Метаданни
Данни
- Серия
- Луизиана (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Midnight Masquerade, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 90 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Шърли Бъзби. Среднощен маскарад
ИК „Ирис“ 1996
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Siqnie)
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Макар да не беше суеверен и нещастието да не го плашеше, Доминик би предпочел да избере друго време за претърсването на къщата на Лейтимър. Е, работата трябваше да бъде свършена, затова той побърза да прогони копнежа си по Мелиса и се съсредоточи върху предстоящата задача.
Трябваше им по-малко от час, за да стигнат до къщата, наета от Лейтимър на края на града. Вече притъмняваше, така че вероятността да ги разкрият беше нищожна, въпреки това двамата предпочетоха да се скрият в гората, която обграждаше къщата и имота. След като вързаха конете си за един дъб и изчакаха да се стъмни окончателно, те се отправиха към къщата, за да я огледат.
Тя не беше особено голяма, едноетажна, партерът обкръжен с голяма веранда като повечето къщи в Луизиана. Кухнята, отделна малка постройка, беше на няколко метра от къщата, зад нея бяха оборите и стаите на прислугата. Мътна светлина от свещи в едно-две помещения на къщата издаваше, че господарите или прислугата все още не са се оттеглили за сън.
Беше малко след девет часът, къщата и околността бяха ярко осветени от сребърната луна. Облегнат на стъблото на един висок бук, Доминик прошепна:
— Щеше ми се луната да не свети така ярко. Дано не ни види някой. — Той посочи към къщата. — Какво ще кажеш за онези светлинки? Дали Лейтимър е променил плановете си или слугите подреждат стаите?
— Откъде да знам? Най-добре да проверим в обора дали конете и колата са още там.
До обора не беше далеч. Двамата мъже се промъкнаха предпазливо покрай заспалото конярче и Ройс бързо огледа потъналото в полумрак помещение. След минута се наведе към Доминик и пошепна:
— Колата и впрягът липсват, следователно Лейтимър не си е в къщи. Сигурно са слугите.
Приятелите пропълзяха обратно при конете си и се разположиха удобно на земята, решени да изчакат докато къщата утихне. Доминик облегна глава на стъблото и уморено се прозина.
— Не знам как се чувстваш ти след изминалата нощ, но аз съм като разбит.
Ройс изръмжа нещо в знак на съгласие, после предложи:
— Защо не се опиташ да поспиш, докато аз стоя на стража? Надявам се слугите скоро да се приберат по стаите си — ако не, ще те събудя, когато ми се доспи.
Доминик нямаше нужда от повторна подкана. Само след няколко мига той вече спеше дълбоко и дори леко похъркваше. За съжаление светлинките в къщата не угасваха и Ройс, който бе подценил собствената си умора, също клюмна над коленете си най-много след половин час.
Силно тракане на съчки, причинено от промъкващо се горско животно, стресна Доминик и той подскочи уплашено. Кратък поглед към Ройс му показа, че приятелят му спи дълбоко. Вторият поглед беше отправен към къщата, която най-после беше тъмна. Ако се съдеше по положението на луната, наближаваше полунощ. Тъй като нямаха време за губене, Доминик доста грубичко разбута Ройс.
— Всемогъщи Боже! — изстена приятелят му. — Нямах представа, че съм толкова уморен. Доволен съм, че животът ни не зависи от моята бдителност.
Двамата съсредоточиха цялото си внимание в предстоящото приключение. Тъй като бяха на мнение, че евентуално по-ранно завръщане на Лейтимър със сигурност е щяло да ги събуди, те решиха въпреки късния час да проникнат в къщата, излагайки се на опасността да бъдат заварени на местопрестъплението.
Използвайки прикритието на гората, двамата прибягаха до другата страна на къщата, след което гъвкаво и безшумно се покатериха на верандата. Мина само секунда, докато се промъкнат вътре през един отворен прозорец. Доминик запали една свещ, която беше взел със себе си, и внимателно огледа малкото помещение, което служеше за будоар на Дебора.
Без да губят време, двамата излязоха в коридора и отвориха единствената врата, която видяха. И двамата въздъхнаха облекчено, когато краткият оглед им показа, че се намират в мъжка спалня. Веднага се разделиха и започнаха методично да претърсват акуратно подредените вещи. Дейността беше не само неприятна, но и изнервяща. Докато се вслушваха напрегнато да доловят и най-малкия шум от приближаваща се кола, двамата се движеха безшумно из стаята и се ровеха във всяко подходящо за скривалище място. Претърсиха основно целия гардероб, ала не откриха нищо, което дори малко да напомняше на списък с имена, и увереността на Доминик започна да отслабва.
От гърдите му се изтръгна тихо проклятие, но той окачи внимателно дрехата, която току-що беше претърсил. Съвсем случайно погледът му падна върху ботушите и обувките на Лейтимър, които бяха наредени в дъното на гардероба. Без да съзнава какво прави, той вдигна първия попаднал му в ръцете чифт и го огледа внимателно на трепкащата светлина на свещта. Тъй като не откри нищо във вътрешността им, понечи да ги остави на мястото им и да вземе следващите, когато нещо прикова вниманието му към токовете. Втренчил подозрителен поглед в тях, той повика Ройс, който беше зает да опипва вратовръзките.
Доминик посочи изкусно изработения ток и промърмори:
— Не съм подозирал, че нашият приятел използва стелки, които го правят по-висок.
— Аз също! — изръмжа учудено Ройс.
Двамата се заеха да оглеждат внимателно ботушите, сравниха отделните чифтове и откриха, че токовете на един чифт са доста по-високи и по-широки от останалите. Мина известно време, преди да открият тайника в кухия ток на левия ботуш. Доминик се усмихна триумфално и измъкна нагънат неколкократно лист хартия. Двамата прочетоха набързо имената от списъка и на няколко пъти не можаха да сдържат учудването си, откривайки познати, ползващи се с всеобщо уважение хора.
— Някои от тях разполагат с власт и връзки — пошепна Доминик. — И повечето живеят близо до столицата. Добре, че Джейсън залови шпионина и знаехме какво да търсим.
Ройс беше съгласен с него, но сега не беше време за размишления. Той извади донесените неща за писане и започна да преписва имената от списъка. Веднага след това прибра листа в скривалището му, а Доминик угаси свещта. Внезапно и двамата наостриха уши.
— Внимание! — проговори глухо Доминик. — Струва ми се, че чувам коне!
Той имаше право. Тихата нощ се огласи от плющене на юзди, тропот на колела и удари на конски копита. Двамата приятели изскочиха светкавично в коридора, втурнаха се в стаята на Дебора, после се прехвърлиха през отворения прозорец на верандата и безшумно се плъзнаха на земята, преследвани от усилващия се шум на наближаващата кола. За щастие тя спря пред отсрещната страна на къщата и двамата нощни посетители успяха да се скрият незабелязани в близката гора. Скочиха на седлата, обърнаха конете си и препуснаха напред, без да се обърнат нито веднъж. Едва когато оставиха къщата на Лейтимър далеч зад себе си, Доминик се осмели да заговори за рискованото начинание.
— Може и да не сме професионални шпиони, но бихме могли да се поздравим за добре свършената работа — заяви през смях той.
Ройс се ухили доволно.
— И аз съм на същото мнение, макар че се отървахме на косъм. Трябва да призная, че този епизод беше безкрайно вълнуващ! Много ми се иска да разбера дали Лейтимър е имал същия успех като нас…
Вечерта не беше минала добре за Лейтимър, макар че бе станал като победител от масата за игра. Ала в сравнение с онова, което бе загубил от Доминик, спечеленото беше дреболия, някакви мизерни хиляда долара. Макар да беше склонен да приеме печалбата като добра поличба, тя не беше достатъчна да уталожи гнева и омразата, които пламваха в сърцето му всеки път, щом помислеше за Доминик Слейд.
След пристигането на Доминик в Батън Руж всичко беше тръгнало наопаки. Ако не беше той, Мелиса щеше да се съгласи с предложението му; ако не беше той, нямаше да стане нужда да се откаже от разкоша, с който беше свикнал, поради липса на пари — а трябваше да се представя добре, ако искаше да покрие загубите си, като обере някои заможни местни господа. Най-важната му цел си оставаше младият Франклин. Днешната печалба от Ричардсън беше само временна утеха.
Той спря колата пред обора, събуди грубо конярчето, хвърли юздите в ръцете му и помогна на сестра си да слезе. Докато вървяха към къщата, Дебора не престана да се оплаква:
— Ужасна вечер, ужасна! И толкова скучна! Ти поне се забавляваше на игралната маса, но аз трябваше да седя и да слушам безкрайните разкази на онази стара крава за пътуването й до Лондон! Ако следващия път, когато ме поканят на вечеря, не съм сигурна, че ще присъстват някои поне малко забавни гости, изобщо няма да отида!
Лейтимър, който също не беше в добро разположение на духа, изсъска сърдито:
— Я да мълчиш! Поне имаме хиляда долара повече от преди.
— И кой е виновен, че останахме без пари? Петдесет хиляди долара! Колко пъти ти повтарях да се откажеш от картите! За всичко си виновен ти — изфуча разярено Дебора. — Ох, как мразя тази дива Америка! Иска ми се никога да не бях идвала!
Лейтимър се обърна рязко към нея и замахна с десница. Ударът, който изплющя по бузата й, огласи нощната тишина. Без да се трогне от писъка й, той заповяда твърдо:
— Престани да ревеш и ме изслушай! Не разбираш ли, че те чуват най-малко на две мили оттук!
Дебора притисна пламналата си буза и го погледна с дива омраза.
— Нима не те слушам? Забрави ли, че се омъжих за онзи изкуфял дъртак само защото ти го смяташе за по-добра партия от Доминик Слейд? — От гърлото й се изтръгна горчив смях.
Лейтимър, чиито черти се разкривиха от гняв и обида, изрева заплашително:
— Престани да хленчиш! Трябва да поговорим за твоя любим Слейд.
Гневът на Дебора се изпари, сякаш никога не беше се появявал, и очите й пламнаха жадно. Тя забрави зачервената си буза и отпусна ръка.
— Кажи какво има! Нали ще ми помогнеш?
От мига, в който бе станал от игралната маса в дома на Том Нортън, Лейтимър не беше спрял да размишлява как да отмъсти на омразния си враг. Сега обаче, двадесет и четири часа по-късно и след като бе узнал какви са били мотивите на Доминик да го разори, след прозрението, че Мелиса е издала всичко на мъжа си, той беше твърдо решен да даде урок и на двамата. Да засегне Доминик и да го унижи, като хладнокръвно прелъсти жена му и се погрижи врагът му да го узнае — това беше най-сладкото отмъщение. Точно така, щеше да сложи рога на Доминик и да има в леглото си Мелиса! Това беше отмъщение, компенсиращо дори загубата на огромната сума на игралната маса. Вероятно щеше да я има само един-единствен път, но тя непременно щеше да поиска да се отплати със същата монета на неверния си съпруг и той беше сигурен, че тази единствена погрешна стъпка щеше да разруши целия им семеен живот и да ги преследва до края на дните им!
— Да, ще ти помогна да го доведеш в леглото си, и то скоро! — отговори решително той и устреми поглед в лицето на сестра си.
— О, ти си чудесен брат, Джулиъс! Знаех си, че няма да ме изоставиш! — провикна се въодушевено Дебора и се хвърли на врата му.
— Какво си намислил? — попита плахо тя, изпълнена с надежда.
Лейтимър се почувства доста по-добре и приятелски я потупа по същата буза, по която преди малко я беше ударил.
— Съжалявам, че те плеснах, малката ми, но понякога наистина ме изкарваш из нерви.
Дебора беше готова да му прости всичко, стига само да й помогнеше.
— Можеш да ме биеш, колкото си искаш, само ми помогни да доведа Доминик Слейд в леглото си! — заяви великодушно тя.
Лейтимър се засмя, влезе в дневната и напълни две чаши порто.
— Е, откри ли някое подходящо гнезденце за любовната среща?
— Не! Търсих навсякъде, но не намерих нито едно усамотено място, което да не е далече от къщата — отговори жално тя.
— Защо държиш да е близо до къщата? Не може ли да уредиш нещо в града?
— Нали ще ни видят! Освен това се разбрахме да го повикам под предлог, че ме е страх от теб и че искам да ме вземе със себе си, нали? Това означава, че трябва да го чакам в къщи!
— Права си. Най-добре е да представиш любовното гнездо като свое убежище, място, където се криеш от гневните ми избухвания — проговори замислено Лейтимър. — Какво ще кажеш за павилиона край езерото?
— Онази рухнала стара барака? — възмути се Дебора. — На брега на вонящото блато?
Лейтимър кимна невъзмутимо.
— Изслушай ме, преди да отхвърлиш идеята ми. Първо, павилионът е част от имота, следователно можем да разполагаме с него. Второ, той не се вижда от къщата, нито се чува нещо. А що се отнася до блатото… — Той се усмихна многозначително. — Имай предвид, че вниманието на Слейд ще бъде привлечено от други неща, не от миризмата на някакво си блато.
Дебора се постара да обмисли внимателно предложението на брат си и стигна до извода, че павилионът наистина предлага някои предимства. Вярно, щяха да бъдат необходими доста усилия, за да преустроят помещението по неин вкус, но…
— Утре ще го огледам и към края на седмицата бихме могли да пристъпим към действие — предложи тя.
Лейтимър поклати глава.
— Не, нямам намерение да губя повече време тук Щом обера младия Франклин, двамата тръгваме за Ню Орлиънс. Това градче изгуби за мен голяма част от очарованието си. Ако всичко мине добре, в петък сутринта ще вземем пощенския кораб за столицата. О, не! — Той отпи голяма глътка порто и втренчи поглед в стената, обмисляйки внимателно подробностите. — Приемът на Джош Манчестър е определен за петък! Сигурен съм, че младият Франклин също ще присъства. Това е единствената възможност да му взема паричките, така че се налага да почакаме до петък. Жалко, че пощенският кораб тръгва ден по-рано и не можем да заминем с него.
— Е, значи имаме време да уредим въпроса с Доминик.
Лейтимър се усмихна накриво.
— За да осъществя своя план, трябва ти да си свършила твоята работа. Още утре ще се насладиш на удоволствията, за които копнееш толкова отдавна.
Дебора се разкъсваше от желание да направи Доминик свой любовник и сега беше огън и пламък. Суетността й беше толкова голяма, та беше сигурна, че Доминик няма да се задоволи с един-единствен път, че ще настоява за все нови и нови срещи, фантазията й вече рисуваше розово бъдеще, в което завладеният от прелестите й Доминик се разделяше с жена си и беше готов да я последва чак в Англия… Гласът й прозвуча замечтано:
— Както желаеш, скъпи братко.
Готовността й получи първия по-сериозен удар, когато рано-рано на другата сутрин Джулиъс я изтика от леглото и я отведе до езерото. Докато разглеждаше бъдещото любовно гнездо, съмненията й се увеличиха. Павилионът беше полусрутен. Уловена за ръката на брат си, Дебора се приближи предпазливо до някога представителната, сега обаче занемарена и почти рухнала постройка.
Преди време павилионът се ползваше със славата на особено идилично местенце, защото голямото езеро, смятано от местните хора за прокълнато, се почистваше естествено от минаващия през него поток и водите му бяха винаги свежи. През пролетта бреговете му бяха изпъстрени с цветя, безбройни брези и върби свеждаха клоните си към водата. Малкият павилион, чиито странични стени представляваха красиво изработена дървена решетка, се намираше малко навътре в езерото, в края на тесния кей. Човек лесно можеше да си представи, че някога тук са седяли деца с въдици в ръце или че са плували в хладките води, докато майките им безгрижно са бъбрили в хладния павилион на чаша лимонада.
Тези времена бяха отдавна отминали. Днес езерото беше пълно с водорасли, водата гъмжеше от гъши тор, потокът беше променил течението си и поради липсата на прясна вода езерото се беше превърнало в мътно зелено блато, което през лятото вонеше нетърпимо.
Дебора закри с парфюмирана кърпичка чувствителния си нос и извика ужасено:
— Не, изключено! Каква отвратителна миризма!
— Ще се справим с нея — отговори безгрижно Лейтимър и се запъти към павилиона. Огромните паяжини и изпотрошената решетка бяха ярко доказателство, че помещението не се използва от години. Все пак това не беше достатъчно основание да се откажат от прелъстяването на Доминик.
Въпреки хленчещите протести на Дебора, веднага след връщането в къщи той даде строга заповед на слугите да се заемат с ремонта на павилиона. Когато след няколко часа недоверчивата му сестра отново пристъпи прага на малката постройка, тя трябваше неохотно да признае, че милият й Джулиъс е имал право. След основно почистване и след подреждане на донесените от къщата мебели, павилионът изглеждаше съвсем различен.
На пода беше постлан ориенталски килим в зелено и бежово. За да се създаде интимност и да се прикрият изпочупените дървени решетки, по стените висяха десетки метри розов муселин, чиито краища, събрани и закрепени на покрива, образуваха красив балдахин.
Тапициран със златна дамаска диван служеше за сядане. До него бяха натрупани планини копринени възглавници. На масичка от махагон, чиято блестяща повърхност беше закрита от сребърна табла, бяха поставени гарафа с бренди и две чаши. На входа имаше свещник с кристален канделабър. Въздухът ухаеше на люляк и теменужки, защото килимът и възглавниците бяха обилно напръскани с одеколон.
Макар и неохотно, Дебора похвали усилията на брат си.
— Точно така си го представях — пошепна възхитено тя и нежно поглади висящия от стената муселин. — Прекрасно е! Отивам да напиша писъмце на Доминик и да го пратя по някой от слугите.
Само минути по-късно, съчинила сълзливо послание, в което молеше Доминик за помощ, тя го предаде в ръцете на един слуга и разрови гардероба си, опитвайки се да намери най-прелъстителната си роба и най-вече тази, която се събличаше най-лесно. Тъй като нямаше представа, че Доминик е бил цяла нощ навън, тя не можеше да знае, че той е още в леглото и че пратеникът ще предаде свързаното с толкова надежди писъмце на господарката на къщата. Дебора беше бързала да изпрати любовното послание и изобщо не беше забелязала, че на плика няма адрес. Единственото й указание към слугата беше колкото се може по-бързо да предаде това писмо в къщата на мистър Доминик Слейд.
Дълго след като вестоносецът се сбогува, Мелиса остана загледана в ненадписания плик. Дори да не беше познала парфюма на Дебора, слугата беше обяснил учтиво, че е изпратен от лейди Боудън. От ясно по-ясно беше, че е предназначено за мъжа й.
Мелиса седеше в галерията, без да изпуска от очи оставеното на масичката писмо. Изражението й издаваше съмнения. Дали да събудя Доминик? — питаше се сериозно тя. Може би писмото беше важно. От друга страна обаче… Чертите на лицето й се втвърдиха. От друга страна беше възможно лейди Боудън просто да е повикала съпруга и на интимна среща. Мисълта за Доминик, който спеше непробудно, когато го остави на сутринта, бързо прогони покълналите в сърцето й съмнения.
Тя бе прекарала дългите часове до завръщането му в състояние на трескава възбуда, примесена със страх. Все пак тревогата й беше в разумни граници, защото знаеше, че Ройс и Доминик са способни да се пазят. Скоро обаче не издържа и потърси убежище в спалнята на Доминик. Сви се на леглото му и заспа, притиснала лице във възглавниците. Така я намери Доминик, който се прибра в къщи към четири сутринта, уморен до смърт, но доволен от свършената работа.
Тъй като не повярва на очите си, той я повика тихо:
— Мелиса?
Младата жена долови гласа му и скочи като ужилена. Косата й беше разбъркана, бузите зачервени от съня. Като различи очертанията му в мрака, тя извика щастливо:
— Слава Богу, че се върна! Толкова ме беше страх!
Той приседна на края на леглото и започна да разкопчава ризата си. Мелиса, която вече не беше в състояние да се сдържа, се хвърли в прегръдките му.
— Сънувах те… — прошепна тя, скрила лице на гърдите му.
— Така ли? — Усетил близостта на топлото й тяло, Доминик забрави умората. Забрави ранния утринен час, забрави, че през последните четиридесет и осем часа почти не беше спал… Притисна я силно до себе си и нежно попита:
— И какво правех в съня ти?
По гърба на Мелиса пробягаха сладостни тръпки. Смаяна от собствената си смелост, тя покри лицето и врата му с целувки, пъхна ръце под разкопчаната му риза и впи пръсти в твърдата плът на раменете му.
— Ето това направи… — пошепна тя и плъзна ръка към гърдите му. — А после това…
Доминик простена дрезгаво и болката на физическото желание изпълни тялото му. Беше я пожелал още в мига, когато я видя в леглото си. Той сведе глава към лицето й и я целуна горещо, ръцете му се сключиха около тънката й талия и въздържанието, което си беше наложил през изминалите седмици, отстъпи място на бурна, дълго потискана страст. Двамата се отпуснаха на леглото и сляха устните, крайниците и телата ви…
Мелиса пламна от срам и се застави да погледне отново към писмото на Дебора. Макар че вече беше следобед, Доминик щеше да се събуди най-рано след час или два, безсилен, но доволен, защото любовта им си беше пробила път. Когато Мелиса стана от леглото му, беше вече обед — но той изобщо не се помръдна. Не биваше да го буди само защото бе пристигнала вест от Дебора Боудън!
В продължение на няколко минути тя се поколеба, после реши, че е най-добре веднага да отвори това проклето писмо. Успокои съвестта си с факта, че пликът не беше адресиран и можеше да бъде предназначен и за нея. Пое дълбоко дъх и бързо, за да не промени решението си, разкъса тънката хартия. Прочете набързо сърцераздирателното послание и в сърцето й нахлуха съмнения.
Не можеше да повярва, че положението на Дебора е толкова лошо, колкото твърдеше тя. От друга страна пък, помнеше отлично студените сини очи на Лейтимър и насилието, което се излъчваше от него, и беше склонна да повярва, че в отчаяния вик за помощ се крие зрънце истина. Сигурно я беше набил и тя се беше уплашила за живота си. Възможно беше Доминик наистина да й е предложил убежище. В такъв случай…
Мелиса присви очи. Твърде възможно беше цялото писмо да е замислено като примамка за интимна среща. Не, тя нямаше да допусне това, в никакъв случай!
След един последен поглед към дребния почерк тя реши, че ако писмото отговаря на истината, Дебора ще е благодарна за всяка помощ, независимо откъде идва тя. Решена да действа, Мелиса скочи на крака. Ако се окажеше, че Дебора не е излъгала, тя самата щеше да й предложи помощта си. Докато тичаше към обора, на лицето й се изписа горчива усмивка.
За щастие беше облечена в костюм за езда и можеше незабавно да се отправи към уговореното място. Едрият вран жребец, който си избра, я отведе бързо до целта. Къщата, наета от Лейтимър, й беше позната, познат й беше и павилионът, където Дебора беше обещала да чака Доминик. Тъй като все още се съмняваше в истинността на изпратения зов за помощ, тя реши да не рискува и на известно разстояние от къщата сви по една странична пътека, която щеше да я изведе точно пред павилиона откъм отсрещната страна на езерцето.
Мелиса огледа внимателно местността и макар че не откри нищо подозрително, продължи пътя си под защитата на дърветата чак докато стигна до малкия кей. Слезе и завърза коня за последното дърво. Едва сега се запита дали е действала разумно, защото внезапно си припомни всевъзможни ужасяващи истории за шпиони и друга подобна паплач. Е, нали Доминик беше казал, че Лейтимър всъщност не е истински шпионин! Ядосана, че е позволила на фантазията си да вземе връх, Мелиса изскочи от храсталака, стиснала здраво камшика си за езда — за свое собствено успокоение.
Тя тръгна бавно към кея, прекоси го и се запъти към павилиона. Когато наближи, тежката миризма на виолетки я удари право в носа и тя втренчи смаян поглед в розовите драперии, които не й позволяваха да надникне вътре. Затова пък чу доволното тананикане на женски глас и с нарастващо недоволство установи, че звукът издава отлично настроение. Нямаше и следа от отчаяно хълцане!
Увереността й, че е постъпила правилно, като е дошла, нарастваше с всяка изминала секунда. Без да се бави повече, Мелиса пристъпи към вратата и сърдито смръщи носле, за да избегне ужасния мирис на виолетки. Гледката, която се разкри пред очите й, беше повече от ясна. Слава Богу, че не събуди Доминик! Писмото на Дебора не беше вик за помощ, а покана за интимна среща.
Ярките розови драперии я заслепиха и тя започна да примигва, но когато погледът й падна върху разположилата се на дивана красавица, едва се удържа да не избухне в смях.
Дебора, която не подозираше, че я наблюдават, лежеше на дивана с чаша бренди в ръка, в поза, очевидно смятана от нея за неустоима. Дрехата й беше най-безсрамното нещо, което Мелиса беше виждала досега — прозрачна лилава роба, отворена отпред, пристегната с тънък копринен шнур под пълната гръд. Мина известно време, преди Мелиса да се сети, че такъв воал се обличаше върху бална рокля. Смелостта на Дебора да се яви пред чужд мъж в толкова предизвикателна одежда беше достойна за възхищение. Продължавайки да си тананика доволно, съперницата й отпи голяма глътка бренди и ленивите й движения издадоха, че тази чаша съвсем не й е първата.
Мелиса толкова често си бе представяла по какъв начин ще си отмъсти на Дебора Боудън, но сега, застанала на прага на това смешно любовно гнездо, тя усети съжаление и в същото време презрение към безскрупулната англичанка, която беше положила толкова усилия да спечели за себе си един женен мъж.
Внезапно Мелиса прозря, че вече няма причини да мрази Дебора. Не и сега, когато знаеше, че Доминик обича само нея! Дебора отдавна беше пропиляла шансовете си да спечели сърцето му. Обзета от копнеж да се върне при мъжа си и малко засрамена от довелата я тук жажда за отмъщение, Мелиса започна бавно да отстъпва назад.
Дали греда проскърца под ботушите й или движенията й привлякоха вниманието на Дебора, тя не можеше да каже, но съперницата й изненадващо обърна глава и я погледна право в очите. Мелиса, която отчаяно си пожела да потъне вдън-земя, усети как цялата се изчервява и безпомощно отговори на погледа на Дебора.
Неочакваната поява на съпругата на Доминик оказа ужасно въздействие върху полупияната англичанка. Тя побеля като платно, изпищя, като че я колят, и затрепери с пялото си тяло. Свлече се на пода и брендито се изля върху гърдите й. Позата й беше толкова комична, че Мелиса не можа да погасне усмивката си. Дебора гледаше ужасено високата, строго изправена женска фигура на входа и очите й непрестанно се връщаха на тънкия камшик за езда.
Понякога нечистата съвест оказва странно въздействие. Вместо да забележи, че Мелиса е не по-малко уплашена от самата нея, Дебора видя пред себе си единствено русата, жадна за отмъщение амазонка, която беше дошла да я накаже с камшика си. Тя имаше толкова грехове към тази жена! Всеки отделен път, когато беше увисвала на ръката на Доминик, за да го примами далеч от жена му, премина ясно и отчетливо през главата й. Ето че беше дошъл часът за справедливото наказание, което Мелиса нямаше да се поколебае да изпълни.
Без да осъзнава какво прави, Мелиса пристъпи крачка напред. Дебора скри лице в ръцете си, сви се на кълбо и изпищя:
— Не мърдай! Ако се приближиш, ще викам!
Мелиса я гледаше смаяно, както се гледа луда. А и Дебора не беше нормална в този момент с опулените си очи и истеричното треперене. Все пак Мелиса не загуби самообладание и проговори спокойно:
— Няма защо да викате. Освен това никой няма да ви чуе.
Дебора, която си въобрази, че е чула заплаха в безобидната забележка на Мелиса, изплака и започна бавно да се отдръпва назад, за да се отдалечи колкото се може повече от тази богиня на отмъщението. Без да сваля очи от Мелиса, тя проговори с треперещ гласец:
— Идеята беше на Джулиъс. Той измисли всичко. Той ме убеди да го сторя!
— Това е смешно! — промърмори презрително Мелиса. Подлият начин, по който Дебора прехвърляше вината върху брат си, събуди гнева й. Тя размаха заплашително камшика и продължи отсечено: — Вие лъжете! Може би Лейтимър наистина е в дъното на цялата работа, но вие, вие сте тази, която се е разположила полугола на този смешен диван и чака чуждия мъж!
Видът на вдигнатия камшик подейства унищожаващо върху Дебора. Мелиса още не беше свършила, когато тя запищя:
— Не ме докосвайте!
Полудяла от страх и отчаяние, тя забрави къде се намираше и колко малък е павилионът, политна назад и се удари в муселинената драперия. В дървената решетка зейна огромна дупка и в следващия момент Дебора пропадна през нея. Тя се вкопчи отчаяно в плата и за миг увисна във въздуха. Само след секунди обаче тънкият муселин се скъса и пищящата от ужас англичанка пльосна в зелената, застояла вода на блатото.
Мелиса, която беше зяпнала от учудване, не загуби самообладание. Тъй като се уплаши за живота на съперницата си, тя прекоси с бързи стъпки малкото помещение и надникна навън. Дебора беше точно под нея, увита в безброй метри розов муселин, омазан с водорасли и гъши тор — мокра, кашляща, побесняла от гняв.
След като беше избягнала непосредствената заплаха от страна на Мелиса, Дебора си възвърна част от предишната увереност. Темпераментът й се обади и тя засипа съперницата си с поток проклятия, толкова вулгарни и груби, че Мелиса ококори очи от учудване. Дебора спря за миг да си поеме дъх и изсъска със святкащи от гняв очи:
— Само ме погледнете! За всичко сте виновна вие! Мразя ви! Мразя цялата ви страна и всичките й хора! Иска ми се никога да не съм идвала!
След като вече беше ясно, че Дебора е невредима, Мелиса се усмихна с невинна любезност, обърна се да си върви и извика през рамо:
— И аз искам същото, скъпа лейди Боудън!