Нора Робъртс
Ключът на светлината (6)

Шеста глава

Дейна изпи първата чаша кафе, докато стоеше гола в малката си кухня, със затворени очи, неспособна да мисли. Погълна го горещо и силно и издаде тиха въздишка на облекчение.

Преполови втората чаша на път за банята.

Нямаше нищо против сутрините, главно защото бе твърде сънена, за да негодува. Преминаваха почти по един и същ начин. Когато будилникът й звъннеше, тя го изключваше, ставаше и залитайки се отправяше към кухнята, където автоматичната кафе машина вече бе сварила първата кана.

След чаша и половина бе достатъчно будна за един душ.

Когато излезеше от банята, всички елементи вече функционираха нормално и бе напълно бодра. Допиваше втората половина на втората чаша и докато се обличаше за работа, слушаше сутрешните новини по радиото.

С препечена питка и третата чаша кафе за деня, сядаше да почете книга. Едва бе отгърнала втората страница, когато почукване на вратата прекъсна най-свещения й ритуал.

— По дяволите.

Отбеляза докъде е стигнала. Раздразнението й леко намаля, когато отвори и видя Малъри.

— Много си ранобудна.

— Извинявай. Каза, че днес си на работа, и предположих, че по това време вече ще си станала.

— Всъщност станала съм.

Дейна се облегна на касата за миг и се загледа в ситните зелени карета на памучната риза, която съвършено подхождаше на широкия панталон на Малъри. Светлосините й обувки бяха в съвсем същия цвят и от същия материал като чантата й.

— Винаги ли се обличаш така? — попита тя.

— Как?

— Безупречно.

Малъри се засмя и погледна тоалета си.

— Боя се, че да. Това е неизкореним навик.

— Изглеждаш страхотно, както винаги. Може би ще те намразя по тази причина. Заповядай, влез.

Стаята приличаше на малка частна библиотека. Книгите бяха подредени върху високите до тавана етажерки покрай двете стени, струпани на купчини върху масички и строени като войници на различни места. Малъри имаше чувството, че служат не само за черпене на познание или развлечение, а придават пъстрота и издават цел, уникален подход в оформлението на интериора. В късата част на Г-образното помещение имаше още книги и малка масичка, върху която бе недоизядената й закуска.

Дейна проследи реакциите на Малъри със скръстени ръце. Бяха й до болка познати.

— Не, не съм ги чела всичките, но възнамерявам да ги прочета. И не, не зная колко са на брой. Искаш ли кафе?

— Ще ти задам един въпрос. Ползваш ли някога услугите на библиотеката?

— Разбира се, но предпочитам да си купувам книгите, които харесвам. Ако нямам двадесет-тридесет тук, чакащи да бъдат прочетени, чувствам, че нещо ми липсва. Това е моят неизкореним навик.

— Разбирам. Не искам кафе, благодаря. Вече изпих две и кипя от енергия.

— След първите две аз едва успявам да съставям смислени изречения. Закуска?

— Не, но ти довърши своята. Исках да те хвана, преди да тръгнеш за работа. Да те осведомя докъде стигнах.

— Заповядай, седни.

Дейна посочи към втория стол в стаята и седна да се донахрани.

— Днес отново ще се кача до „Уориърс Пийк“. С Флин.

Дейна нацупи устни.

— Знаех, че ще си уреди посещение там. Както и че ще започне да те сваля.

— Има ли проблем за теб в някое от двете неща?

— Не. По-хитър е, отколкото изглежда. Благодарение на това кара хората да изливат душите си пред него. Ако не беше успял да те придума, щях да го дразня, докато се откаже. Що се отнася до свалянето, предполагах, че ще си падне или по теб, или по Зоуи. Има слабост към жените, а и те го харесват.

Малъри си спомни как се бе приближил към нея в кухнята й и я бе накарал да се почувства, сякаш се разтапя.

— Определено помежду ни има химия, но все още не съм решила дали го харесвам или не.

Дейна захапа питката.

— Нямам нищо против, но ще те разиграва. Това е едно от нещата, в които е добър. Като опитно коли.

— Моля?

— Знаеш ли как овчарските кучета водят стадата? — Завъртя свободната си ръка наляво-надясно, за да й покаже образно. — Примамват овцете ту в една, ту в друга посока, докато накрая всички се озоват там, където трябва. Такъв е Флин. Ти си мислиш: „Искам да вървя насам“. А той си мисли: „Не, по-добре натам“. Накрая става така, както той желае, без да усетиш, че е успял да ти наложи волята си. — Облиза крем сиренето от пръста си. — Най-ужасното е, че почти винаги накрая сама се убеждаваш, че е бил прав, но не ти го натяква и така оцелява.

„Вечерях с него, нали? — каза си Малъри. — Целуна ме два пъти.“ Три, ако трябваше да бъде точна. И не само я бе убедил да дойде с нея в „Уориърс Пийк“, а щяха да отидат с неговата кола.

— Не обичам да ме манипулират.

Изражението на Дейна издаде съчувствие и насмешка.

— Добре, ще видим как ще се развият нещата. — Стана и събра съдовете от масата. — Какво се надяваш да постигнеш, като отидеш при Роуина и Пит?

— Не очаквам да узная много от тях. Искам да видя отново картината.

Малъри влезе след Дейна в кухнята. Не се изненада да види книги и там, върху рафтовете в отворения килер, където почти всяка домакиня би подредила продукти.

— Сигурна съм, че в нея има нещо важно — продължи тя, докато домакинята миеше съдовете. — Посланието и онзи, от когото е отправено.

Преразказа й продължението на историята, както го бе чула от Флин по време на вечерята.

— Значи те са възприели ролите на учителката и закрилника.

— Такава е теорията — потвърди Малъри. — Любопитна съм как ще реагират, когато я споделя с тях. Освен това Флин би могъл да отвлече вниманието им, за да имам време да разгледам картината и да направя няколко снимки. Възможно е да открия други картини с подобна тематика. Би било от полза.

— Тази сутрин ще потърся нещо за връзките между изкуството и митологията. — Дейна погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Не е зле трите да се срещнем възможно най-скоро.

— Да видим до какво ще се добера днес.

Излязоха заедно и Малъри спря на тротоара.

— Дейна, мислиш ли, че всичко това е пълна лудост?

— Разбира се. Обади ми се, когато се върнеш от „Пийк“.

 

 

Атмосферата по пътя бе по-приятна в слънчевото утро. Докато се возеше, Малъри можеше да се наслаждава на гледките и те я накараха да се запита какво ли е да живееш на върха на хълм, от който небето изглежда на ръка разстояние и като на картина се вижда целият свят наоколо.

„Подходяща панорама за двама богове — помисли си тя, — великолепна и драматична.“ Безспорно Роуина и Пит бяха избрали мястото не само заради уединението, а и заради неговото величие.

След още няколко седмици, когато полегатите склонове почувстват полъха на есента, цветовете щяха да пленяват окото и да карат човек да затаи дъх. Сутрин щеше да се спуска мъгла и всички долини и пропасти между хълмовете да потъват в нея като в океан от проблясващи капчици, докато слънцето ги разсее.

А къщата щеше да се извисява над всичко това и черният й силует да се откроява върху синевата. Пазител на долината. Или безмълвен наблюдател. Какво ли бе виждала тази къща година след година през десетилетията? Какви ли тайни знаеше?

Въпросът я накара да потръпне от внезапно обзел я ужас.

— Студено ли ти е?

Тя поклати глава и отвори прозореца от своята страна. Изведнъж в колата й се стори задушно.

— Не. Просто ми хрумват страховити мисли.

— Ако не си готова за това…

— Искам да отида. Не се боя от двама богати ексцентрици. Всъщност, харесаха ми. А и трябва на всяка цена да видя картината още веднъж. Не излиза от мислите ми. В каквато и посока да поемат, винаги се връщат към нея. — Хвърли поглед към буйните тъмни гори. — Би ли искал да живееш тук?

— Не.

Заинтригувана, Малъри извърна глава към него.

— Много категоричен отговор.

— Аз съм социално животно. Обичам да бъда сред хора. Може би на Мо ще му хареса.

Флин надникна в огледалото за обратно виждане и видя кучето да провира нос през тесния процеп на прозореца. Клепналите му уши трептяха от вятъра.

— Не мога да повярвам, че си го взел.

— Обича да се вози в колата.

Малъри се обърна и забеляза блаженото изражение на Мо.

— Очевидно. Хрумвало ли ти е да подрежеш козината над очите му?

— Не говори за подрязване. — Той се намръщи, докато изричаше думата. — Все още не сме уредили въпроса с кастрирането.

Забави, докато караха покрай оградата на имението, и спря да огледа каменните воини от двете страни на портала.

— Не изглеждат приятелски настроени. Няколко пъти съм спал тук на палатка с приятели от гимназията. Тогава къщата беше необитаема и прескачахме оградата.

— Влизали ли сте вътре?

— Няколко бири не можеха да ни вдъхнат достатъчно кураж за това, но се надпреварвахме да фантазираме. Веднъж Джордън твърдеше, че видял някаква жена да върви по парапета. Кълнеше се, че не си измисля. По-късно написа книга за това, така че може би наистина е видял нещо. Джордън Хоук — добави Флин. — Сигурно си чувала за него.

— Джордън Хоук е писал за „Уориърс Пийк“?

— Нарече я…

— „Фантом в замъка“. Чела съм тази книга. — Докато надничаше между решетките на портала, по гърба й пробягна тръпка на въодушевление. — Разбира се. Описанията бяха интересни, но той е страхотен писател. — Подозрително изгледа Флин. — Джордън Хоук е твой приятел?

— От детство. Отрасна тук, във Вали. Мисля, че бяхме на шестнадесет, аз, Джордън и Брад. Пийвахме бира в гората, изпохапани от комари колкото врабчета, и си разказвахме преувеличени истории за сексуалните си подвизи.

— Незаконно е непълнолетни да пият алкохол — укорително отбеляза Малъри.

Той се обърна към нея и очите му закачливо трепнаха зад тъмните стъкла на очилата.

— Така ли? Какво сме си въобразявали? Както и да е, десет години по-късно Джордън издаде първия си бестселър, Брад вече управляваше семейната империя, веригата „Хоуммейкърс“, и се наричаше Брадли Чарлз Вейн IV, а аз имах шанса да стана репортер на „Ню Йорк Таймс“.

Малъри повдигна вежди.

— Работил си за „Таймс“?

— Не, не отидох. Отказах се. — Сви рамене. — Да видим как ще преминем през този портал. — Когато понечи да слезе от колата, вратите се отвориха така безшумно, че косъмчетата на тила му настръхнаха. — Сигурно пантите са добре смазани — промърмори той. — Явно някой вече знае, че сме тук. — Отново се настани удобно зад волана и потегли.

На дневна светлина къщата изглеждаше не по-малко странна и внушителна, отколкото в бурната нощ. Този път не я посрещна великолепният елен, но знамето с ключа се вееше, а в градината сияеха реки от цветя. Струваше й се, че каменните същества в шадраваните са готови да скочат върху всеки неканен посетител не на шега.

— Никога не съм идвал толкова близо през деня.

Флин бавно слезе от колата.

— Изглежда доста загадъчно.

— Да, но в добрия смисъл. Страхотна е, прилича на замък върху скала над бурно море. Жалко, че няма ров с вода. Тогава би било съвършено.

— Почакай да я разгледаш отвътре. — Малъри вървеше до него и не се съпротиви, когато хвана ръката й. Трепетът в гърлото я накара да се почувства като глупаво момиче. — Не зная защо съм толкова неспокойна — прошепна тя и издърпа ръката си от неговата, щом входната врата се отвори.

Отвъд високата каса стоеше Роуина. Бе облечена със семпъл сив панталон и широка риза с цвета на горите. Беше с разпуснати коси, боса и без червило, но дори в този небрежен вид изглеждаше екзотично, като чуждестранна кралица на почивка в уединение.

Малъри забеляза, че на ушите й проблясват диаманти.

— Каква приятна изненада. — Роуина подаде ръката си с множество изящни пръстени. — Толкова се радвам да ви видя отново, Малъри. Имате много симпатичен придружител.

— Флин Хенеси. Братът на Дейна.

— Добре дошли. Пит ще дойде след малко. Довършва телефонен разговор.

Покани ги вътре. Флин едва се сдържа да не се ококори, когато огледа фоайето.

— Не бих очаквал да видя телефони на такова място.

Смехът на Роуина прозвуча съвсем тихо, почти като котешко мъркане.

— Възползваме се от напредъка на технологиите. Елате, ще ви предложа чай.

— Не искаме да ви създаваме неудобство — заговори Малъри, но домакинята махна с ръка.

— Гостите никога не ни притесняват.

— Откъде научихте за „Уориърс Пийк“, госпожице…

— Роуина. — Грациозно се приближи и го хвана под ръка. — Наричайте ме Роуина. Пит винаги намира интересни места.

— Много ли пътувате?

— Да.

— По работа или за удоволствие?

— Ако няма удоволствие, какъв е смисълът от работа. — Закачливо побутна ръката му с върха на пръста си. — Ще седнете ли? Тъкмо сервират чая.

Малъри позна прислужницата от първото си посещение. Безшумно внесе количката и се оттегли.

— С какъв бизнес се занимавате? — попита Флин.

— О, с това-онова, различни неща. Мляко? — обърна се тя към Малъри, докато наливаше. — Мед, лимон?

— Малко лимон, благодаря. Имам много въпроси.

— Сигурна съм, че имате, както и привлекателният ви приятел. Как предпочитате чая, Флин?

— Чист.

— По американски. А вие с какво се занимавате?

Той взе изящната чаша, която Роуина му подаде. Погледът му бе съсредоточен и изведнъж стана хладен.

— Сигурен съм, че знаете. Не сте избрали сестра ми случайно. Проучили сте всичко за нея, както и за мен.

— Разбира се. — Роуина сложи и мляко, и мед в своя чай. Вместо да изглежда смутена или обидена, на лицето й се изписа задоволство. — Навярно журналистиката е нещо много интересно. Събиране и разпространяване на толкова информация. Предполагам, че е нужен изключително проницателен ум, за да се справяте и с двете задачи. Ето го и Пит.

„Има осанка на генерал“, помисли си Флин, щом го зърна. Домакинът влезе и се огледа, сякаш преценяваше обстановката на бойното поле, готов да изгради стратегия. Несъмнено зад приветливата му усмивка се криеше закален воин.

— Госпожице Прайс. Какво удоволствие е да ви видя отново.

Пит хвана ръката й и я поднесе към устните си с жест, който изглеждаше напълно естествен за него.

— Благодаря, че ни приехте. Това е Флин…

— Да. Господин Хенеси. — Учтиво кимна. — Приятно ми е. Как сте?

— Добре.

— Нашите приятели имат въпроси и опасения — каза Роуина и му подаде вече приготвената чаша чай.

— Естествено. — Пит седна. — Предполагам, че се чудите дали не сме… — Хвърли въпросителен поглед към Роуина.

— Лунатици — довърши тя и повдигна чинийка. — Кифлички?

— А, да, лунатици. — Пит си взе една кифличка и пълна лъжичка сметана. — Уверявам ви, че не сме, но ако бяхме, бих твърдял същото. Затова няма смисъл да ви убеждавам. Кажете ми, госпожице Прайс, да не би да сте размислили относно уговорката ни?

— Приех парите и ви дадох думата си.

Изражението му стана леко шеговито.

— Да. За някои това не означава нищо.

— Но за мен означава много.

— Това би могло да се промени — намеси се Флин. — Зависи откъде идват парите.

— Нима намеквате, че е възможно да сме престъпници? — Руменината, която изби по високите скули на Роуина, издаде гняв. — Проява на неучтивост е да влезете в дома ни и да ни обвинявате, че сме крадци.

— Репортерите не се славят с учтивост, както и братята, загрижени за сестрите си.

Пит промърмори нещо тихо и неясно и плъзна дългите си пръсти по ръката на Роуина така, както човек би успокоил котка, готова да хапе и драска.

— Разбираме ви. Случайно съм вещ в паричните операции. Придобили сме всичко, което притежаваме, по законен път. Не сме нито лунатици, нито престъпници.

— Кои сте вие? — попита Малъри, преди Флин да заговори отново. — Откъде сте дошли?

— Как мислите? — тихо, но предизвикателно попита Пит.

— Не зная. Но според мен вярвате, че сте учителката и воинът, които не са успели да опазят пленените дъщери.

Веждите му леко се повдигнаха.

— Научили сте нещо ново, откакто бяхте тук за първи път? Ще продължите ли да обогатявате познанията си?

— Такова е намерението ми. Бихте могли да ми помогнете.

— Не ни е дадена свобода да помагаме по този начин, но ще ви кажа едно. Били са не само закрилници, а и най-близки приятели на онези, за които са се грижили, и затова отговорността им е още по-голяма.

— Това е само легенда.

Ярките му сини очи се премрежиха, когато се отпусна в креслото си.

— Разбира се, щом тези неща са отвъд границите на вашето съзнание и вашия свят. Все пак, уверявам ви, че ключовете съществуват.

— Къде се намира ковчежето с душите? — попита Флин.

— На сигурно място.

— Мога ли да видя отново картината? — обърна се Малъри към Роуина. — Бих искала и Флин да я види.

— Разбира се.

Тя стана и ги поведе към стаята, централно място в която заемаше портретът „Дъщерите в стъклен плен“. Малъри усети как Флин затаи дъх, докато се приближаваха заедно към картината.

— Още по-великолепна е, отколкото си я спомням. Можете ли да ми кажете кой я е нарисувал?

— Някой — тихо отвърна Роуина, — който знае какво е любов и мъка.

— Някой, който познава Малъри. Както и сестра ми, и Зоуи Маккорт.

Роуина въздъхна.

— Вие сте циник, Флин, при това твърде подозрителен. Но щом сте приели ролята на закрилник, може да ви бъде простено. Не искаме да навредим на Малъри, Дейна и Зоуи. Тъкмо обратното.

Нещо в тона й го накара да изпита желание да й повярва.

— Това, че виждам лицето на сестра си на картината, ме изпълва с тревога.

— Ще направим всичко възможно, за да не бъде изложена на риск. Разбирам предаността и любовта ви. Достойни са за възхищение и уважение. Няма никаква опасност за нея от мен или Пит. Мога да се закълна.

Флин извърна глава, доловил нещо, което не бе изречено.

— Но все пак някой я застрашава?

— Животът е хазарт — бяха единствените думи на Роуина. — Чаят ви ще изстине.

Обърна се към вратата точно когато Пит застана на прага.

— Навън има голямо куче, което изглежда много нещастно.

Флин прие троснатия отговор на жената спокойно, но тази реплика го накара да потръпне.

— Мое е.

— Имате куче?

Тонът на Роуина внезапно се промени и стана почти детински. Сякаш цялата засия и след миг сграбчи ръката му.

— Той го нарича куче — промълви Малъри под носа си.

Флин просто я изгледа със съжаление, преди да се обърне към Роуина.

— Обичате ли кучета?

— Да, много. Мога ли да го видя?

— Разбира се.

— Докато запознаваш Роуина и Пит с Мо на техен риск, аз ще се поосвежа. — Малъри нехайно посочи към тоалетната. — Спомням си къде е.

— Добре. — За първи път, откакто се бяха запознали, домакинята изглеждаше разсеяна. Вече бе хванала Флин под ръка и вървяха по коридора. — Каква порода е?

— Неустановена.

Малъри влезе в тоалетната и преброи до десет. Бавно. С разтуптяно сърце открехна вратата и се огледа в двете посоки. Втурна се към стаята с портрета и в движение извади малкия си дигитален фотоапарат.

Направи шест снимки на цялата картина и още няколко на отделни участъци. Виновно хвърли поглед към вратата, прибра апарата и измъкна найлонов плик и малък нож.

Ушите й бучаха, докато внимателно остъргваше люспици боя в плика.

Всичко това трая по-малко от три минути, но по дланите й изби пот, а когато свърши, едва стоеше на краката си. Щом възвърна спокойствието си, излезе от стаята и тръгна по коридора с нехайна походка. Бе поразена от това, което видя навън. Царствената Роуина седеше на земята и огромното куче се търкаше в скута й.

Тя се кикотеше като момиче.

— О, страхотен е! Толкова е сладък. Добро момче. — Приближи лицето си към Мо и зарови нос в козината му. Опашката му удари по земята като чук. — Какъв хубавец! — Роуина вдигна поглед към Флин и развълнувано попита: — Той ли ви намери, или вие него?

— Беше взаимна любов от пръв поглед. — Явно двамата любители на кучета вече бяха намерили общ език. Флин пъхна ръце в джобовете си и огледа обширните тревни площи и гори. — В такова голямо имение има предостатъчно място за тичане. Бихте могли да имате кучета колкото поискате.

— Да, разбира се.

Роуина отново наведе глава и почеса Мо по корема.

— Често се местим.

Пит погали косите й.

— Колко дълго възнамерявате да останете тук?

— Когато изтекат трите месеца, ще продължим напред.

— Къде ще отидете?

— Зависи.

— Да, да. — Роуина отново почеса Мо и се изправи с тъжна въздишка. — Късметлия сте, че този добряк е ваш приятел. Предполагам, че сте привързан към него.

— Разбира се.

— Очевидно е. Може да сте подозрителен и циничен, но куче като него разпознава хората с добри сърца.

— Да — съгласи се Флин. — Мисля, че наистина е така.

— Надявам се да го доведете, ако дойдете отново. Може да потича. Довиждане, Мо.

Мо седна на задните си части и повдигна тежката си лапа с непривично достойнство.

— Я виж ти. Това е нещо ново. — Флин примигна, когато Мо позволи на Роуина да стисне лапата му. — Хей, Мал! Видя ли…

Щом чу името й, Мо завъртя глава и се понесе в спринт към нея. Тя затаи дъх и се подготви да бъде връхлетяна.

Роуина извика една-единствена неразгадаема дума със спокоен, но властен тон. Мо се спря на сантиметри от краката на Малъри, седна и отново подаде лапа.

— Добре. — Малъри въздъхна с облекчение. — Така е по-добре. — Наведе се и хвана лапата на кучето. — Ето че можеш да бъдеш и мил, Мо.

— Как успявате? — полюбопитства Флин.

— Имам подход към животните.

— Нека позная. На какъв език беше това? Галски?

— Мм.

— Странно как Мо разбра команда на галски, а обикновено не обръща внимание, когато му се говори на чист английски.

— Думите не са достатъчни за едно куче. — Роуина подаде ръка на Флин. — Надявам се и тримата да дойдете отново. Обичаме компания.

— Благодаря, че ни отделихте време.

Малъри тръгна към колата и Мо игриво заподскача до нея. Щом седна, тя остави чантата си на пода, сякаш за да се освободи от чувството за вина.

Роуина се засмя, но в гласа й се долови тъжна нотка. Помаха на Мо, който подаде нос през прозореца и се облегна на рамото на Пит, когато Флин потегли.

— Обнадеждена съм — промълви тя. — Не мога да си спомня кога за последен път съм била изпълнена с надежда. Боя се… вече не смея да я изпитвам.

Пит обви ръка около раменете й и я притегли към себе си.

— Не плачи, любов моя.

— Глупаво е. — Роуина изтри сълза. — Да тъгувам за кучето на един непознат. Когато си отидем у дома…

Пит застана с лице към нея и повдигна брадичката й. Гласът му бе нежен и задъхан:

— Когато си отидем у дома, ще имаш сто кучета. Хиляда.

— Искам само едно.

Тя се повдигна на пръсти и докосна устните му със своите.

 

 

В колата Малъри въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че това е израз на облекчение, защото си успяла да направиш снимките.

— Точно така. Почувствах се като крадец на произведения на изкуството. Трябва да благодаря на Мо за това, че отвлече вниманието им. Кажи ми, какво е мнението ти за тях?

— Изглеждат интелигентни, проницателни и загадъчни. Но не мисля, че са луди. Свикнали са да имат пари, много пари. Пият чай от старинни чаши, сервиран от прислужница. Образовани са, изтънчени и с малко снобски маниери. Домът им е пълен с ценни вещи. Тук са от няколко седмици, така че едва ли са поръчали мебелите си от местни фирми. Пренесли са ги отнякъде, което би могло да се проследи. — Смръщи вежди и заудря с пръсти по волана. — Тя полудя по Мо.

— Какво?

— Сякаш се разтопи, щом го видя. Не че е лишен от чар, но наистина полудя по него. Вътре ми се струваше изключително властна и самоуверена. От привлекателните жени, които осъзнават въздействието си върху околните. Като дамите, които вървят по „Медисън авеню“ с чанти „Прада“ или председателстват заседания на управителни съвети в Ел Ей. Власт, пари, ум и изтънченост, всичко това в секси опаковка.

— Разбирам. Значи смяташ, че е секси.

— Всеки нормален мъж би споделил мнението ми. Но трябваше да видиш лицето й, когато Мо изскочи от колата. Цялата й изтънченост просто изчезна. Засия от радост като дете на Коледа.

— Явно обича кучета.

— Нещо повече. Не само го галеше и му говореше, както някои жени изразяват обичта си към кучетата, а легна на тревата и започна да се търкаля с него и да се залива от смях. Тогава защо не си вземе куче?

— Може би Пит не е съгласен.

Флин поклати глава.

— Едва ли мислиш така, по-наблюдателна си. Той би прерязал вените си заради нея. По странен начин успя да накара Мо да подаде лапа. Всичко беше странно.

— Безспорно. Аз ще се съсредоточа върху картината, докато някой от нас стигне до нещо ново. Оставям на теб да разкриеш тайните на Роуина и Пит.

— Тази вечер ще правя репортаж за заседанието на общинския съвет. Какво ще кажеш да се видим утре?

„Той налага волята си. Той е манипулатор.“ Спомни си думите на Дейна и му хвърли подозрителен поглед.

— Какво имаш предвид под „да се видим“?

— Разбирай го както искаш.

— Имам четири седмици, вече дори по-малко, за да открия ключа. В момента съм безработна и трябва да реша с какво да се занимавам, поне в професионално отношение, през останалата част от живота си. Наскоро приключих една връзка, която нямаше бъдеще. Като се има предвид всичко това, ясно е, че нямам време да излизам с когото и да било.

— Почакай.

Флин спря в една отбивка от криволичещия път и разкопча предпазния си колан. Наведе се, обхвана раменете и я притегли към себе си, доколкото позволяваше коланът й, а устните му ненаситно се впиха в нейните. По гръбнака й премина силна струя топлина, която изпълни цялото й тяло.

— Да, наистина те бива в това — успя да каже тя, когато възстанови дишането си.

— Често практикувам. — За да го докаже, отново я целуна. Този път по-бавно, по-дълбоко, докато усети, че цялата затрепери. — Просто исках да добавиш това към плюсовете и минусите в уравнението.

— Следвала съм история на изкуството. Не съм добра по математика. Ела насам.

Сграбчи го за ризата, дръпна го рязко към себе си и се предаде на усещанията. В кръвта, костите и главата й нахлу огън. „Щом това означава да бъдеш манипулирана — каза си тя, — остави се да те водят.“ Когато пръстите му стиснаха в шепа кичур от косите й, в нея се прокрадна силна тревога, макар и да бе замаяна като от наркотик.

— Не можем да го направим.

Но докато изричаше тези думи, издърпа ризата му от колана в отчаян стремеж да докосне плътта му.

— Зная. Не можем. — Ръката му трескаво потърси токата на предпазния й колан. — След малко ще спрем.

— Добре, но първо…

Тя придвижи ръката му към гърдите си и простена. Сякаш сърцето й скочи в дланта му. Притисна я и изрече проклятие, когато удари лакътя си във волана. В този миг Мо, явно готов за боричкане, провря глава между седалките и обсипа и двамата с грубовати ласки.

— Господи! — Чудейки се дали да избухне в смях, или да изкрещи, Малъри повдигна ръка към устните си. — Надявам се езикът да е бил твоят.

— Аз също.

Задъхан, Флин се загледа в нея. Косите й бяха съблазнително разрошени, страните зачервени, а устните леко подути от страстните атаки на неговите.

Силно перна Мо по носа и му нареди да седне. Кучето се отпусна на седалката и заскимтя, сякаш го бяха ударили с кол.

— Нямах намерение да прибързвам.

Малъри поклати глава…

— Аз също. А винаги действам по план.

— Отдавна не съм опитвал това в кола край пътя.

— Аз също. — Хвърли поглед по посока на жалните звуци откъм задната седалка. — При тези обстоятелства…

— Да. По-добре не. Искам да се любим. — Отново я притегли към себе си. — Да те докосвам. Да усещам движенията ти в ръцете си. Желая те, Малъри.

— Трябва да помисля. Всичко е толкова сложно.

Определено имаше върху какво да помисли и това бе фактът, че току-що едва не бе разкъсала ризата на един мъж в кола край пътя посред бял ден.

— Животът ми е в пълен безпорядък, Флин. — Мисълта бе толкова потискаща, че пулсът й изведнъж отново стана нормален. — Каквито и да са плюсовете и минусите, оплесках нещата и трябва да стъпя на крака. Не умея да се справям със сложни ситуации, така че нека успокоим малко темпото.

Флин погледна към деколтето на блузата й.

— Колко малко?

— Все още не зная. О, не мога да търпя това. — Малъри се обърна и надникна над облегалката. — Не плачи, нали си голямо момче? — Разроши козината между ушите на Мо. — Никой не се сърди на теб.

— Говори само от свое име — промърмори Флин.