Нора Робъртс
Ключът на светлината (19)

Деветнадесета глава

Той я погъделичка по брадичката и я накара да се засмее. Малъри направи безполезен опит да се измъкне.

— Ти си още по-съблазнителна от печеното.

— Ще се предам, но после ти ще измиеш съдовете.

— Заплахите ти не ме притесняват. — Плъзна пръсти към гърдите й. — Някъде в тази къща има съдомиялна машина.

— Да, но беше складирал вътре кучешка храна.

— А, тъкмо се чудех къде съм я сложил.

Всмука меката част на ухото й.

— Преместих я в килера, където би трябвало да стои. — Тя изпъна шия. — Явно не знаеш, че се произвеждат много практични и дори красиви кутии за съхранение на подобни неща.

— Така ли? Свършила си доста работа. А аз трябва само да измия няколко чинии. Но след вкусна вечеря няма нищо по-хубаво от едно предизвикателство. Ще сваля това.

Сграбчи ризата й и простена, докато прокарваше пръст по розовия й дантелен сутиен.

— Харесва ми. Искам да го погледам още малко.

— Да отидем горе. Почистих под възглавниците и видях какво може да погълне това чудовище. Нищо чудно ние да бъдем следващите.

— Ще те защитя.

Обходи сутиена й с пръсти, а след това с устни.

Потънаха в дълбоките възглавници, докато той я изучаваше. Тялото й се извиваше в мнима съпротива, което бе част от възбуждащата игра.

Разсъдъкът й започна да се замъглява, когато зъбите му леко я одраскаха.

— Какво мислиш за бразилките?

Флин озадачено вдигна глава.

— Защо питаш?

Малъри остана мълчалива няколко мига, с поглед, прикован в него. После избухна в смях, претърколи се, сграбчи го в прегръдката си и обсипа лицето му с целувки.

— Нищо. Все едно. — Издърпа ризата му нагоре. — Сега сме наравно.

Наслади се на допира до кожата му и проследи формата на силните му мускулести рамене. Обожаваше ласките на ръцете му. Нежни или страстни, търпеливи или трескави. Докато светлината навън чезнеше, а той докосваше всяка част от тялото й, затвори очи и се предаде на усещанията.

Трепет и тласъци, горещина и хлад, всичко се сля в един копнеж. Пръстите му затанцуваха по тялото й и я накараха да тръпне, докато панталонът се свличаше по краката й.

Езикът му обходи кожата й, проникна в нея и я понесе към върха.

Прошепна името му, когато тялото й се изпъна като струна, и отново, докато сякаш се разтапяше в ръцете му.

В този вълшебен миг Флин изпита желание да й дари всичко, което пожелае, и дори повече, отколкото би могла да си представи. Доскоро не знаеше какво е да бъде обичан безусловно и не мислеше, че някога ще го узнае. Не се бе чувствал лишен от това, защото не вярваше, че то съществува.

А сега държеше в ръцете си жената, която му го бе дала.

За него тя бе чудо. Неговата магия. Неговият ключ.

Притисна устни към рамото й, към шията й и се понесе на крилете на новото чувство, когато ръцете й го обгърнаха.

В съзнанието му се въртяха думи, но никоя от тях не му се струваше достатъчно изразителна. Потърси устните й със своите, обхвана ханша й и се сля с нея.

 

 

Загрята, изтощена и сънена, Малъри се сгуши до него. Искаше й се да остане забулена в сладостна мъгла като в пашкул и да слуша трептенията на настръхналата си кожа. Домакинските задължения можеха да почакат дори цяла вечност. Сега копнееше да лежи до него и да чува ударите на сърцето му до своето.

Запита се дали не могат да заспят така, топли, голи и притиснати един към друг, сякаш завити с ефирен воал от пухкави облаци.

Протегна се под ръката му, когато погали гърба й.

— Ммм. Нека да останем тук, като две мечки в пещера.

— Щастлива ли си?

Малъри вдигна глава и му се усмихна.

— Разбира се. — Отново се сви на кълбо. — Толкова щастлива, че почти забравих, че има съдове за миене и трохи за събиране.

— През последните няколко дни не беше щастлива.

— Прав си. — Отпусна глава на рамото му. — Струваше ми се, че се лутам без посока, а около мен толкова бързо настъпват промени, че не мога да бъда в крак с тях. После реших, че ако и аз не се променя или поне не приема промените, посоката не е от значение. Няма да стигна доникъде.

— Има нещо, което искам да ти кажа, ако си готова за още една промяна.

Смутена от сериозния му тон, тя се подготви да го изслуша.

— За Лили.

Флин долови напрежението й и забеляза, че за миг мускулите й се стегнаха, но явно положи усилие да възвърне спокойствието си.

— Моментът не е подходящ да ми говориш за друга жена. Особено за онази, която си обичал и си възнамерявал да се ожениш за нея.

— Не е така. Няколко месеца бяхме просто познати, а после почти година ходехме сериозно. Пасвахме си в много отношения. Професионално, социално, сексуално…

Приятната мъгла изведнъж се разсея и тя почувства студ.

— Флин…

— Почакай да довърша. Това беше най-дългата връзка, която съм имал като зрял човек. Сериозна, с планове за бъдещето. Мислех, че сме влюбени.

— Наранила те е, зная. Но…

— Тихо. — Потупа я по главата. — Тя не ме обичаше. Дори и да е изпитвала някакви чувства към мен, любовта й беше обвързана с условия. Затова не би могла да се нарече дар.

Флин замълча и внимателно обмисли как да продължи.

— Не е лесно да се поглеждаш в огледалото и да си казваш, че ти липсва нещо, заради което човекът, с когото желаеш да споделиш живота си, не те обича.

Малъри се постара да запази самообладание.

— Никак.

— Дори когато се примириш, когато осъзнаеш, че не сте били един за друг, че и у другия е липсвало нещо, както и във връзката ви, ставаш по-нерешителен. По-дълго се колебаеш, преди отново да предприемеш тази стъпка.

— Разбирам.

— И не стигаш доникъде — повтори той думите й, изречени преди малко. — Онзи ден Джордън ми каза нещо, което ме накара да се замисля и да погледна назад. Запитах се дали някога съм си представял живота си с Лили. Какво ще бъде след няколко години. Тогава виждах непосредственото бъдеще. Как се преместваме в Ню Йорк, как намираме работа, всеки по своята специалност, и наемаме жилище, но сега осъзнах, че не съм мислил за по-нататък. Не как ще живеем или какво ни очаква отвъд тази смътна картина, а просто не съм се виждал заедно с тази жена след десетилетие. Не бе трудно да си представя живота си без нея. Може би малко по-трудно се съвзех по-късно, когато ме заряза. Заради наранената си гордост и самочувствие, мъчителния гняв и болка. Едва не потънах в самосъжаление, решил, че не съм роден за любов и брак.

Сърцето й се бе разтуптяло и за двамата.

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Не съм свършил. Доскоро животът ми вървеше добре. Имаше ред, въпреки че ти навярно не би се съгласила, но ме устройваше. После Мо те повали на тротоара и всичко започна да се променя. Не е тайна, че ме привличаш още откакто те зърнах за първи път и че оттогава се надявах, рано или късно, да те видя гола на този диван. Но в началото не си представях нещата между мен и теб в по-далечно бъдеще.

Повдигна брадичката й. Искаше да го гледа в очите. Искаше да вижда лицето й.

— Познаваме се от по-малко от месец. В много отношения сме пълна противоположност. Но сега виждам живота си с теб така, както човек поглежда през прозореца и вижда целия си малък свят. Представям си какво ще бъде след година и дори след двадесет. — Плъзна пръсти по бузата й. — Не виждам единствено как бих могъл да се върна към предишния си живот и да продължа без теб.

Очите й се наляха със сълзи, които потекоха по бузите й.

— Обичам те. — Той пое една от тях с палеца си. — Нямам грандиозен план какво ще правим от тук нататък. Зная само, че те обичам.

В нея се надигнаха емоции, толкова силни и ярки, че й се струваше, че всеки момент ще лумнат като разноцветни пламъци. Ужасена, че ще се пръсне от тях, положи усилие да се усмихне.

— Ще те помоля за нещо важно.

— Всичко, което пожелаеш.

— Обещай ми, че никога няма да изхвърлиш този диван.

Флин се засмя и погъделичка шията й с върха на носа си.

— Ще съжаляваш.

— Не, няма да съжалявам за нищо.

 

 

Заедно с жените, които бяха станали нейни приятелки и партньорки, Малъри седеше на площадката пред къщата, една трета от която скоро щеше да стане нейна собственост.

Небето бе притъмняло, откакто бе пристигнала, и слоестите облаци го бяха превърнали в купол от непроницаема сивота.

„Задава се буря“, помисли си тя и изпита задоволство при мисълта, че след малко ще бъде вътре и ще слуша ударите на дъждовните капки върху покрива. Но първо искаше да поседи отвън, докато във въздуха се насъбира електричество и първите пориви на вятъра огъват клоните на дърветата.

Повече от всичко на света искаше да сподели с приятелките си радостта и безпокойството си.

— Той ме обича. — Едва ли някога щеше да й омръзне да го повтаря на глас. — Флин ме обича.

— Толкова е романтично.

Зоуи извади от чантата си носна кърпичка и заподсмърча.

— Преди време не бих мислила така. Имах ясна представа за романтична вечер. Свещи, музика, аз и съвършеният мъж в разкошна стая или навън, на някое приказно място. Трябваше да бъде точно така. — Поклати глава и се засмя на себе си. — Благодарение на това разбрах, че всичко, което ми се случва, е истина. Нямаше изисканост и съвършенство. Флин беше такъв, какъвто е.

— Господи! Трудно ми е да повярвам, че Флин е герой в твоите очи. — Дейна опря брадичка на юмрука си. — Радвам се да го чуя, защото съм привързана към него. Но става дума за моя любим глупак. Никога не съм си го представяла в такава романтична светлина. — Обърна се към Зоуи. — Как се приготвя това печено? Може би трябва да запиша рецептата.

— Аз също ще я приложа при подходящ случай. — Зоуи потупа Малъри по коляното. — Искрено се радвам за теб. От самото начало мисля, че сте страхотна двойка.

— Хей, ще се преместиш ли при него? — Дейна настръхна. — Ако имаш такова намерение, Джордън скоро ще се разкара от там.

— За твое съжаление все още не сме стигнали до този етап. Засега просто осъзнаваме факта, че сме влюбени. А това, приятелки и съседки, за мен е огромна промяна. Нямам планове и списъци. Просто се наслаждавам на мига. Господи, струва ми се, че на света няма невъзможни неща! Което ме кара да премина към следващата част от този разговор. Съжалявам, че досега не допринесох много с предложения за тази къща и не се опитах да доразвия идеите си за галерия.

— Страхувах се, че ще се откажеш — призна Дейна.

— Обмислях това. Извинявайте, че не ви казах. Страхувах се да взема решение. Вече зная какво искам да направя и защо. Ще започна свой бизнес, защото колкото по-дълго човек отлага мечтите си, толкова по-малък е шансът да ги осъществи. Ще вляза в партньорство с две жени, които много харесвам. Не само за да не ги разочаровам, а за да не разочаровам и себе си.

Изправи се, сложи ръце на кръста си и се загледа в къщата.

— Не зная дали съм готова, но искам да опитам. Не зная дали ще намеря ключа през оставащото време, но поне положих усилия.

— Аз съм наясно какво мисля. — Зоуи застана до нея. — Ако не беше ключът, сега нямаше да бъдеш с Флин. Нямаше да се познаваме и да купим тази къща. Благодарение на загадката, имам шанс да направя нещо специално за себе си и за Саймън. Без вас двете не бих го получила.

— Мисля, че не е нужно да се прегръщаме като отбор преди решителен мач. — Все пак Дейна се присъедини към тях. — Но и аз се чувствам по същия начин. Не бих имала този шанс без вас двете. Слабоумният ми брат срещна жена от класа, която е влюбена в него. В началото на всичко е ключът. Казвам ви, че ще го намерим. — Вдигна поглед, когато усети първите дъждовни капки. — Да влизаме вътре, преди да е заваляло.

В преддверието застанаха в широк полукръг.

— Заедно или поотделно? — попита Малъри.

— Заедно — отвърна Зоуи.

— От тавана ли ще започнем, или от първия етаж?

— От тавана. — Дейна погледна приятелките си, които кимнаха в отговор. — Нали каза, че Флин ще намине?

— Да, трябва да дойде след половин час.

— Можем да го използваме за хамалин, ако решим да изхвърлим нещо от тавана.

— Там има страхотни неща. — Лицето на Зоуи засия, докато се качваха по стълбите. — На пръв поглед изглеждат вехтории, но мисля, че можем да изберем това-онова. Има един стар люлеещ се стол, който може да се претапицира и боядиса. Ще изглежда добре на терасата. Има и два лампиона. Платът не става за нищо, но стойките могат да се почистят и ще изглеждат като антики.

Гласът й сякаш заглъхна, докато Малъри изкачваше последните стъпала към втория етаж. Прозорецът на стълбището бе замърсен и отвън по стъклото се стичаше вода. Сърцето й се разтуптя неудържимо.

— Това е мястото — прошепна тя.

— Да, това е. — Дейна сложи ръце на кръста си и се огледа. — След няколко седмици всичко тук ще бъде наше.

— Не, имам предвид къщата от съня ми. Как е възможно да съм била толкова глупава, че да не го осъзная? — От вълнение говореше припряно и задъхано. — Не нещо, което принадлежи на Флин, а на мен. Аз съм ключът. Нали помните думите на Роуина? — Рязко се обърна с лице към тях, с широко отворени и светнали очи. — Красота, познание, смелост. Това сме ние трите, това място. А в съня то беше представата ми за съвършенство. Място, което е мое.

Притисна ръка към гърдите си, сякаш за да попречи на сърцето си да изскочи.

— Ключът е тук, в тази къща.

 

 

В следващия миг Малъри бе сама. Стълбището зад нея се изпълни със синьо сияние, което запълзя нагоре като мъгла, заля пода под краката й и докато стоеше затънала до глезените в нея, почувства влага и хлад. Издаде вик на ужас, но отвърна само някакво загадъчно ехо.

С учестен пулс се озърна и видя стаите от двете си страни. Тайнствената синя мъгла забулваше стените и прозорците и слабата светлина, която идваше от бурното небе навън, чезнеше.

„Бягай! — прошепна тих глас в съзнанието й. — Бягай, преди да е станало твърде късно.“

Не можеше да спечели тази битка. Тя бе обикновена, смъртна жена, водеща обикновен живот.

Хвана се за парапета и направи първата крачка назад. Все още виждаше вратата сред ефирния син воал, който бързо засенчваше истинската светлина. Отвъд тази врата бе реалният свят. Нейният свят. Трябваше само да я отвори и да мине през нея, за да стане всичко отново нормално.

Нали точно това желаеше? Нормален живот. Нима сънят не й го бе разкрил? Брак и семейство. Пържени филийки за закуска и цветя на тоалетката. Спокоен и приятен свят, изграден върху любов и привързаност.

Той я очакваше от другата страна на тази врата.

Заслиза по стълбите като в транс. Незнайно как, надникна през вратата и видя съвършен есенен ден. Дървета, обагрени в топли цветове, озарени от слънце, свеж въздух, изпълнен с ухания. Въпреки че сърцето й все още препускаше, устните й се разтегнаха в сънена усмивка, когато протегна ръка, за да отвори.

— Това е заблуда. — Собственият й глас прозвуча необичайно равнодушно. — Нов трик. — Част от нея потръпна от ужас, когато се обърна с гръб към вратата и съвършения живот, който я очакваше отвъд нея. — Онова навън не е истинско, реалността е тук. Нашето място е тук.

Изумена, че едва не бе изоставила приятелките си, отново повика Дейна и Зоуи. Къде ли ги бе скрил? С каква илюзия ги бе разделил? Страхът за тях я накара да изтича обратно нагоре по стъпалата. Разкъса синия воал и зад гърба й се развяха грозни дрипи.

За да се ориентира, отиде до прозореца над най-високата площадка и енергично търка стъклото, за да го почисти от праха, докато върховете на пръстите й изтръпнаха. Навън все още бушуваше буря. Дъждовните струи плющяха под мрачното небе. Колата й бе на алеята, точно там, където я бе оставила. На отсрещния тротоар жена с червен чадър и торба с покупки тичаше към една къща.

„Това е реалността — каза си Малъри, — това е животът, с всичките му неудобства.“ Щеше да го получи обратно, да се върне в него. Но първо трябваше да изпълни задачата си.

Кожата й настръхна. Нямаше нито връхна дреха, нито фенерче. Нямаше ги и приятелките й, и Флин. Напрегна волята си, за да не побегне слепешком. Озова се в лабиринт от коридори.

„Няма значение. Поредният трик да ме обърка и уплаши“, каза си тя. Някъде в тази къща бяха и ключът, и приятелките й. Щеше да ги намери.

В гърлото й се прокрадна паника, докато вървеше. Въздухът бе застинал и дори собствените й стъпки се губеха сред синята мъгла. Нима имаше нещо по-страховито за човешкото сърце от студа и чувството за безцелно лутане и самота? Той използваше инстинктите й, за да я разиграва.

Защото бе недосегаема за него, освен ако сама го допуснеше до себе си.

— Няма да ме накараш да побягна — извика тя. — Зная коя съм и къде се намирам. Няма да избягам.

Чу някого да я вика по име и мъглата леко затрепери. Обърна се по посока на гласа.

Студът стана още по-непоносим, а мъглата се превърна в множество ситни вледеняващи капки, които намокриха дрехите и кожата й. „Може би и викът е бил измама.“ Вече не чуваше нищо, освен кръвта, нахлуваща в главата й.

Струваше й се, че няма значение в коя посока ще поеме. Можеше да се върти в кръг до безкрайност или да остане неподвижна. Въпросът не бе в намирането на пътя или избора на погрешна посока. „Битката е между моята и неговата воля“, осъзна тя.

Ключът бе тук. Бе твърдо решена да го открие. А той бе твърдо решен да й попречи.

— Навярно е под достойнството ти да се сражаваш с една смъртна жена. Да хабиш силата си заради някоя като мен. И все пак върхът на възможностите ти е една синя мъгла.

По ръбовете на воала засияха гневни червени пламъци. Въпреки че сърцето й се преобърна, стисна зъби и продължи да върви. Може би бе неразумно да отправя предизвикателство към магьосника, но освен риска, видя още един страничен ефект.

Там, където синята и червената светлина се сливаха, забеляза друга врата.

„Таванът — помисли си тя — Това е.“ Не илюзорни коридори и завои, а истинска част от къщата.

Съсредоточи се върху вратата, докато пристъпваше напред. Завесата от ситни капки ставаше все по-плътна и се увиваше около нея, но не я разколеба. Образът, към който се стремеше, остана в съзнанието й.

Най-сетне, затаила дъх, провря ръка през мъглата и сграбчи старата стъклена дръжка.

Щом отвори, от вътре я лъхна топлина. Загледа се в мрака, а синята мъгла пропълзя зад гърба й.

 

 

Навън Флин с мъка се придвижваше сред страховитата буря, наведен напред, за да наднича през стената от дъждовни капки, които чистачките му едва смогваха да отстраняват.

Мо скимтеше на задната седалка като бебе.

— Стига, страхливецо, само малко дъжд. — Светкавица разцепи черното небе и бе последвана от грохот като топовен изстрел. — И от време на време светкавици.

Флин изрече проклятие и сграбчи здраво волана, когато колата се разтърси.

— И малко вятър — добави той.

Поривите на бурята достигаха върха на силата си.

Още когато бе тръгнал от редакцията, бе очевидно, че се задава нещо повече от обикновен летен порой. Но с всеки изминат метър ставаше все по-зловещо. Когато скимтенето на Мо премина в жално виене, Флин започна да се тревожи, че може би Малъри, Дейна, Зоуи или и трите не са успели да стигнат, преди навън да стане опасно.

„Би трябвало вече да са в къщата“, напомни си той. Но би се заклел, че в тази част на града е значително по-страховито. Над възвишенията се бе спуснала мъгла, която ги забулваше в сивота, гъста като памук или вълна. Видимостта намаля и се наложи да забави. Макар и да караше на първа скорост, колата му бясно се завъртя на един завой.

— Трябва да отбием — каза той на Мо. — Да изчакаме, докато отмине.

Тръпка на безпокойство пропълзя нагоре по гърба му, но вместо да изчезне, когато спря до бордюра, тя скова тила му като впиващи се нокти. Ударите на капките по покрива на колата сякаш отекваха в главата му.

— Нещо не е наред.

Отново потегли, стискайки волана, докато вятърът свиреше отвъд стъклата. Пот, бликнала от усилие и тревога, потече надолу по гърба му. Изминаването на следващите три преки бе като ожесточена битка.

Изпита облекчение, щом видя колите им на алеята. „Добре са — помисли си той, — вътре са. На сигурно място. Ти си идиот.“

— Казах ти, че няма нищо страшно — обърна се Флин към Мо. — Имаш две възможности. Да се стегнеш и да дойдеш с мен в къщата, или да стоиш тук, да трепериш и да хленчиш. Ти решаваш, приятел.

Облекчението му изчезна, когато паркира и погледна къщата. Ако бурята имаше сърце, то бе тук. Черни облаци бяха надвиснали над покрива и се издуваха, сякаш в тях напира ярост. Една светкавица ги разсече и се заби в тревната площ като огнена стрела. Остави черен кръг от изгорели стръкове.

— Малъри!

Не знаеше дали изкрещя името й на глас или само в съзнанието си, но рязко отвори вратата и се втурна сред сюрреалистичната ярост на бурята.

Вятърът го тласна назад и в един миг почувства толкова силен удар на невидим юмрук, че устата му се изпълни с вкус на кръв. Светкавиците се забиваха точно пред него и във въздуха се носеше мирис на пепел. Заслепен от дъжда, той се приведе и продължи към къщата.

Препъна се в стъпалата и отново извика името й, безкрайно много пъти, като заклинание. Видя ярка синя светлина да се процежда през пролуките около входната врата.

Дръжката бе замръзнала и отказа да помръдне, когато я натисна. Флин оголи зъби, отдръпна се назад, засили се и удари вратата с рамо. Веднъж, два пъти, на третия най-сетне поддаде.

Скочи вътре сред синята мъгла.

— Малъри! — Отмести мокрите кичури коса от лицето си. — Дейна! — Рязко се завъртя, усети как нещо се отърка в крака му и размаха юмруци, но ги отпусна и изруга, щом видя мокрото си куче. — За бога, Мо, нямам време да…

Замълча, когато Мо изръмжа, нададе страховит лай и се втурна нагоре по стълбите.

Флин изтича след него. И се озова в офиса си.

— Ако искаш да отразя добре фестивала на есенните листа, настоявам да излезе на първа страница на уикенд притурката и да има странична колонка за допълнителните прояви. — Рода скръсти ръце и зае предизвикателна поза. — Интервюто на Тим с онзи колекционер на смешници трябва да отиде на втора страница.

Ушите му бучаха, а в ръката му имаше чаша кафе. Втренчи поглед в гневното лице на Рода. Усети мириса на кафето и неизменния й парфюм. Скенерът бръмчеше зад него, а Мо буботеше в съня си като парен локомотив.

— Шибани глупости.

— Няма да търпя такъв език — сопна се Рода.

— Не, всичко това са глупости. Аз не съм тук, както и ти.

— Крайно време е да поискам да се отнасяш към мен с уважение. Ръководиш този вестник само защото майка ти реши да те спаси от пълен провал в Ню Йорк. Репортер в големия град, друг път. Ти си жалко човече, чието място е в това затънтено градче. Никога не ще излезеш оттук.

— Върви на майната си.

Флин изля всичкото кафе в лицето й.

Рода нададе писък и той се озова отново сред мъглата. Разтърсен, изведнъж се обърна натам, откъдето звучеше лаят на Мо. Сред стелещата се мъгла видя Дейна, застанала на колене и обгърнала врата на кучето.

— Господи! Слава богу, Флин! — Тя скочи на крака и го притисна в прегръдката си, както преди малко Мо. — Не мога да ги открия. Бях тук, а после не бях. Сега отново се върнах. — Гласът й издаде напираща истерия. — Бяхме тук заедно, но изведнъж нещо ни раздели.

— Стига. Стига. — Побутна я назад и я разтърси. — Дишай.

— Съжалявам. Съжалявам. — Дейна потръпна и закри лицето си с ръце. — Бях на работа, а после се озовах тук. Не е възможно. Пренасям се от едно място на друго като в сън и не мога да проумея какво става. Чух Мо да лае и си спомних всичко. Бяхме тук. После останах сама и не можах да намеря другите сред това… каквото и да е. — Положи усилие да се опомни. — Ключът. Малъри каза, че ключът е тук. Сигурно е права.

— Върви. Излез навън. Чакай ме в колата.

Тя си пое дълбоко дъх и отново потръпна.

— Изплашена съм, но няма да ги оставя тук. Както и теб. За бога, Флин, устната ти е разкървавена.

Флин забърса кръвта с опакото на ръката си.

— Няма нищо. Добре. Ще се държим един за друг.

Хвана ръката й и пръстите им се преплетоха. Едновременно чуха удари на юмруци по дърво. Водени от Мо, двамата се втурнаха през стаята.

Зоуи стоеше до вратата на тавана и тропаше по нея.

— Тук! — извика тя. — Малъри е горе, зная, че е тук, но не мога да отворя.

— Отдръпни се — нареди Флин.

— Добре ли си? — Дейна хвана ръката й. — Пострада ли?

— Не. Бях у дома, Дейна. Разтребвах кухнята и слушах радио. Чудех се какво да сготвя за вечеря. Мили боже, колко време сме били разделени? Колко дълго е стояла тук сама?