Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Докато Доминик водеше този разговор с брат си недалеч от Ню Орлиънс, Мелиса лежеше будна в леглото си в Уилоуглен и си блъскаше главата как да се отърве от нежеланото внимание на упорития Джон Нюкомб, който продължаваше да й натрапва ухажването си.

Тя въздъхна дълбоко. Джон беше много мил, но тя не го обичаше. Затова трябваше да намери начин да го обезкуражи, и то ефективен, но без да нарани чувствата му. Мелиса беше една от малкото жени, лишени от суетност, но все пак осъзнаваше физическите си преимущества и очарованието, което се излъчваше от нея и я правеше неустоима за мъжете. Защо ли не беше дошла на бял свят кривогледа и гърбава! Положението беше наистина отчайващо. Внезапно я осени чудесна идея и тя веднага започна да обмисля подробностите. Може би все пак имаше възможност да промени нещата в своя полза… На устните й изгря дяволита усмивка.

На следващата сутрин тя стоеше насред спалнята си, потънала в мисли, огряна от топлото майско слънце. Лицето й се мръщеше сериозно, докато се опитваше да огледа отражението си в старото въртящо се огледало. Все още не беше съвсем доволна от образа, който й се предлагаше, и опъна пълните си, красиво оформени устни в тънка, сърдита линия. Да, точно това искаше да постигне! Тя потисна смеха си и хвърли последен поглед в огледалото. Ама че беше грозна!

Хукна бързо навън, за да намери Закари, който се бе излегнал на стария диван на верандата и се наслаждаваше на топлата сутрин. Застана пред него и направи дълбок поклон. После се завъртя на токовете си и полите й прошумяха.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя. — Изглеждам ужасно, нали? — Тъй като брат й реагира с изумено мълчание, Мелиса се разтревожи. — Кажи нещо, Зак! Направих всичко, за да скрия истинската си външност. Ако и това не е достатъчно, вече не знам какво да правя.

— Скъпа моя, ти си надминала себе си! — успя най-после да проговори Закари, който беше загубил ума и дума. — Изглеждаш… — Той явно не намираше думи. — Ами, изглеждаш…

— Отвратително, нали? — помогна му през смях Мелиса, защото брат й очевидно беше толкова слисан от вида на сестра си, че бе загубил дар слово.

„Отвратително“ беше може би твърде силно казано, но беше факт, че Мелиса никак не приличаше на очарователната млада жена, която преди около шест седмици потропваше гневно с краче срещу чичо си в библиотеката. С изключение на дяволитите искри в златнокафявите очи, никой не можеше да познае в нея красивата племенница на Джош Манчестър. Изчезнала беше гъстата къдрава грива, увита в строг и колкото се може по-грозен кок на тила. Медноцветните кичури бяха строго пригладени назад и очите, които наистина приличаха на котешки, сега бяха косо разположени. Строгата фризура подчертаваше фините черти на лицето й, но този ефект се разрушаваше напълно от старите очила с телени рамки, които беше открила в един куфар на тавана.

Очилата бяха истински подарък от Господа. Те отклоняваха вниманието на наблюдателя от красиво оформената брадичка и пълните, чувствени устни и я принуждаваха непрекъснато да примигва, за да може да гледа през малките, четириъгълни стъкла. За да си придаде завършен вид, тя беше облякла най-старата и грозна рокля, която можа да намери на тавана, права и провиснала, в мътен сивозелен цвят, който правеше тена на лицето й синкав и нездрав. А когато опъна сърдито устни, заприлича на истинска стара мома — постоянно кисела, вече започнала да се сбръчква.

За съжаление не й беше възможно постоянно да държи устата си опъната, а когато избухна в смях, под гъстите мигли затанцуваха весели искри и образът на старата дева се разруши с един замах. Все пак Мелиса беше доволна. Новата външност и моментното й финансово положение бяха в състояние да отблъснат и най-упоритите ухажори.

— Е, как е? — попита отново тя. — Смяташ ли, че Джон Нюкомб най-после ще престане да ни посещава?

— Със сигурност! — отговори през смях Закари, който никога не ласкаеше сестра си. — Само като те погледне, и ще хукне да бяга! — В гласа му прозвуча злоба: — Много повече ме интересува как ще реагира чичо Джош!

Мелиса кимна доволно.

— Сигурно ще го удари гръм. Е, поне ще престане да ме тормози. Как не разбра, че никога няма да приема предложението на Джон!

— Надявам се да е така — отговори с измамна кротост Закари. — Вечното му мърморене започва да ми досажда. Откак се върнахме от Вирджиния, двамата постоянно се карате. Вече ми проглушихте ушите!

— А кой се разкрещя вчера като някое улично хлапе и едва не изхвърли чичо Джош през вратата? — попита сухо сестра му.

Закари се смути за миг.

— Не ми е приятно, когато се държи така с теб — защити се мрачно той. — Имаш право да откажеш на всеки обожател, който не ти харесва и аз няма да допусна да извършиш каквото и да било по принуда. Затова остави Джош да си мърмори и да се гневи и прави, каквото искаш. — В гласа му се промъкна страх: — Той не може да ме прогони от Уилоуглен, нали? Искам да кажа… нали не ми е настойник?

Веселото настроение на Мелиса се изпари в миг. Тонът й издаде обзелата я тревога:

— Нямам представа… В завещанието на татко пише, че за попечители сме определени двамата с Джош. Но той може да поиска от съда ти да живееш под неговия покрив, за да бъдеш постоянно пред очите му. Разбира се, аз ще се съпротивлявам с всички сили, но…

И двамата добиха вид, сякаш цялата смелост ги беше напуснала. Знаеха, че ако Джош поиска да стане единствен настойник на Закари, той ще постигне своето. Нали беше близък приятел със съдията, а пък и Уилоуглен не можеше да се сравнява с комфорта и блясъка на Оук Холоу.

Мелиса преглътна мъчително. Чичо Джош винаги се беше отнасял добре с тях, още когато бяха малки деца. Двамата с леля Сали не забравяха нито един рожден ден, за разлика от собствения им баща. Чичо Джош беше човекът, който научи Мелиса да язди малкото си пони, той утешаваше Зак, когато малкият си счупи крака, и пак той им предложи утеха и подкрепа след смъртта на баща им, стараейки се покрусените деца да не усетят размера на катастрофата, която беше постигнала Уилоуглен.

Джош Манчестър беше добър човек и със сигурност искаше само най-доброто за Мелиса и брат й. Затова им беше толкова трудно да застанат срещу него. Ако беше лош и зъл, всичко щеше да бъде много по-лесно, каза си огорчено Мелиса. А така я осъждаше да страда от угризения на съвестта, че не е отговорила на очакванията му. Дали чичо й не беше решил да изиграе и последния си коз? Можеше ли да я притисне до стената със заплахата да й отнеме настойничеството над Закари? Трябваше ли да приеме предложението на Нюкомб, за да разреши веднъж завинаги този мъчителен въпрос? В очите й запариха сълзи. Чичо й беше доказал още веднъж добротата си, като през всичките тези месеци караници не беше споменал с нито една дума настойничеството и. Но сега…

Като си припомни смутеното му изражение при последния им сблъсък, Мелиса се почувства раздвоена. Знаеше, че никак не му е било приятно да я заплаши с отнемане на настойничеството. А и напрежението, което бе възникнало между него и брата и сестрата Сеймур от няколко месеца насам, изобщо не му харесваше. Едновременно с това девойката осъзнаваше, че чичо й е съвсем искрен, като не вижда друг изход от положението освен женитбата й. За кой ли път бе подчертал, че не само семейство Манчестър ще има полза от наследството на дядото…

Радостта на Мелиса от успешния маскарад отлетя някъде много далеч. Обезкуражена, тя обърна гръб на Закари. Дали наистина беше такава егоистка, за каквато я мислеше Джош? Самата тя не беше на това мнение, защото финансовото положение на семейство Манчестър не беше чак толкова лошо въпреки всички оплаквания и обвинения на чичо й. На всеки се случваше лоша реколта, нали? Това беше и причината Мелиса да се опълчи решително срещу волята му. Ако семейството на чичо й беше изпаднало в нищета, ако ги заплашваше загуба на плантацията, тя щеше без колебание да се жертва, за да им помогне. Разбира се, че щеше да се омъжи за Джон Нюкомб. Ако обаче след година или дори след месец един от корабите на Джош успееше да се промъкне през британската блокада, Манчестърови щяха да си възвърнат богатството и жертвата й щеше да се окаже напразна. Освен това целият свят знаеше, че братовчед й Ройс е много заможен и никога не би допуснал семейството му да тъне в бедност. Защо Джош не преодолее гордостта си и не се обърне за помощ към най-големия си син?

Прегръдката на Закари я изтръгна от горчивия размисъл. Момъкът я притисна с обич до себе си и заговори загрижено:

— Иска ми се чичо Джош да беше някое чудовище, тогава всичко щеше да бъде по-леко. А сега след всяка караница се чувствам ужасно неловко. — Направи кратка пауза и замислено продължи: — Странното е, че след няколко години сигурно ще си припомняме със смях вчерашната сцена, макар че Джош беше побеснял от гняв.

Мелиса кимна с уморена усмивка.

— Трябва винаги да помним, че действаме така и в негов интерес! Съдбата винаги е била благосклонна към нашия чичо Джош, необходимо му е поне малко предизвикателство.

— А ти имаш всички основания да му го дадеш, скъпа моя — засмя се Закари, възвърнал в миг обичайната си веселост.

Мелиса го смушка доста силничко в ребрата.

— И ти не си някое кротко агънце!

Закари се ухили още по-широко и я изгледа отвисоко.

— Знам, но ако искаме да се справим по най-елегантния начин с този труден проблем, трябва да гледаме на него като на една голяма шега, която ще ни достави истинско удоволствие… — Той изкриви уста. — …когато мине малко повече време.

Откъм вратата проехтя смях. Дълбок глас със силен френски акцент извика:

— И каква ще е тази шега, mes enfants? Сигурно пак някоя от онези, които ми погаждахте като деца!

— Етиен! — извикаха в един глас братът и сестрата и се втурнаха към дребния, елегантен французин, застанал на прага.

Останала без дъх, с нетърпеливо святкащи очи, Мелиса попита:

— Ти се върна? Е, постигна ли нещо? Доведе ли ги? Къде са?

Етиен направи величествен жест с ръка.

— Прекалено много въпроси наведнъж! — Той забеляза странния вид на Мелиса и зяпна от изненада. — Mon Dieu! Какво е станало по време на отсъствието ми? Защо изглеждаш толкова… толкова…

— Той присви очи и кимна знаещо. — Ах, да… Чичо ти е виновен, че си се превърнала в стара мома. Oui?

— Oui! — отговори твърдо Мелиса. Бързата схватливост на Етиен не преставаше да я възхищава. Нищо не убягваше от острите му очи.

Откак се помнеше, Етиен Мартион беше част от живота им. Ако Джош беше човекът, вдигнал я за първи път на гърба на понито, то Етиен беше този, който я вдигна, когато за първи път падна от кончето си. После отново и отново я вдигаше на седлото, докато в обора не остана нето един кон, който Мелиса да не можеше да язди.

Дребен на ръст, с фини кости, Етиен беше най-умелият ездач, който Мелиса бе виждала някога. В слабото тяло се криеше неизчерпаема сила. Той беше един от малкото, които умееха без усилия да се справят със своенравния Фоли. Братът и сестрата не знаеха нито на колко години е Етиен, нито откъде е дошъл и Мелиса често се питаше дали французинът е споделил нещо с баща й, когато се я появил в Уилоуглен преди около четиридесет години — млад мъж с държание и език на благородник. Толкова разбирал от коне, че Джефри Сеймур веднага го назначил за главен коняр, а синът му Хю винаги се допитвал до него, когато ставало въпрос за развъждането на расовите му коне.

Мелиса също търсеше съвета на тъмнокосия и тъмноок мъж по всички въпроси, отнасящи се до конюшнята. Въпреки възрастта му, тримата се държаха като връстници. Когато им предложи да използват част от последната награда на Фоли за закупуване на няколко млади кобили за разплод, вместо за изплащане на дълговете, братът и сестрата Сеймур не се поколебаха да го послушат. Именно по тази причина Етиен беше останал във Вирджиния и след като те се бяха върнали вкъщи.

Оттогава бяха минали почти две седмици и двамата чакаха с нетърпение завръщането му.

— Надявам се, че ни носиш добри новини.

Етиен се усмихна с обич.

— Petite, смяташ ли, че ще те изоставя на произвола на съдбата?

— Той вдигна показалец и продължи назидателно: — Не всички мъже са като баща ти. — Искаше да й припомни с какво нетърпение беше очаквала завръщането на Хю от Англия и колко горчиво беше разочарована.

Мелиса направи гримаса. Нямаше смисъл да подемат отново стария спор. Тя свали очилата си и отговори сериозно:

— Не се опитвай да сменяш темата. Кога ще ни позволиш да видим за какво си дал парите ни? Надявам се, че си постъпил както винаги умно.

Етиен избухна в смях.

— Ти си непоносима, малката ми, но никой не може да ти устои! Е, хайде, елате да видите какво съм ви довел.

Нямаше нужда от повече думи. Мелиса и Закари се втурнаха в галоп към обора, следвани от засмения Етиен, горящи от нетърпение да зърнат кобилите, които щяха да положат началото на собствената им конюшня.

Толкова по-смаяни бяха, когато завариха обора празен.

— Къде са кобилите? Защо не си ги довел? — провикна се сърдито Мелиса и се извърна към настигащия ги Етиен.

Французинът се засмя и я потупа по рамото.

— По всичко личи, че една от дамите се е разбързала да се запознае с бъдещия си съпруг. Повлякла е след себе си и другите и сега са навън, в ограденото място. Доколкото чувам, нашият жребец е въодушевен от присъствието им. Цяло чудо е, че все още не сте доловили триумфалното му цвилене!

Мелиса и Закари избухнаха в смях и тримата продължиха пътя си в най-добро настроение. Ограденото пасище беше точно зад обора. Облегнаха се на оградата и се загледаха очаровани в петте коня, които мирно пасяха сочната трева.

Фоли лесно се различаваше сред новодошлите. Големината му — беше висок поне шестнадесет педи — и мощните мускули създаваха чудесен контраст със стройните и крехки тела на кобилите. Мелиса почти не забеляза своя любимец, заета да преценява с критично око новото попълнение на конюшнята си. Две кафяви, една дореста и една черна. Всички имаха голяма част арабска кръв, както показваха малките, фино оформени глави и дългите, невероятно стройни крака. Великолепни животни, точно такива, каквито бяха очаквали със Зак.

Тя въздъхна облекчено и се обърна към Етиен:

— Прекрасни са! Ще ни разкажеш ли къде ги намери и как успя да купиш цели четири кобили с малкото пари, които ти дадох? Не очаквах, че ще купиш повече от две.

— Забравяш, че съм французин, а французите са известни със своята изтънченост. Обиколих всички места, където можеха да се открият първокласни кобили, пуснах в ход чара си и успях да купя една от кафявите и дорестата много изгодно. За другите две платих малко повечко, но съм уверен, че си струваше. Не съм ли чудесен?

Скромността беше добродетел, която липсваше на Етиен, затова самохвалството му не беше нищо ново за брата и сестрата Сеймур. Но той беше наистина забележителен и всички му прощаваха този дребен недостатък. Тримата постояха още малко до оградата, разменяйки впечатления от кобилите, след което се запътиха доволно към къщата.

Чувството на задоволство не напусна Мелиса през целия ден. Едва когато дойде сряда, тя се облече грижливо в една от най-старите и най-незабележими рокли, които беше открила на тавана, и изпадна отново в мрачното си униние. Опита се да си внуши, че това е естествена реакция на приповдигнатия дух от вчера, както и на грозните дрехи и прическа, но дълбоко в себе си знаеше, че проблемите й са много по-сложни от неприветливия вид и завръщането към всекидневието.

Въпреки това тя имаше известни основания да бъде доволна, както трябваше да признае, приседнала на купата сено край вратата на обора. Наградите, спечелени от Фоли, не само им позволиха да купят расови кобили за разплод, но известна част от тях остана за домакинството на Уилоуглен и за изплащането на дълговете.

От само себе си се разбираше, че парите, отделени за Уилоуглен, бяха вложени в ремонта на обора, защото тя не искаше да се срамува, когато се появеше първият купувач. Да, през последните седмици можеше да диша по-леко, но въпреки това бъдещето не изглежда особено розово, каза си горчиво Мелиса, дъвчейки замислено една сламка.

Фактът, че дължаха пари на един-единствен кредитор, беше наистина окуражаващ. За съжаление този последен дълг на баща им беше най-голям и в известни отношения най-заплашителен. Този дълг беше направен в Англия, а сега трябваше да го погасят децата му. През изминалите години притежателят на разписката беше написал няколко учтиви писма, за да изиска връщането на двадесет и петте хиляди долара, но баща им ги беше оставил без отговор. Единственото утешение беше, че мистър Робърт Уедърби живееше далеч оттук, в Англия, и решителни мерки можеха да се очакват едва след края на войната.

Двамата със Закари се успокояваха с това след смъртта на баща им. Въпреки военните действия, Мелиса веднага писа в Лондон и уведоми мистър Уедърби за смъртта на Хю Сеймур. В писмото си тя го молеше най-учтиво за отсрочка. Толкова по-голямо беше стъписването й, когато преди половин година адвокатът на англичанина я уведоми, че клиентът му вече не е между живите. Наследникът му, мистър Джулиъс Лейтимър, в момента не бил в Англия. Симпатията, която изпитвал към американците, го подтикнала да предприеме пътуване из новосъздадената държава и смятал да остане там, докато свърши войната. В момента пребивавал някъде в северната част на Съединените щати. Разписката за дълга била у него, тъй като възнамерявал лично да поиска полагащата му се сума…

Това се случи миналата есен и оттогава Мелиса и Закари живееха в постоянен страх, че един ден мистър Лейтимър ще застане пред вратата им с разписка в ръка и ще настои за незабавно изплащане на дълга. Той, разбира се, беше в правото си. Малко преди да заминат за Вирджиния, се случи точно това. За щастие опасенията им не се сбъднаха — или поне не изцяло. В началото Мелиса изпита истинско облекчение.

Мистър Лейтимър беше преизпълнен с учтивост и разбиране. Истински, неподправен английски джентълмен. Голямо беше смайването й, когато непознатият се оказа много по-млад, отколкото беше очаквала. Едва беше минал тридесетте. Освен това беше красив, истински златокос Адонис, както се беше провикнала една възхитена дама от съседите, след като й го представиха. Сестра му, която го придружаваше, не направи толкова добро впечатление на Мелиса, но като цяло двамата Лейтимърови й станаха симпатични. Особено когато Джулиъс й заяви, че е склонен да й даде отсрочка.

Съвършено изрязаните му уста се бяха разтегнали в очарователна усмивка, когато й обясни:

— Скъпа мис Сеймур, вуйчо ми трябваше да чака доста годинки за парите си, защо и аз да не ви почакам още малко?

Невероятно облекчена от факта, че Лейтимър не беше настоял веднага да получи огромната сума, Мелиса изобщо не се замисли за евентуалните му задни мисли. Едва миналата седмица й направи впечатление, че бе започнала да се чувства неловко в компанията му, че не й харесва погледът, който се впиваше в устата и гърдите й, както и особената усмивка, с която я уверяваше:

— Не бива да се тревожите заради задължението си, скъпа Мелиса. Сигурен съм, че ще намерим приятен и за двама ни начин за заплащането му.

Сами по себе си, думите не бяха заплашителни, но начинът, по който ги произнасяше…

Мелиса се потърси. Май виждаше проблеми там, където ги нямаше, при все че си имаше достатъчно свои грижи. Трябваше да насочи мислите си към същинските проблеми на имението.

Въпреки прогреса, постигнат от април насам, им предстоеше още безкрайно много работа, докато Уилоуглен започнеше отново да носи печалба. Наградите, спечелени от Фоли, се стопяваха застрашително бързо и само малка част от тях можеха да бъдат използвани за отстраняване на последствията от упадъка и от ексцентричния, лекомислен начин на живот на баща им.

Мелиса, която иначе не беше склонна към меланхолия, сега не беше в състояние да овладее потиснатостта си. Радостта от завръщането на Етиен избледня и съзнанието, че нищо в положението им не се е променило, беше повече от мъчително. Уилоуглен беше все така западнал, и къщата, и стопанските сгради се нуждаеха от основен ремонт, който обаче изискваше огромни средства. Единственият извор на пари бяха наградите на Фоли и Мелиса живееше в постоянен страх, че със жребеца може да се случи нещо лошо, което да сложи край на кариерата му. Допълнителна причина за тревога бяха и напрегнатите отношения между нея и Джош.

Девойката въздъхна. Дали щеше да доживее деня, когато ще се освободи от всичките си грижи? Засега това беше изключено. Пътят й беше осеян с препятствия, всяко от които можеше да причини истинска катастрофа. Това важеше и за Закари.

— А, трябваше веднага да се сетя, че си тук! — Остър глас я изтръгна от мрачните мисли. — Вместо да се мотаеш из обора, по-добре помогни на Марта да оплеви градината!

Без да се тревожи от режещия тон, с който бяха произнесени тези думи, Мелиса вдигна поглед към влязлата в обора жена.

— Тъй вярно — отговори покорно тя, без да сваля очи от крехката фигура с живи очи и посивяла коса.

Старата госпожа не се размекна нито от усмивката, нито от изпълнения с обич поглед на Мелиса. Кафявите й очи засвяткаха развеселено, когато отговори:

— И не си мисли, че ще ме измамиш с тази привидна покорност. Познавам те от самото ти раждане, също както и брат ти, и не се хващам на нито един от номерата ви.

Ако Етиен беше пълновластен господар на оборите, царството на англичанката бяха къщата и градината, Франсиз Осбърн беше пристигнала от Англия с майката на Мелиса, още преди да е навършила двадесет години, и след смъртта на господарката си беше отгледала двете й деца като свои. Освен това водеше домакинството на овдовелия Хю Сеймур.

Франсиз, която беше останала при децата на скъпата си господарка въпреки царящата в Уилоуглен мизерия, управляваше домакинството с желязна ръка. Мелиса й беше много задължена и се подчиняваше безпрекословно на нарежданията й, също както сега, когато, макар и с въздишка, скочи от купчината сено и се постара да прогони неприятните мисли. Тръгна след икономката към къщата, обмисляйки какво още й остава да свърши през деня.

Марта вече се трудеше усърдно в градинката зад кухнята. Мелиса получи от чернокожото момиче едно гребло и се нахвърли ожесточено върху избуялите плевели. Работещата до нея Марта дълго време я поглеждаше неодобрително, а накрая не издържа и се развика:

— Ако продължавате така, скоро ще припаднете, мис! Не усещате ли колко горещо е днес?

Мелиса се изправи и избухна в смях. Марта беше едра, пълна осемнадесетгодишна девойка с кръгло, вечно усмихнато лице. Тя и семейството й бяха единствените роби, които не бяха продадени след смъртта на Хю. Освен Марта в къщата живееха родителите й Мартин и Ада, по-големият й брат Стенли, сестра й Сара и двете момчета Джоузеф и Харлан. Ада беше отлична готвачка, Мартин беше служил като камериер на баща й. Всички членове на семейството работеха усърдно и помагаха с цялото си сърце на Мелиса и Закари.

Двете момичета продължиха да работят рамо до рамо, без да разговарят, докато Ада ги повика да обядват. Облекчена, Мелиса захвърли греблото и хукна към къщата.

Закари вече се беше разположил край масата, когато Мелиса връхлетя като вихър в трапезарията. Тя му махна с ръка и побърза да грабне чашата му с лимонада. Отпи голяма глътка и доволно възкликна:

— Великолепно! Цяла сутрин работя в градината и едва не умрях от жажда. — За миг изражението й се помрачи и тя промълви гневно: — Мразя това проклето плевене.

— Не очаквай от мен съчувствие — отговори твърдо Закари. — През това време аз почиствах оборите. Знай, че с удоволствие бих се сменил с теб.

Лицето на Мелиса се разведри. Все пак беше добре, че все още имаха обор, който да почистват, и градина, която да плевят.

— Колко сме неблагодарни! — промърмори унило тя. — Нали Уилоуглен си е още наш! — Обърна се настрана, за да не вижда мокрото петно на тавана и старите, избелели от слънцето пердета. — Имаме и Фоли! — прибави по-високо тя, желаейки да окуражи самата себе си.

Как ли щеше да се почувства, ако можеше да знае, че някой си Доминик Слейд в този миг влиза в Батън Руж с твърдото намерение да купи един определен червенокафяв жребец.