Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Библиотеката в Уилоуглен — макар овехтяла и мръсна — беше обичайното убежище на Мелиса Сеймур, ала не можа да й помогне в онази много особена слънчева утрин през пролетта на 1814 година. Вместо да почерпи от познатата обстановка спокойствието и вътрешното съсредоточаване, които й бяха необходими, за да застане лице в лице с разгневения си чичо, тя се оказа в центъра на една от онези неприятни сцени, които винаги се беше стремила да избягва. От друга страна, би трябвало да знае, че няма да се отърве толкова леко от милия си чичо — щом започнеше да се изказва, Джош Манчестър не спираше, докато не излее всичко, насъбрало се на езика му.

Беглият поглед, който девойката хвърли към застаналия в другия край на помещението мъж, беше придружен с дълбока въздишка. Всъщност, тя много обичаше чичо си Джош. Двамата с по-младия й брат Закари се радваха на посещенията му и обичаха нежно съпругата му леля Сали, единствената сестра на починалия им баща, но от известно време насам…

— Е, Лиса? — заговори строго Джош. — Какво чувам? — Без да изчака отговора на Мелиса, той продължи: — Сигурно си представяш колко се изненадах, когато тази сутрин един от най-старите ми и най-верни приятели — между другото, един от най-богатите и уважавани плантатори в цяла северна Луизиана — спомена пред мен, че отново си отказала на сина му. — В сините очи на Джош се четяха разочарование и искрено объркване, тонът на гласа му беше изпълнен с неверие и в същото време с примирение: — Приемам, че е станало някакво недоразумение… Не е възможно да си отхвърлила такова блестящо предложение за женитба!

Темата за женитбата на Мелиса, или по-скоро за отказа й да се омъжи, не беше нова. В началото Джош се шегуваше с нея и не преставаше да я дразни, макар и добродушно, че ако кара така, ще си остане стара мома. За съжаление от доста време насам отношението му беше променено и това правеше Мелиса много нещастна.

Упоритият й отказ да мине под венчило щеше да се сблъска с неразбирането на Джош дори при много по-благоприятни обстоятелства: нима женитбата в съответствие със заеманото обществено положение не беше най-съкровеното желание на всяка почтена девица? Нима бракът не беше единственото оправдание за съществуването й — това и задачата да ражда деца и да се харесва на съпруга си? Нима собствените му три дъщери не бяха очаквали с нетърпение деня на сватбата си? И нима не бяха изпълнили дълга си и не бяха взели послушно онези мъже, които беше избрал добрият им баща? Защо тази красива и жизнена племенница не проявяваше същото послушание? Особено сега, когато женитбата й щеше да бъде от полза на цялото семейство?

Мелиса отново въздъхна и за кой ли път си пожела отдавна починалият й дядо да не беше свързал достъпа до управляваното под попечителство имущество с такива смешни условия. Или пък тази глупава война с Англия да не беше повлияла толкова неблагоприятно върху капиталовложенията на чичо й, както се счете задължена да прибави.

Избухналата през 1812 година война между Англия и Съединените щати беше сложила край на бързо развиващата се между двете страни търговия. Твърдеше се, че поводът за избухването на войната бил насилственото набиране на американски матроси за английската флота, но не по-малко важна причина беше завладяването на Канада, извършено от решителни американски заселници. Войната продължаваше вече втора година и се ползваше със същата малка популярност, както и в началото — североизточните щати твърдо отказваха да предоставят войските си, а доста търговци от Нова Англия открито търгуваха с британците в Канада. Досега американската армия беше постигнала твърде малко победи, най-вече по море. Ала Мелиса отдели твърде малко време да размишлява над недомислията и перипетиите на войната. Мислите й бяха заети със съвсем други неща, преди всичко с неприятния факт, че дядо й беше сметнал за нужно да обвърже наследството на леля Сали с дяловете на двамата си внуци.

Когато Джефри Сеймур, дядото на Мелиса, напусна този свят преди около петнадесет години, оплакван от всички свои близки и приятели, значителното богатство, което вложи в попечителски фонд, който да го управлява в полза на Сали, Мелиса и Закари, не представляваше особен интерес за никой от наследниците. Мелиса и Закари бяха деца, а Сали щастлива съпруга на заможния Джош Манчестър. Никой от тях не се нуждаеше от сигурно вложените от Джефри пари.

За съжаление това беше преди петнадесет години. Сали все още живееше щастливо със своя Джош, но все пак нещата се бяха променили твърде много. В мислите на Мелиса се прокрадна горчивина. Самата тя наскоро бе навършила двадесет и една година, а Закари беше на деветнайсет и също не беше дете — въпреки честите си ядни избухвания. Ала най-голямата промяна беше застигнала Уилоуглен, обширната, плодородна плантация, разположена на полегат хълм край Мисисипи недалеч от град Батън Руж. Основите на имота бяха положени от прадядото на Мелиса през 1763 година.

Кой можеше да предположи, че обичният им баща Хю Сеймур ще се прояви като безразсъден прахосник? Толкова безразсъден, че след смъртта му преди година и половина вместо цъфтящата, носеща значителни печалби плантация, децата му наследиха западнал имот, обременен с непосилни дългове. И кой можеше да си представи, че съзнателният, винаги разумен Джош ще се впусне в разни рисковани предприятия, които заедно с две поредни лоши реколти поставиха семейство Манчестър в изключително трудно положение? Нищо чудно, че вложените под попечителство средства внезапно се оказаха голямо изкушение за всички! Колкото и да й беше неприятно, Мелиса трябваше да го признае.

Едновременно с това тя не можеше да скрие, че самата тя би имала голяма полза от парите. Само дето не беше склонна да плати изискващата се цена. Постара се да си вдъхне смелост, като си припомни, че не тя е виновна за лошото финансово положение на семейство Манчестър. Освен това моментните им затруднения изобщо не можеха да се сравнят с разрухата, пред която бяха изправени тя и Закари. Вярно, леля Сали отдавна си мечтаеше да обнови салона в Оук Холоу, обаче Закари и Мелиса бяха изправени пред постоянната заплаха да уволнят малкото останали им верни служители. Ако няколкото хектара засети площи не дадяха добра реколта, добитъкът им щеше да умре от гладна смърт. А що се отнася до лукса… Мелиса изкриви устни в иронична усмивка. Двамата със Закари имаха късмет, че им оставиха поне покрива над главата. Голямата част от дълговете на баща им беше изплатена, ала малкото останали кредитори вече губеха търпение въпреки честните, но твърде недостатъчни частични вноски, които се стараеше да осигури Мелиса.

Продължителното мълчание на Мелиса накара Джош да смръщи чело. Обикновено ведрото му лице помрачня застрашително.

— Нямаш ли какво да ми кажеш? Не смяташ ли, че ми дължиш обяснение?

Златнокафявите очи на Мелиса засвяткаха непокорно. Все пак тя преглътна напиращата на езика й острота и се застави да прояви сдържаност.

— Вече много пъти сме разговаряли по тази тема, чичо Джош. Достатъчно ясно ти заявих, че нямам желание да се омъжа! — Ръцете й неволно се свиха в юмруци, когато добави: — И със сигурност нима да го сторя, само за да направя услуга на теб и леля Сали!

Джош притежаваше достатъчно почтеност да се изчерви. Той беше разбран човек и определението „тиранин“ никак не подхождаше на добродушния му и толерантен нрав. Но все пак… Въздишката му издаваше смущение. Положението, в което беше изпаднал, му беше извънредно неприятно. Той обичаше племенницата си и нямаше никакво намерение да й чете морал. През целия си досегашен живот беше разполагал с предостатъчно пари, с които глезеше преданата си съпруга и децата, а сега, когато навърши шестдесет години, финансовото му положение изведнъж стана извънредно нестабилно. Болеше го, че отказа на жена си ново обзавеждане за салона, чувстваше се ужасно неловко, че не можеше да купи на сина си така горещо желания ловен жребец, че не може да глези омъжените си дъщери със скъпи подаръци. И всичко това можеше да се промени само с една-единствена крачка… стига само Мелиса да се съгласеше да се омъжи!

В сърцето му отново нахлу гняв и той я изгледа сърдито през просторната библиотека. Никой не можеше да оспори, че Мелиса е извънредно привлекателна млада жена. Особено тази дълга огнена коса, която се спускаше на гъсти вълни по съвършено оформените рамене… Блестящи очи с цвят на благороден топаз, засенчени от гъсти черни мигли, тънки, извити вежди, които още повече подчертаваха дълбочината на очите. Гордо извито носле и пълна, чаровно изрисувана уста допълваха общата картина и никой не се чудеше, че въпреки царящата в плантацията разруха синовете на най-богатите местни семейства се надпреварваха да я ухажват. Разбира се, Джош знаеше, че очакваното наследство също играе значителна роля в домогванията им. Ала и без него Мелиса беше неоспоримата красавица на окръга.

Висока и стройна, младата девойка се движеше с естествена грация и гъвкавост, а когато се усмихваше, в големите й очи започваха да танцуват огнени искри и привлекателната уста се извиваше, сякаш приканваше да я целунеш. Нищо чудно, че всички мъжки сърца забиваха ускорено. Обградена сякаш от златно сияние, жизнена и смела, това беше най-краткото и сполучливо описание на племенницата му и Джош беше първият, готов да потвърди, че гордата и хаплива Мелиса е просто неустоима.

В момента обаче младата жена не беше нито горда, нито имаше настроение да се шегува. Гневният поглед, който се стрелна към Джош, беше в състояние да изкара из нерви и най-смелия мъж. Собствените му дъщери винаги проявяваха сдържаност и той знаеше как да постъпва с тях. Но Мелиса… Въздишката на Джош издаваше искрена загриженост. И за всичко беше виновен баща й! Ако след смъртта на майката Хю беше проявил малко повече строгост, сега всичко щеше да бъде различно. Мелиса щеше да знае какво се очаква от нея и нямаше нито за миг да забрави дълга си. А Хю й отпусна юздите и я остави да расте на воля като някое циганче! Той винаги се възхищаваше на лудите, никога непредвидими номера на обичаната си щерка. Защо не я отвикна от това проклето безгрижие! Да, греховете на Хю бяха безброй и настроението на Джош се понижаваше все повече. Все едно дали му харесваше или не, Мелиса си беше Мелиса и вече беше твърде късно да направят от нея истинска лейди. Но също така непоколебима беше волята му да й втълпи, че неин дълг е да се омъжи. Не само той и Сали щяха да имат полза от женитбата й, не, самата тя и Закари щяха да оберат плодовете на тази не толкова страшна стъпка. Освен това хората скоро ще почнат да я смятат за стара мома, каза си тържествуващо Джош и в душата му се промъкна нещо като злобно удовлетворение, необичайно за него. И трите му дъщери бяха застанали пред олтара, преди да навършат двадесет години, а това беше най-доброто доказателство, че никое нормално женско същество не може да се стреми да остане неомъжено след тази възраст.

Джош беше готов отново да даде воля на гнева си, когато вратата на библиотеката се отвори с трясък и го застави да се обърне стреснато. Смелостта веднага го напусна. Точно сега ли трябваше да се появи младият Закари! Буреносният му поглед не предвещаваше нищо добро.

Приликата между брата и сестрата беше изумителна. С изключение на черната си коса, Закари представляваше мъжка версия на Мелиса. Деветнадесетгодишният младеж беше вече истински мъж с широките си рамене и загорелите от слънцето мускулести ръце, подаващи се изпод навитите ръкави на ризата. Решителната извивка на устата и огнените искри в златнокафявите очи не предвещаваха нищо добро. Закари беше твърдо решен да опази сестра си както от заплахите, така и от увещанията на чичо си.

Застанал на вратата, младият Сеймур изглеждаше толкова първичен и земен — и готов да се хвърли в атака. Загарът му издаваше упорит труд под открито небе, а сламките по панталоните му свидетелстваха, че се връща от оборите.

— Ако си дошъл да укоряваш Лиса, че е отказала да се омъжи за онзи глупак, младия Джон Нюкомб, съветвам те веднага да изчезваш оттук, скъпи ми чичо. Няма да допусна грубо отношение към сестра си.

Джош изгледа мрачно племенника си.

— Както виждам, и двамата не сте в настроение за разумен разговор. Затова ще дойда утре и се надявам, че ще се държите като пораснали хора с човека, който ви мисли само доброто.

От гърлото на Закари се изтръгна горчив смях. Мелиса, която изпитваше едновременно съжаление и облекчение, проследи с очи чичо си, който се обърна и обидено се запъти към изхода. Ах, как мразеше подобни сцени! Искрената й обич към Джош правеше нещата още по-трудни. Сърце не й даваше да застане открито срещу него, освен това съзнаваше, че искането му ще донесе полза и за самата нея.

Закари, който се беше отпуснал уморено в многократно кърпеното кожено кресло, все още не можеше да се успокои.

— Защо ли дядо не е завещал част от парите си направо на леля Сали? И защо не ти е предоставил да се разпореждаш свободно с твоята част, когато навършиш двадесет и една години?

— Защото не е искал парите да изтекат между пръстите ни още преди ти да си навършил двадесет и една — гласеше краткият коментар на сестра му.

Закари я изгледа подигравателно.

— По-скоро ми се струва, че е искал да те види задомена за почтен мъж, сестричке — настави засмяно той.

Мелиса изкриви лице.

— Прав си, но глупавото е, че ако чичо Джош не беше се впуснал в онова рисковано начинание, двамата с теб можехме да изчакаме съвсем спокойно двадесет и първия ти рожден ден. Е, и ако татко беше положил поне малко усилия, за да запази плантацията…

Настроението им се понижи значително. Две години може и да не бяха дълъг срок, но когато всеки ден трябваше да треперят от страх, че ще загубят покрива над главите си, те им се струваха цяла вечност.

— Смяташ ли, че трябва да се омъжа за Джон Нюкомб? — попита съкрушена Мелиса.

— За онзи празноглавец? Никога! — изрева ядно Закари. — Щом не го искаш, нямаш никакви причини да го направиш свой съпруг… Пък и нищо не разбира от коне!

Мелиса едва не се изсмя с глас. Милият Зак! Поне той беше на нейна страна. Все пак от време на време тя се питаше дали брат й някъде дълбоко в себе си не желае сестра му да се омъжи и да направи живота им малко по-лесен и поносим. Най-важното беше, че щяха да изплатят веднага останалите дългове и да спят спокойно в любимия си Уилоуглен. А къщата и стопанските сгради щяха да бъдат приведени в пълен порядък…

Тя се извърна и се загледа през прозореца. Оттук много добре се виждаха западналите обори, макар и прикрити зад мощните стари дъбове. Между стопанските сгради и господарския дом имаше обширна морава. Щом им позволяха да се разпореждат свободно с дядовото богатство, щяха да построят нови обори, да заградят обширни ливади за конете, а Фоли, прекрасният кафяв жребец, гордостта на конюшнята им, най-после можеше да се движи в подобаващата му рамка. Нима Фоли не беше последната преграда между тях и пълната разруха? Та нали само наградите, спечелени от него на конните състезания във Вирджиния и Мериленд, им бяха дали възможност да отърват Уилоуглен от безбройните задължения! Само преди месец жребецът беше спечелил значителна сума в Ню Орлиънс! Предстояха му още много състезания, още много награди. Невероятната бързина на Фоли, съчетана с изключителна издръжливост, си беше спечелила заслужена слава между най-известните познавачи на коне в Северна Америка.

Мелиса се усмихна меланхолично, припомнила си онова съдбоносно пътуване на баща й до Англия, помогнало им да се сдобият с Фоли. През 18О9 година, напук на добрите съвети на познатите си, Хю Сеймур реши да замине за Англия, за да купи коне. Придружаваха го шест от най-добрите му кобили за разплод, които възнамеряваше да представи на известните английски специалисти. Мечтата му беше да възстанови семейното богатство, изхарчено от него, като отгледа няколко първокласни състезателни жребци. Както повечето от плановете му, и този се оказа погрешен.

Хазартните салони на Лондон го омагьосаха. Скоро всички донесени пари се стопиха на игралната маса. При завръщането му пече не ставаше дума за първокласните коне, които беше възнамерявал да доведе, дори напротив, от собствените му кобили беше останала само една, която всъщност беше собственост на Мелиса и се казваше Лунен прашец, заплодена от Хембълтониън, спечелил през 1795 година в Сен Лижие и внук на известния Еклипс, един от най-прекрасните расови жребци на своето време.

Мелиса и Закари, които споделяха мечтите на баща си и очакваха с нетърпение новородени жребчета, останаха горчиво излъгани. Трябваше да се задоволят с едно-единствено конче — сина на Лунен прашец. Имаха късмет, че Фоли се отличаваше с бързината и издръжливостта на баща си. Мечтата им обещаваше да стане действителност.

Мелиса въздъхна и по лицето й пробяга тъмна сянка. Закари не изпускаше нито една подробност от изражението на лицето й. Гласът му прозвуча развълнувано:

— Какво ти е, Лиса? Защо си толкова нещастна? Не позволявай малката сцена с чичо Джош да ти развали настроението!

Мелиса се извърна към брат си.

— Не е това. Просто си спомних за татко. Много ми се иска да беше доживял да види успехите на Фоли. Колко ли щеше да се радва на първия си кон-победител…

Закари, който не се отличаваше с подобна сантименталност, отвърна подигравателно:

— Радвай се, че старият ти завеща малкото останали коне и говеда, сестричке! Я си представи, че бяха разпродали на търг и последната ни надежда за спасяване на Уилоуглен!

Потънала в мислите си, Мелиса попита:

— Тревожи ли те това, Зак? Може би смяташ, че Фоли и останалите коне трябва да са твои, както земята и къщата?

— Ти да не си се побъркала? Ако татко не беше оставил добитъка на теб, сега нямаше да седим в старата библиотека. Той искаше да бъде сигурен, че няма да продадат кобилите като част от личната му собственост, за да покрият дълговете. Това е голямо облекчение за мен! — Закари се усмихна с обичайната си очарователна непосредственост. — Поне един път в живота си баща ни да знае как да постъпи: Уилоуглен е моето наследство, но Фоли и говедата принадлежат на теб. Пък и не е можел да не знае, че нито ти, нито аз ще помислим да разделим наследството си, каквото и да е то. Нали не смяташ, че ти завиждам заради конете и говедата? Нали досега всичко ни беше общо? — Гласът му предрезгавя от вълнение. — Или си решила да се разделим? Може би искаш да си вземеш своето и да се махнеш от Уилоуглен? — Устните му се сгърчиха в тъжна усмивка. — Разбирам те, повярвай! Тук не може да се постигне почти нищо…

Уплашена от хода на мислите му, Мелиса се втурна към него и го заключи в прегръдките си.

— Никога вече не говори такива неща, Зак! Нали се заклехме да осъществим мечтата на баща ни! Защо смяташ, че съм готова да престъпя клетвата си?

Закари се отдръпна и по лицето му се изписа облекчение.

— Ами… Дано само кредиторите не ни притиснат до стената!

Мелиса вирна брадичка и отвърна:

— Няма да посмеят! Изпълняваме всичките им изисквания, нали? Успях да умилостивя останалите, поне за известно време, като им изпратих малки суми.

— Ами англичанинът? — попита сухо Зак. Мелиса се изчерви и поклати глава.

— Не! Нали знаеш, че не можем да съберем такава голяма сума! Имаме късмет, че не настоява… Само като си помисля, че срокът отдавна е изтекъл и ме обзема страх.

Освен Фоли, от онова съдбоносно пътуване до Англия им остана още едно наследство: разписка за дълг от двадесет и пет хиляди долара, подписана от баща им след огромна загуба на карти. Узнаха за това няколко месеца след смъртта му. Ударът беше почти непосилен за крехките им рамене, обременени от десетки други грижи. Закари беше много по-тежко засегнат от сестра си, тъй като фактът, че изплатените досега дългове се дължат единствено на успехите на Фоли, беше като отворена рана в душата му. Как мразеше положението, в което бяха изпаднали! Засрамен, че е засегнал забранената тема, той обърна гръб на Мелиса.

— Само да имаше някакъв начин да си вземем наследството, преди да си пожертвала свободата си в стремежа да спасиш Уилоуглен за мен!

Мелиса, която отлично съзнаваше колко чувствителен и горд е брат й, побърза да прикрие усмивката си и се постара да отговори делово:

— Е, бихме могли да помислим за продажба… Но ще бъде жалко, защото Уилоуглен е чудесно място за развъждане на коне. Освен това съм на мнение, че сме длъжни да запазим фамилното имение. — Гласът й звучеше съвсем невинно: — Нали се разбрахме, че парите от Фоли ще бъдат използвани за поддръжка на плантацията, докато си получим наследството от дядо. Казахме, че сме партньори и делим оскъдните си средства, така ли беше?

Без да иска, Закари се засмя.

— В твоите уста всичко звучи толкова разумно… и толкова просто. Да не мислиш, че един ден ще мога да ти заплатя всичко? Дали някога ще възвърнем на Уилоуглен старата му слава?

— Нима се съмняваш? Досега всичко върви добре!

— Вярно е, но ми е много неприятно, че залагаш на карта бъдещето си заради мен. Не искам да се караш с чичо Джош, но и той не е нрав в стремежа си на всяка цена да те омъжи! — Внезапно пробудилото се любопитство го подтикна да зададе въпроса: — Всъщност, ти почувствала ли си поне веднъж желание да се омъжиш? Мога да разбера, че отказа на Джон Нюкомб, но наоколо живеят още доста мъже, които с радост биха те направили своя съпруга.

Мелиса реагира с нетърпелив жест.

— Откъде да знам… Вероятно се дължи на това, че досега не съм срещнала мъж, в когото бих могла да се влюбя. А ти знаеш, че съм решена да се омъжа по любов. Няма да се оставя на някакво неопределено чувство, което ще се изчерпа само след няколко месеца… Сигурно говоря глупости, но ти ще ме разбереш.

Закари я прегърна с обич.

— Е, надявам се, че ще проявиш достатъчно разум и ще се влюбиш в някой богаташ! — Като забеляза борбените искри в очите й, той се усмихна още по-широко. — Няма нищо, миличка! Просто се пошегувах. Поне успях да разсея меланхолията ти, нали? А сега на работа, скъпа сестричке! А ако искаш да попречиш тълпата отблъснати обожатели да се увеличи до безкрайност, трябва да промениш из основи външността си, защото дори аз съм принуден да призная, че си извънредно привлекателна млада дама.

Мелиса, която беше възвърнала жизнеността си благодарение на дружеските му задевки, се засмя и тръгна към вратата. Много по-късно, докато търкаше блестящата козина на Фоли, тя си припомни отново сутрешната сцена. Сгуши глава в гъстата грива на жребеца и тихо попита:

— Не съм ли глупава да копнея за истинска, вярна любов?

Фоли, който усещаше всяка промяна в настроението на господарката си, изцвили тихо и меко я побутна по рамото, за да я изтръгне от нерадостните размишления.

Мелиса отстъпи крачка назад и огледа гордо любимото си животно, Фоли беше великолепен кон, съвършен от красиво оформената интелигентна глава до дългите, крехки на вид крака. Червено-кафявата му козина, която блестеше като махагон, беше в ярък контраст с черните крака, грива и опашка. Усетил възхищението й, жребецът отметна глава назад и гордо се изправи. Мелиса избухна в смях.

— Ах ти, горделивецо! — укори го нежно тя и Фоли самодоволно разтърси гъстата си грива.

Между Мелиса и жребеца съществуваше много тясна връзка. Тя беше присъствала на раждането му, на първите му несигурни опити да ходи, тя беше тази, която го обязди. Фоли се подчиняваше на всяка нейна дума и проявяваше учудващ стремеж да й се хареса, да й достави радост, докато в отношението си към останалите беше по-скоро сдържан. От своя страна, Мелиса му отговаряше с искрена привързаност и от време на време се питаше дали пък не обича коня си повече, отколкото някои хора. Едно поне беше сигурно: Фоли беше много по-интересен от обожателите й.

Тя помилва копринената му козина и бръчки прорязаха челото й. Често я обземаше страх, че не е съвсем нормална. Защо не почувства нищо, когато Джон Нюкомб и няколко други мъже от съседните плантации й се заклеха във вечна любов? Защо нито един мъж не успя да накара сърцето й да забие по-бързо? Защо дъхът й никога не се ускоряваше от мъжката ръка върху рамото й?

Като си припомни разговорите с омъжените си братовчедки, които й бяха описали надълго и нашироко удоволствията на ухажването, тайните прегръдки в сянката… и като се сети за гордите им лица след завръщането от сватбеното пътешествие, Мелиса въздъхна натъжено. Дали и тя щеше да изпита някога такива чувства? Дали един ден щеше да погледне някой мъж и сърцето й да се изпълни с нещо повече от обикновена симпатия?

Понякога я мъчеха неприятни съмнения. Не, че не й се искаше да преживее онова, което бяха изпитали братовчедките й, но просто не беше срещнала човек, който да събуди в сърцето й по-дълбоки чувства. Учтивото ухажване на Джон Нюкомб й харесваше, но нито за миг не усети потребност да го насърчи… А това се отнасяше и за другите й обожатели.

Може би причината беше в тревогите около Уилоуглен, които я държаха в постоянно напрежение? Нима можеше да си губи времето с ухажори, когато трябваше да изплаща дълговете на баща си?

Мелиса все още не беше решила иска ли съпруг, който да я притежава напълно. Не можеше да си представи, че друг човек ще разполага с тялото и живота й. Съпругът имаше права не само по отношение на личността й, но и върху имуществото й. Ако се омъжеше, щеше да загуби цялата си свобода, да се подчини на мъжа си.

Всъщност, представата да принадлежи на друг човек не й беше неприятна… макар че го признаваше с неохота. Разбира се, мъжът също трябваше да принадлежи само на нея.

Лицето й грейна в усмивка. Дали някога щеше да срещне мъж, когото би могла да обикне? Мъж, който да се влюби в нея с цялото си сърце и да съумее да пробуди страстта й?

Е, засега не съм срещнала такъв, призна горчиво тя. Но в никакъв случай нямаше да позволи на чичо Джош и леля Сали да й наложат женитба с нелюбим човек. Дори достъпът до поставеното под попечителство богатство не беше достатъчно основателна причина да го стори. Ами ако никога не срещне мъж, достоен да го дари с любовта си? Е, това не беше чак толкова лошо. Мелиса беше доволна от досегашния си начин на живот и не виждаше причини да го променя. А що се отнася до любовта, в сърцето й отдавна се таеше подозрението, че хората просто преувеличават! Но все пак бракът без любов щеше да бъде същински ад!