкова дълго. Нали Джейсън чакаше доклада ми… — Той се усмихна горчиво. — И тъй като бях във Вашингтон по негова… молба, с единствената цел да си държа очите и ушите отворени, сметнах, че е редно да тръгна веднага щом положението в града започна да се нормализира.

— Значи Джейсън те е изпратил — установи делово Доминик. Адам кимна.

— Нали го познаваш — той държи винаги да е в течение на най-важните събития. Доколкото знам, успял е да убеди дори един беден глупак да шпионира за него в Англия. Пипалата му са навсякъде. — Тясното му лице се озари от невесела усмивка. — Прилича на чичо си Роксбъри повече, отколкото му е приятно.

— А, да, щом заговорихме за Роксбъри… — Доминик разказа на приятеля си за поръчението на Джейсън, без да пести обидните изрази.

Адам, който познаваше достатъчно добре зетя си, го изслуша с разбиране и съчувствие, но не пропусна да отбележи и комичното в ситуацията.

— И какво, жена ти прояви ли разбиране към този флирт с друга толкова скоро след сватбата? — попита той и в очите му проблеснаха дяволити искри.

— А ти как мислиш? — озъби се Доминик, който помнеше всяка дума от жестоката разправия с Мелиса. Освен това знаеше, че тепърва има да си изясняват отношенията. — Не смятам, че Мелиса е някоя клюкарка, но не мога да поема риска да я посветя в делата си. Освен това е твърде възможно да не ми повярва, дори ако реша да й кажа истината. Сигурно ще помисли, че нарочно съм съчинил тази история.

Адам не можа да се удържи от няколко шеговити забележки, но темата за войната беше твърде важна, за да я отминат. Не мина много време, и двамата се задълбочиха в спор за евентуалното въздействие, което подпалването на Вашингтон щеше да окаже върху по-нататъшния ход на военните действия. Скоро обаче стана време Адам да си тръгне и двамата се надигнаха.

— Надявам се, че когато се срещнем следващия път, ще ти донеса по-добри вести — рече на тръгване Адам. — Съжалявам, че не мога да остана по-дълго и да снема от раменете ти тежкия товар да флиртуваш с лейди Боудън.

Доминик се усмихна едва забележимо.

— Да, мога да си представя, че тази задача е в състояние да те заинтересува.

Адам се засмя, но само след миг тъмното му лице помрачня и той проговори полугласно:

— Пази се, Доминик. Братът на тази дама е безскрупулен негодник.

Доминик нямаше нужда от това приятелско предупреждение. Натрупаният в Лондон опит му беше показал какво може да се очаква от Лейтимър, Затова отговори кратко:

— Ройс ще си отваря очите и ще пази гърба ми. Повярвай, аз съм добре осведомен за качествата на Лейтимър и знам как да се пазя от него.

Адам му кимна окуражително, пришпори коня си и препусна в луд галоп. Доминик го проследи с поглед и между веждите му се проряза дълбока бръчка. Положението ставаше все по-неприятно. Идващите дни щяха да бъдат много трудни…

Британското нападение над Вашингтон промени напълно представата му за войната. Все още размишлявайки за възможните последствия, той тръгна да търси Мелиса. Беше безсмислено да крие от нея жестоката вест, която скоро щеше да се разпространи по цялата страна.

Доминик се оказа прав в предположенията си и в първите тъжни дни, когато новината за разрушаването на столицата достигна до всички кътчета на голямата страна, общественото мнение се обърна срещу президента и кабинета му. Скоро обаче гневът и възмущението отстъпиха място на горещото желание британците да бъдат прогонени далеч от бреговете на Америка. Надигна се вълна на симпатия към президента и цялата страна се надигна като един човек. Посипа се помощ от всички страни, под формата на войски, пари и морална подкрепа. Най-дейни бяха големите градове по крайбрежието, особено на североизток. Дори Нова Англия, която не криеше настроенията си срещу войната, се обърна на сто и осемдесет градуса. Накратко, по цялото крайбрежие закипя трескава дейност.

Във вътрешността на страната, където новината пристигна едва след няколко седмици, реакцията не беше толкова бурна, макар че гневът се разгоря с не по-малка сила. Беше решено да се мобилизират войски и да се съберат пари, но скоро здравият човешки разум взе връх. Тук бяха толкова далеч от местата на военните действия, че помощта щеше да пристигне там едва след седмици, ако не след месеци, а слуховете за възможно нападение над Мобил в Алабама или над Ню Орлиънс, които се разпространяваха като огън, доказваха, че е необходимо първо да се помисли за защитата на собствения щат.

Както се очакваше, изясняването на отношенията между Мелиса и Доминик отстъпи на заден план пред събитията, които държаха в напрежение цялата страна. Минаха доста дни след посещението на Адам, преди да имат възможност да прекарат няколко часа насаме. През останалото време Доминик или беше зает с размишления за по-нататъшния ход на войната, или участваше в многолюдни събрания, на които плантаторите и деловите хора от Батън Руж обсъждаха различни стратегии за оптимално използване на войските и оръжията, с които разполагаха.

Морган и Леони бяха напуснали Батън Руж веднага след Адам, тъй като Морган беше на мнение, че мястото му е в Ню Орлиънс. През следващите дни, когато страстите се нагорещиха до крайност и участващите в дискусиите започнаха да си разменят обидни думи, Доминик все по-често се улавяше, че усеща потребност от хладния, практичен ум на брат си. Двамата с Ройс правеха всичко възможно, за да попречат на съседите и приятелите си да се сбият помежду си. Така например Доминик укроти двама почервенели от гняв, готови да се нахвърлят един срещу друг джентълмени с думите: „Господа, нали сме тръгнали да убиваме британците, а не собствените си хора!“

Присъствието на Лейтимър на някои от тези събрания създаде доста главоболия на Доминик, но тъй като обсъжданите проблеми не бяха тайна за никого, той се успокои, че врагът му не е узнал нищо от особена важност. И без това хората говореха все едно и също, размяната на мнения в обществото не секваше и всяко улично хлапе знаеше какво обсъждат почтените граждани на събранията. Въпреки това той държеше англичанина под око, отбелязваше с кого разговаря по-дълго и с кои от присъстващите господа се разбира най-добре. Затова не се изненада, когато Лейтимър съсредоточи вниманието си върху лицата, които или бяха служили в британската армия, като например полковник Грейсън, или бяха потомци на избягалите от Нова Англия тори, намерили убежище на територията на Луизиана. Поведението на Лейтимър потвърждаваше опасенията на Джейсън, но все още не можеха да се сдобият с доказателства, обстоятелство, което не малко ядосваше Доминик… това и факта, че трябваше да стои и да гледа как човекът, когото смяташе за свой враг, е приеман и ухажван от хора, които би трябвало да го ненавиждат. Двамата с Лейтимър почти не си говореха, разменяха само нищо незначещи учтивости и кратко кимване. За съжаление срещите помежду им бяха неизбежни в тесния обществен кръг, в който се движеха.

Царящата помежду им сдържаност остана незабелязана на многобройните граждански събрания, но когато първите страшни седмици отминаха и Доминик и Мелиса започнаха да посещават почти всички приеми в околността, заинтересованият наблюдател можеше да установи две неща: Закари Сеймур се беше превърнал в постоянен придружител на Дебора Боудън — освен в случаите, когато тя предпочиташе Доминик Слейд, — а мистър Слейд не проявяваше особена симпатия към красивия и очарователен англичанин. Не по-малко ясно беше, че Лейтимър не цени особено компанията на Доминик Слейд.

Мелиса беше първата, която установи това, но пък тя имаше основателна причина да наблюдава и мъжа си, и Лейтимър. Не се изненада от хладната им враждебност, макар да се учуди от размера на взаимното им отвращение. Все пак тя само беше намекнала на Доминик, че би могла да приеме ухажването на англичанина. След като размисли, стигна до извода — особено като взе предвид писмото на Лейтимър, — че антипатията между двамата няма нищо общо с нея, а е възникнала още в Лондон и е свързана с лейди Боудън. Прозрение, което не беше в състояние да я обнадежди.

Макар че отношенията между Доминик и Мелиса бяха неясни и двамата продължаваха да спят в отделни стаи, все пак се усещаше нещо като безмълвно примирие. В това време на страх и възбуда те бяха оставили настрана личния си проблем и бяха посветили цялата си енергия на изпитанията, пред които бе поставена страната им. Новината за подпалването на Вашингтон беше истински шок за Мелиса и, както беше с всички жени на Америка, загрижеността й за мъжете от семейството и за възможните опасности, на които скоро щяха да бъдат изложени, нарастваше с всеки изминал ден.

Тя беше реагирала с облекчение на решението да не се изпраща корпус от доброволци на Атлантическото крайбрежие, но едновременно с това усещаше угризения на съвестта. Представата, че ще изпрати на война обичан човек, бил той съпруг, любим, баща или син, беше винаги ужасна, но тъй като между нея и Доминик имаше още много неясноти, тя се опасяваше най-много от факта, че може би ще се наложи да се сбогува с него, без да знае дали пламналото помежду им чувство, което се задълбочаваше с всеки ден, е истинско или е само плод на въображението й… Вероятността съпругът й да се бие с британците я изпълваше с ужас. Съвсем внезапно войната се беше превърнала в страшна действителност.

Ала дните минаваха и когато септември свърши и започна октомври, първоначалният й страх се уталожи. Слава Богу, новините, които пристигаха от фронта и се разпространяваха от север по течението на Мисисипи, не бяха лоши като предишните: британското нападение при Балтимор беше отблъснато, при Платсбърг в щата Ню Йорк една голяма британска армия беше претърпяла поражение, край Лейк Чъмплейн беше постигната победа. Новините бяха остарели със седмици, преди да достигнат отдалечените градчета край реката, но се приемаха с такова огромно облекчение и въодушевление, сякаш битките се бяха разиграли само преди ден.

Положението започваше да се нормализира и много скоро мислите на Мелиса започнаха все по-често да се насочват към смущаващата и незадоволителна тишина, която се беше възцарила между нея и Доминик. Тя го виждаше рядко, тъй като събранията, в които участваше, отнемаха цялото му време и не му позволяваха да остава дълго насаме с нея. Все още живееха като брат и сестра, факт, който представляваше загадка за нея, защото след онази нощ беше сигурна, че съпругът й я желае. Е, не й беше обещал, че ще прекарва всяка нощ в обятията й, нито й се беше обяснил в любов, но все пак… Макар да не можеше да се примири с неясното положение, тя не намираше кураж да го промени. Нощем се мяташе без сън в леглото си, измъчвана от изкушението да стане и да отвори свързващата врата между спалните им. Защо да не влезе при него и да не го прелъсти? Няколко вечери дори беше посягала към бравата, но всеки път куражът я напускаше и тя се скриваше отново в леглото си с чувството за поражение. Нощите й бяха изпълнени с еротични фантазии.

Може би накрая Мелиса щеше да осъществи намерението си, ако не беше мъчителната неизвестност за връзката между Доминик и Дебора. Много пъти се беше клела, че другата жена не я интересува, че Доминик не изпитва никакви чувства към нея, че посреща с видима досада и гняв опитите й да завладее вниманието му при различните светски събирания. Но не можеше да си обясни защо съпругът й продължава да приема това положение и защо търпи нахалството на англичанката. Мелиса се намираше в състояние на непрекъснато объркване, придружено от буйни изблици на гняв. Когато бяха сами, Доминик се държеше мило и любезно и изразът в сивите очи караше сърцето й да бие по-силно, но когато бяха в общество, посвещаваше голяма част от времето си на Дебора и изпълняваше глупавите й прищевки.

Естествено тя също носеше голяма част от вината за създалото се положение, защото твърде често допускаше Лейтимър до себе си. Но какво друго бих могла да направя? — запита се ядосано тя. След като мъжът ми обсипва с внимание друга жена, на мен също ми е позволено да се позабавлявам с някой красив джентълмен, нали? Проблемът се състоеше в това, че тя изобщо не се забавляваше с Лейтимър и всеки миг, прекаран в компанията му, беше мъчителен. Не, че той й се натрапваше — напротив, винаги се държеше с подчертана учтивост, — но всеки път, когато бяха заедно, тя си повтаряше, че понася присъствието му само заради сестра му и че никога не би го допуснала до себе си, ако Доминик нея оставяше, за да се забавлява с Дебора.

Фанатичното й придържане към мнението, че •Доминик не е негодникът, за какъвто го представяха Джош и Лейтимър, се разколеба значително през последните седмици, но тя продължаваше да си втълпява, че може би все пак го е преценила неправилно. Все още беше решена да поговори с Джош, но досега не беше успяла, защото чичо й, също както Доминик, беше постоянно в движение.

Ройс също нямаше време за нея, или поне така й се струваше, защото плахите й опити да го въвлече в сериозен разговор винаги завършваха с напомняне, че братовчед й има важна среща и не бива да я пропусне. Ако не знаеше, че мъжете наистина имаха много работа, Мелиса щеше да си помисли, че Ройс я избягва. Но имаше още нещо, което не й даваше мира. Защо Ройс беше толкова… толкова стеснителен в нейно присъствие? Какво криеше от нея?

Разочарованието й вдъхна нова смелост и един следобед в началото на октомври тя спря решително Ройс, който беше дошъл у тях да търси Доминик, но не го беше намерил.

— Не си отивай! Искам да поговоря с теб! — помоли тихо тя.

Ройс веднага застана нащрек. Тъй като беше вече на вратата, той се обърна към нея и отговори учтиво:

— Друг път, мила, сега нямам никакво време.

Този път Мелиса беше решена да постигне своето. Тя улови ръката му, вдигна очи към лицето му и проговори с тон, в който се смесваха молба и заповед:

— Не бързай толкова, Ройс. Трябва да говоря с теб.

Бледото й лице и тъмните кръгове под очите, свидетелство за безброй безсънни нощи, трогнаха сърцето на мъжа. Той се подчини и отговори меко:

— Щом настояваш, мила.

Мелиса го отведе в салона и го накара да седне на дивана. Той я изгледа загрижено, целуна ръката й и попита:

— Е, кое те тревожи толкова много?

Красивите й устни потръпнаха.

— Нима личи? А аз си мислех, че добре го прикривам.

— Не и от мен — усмихна се Ройс. Колкото и неприятно да му беше, заговори направо: — Доколкото разбирам, става въпрос за Доминик и флирта му с Дебора? Още първата вечер ти казах, че няма защо да се боиш от онази, личност.

— Добре, но защо Доминик й позволява да го преследва? — проплака Мелиса, обезумяла от страх и несигурност.

— Защото така трябва — отговори кратко Ройс. Ролята, която бе поел, ставаше все по-неприятна.

Мелиса отвори широко очи. Вместо да я успокои, Ройс още повече я обърка.

— Защото така трябва? — повтори слисано тя. — Какво значи това? Дебора държи Доминик в ръцете си, така ли?

Ройс въздъхна.

— Разбира се, че не, и ако ти не беше толкова наивна, щеше да забележиш, че съпругът ти гори от желание да удуши досадната лейди Боудън и никога повече да не се отделя от красивата си женичка.

Погледът й се спря върху него с болезнена настойчивост.

— Откъде знаеш? Той… той изобщо не искаше да се ожени за мен. Не помниш ли, че баща ти беше този, който ни принуди да го сторим! — Тя преглътна с мъка. — А Дебора Боудън е красива и знае как да се харесва на мъжете.

— Освен това е интригантка и егоистка! — изръмжа Ройс, който вече не можеше да се сдържа.

Тъй като братовчед й винаги се беше отнасял любезно с красивата англичанка, Мелиса още повече се обърка.

— А аз си мислех, че ти си очарован от нея… също като Закари и Доминик.

— Всемогъщи Боже! — изрева сърдито Ройс. — Какви ги говориш! Никога не съм могъл да я понасям, дори когато Доминик беше изпаднал в умопомрачение и твърдеше, че е влюбен в нея. Слава Богу, това трая твърде кратко. Всеки, който не е наказан с пълна слепота, открива от пръв поглед, че тази жена е не по-малко опасна и безскрупулна от брат си.

— Аха — промърмори тихо Мелиса. — Значи ти не обичаш и Джулиъс? Защо тогава си непрекъснато до него? На всеки прием, на който съм присъствала в последно време, двамата сте неразделни… освен когато Лейтимър сяда до мен.

— Ето, затова исках да поговоря с теб — заяви Ройс и златнокафявите му очи заблестяха опасно. — Какво, по дяволите, целиш с това поведение? Защо окуражаваш онзи негодник?

Избухливият темперамент на Мелиса не закъсня да се обади.

— Щом Доминик не намира нищо лошо в това да ухажва други жени, аз също имам право да се… забавлявам с други мъже!

— Тогава си потърси някой джентълмен! — изкрещя извън себе си Ройс. — Защо си се насочила към човек като Лейтимър?

Изявленията на браточед й съдържаха някои очебийни несъответствия. Мелиса присви очи и попита заплашително:

— Щом Лейтимър е негодник, защо продължаваш да дружиш с него?

Ройс веднага усети опасността. Все още не можеше да разкрие истината на Мелиса. Беше сметнал за нужно да я утеши, но нямаше право да й казва неща, които можеха да я изложат на опасност. За разлика от Доминик, той знаеше, че братовчедка му умее да мълчи, когато е необходимо, и при други обстоятелства не би се поколебал нито за миг да й се довери. Но много добре знаеше, че освен разумна, Мелиса е и смела до безумие, и има склонност към приключенията. Дори не смееше да си помисли какво можеше да се случи, ако тя решеше да се намеси в историята с Лейтимър. А той не се съмняваше, че тя ще направи точно това, ако узнае истината. Не, не биваше да й казва нищо повече. Трябваше бързо да измисли някаква лъжа. Освен това само Доминик имаше право да даде обяснение на жена си — той беше само неин братовчед и не биваше да си присвоява правата на съпруга!

След като взе това решение, той веднага пренесе дискусията в лагера на Мелиса. С най-сериозната си физиономия той проговори така самоуверено, че Джош би се зарадвал да го види:

— Не ти подобава да поставяш под въпрос действията ми. Освен това не си вече малко момиче, което не знае, че мъжът може да има някои приятели, които никога не би представил на жените от семейството си.

— Я не говори глупости! — изсъска с пламнали очи Мелиса. — Лейтимър не е някой уличен безделник, с когото си се запознал в кръчмата. Той е добре приет в обществото и много от почтените ни съседи канят с удоволствие и него, и сестра му. Затова те питам още веднъж — защо го наричаш негодник, а пред хората се преструваш, че ти е приятел?

В яда си Ройс си пожела Мелиса да не беше надарена с толкова остър ум. Трябваше да отклони вниманието й, иначе тя скоро щеше да разбере каква игра играят с Доминик. Ако не беше сигурен, че братовчедка му ще поиска да участва в изобличаването на Лейтимър, той щеше веднага да й разкрие истината. Но като си помисли как ще реагира Лейтимър, ако Мелиса му зададе няколко добре прицелени въпроса, направо го заболя стомах.

Той се постара да изглежда невъзмутим и отговори хладно:

— Не те засяга какво правя и какво мисля. Исках само да те предупредя, че Лейтимър не е джентълменът, за който се представя, и бих желал да проявиш малко повече разум и да си намериш друг мъж, с когото да флиртуваш.

Мелиса стисна ръце в юмруци, готова да се нахвърли върху братовчед си, както беше правила като дете. Днес обаче се задоволи да го изгледа заплашително и да отвърне като изискана дама:

— Както виждам, нямаме повече какво да си кажем. Искам да се извиня, че те задържах. — Тя му обърна гръб и не можейки да преглътне обидата и гнева си, заключи: — Сигурна съм, че и сам ще намериш пътя навън.

Ройс, който се чувстваше извънредно неловко и ядно проклинаше несръчността си, се поколеба. Не само, че не беше постигнал нищо, ами и беше засегнал болезнено Мелиса и между тях бе зейнала пропаст.

— Лиса, не исках да се карам с теб, нито пък да ти причиня болка. Моля те, нека не се разделяме с лошо.

Мелиса също се разколеба, но нямаше никакво намерение да отстъпва. Не можеше да се преструва, че всичко е наред, след като Ройс очевидно беше скрил нещо важно от нея. Какво ли е то? — питаше се със смръщено чело тя. Първо показа загриженост за нея, но когато стана въпрос за Лейтимър, държанието му рязко се измени. Лейтимър… Лейтимър и сестра му в последно време предизвикваха странни реакции у мъжете от семейството й. Дори Закари се влачеше след Дебора. Внезапно Мелиса се сети, че Ройс стана студен и пренебрежителен едва когато тя го обвини, че казва едно за Лейтимър и Дебора, а върши друго. Това беше интересно! Тъй като много добре разбираше, че няма да има никаква полза, ако се отчужди от братовчед си, тя реши да приеме предложението за помирение.

Обърна се към него и по устните й пробяга усмивка.

— Ние с теб винаги ще бъдем приятели, Ройс — даже когато ме докарваш до бяс.

Мъжът се засмя и я целуна по челото.

— Ето я отново моята Лиса! А, сега, сърце мое, е време да тръгвам. — Лицето му отново стана сериозно и той направи последен опит да я успокои: — Лиса, не се тревожи за нищо. Всичко ще свърши добре.

Той изскочи навън и остави Мелиса сама, неспособна да се помръдне от мястото си. Мислите й се насочиха точно в посоката, от която Ройс се страхуваше. Ройс не можеше да понася Лейтимър и сестра му и въпреки това се преструваше, че компанията им му е приятна. Защо? Защо братовчед й твърдеше така упорито, че флиртът на Доминик с Дебора не означава нищо, а съпругът й се държеше като замаян от любов хлапак? Дали пък Доминик не играеше с Дебора същата загадъчна игра, която Ройс играеше с Лейтимър? Дали само се преструваше на очарован от нея, макар че истината беше друга? Защо правеха всичко това? — питаше се Мелиса, измъчвана от непоносимо любопитство.

Дори след много часове напрегнат размисъл тя не успя да достигне до някакъв резултат. Докато размишляваше, на няколко пъти се натъкна на един проблем, който досега не я беше смущавал особено: Дебора беше хванала на въдицата си не само Доминик, но и Закари.

Едва сега Мелиса осъзна колко често беше заварвала Дебора в Уилоуглен и колко пъти англичанката придружаваше брат й при посещенията му в дома на сестра му. На приемите Дебора беше винаги близо до Закари — разбира се, когато не висеше на ръката на Доминик.

Оставяйки настрана проблема Дебора и Доминик, тя посвети мислите си на отношенията между Дебора и брат й и някои от заключенията, до които стигна, никак не й харесаха. Лейди Боудън не беше удостоила с нито един мил поглед Закари, преди финансовото състояние на семейство Сеймур да се подобри и преди младежът да получи своята част от наследството на дядото. Възможно ли беше Дебора да е протегнала нарочно пипалата си към един млад и неопитен ерген, за да го заслепи със зрялата красота на една напълно разцъфтяла жена?

Обезпокоена от хода на мислите си, Мелиса се разхождаше нервно в малкия салон, изпълнена с надеждата тези неприятни размишления да произтичат единствено от антипатията й спрямо Дебора. За съжаление не я напускаше чувството, че, обсебена от тревогите около Доминик, тя е пропуснала да види опасността, която Дебора представляваше за младото сърце на Закари. Мелиса се опита да прогони грозните мисли, които непрекъснато се връщаха в главата й, но два въпроса не излизаха нито за миг от ума и: Дали Дебора само се забавляваше за сметка на Закари или зад лицемерното й удоволствие от компанията му се криеше по-сериозен мотив?