Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (2)

ГЛАВА ВТОРА

Доминик Слейд, който беше на посещение в прелестното „Шато Сен Андре“, разположеното на няколко мили южно от Ню Орлиънс имение на брат му Морган, щеше от все сърце да се съгласи с определението на Мелиса за любовта. „Преувеличено“ беше най-мекото и снизходително обяснение, което можеше да си позволи. А що се отнасяше до брака — в никакъв случай! Бракът беше капан, в който той никога нямаше да се улови, все едно колко привлекателна беше стръвта.

Е, не че Доминик беше толкова върл противник на брака. Съпротивата му беше насочена преди всичко срещу собственото му обвързване. Вече беше навършил тридесет и две години, следователно притежаваше остър поглед за оня особен блясък в очите на майките, които горяха от желание да видят дъщерите си под венчило. За съжаление не само майките бяха решили да хванат на въдицата си възхитителния и според мнението на някои хора прекалено красив Доминик Слейд. Дори в собственото му семейство се случваше жените да му представят млади дами с особен израз в очите, който веднага събуждаше недоверието му.

Обаче фактът, че собственият му брат Морган, когото толкова обичаше и на когото се възхищаваше безрезервно, също беше прибягнал до този дребен трик, беше равносилен на предателство. Трябваше да му поиска сметка веднага, щом се представеше удобен случай.

В сивите му очи блестеше подигравка, пълните устни се обтегнаха в иронична усмивка.

— Морган, и ти ли започваш да играеш ролята на сватовник? Или зад поканата ти да обръщам нотите на мис Лейс се крие нещо друго?

Двамата мъже се намираха в работната стая на Морган, която беше разположена в едно от двете нови крила, пристроени към къщата след женитбата на Морган Слейд за Леони Сен Андре преди девет години. Морган тъкмо наливаше бренди, когато Доминик му зададе този остър въпрос. Той хвърли полувиновен-полуразвеселен поглед към по-младия си брат и промърмори:

— А аз си мислех, че съм съумял да се прикрия! — Той подаде кристалната чаша на Доминик и прибави небрежно: — Казах на Леони, че веднага ще разгадаеш намеренията ми, но тя беше убедена, че изобщо няма да се досетиш.

Доминик пое чашата и отвърна примирено:

— Трябваше да се сетя, че е станало по нейно настояване. Всички знаем, че е безсрамно щастлива с теб, но това още не е основание да вярва, че всеки стар ерген се разкъсва от желание да встъпи в брак. — В гласа му зазвучаха метални нотки: — Ако поискам жена, ще си я намеря сам, повярвай ми!

— Без съмнение, това е най-доброто — призна Морган. — Но още не си я намерил, нали?

— Всемогъщи Боже! Не вярвам на ушите си! Наистина ли си преминал във вражеския лагер? Май вече не съм сигурен дори под твоя покрив…

Морган избухна в смях.

— Недей да бягаш, братко! Нямам намерение да те подхвърля за храна на вълците. Всъщност, би трябвало да възприемеш интереса на Леони като комплимент. Разбери, тя просто е загрижена от присъствието на толкова много… дами в твоя живот. Тя е на мнение, че е крайно време да заживееш в свой дом, със свое семейство. Увери ме тържествено, че само една истинска съпруга е в състояние да те направи щастлив.

— Виж ти, а аз изобщо не осъзнавах, че съм нещастен — въздъхна театрално Доминик. — Наистина ли ти изглеждам такъв?

Не, брат му не изглеждаше ни най-малко нещастен, както развеселено установи Морган. Мускулестите крака на Доминик, стегнати в тесни черни панталони от най-фин кашмир, бяха небрежно протегнати под масата. Широките рамене, опънали ушития от първокласен шивач платнен сюртук, се облягаха гъвкаво на меката кожена тапицерия, а лицето над дантеленото жабо на ризата изразяваше жизненост и добро настроение. Доминик изглеждаше напълно доволен от себе си и от живота, който водеше. Ръката му леко полюляваше чашата старо бренди, за да вдъхне по-дълбоко аромата му.

Морган трябваше да признае, че Доминик е изключително красив мъж, притежаващ и значително очарование. Като се прибавеше и огромното му богатство, не беше чудно, че дамите се тълпяха около него, а роднините правеха всичко възможно да сложат край на дългото му ергенуване.

Имотите на богатото семейство Слейд се простираха от Боньор до Начез на север, по продължение на река Мисисипи, та чак до плантацията на Леони, която беше станала дом на Морган. Семейството беше не само заможно, но и много голямо. Освен Морган и Доминик към него се числяха още Робърт, четиридесетгодишен, и една по-голяма сестра, която живееше в Тенеси. Двамата изтърсаци, близнаците Александър и Камий, бяха само на двадесет и една. Всички вече имаха семейства с изключение на Доминик и Александър. Братята и сестрите се обичаха много. Не, че Морган не проявяваше разбиране към нежеланието на брат си да се обвърже в брак — нима самият той не се чувстваше така, преди Леони да влезе в живота му? И имаше основателни причини, както с неохота признаваше. Първата му жена го бе напуснала заради друг и бе взела със себе си малкото им дете. Тя, любовникът й и детето бяха станали жертва на бандити, които ги бяха издебнали на шосето за Начез, за да ги ограбят. Мина много време, преди Морган да се възстанови от тежкия удар на съдбата. Едва когато в живота му се появи Леони, той проумя, че не всички жени са лъжкини и предателки.

За разлика от брат си, Доминик нямаше зад гърба си този горчив опит. Всъщност, той нямаше нищо против жените, но се отвращаваше от брака! Доминик обичаше жените, но Леони беше казала следното:

— Той още не е намерил истинската.

Разбира се, една почтена съпруга не можеше да одобри многобройните леки момичета и дамите със съмнителна слава, които се въртяха около девера й през изминалите години.

Доминик прекъсна мислите на брат си, като неочаквано заяви:

— Ще ти кажа само едно — Леони иска да бъде сигурна, че ще се оженя за жена, която й харесва и която е одобрена от нея! Помниш ли как накара Робърт да се ожени за Ивет?

Без да отрича склонността на жена си към сватосване, Морган отговори с подозрителна мекота:

— Трябва да признаеш, че Робърт се нуждаеше от един… съвсем лек тласък. Той се влюби от пръв поглед в Ивет и само колебанията на малката отложиха сватбата за неопределено време.

Като си припомни времето, когато Робърт се топеше от копнеж по красивата приятелка на Леони, Доминик се съгласи с преценката на брат си. Робърт беше влюбен в Ивет още от самото начало, независимо от неприятното положение, в което бяха изпаднали през лятото на 1806 година. Самият той също беше изгубил ума си по красавицата, макар и само за кратко време. Припомни си събитията от онова горещо лято и на устните му се появи усмивка. По онова време Морган не беше толкова горещ привърженик на брака като сега и упорито отричаше, че е познавал Леони Сен Андре, която внезапно се бе появила в Начез и бе заявила, че Морган се е оженил за нея преди шест години в Ню Орлиънс и че синът й Джъстин е негово дете.

Сивите очи заблестяха подигравателно. Не беше лошо да подразни малко милия си брат.

— Е, аз много добре помня как по онова време ти дори не признаваше, че си женен…

Морган отговори на усмивката му и братята заприличаха един на друг като две капки вода. И двамата имаха гъста черна коса, тъмни вежди, дълбоко разположени очи и остро изсечени брадички, наследство от баща им. Тъмният тен на кожата идваше от майката-креолка. От нея бяха наследили също темперамента и семейната гордост.

Все още усмихнат, Морган отвърна:

— Така е, но сега говорим за твоята женитба.

— А трябва ли? — въздъхна драматично Доминик. — Защо целият свят се е втурнал да ме ожени?

— Защото ще бъдеш чудесен съпруг — отговори саркастично Морган. Допълнението обаче прозвуча сериозно: — Аз също се питам защо не се жениш. Ако не друго, поне си длъжен да имаш наследник.

— Ти наистина си преминал във вражеския лагер! — извика с добре изиграно възмущение Доминик.

Морган, който едва сдържаше смеха си, побърза да го поправи:

— Не си прав, братко, и ти обещавам, че никога вече няма да засегна тази тема. Леони ще трябва да се примири с твърдата ти решимост да останеш самотен стар ерген.

— Самотен? С цял куп племенници и племеннички, за които съм благодарен на братята и сестрите си? Като му дойде времето, ще имам богат избор кого да провъзглася за свой наследник. Е, приключихме ли най-сетне с този проблем? Започва да ми става скучно.

Морган побърза да промени темата и времето отлетя незабелязано. Накрая той попита с искрен интерес:

— Докъде стигна с развъждането на коне, Доминик? — Морган знаеше, че брат му е много запален по расовите жребци.

— Ами, продължавам да търся добри екземпляри. — Доминик остави чашата си и по лицето му се изписа подигравателна усмивка. — Както виждаш, мисля за бъдещето си. Леони има право, поне доколкото се отнася до окончателното ми установяване на едно място. Открай време обичам конете, а и трябва да признаеш, че доста разбирам от тях. Ако не бяхме във война, щях да замина за Англия и да се огледам за някой първокласен жребец, но сега… — Той помисли малко и продължи сериозно: — Смяташ ли, че британското предложение за преговори ще даде резултат?

Морган вдигна рамене.

— Президентът Медисън е приел предложението, но се боя, че съществен напредък ще бъде постигнат едва през следващата година. А какви ще бъдат последствията…

Доминик кимна. Тъй като имаше приятели и от двете страни, войната му се струваше особено неприятна. Макар да беше наясно на коя страна ще застане, ако се окажеше лично замесен в конфликта. Избухването на войната го изненада в Лондон, но без да се поколебае, той взе първия кораб за Америка, макар че Слейдови имаха здрави връзки с Англия — барон Тревилиън беше брат на баща им. Всички бяха прекарали известно време при него, а Доминик беше останал най-дълго. Лондон му беше станал втори роден дом за цели три години и сигурно щеше да продължи престоя си там, ако не беше избухнала войната.

Всъщност, тъкмо по това време безделието беше започнало да му омръзва и той се върна с радост в Америка. Не беше в характера му да пилее времето си по балове, в игрални салони и спални на красиви жени. Макар че в началото се наслаждаваше на свободата си. Тъй като беше по-млад син, не беше задължен да поеме управлението на голямата семейна плантация Боньор. Не му се налагаше и да спечели свое собствено имущество, защото когато навърши двадесет и една година, получи от баща си не само значителна сума пари, но и няколко хектара плодородна земя във Флорида, област, която сега се наричаше Уест Фелисиана и принадлежеше към Луизиана. Изглежда, успехът беше неизменен спътник на Доминик — реколтите бяха винаги добри, добитъкът му беше от най-добро качество, умелите му капиталовложения носеха печалба. През десетте години, изминали след получаването на наследството, капиталът му се беше утроил.

Общо взето, съдбата се отнасяше благосклонно към Доминик Слейд. Беше едър мъж, с пропорционална фигура и извънредно красиво лице, притежаваше и неотразим чар. Благодарение на тези си качества, на богатото си семейство и на собствените си пари Доминик постигаше всичко, което поискаше. Беше любимец на родителите си, обожаван брат и роднина, скъп и високо ценен другар. Не, че беше разглезен, но притежаваше вродена дързост и умееше да налага волята си. Досега винаги беше успявал да наклони везните в своя полза.

След завръщането си от Англия преди две години той живееше обичайния си живот и се задоволяваше с него. Радваше се, че се е върнал при семейството си и се срещаше често със старите си приятели. И все пак…

От известно време насам Доминик усещаше все по-ясно някаква празнота в живота си. Към нея се прибавяше странно неспокойство и нарастващо недоволство от лекотата, с която му се удаваше всичко. Леони твърдеше, че му липсва съпруга, но не беше права. Трябваше му цел, истинска цел в живота. Затова беше взел решение да развъжда коне — и то не какви да е, а първокласни!

Доминик се надигна и си наля още малко бренди, преди да заговори отново:

— Е, докато тази проклета война не почука на вратата ми, няма да си блъскам главата зарад нея. А сега ми разкажи за кафявия жребец, който е направил толкова силно впечатление на Джейсън.

Още преди Морган да успее да отговори, вратата се отвори и Леони се втурна като вихър в кабинета на мъжа си.

— О, mon amour! — прошепна подкупващо тя. — Нима ще прекараш цялата вечер затворен в тази задушна дупка?

Лицето на Морган се разведри — а това ставаше винаги, когато жена му беше наблизо.

— Разбира се, че не — отвърна той и скочи от стола си. — Особено след като си дошла лично да ме повикаш.

Макар че наскоро бе навършила тридесет и една година, Леони приличаше на момиченце. Тъмнорусата й коса, завита на кок на тила, блестеше също както по времето, когато Морган я видя за първи път. Не бяха изчезнали и дяволитите искри в бадемовидните очи. Само налетите й форми показваха, че са минали години. Леони беше дребна на ръст, с тънки кости, но след четири деца стройната й фигура беше станала приятно закръглена.

Доминик стана от креслото си и проговори с усмивка:

— Крайно време е да се оттегля и да ви дам възможност да се позабавлявате семейно.

Леони го удостои с гневен поглед.

— Не знаеш ли, че съм ти много сърдита? Покани ли мадмоазел Лей да излезете на езда?

Доминик обви с ръка талията й и залепи братска целувка на бузата й.

— Скъпа моя, знам, че си много загрижена за мен, но нямам ни най-малко желание да задълбоча познанството си с младата дама.

— Какво? — извика невярващо Леони. — Тя е красива като картинка, кротка като агне, а баща й е богат като Крез. Нима не ти хареса поне малко?

Доминик се усмихна подигравателно и пошепна в ухото й:

— Напротив, но не ми се вярва, че ще се съгласи с предложението, което съм готов да й направя.

— Лъжеш се… — започна сърдито Леони, но млъкна, разбрала, че зет й е решил да я дразни. — Пфу! Искаш да кажеш, че ще й предложиш не ръката, а компанията си?

— Точно така, скъпа моя — отговори раздразнено Доминик.

Леони дори не погледна Морган, който избухна в смях, а присви очи, опря малките си юмручета на хълбоците и заговори полугласно, но твърдо и отчетливо:

— Доминик, най-съкровеното ми желание е един ден да те видя влюбен до уши в някое момиче, което да те развърти на малкия си пръст, докато те подлуди от любов. Крайно време е някой да натрие носа на моя надменен девер! — Тя вдигна пророчески показалец и заключи: — Помни какво съм ти казала! Един ден ще изпиташ всички мъчения на любовта.

Доминик избухна в смях и приятелски я смушка в ребрата.

— Ти да не ме проклинаш? Само си представи колко ужасно ще се почувстваш, когато някоя дама сломи бедното ми сърце.

— Добре ще ти се отрази — отвърна с измамна мекота Леони.

Доминик хвърли бърз поглед към брат си и продължи да се оплаква:

— Морган, много си отпуснал юздите на жена си. Нима не знаеш, че съпругата се нуждае от здрава ръка, особено ако има остър език като твоята!

Морган привлече към себе си възмутената Леони и заяви:

— Аз имам свой изпитан метод да я укротявам и ако искаш да си спестиш неловкото положение, излез оттук, защото имам намерение да я целуна продължително и страстно.

Доминик се ухили.

— Какво безсрамие! И това ми било солидна семейна двойка! — И той излезе и затвори вратата след себе си… обзет от странна завист, докато вървеше към главното крило на къщата. Сигурно беше чудесно да обичаш като Леони и Морган! Осъзна се и разтърси глава, за да прогони неканената мисъл. Всемогъщи Боже, дали не беше полудял?

На следващата сутрин този полъх на завист — ако изобщо го имаше — беше отлетял надалеч и Доминик се разхождаше в най-добро настроение по верандата, която опасваше предната фасада на къщата. Въпреки ранния час, Морган вече беше станал и пиеше последната си чаша кафе, преди да се заеме с обичайните си задължения.

Галерията беше много приятно място, обичано от всички членове на семейството. Широката Мисисипи едва се виждаше, закрита от короните на дърветата, затова пък наситено зелените морави, осеяни с прастари дъбове и разцъфтели в бяло магнолии, предлагаха изключително приятна гледка.

Доминик си наля кафе от сребърната кана и взе едно топло хлебче. След първия поздрав между братята се възцари дружелюбно мълчание. Доминик изпи кафето си, остави празната чаша на масата и заговори:

— Впрочем, какво казва Джейсън за жребеца, който ми спомена вчера?

— Каза ми само, че е един от най-добрите и най-бързи коне, които някога е виждал.

Доминик изсвири през зъби.

— Сигурно е великолепен екземпляр, щом Джейсън го е удостоил с такава похвала!

— Точно така. Победил с лекота някакво младо конче, според Джейсън многообещаващо. — Усмивката му беше замислена. — Знаеш, че Джейсън никак не обича да губи.

Баджанакът на Джейсън, Адам Сейнт Клер, беше добър приятел на Доминик, а Джейсън и Морган бяха приятели от годините на учение в Англия. Доминик отлично си представяше разочарованието на Джейсън. Интересът му се събуди.

— Знаеш ли още нещо за коня? — попита той. — Чия собственост е, къде е конюшнята му?

Морган изгледа проницателно младия си брат.

— Да не си решил да го купиш?

— Може би — вдигна рамене Доминик. — Ако наистина е толкова добър.

— Сигурен съм, че е най-добрият. Виждал съм го да се състезава. Ако наистина си решил да се заемеш сериозно с развъждане на състезателни коне, имаш нужда тъкмо от такъв жребец за разплод.

— Ето че стигаме до същинската цел на посещението ми — отвърна непринудено Доминик. — Разбира се, на първо място беше желанието да видя теб, Леони и хлапетата ви — засмя се той, но като забеляза изпитателния поглед на брат си, заговори направо: — Ще се съгласиш ли да ми продадеш къщата в Таузънд Оукс и малко земя около нея? Ще ти платя каквато цена поискаш.

Морган замръзна на мястото си. Красивите черти на лицето му се вцепениха в ледена маска. Таузънд Оукс беше плантацията, която баща им му приписа след първия му брак със Стефани. Намираше се на половината път между Начез и Батън Руж в девствената зелена пустош по брега на Мисисипи. В онези години Морган мечтаеше да превърне Таузънд Оукс в истински бисер, който да се мери по великолепие с Боньор, и беше вложил много сили и време в осъществяването на мечтата си… а през това време любимата му жена си беше намерила друг.

Нещастието със Стефани и детето помрачи завинаги спомена на Морган за Таузънд Оукс и през всичките тези години той не бе стъпил нито веднъж в плантацията. Беше се постарал да я прогони завинаги от съзнанието си и цялото семейство се стараеше да не я споменава в негово присъствие… до днес.

Морган хвърли бърз поглед към брат си и забеляза смущението му. В гласа му прозвуча тъга:

— Не се бой, братко, вече не се вълнувам толкова от споменаването на Таузънд Оукс. — Все пак усмивката му беше половинчата. — Но нямам никакво намерение да продавам плантацията. Давам ти я цялата, давам ти и благословията си да правиш с нея, каквото искаш.

— И дума не може да става! — ядоса се Доминик. — Ще ми я продадеш, и то на цена, която не засяга гордостта ми.

Двамата продължиха да спорят още известно време, но не можаха да стигнат до някакво разрешение на въпроса. Продължиха да се карат през цялото пребиваване на Доминик в Шато Сен Андре. Той остана цял месец при Морган и семейството му, но успя да уговори приемливи условия за продажбата едва преди заминаването си.

Поговори и с Джейсън Севидж и узна, че жребецът Фоли принадлежи на някакво семейство северно от Батън Руж. Джейсън не знаеше името на собственика, но беше сигурен, че Доминик ще го научи много лесно — кон като този не може да остане незабелязан!

Последната вечер Морган и Доминик отново бяха седнали на чаша бренди в галерията, този път на лунна светлина, чиито лъчи посребряваха короните на дъбовете. Вдигнал крака на парапета, Доминик проговори приглушено:

— Надявам се, че горчивите спомени от Таузънд Оукс няма да ти попречат да ме посещаваш в новия ми дом.

Морган се усмихна многозначително.

— Не, разбира се, че няма да ми попречат. Раната отдавна се е затворила, а откакто в живота ми влезе Леони, се интересувам единствено от нейното щастие. — По лицето му пробяга тъмна сянка, в гласа му прозвуча горчивина: — Мъчно ми е единствено за малкия Фелипе. Понякога поглеждам Джъстин и се питам как ли щеше да изглежда Фелипе на неговите години… Що се отнася до Стефани, изневярата й ме засегна много болезнено, но времето успя да ме излекува.

Доминик неволно си припомни как изглеждаше брат му, когато се върна от Начез с вестта за смъртта на жена си и момченцето си. Тежки дни преживяха тогава… Семейството се стараеше да бъде винаги до Морган, да му съчувства в голямата мъка, която остави следи в сърцата на всички братя и сестри. Доминик, който обожаваше по-големия си брат, изживя трагедията особено тежко. Припомнил си болката на Морган и собствените си преживявания преди три години в Лондон, когато беше повярвал, че се е влюбил в очарователната Дебора, Доминик сгърчи лице. Горчивият спомен го подтикна към полугласното изявление:

— Жените са възхитителни същества, но когато се влюбиш в тях, стават наистина опасни!