Нора Робъртс
Ключът на светлината (3)

Трета глава

Не би могла да каже, че не го е очаквала, а и Джеймс бе тактичен и прояви бащинско разбиране. Но уволнението си бе уволнение, както и да й бе съобщена новината.

Вече бе подготвена и разполагаше с получените по чудо двадесет и пет хиляди долара, преведени по банковата й сметка. Бе проверила това сутринта. Но нищо не можеше да намали болката и унижението.

— Нещата се променят.

Джеймс П. Хоръс, елегантен както винаги, с папийонка и очила без рамки, говореше спокойно. През годините, откакто го познаваше, никога не го бе чувала да повишава тон. Понякога бе разсеян или нехаен по отношение на практическата страна на бизнеса, но учтивостта му бе неизменна. Дори сега лицето му имаше приветлив израз и издаваше търпение.

„Прилича на херувим с посивели коси“, помисли си Малъри.

Въпреки че вратата на офиса бе затворена, много скоро резултатът от този разговор щеше да стане известен на целия персонал.

— Вживявайки се в ролята на баща, ще кажа, че желая само най-доброто за теб.

— Да, Джеймс. Но…

— Ако човек не поеме в нова посока, започва да тъпче на едно място. Наясно съм, че в началото ще ти бъде трудно, Малъри, но скоро ще разбереш, че това е най-хубавото нещо, което би могло да ти се случи.

„Колко ли още изтъркани фрази ще употреби до края на тази реч?“, запита се тя.

— Джеймс, зная, че накарах Памела да се почувства засегната. — „Още една изтъркана фраза и ще вдигна скандал.“ — Нормално е като новодошла да прави опити да се наложи, а аз да браня територията си. Съжалявам, че избухнах. Разливането на кафето стана случайно. Знаеш, че никога не бих…

— Стига, стига. — Той повдигна ръка. — Сигурен съм, че е така. Не искам да се безпокоиш заради тази случка. Вече е минало. Но това, което се опитвам да кажа, Малъри, е, че Памела иска да поеме по-активна роля в бизнеса, да вложи енергията си.

Стомахът й се сви на топка от отчаяние.

— Джеймс, тя размести всичко в главната зала и пренесе неща от предния салон. Поръча някакъв плат… златисто ламе, представи си… и го уви около статуя на гола жена като сари. Не само не се връзва с интериора, а просто е кичозно. Тя не разбира нито от изкуство, нито от пространство. Тя…

— Да, да. — Тонът му бе все така спокоен, а ведрото му изражение не се промени нито за миг. — Но ще се научи. Вярвам, че ще й бъде приятно. Оценявам интереса й към бизнеса ми и ентусиазма й, както винаги съм ценил твоя, Малъри. Но наистина мисля, че тук си постигнала върха. Време е да разшириш хоризонта си. Да поемеш някои рискове.

Гърлото й пресъхна и гласът й прозвуча дрезгаво, когато успя да проговори.

— Обичам галерията, Джеймс.

— Зная. Винаги си добре дошла. Мисля, че е време да ти дам тласък да излетиш от гнездото. Естествено, искам да бъдеш спокойна, докато решиш с какво желаеш да се захванеш по-нататък. — Извади чек от вътрешния си джоб. — Едномесечно обезщетение би трябвало да покрие разходите ти.

„Какво ще правя? Къде ще отида?“ Въпросите трескаво се въртяха в съзнанието й като ужасени птици в клетка.

— Това е единственото място, където съм работила.

— Именно. — Джеймс сложи чека на бюрото. — Надявам се, че знаеш колко съм привързан към теб. Можеш да се обърнеш към мен винаги, когато се нуждаеш от съвет. Въпреки че е най-добре това да си остане между нас. В момента Памела ти е доста сърдита.

Закачливо я щипна по бузата, погали косите й и излезе. Беше безкрайно търпелив, тактичен, но и слаб. Неприятно й бе да осъзнае това след толкова години, както и че е егоист. Само от слабост и егоизъм един бизнесмен би уволнил продуктивен, талантлив и лоялен служител заради капризите на съпругата си.

Знаеше, че няма смисъл да плаче, но проля няколко сълзи, докато стоеше в малкия офис, който сама бе обзавела, и прибираше личните си вещи. Целият й професионален живот се побираше в един-единствен кашон.

„Много разумно, практично, но и жалко“, реши тя.

Вече всичко щеше да бъде различно, а не бе готова. Нямаше нито план, нито посока, нито списък за това, което предстои. На следващата сутрин нямаше да стане рано и след лека, здравословна закуска да облече тоалет за работа, подготвен от вечерта.

Очакваше я ден след ден безцелно лутане, сякаш се намира на ръба на бездънен каньон. Съвършено подреденият й живот бе разбит и парчетата от него бяха полетели надолу в пропастта.

Изпитваше ужас, но реши гордо да се изправи срещу страха. Затова оправи грима си, вдигна глава и с уверена походка излезе от офиса с кашона в ръце и се отправи към стълбите. Дори успя да се усмихне на Тод Грайст, който дотича до нея на долния етаж.

Беше нисък и набит, облечен с обичайните си черни панталони и риза. На лявото му ухо блестяха две златни обици. Косите му бяха дълги до раменете и руси на кичури, за което Малъри винаги му бе завиждала. Ангелското лице, което обграждаха, привличаше дамите на средна възраст, както песента на русалките привлича моряците.

Бе започнал работа в галерията година след нея и оттогава бе неин приятел и довереник, с когото споделяше проблемите си.

— Не си тръгвай. Ще убием онази кукла. Малко арсеник в капучиното й тази сутрин и тя е минало. — Посегна към кашона в ръцете й. — Мал, любов моя, не ме изоставяй.

— Уволнена съм. Месечно обезщетение, погалване по главата и куп любезности. — С мъка възпря сълзите, които замъгляваха погледа й, докато вървеше през красивото, просторно фоайе по лъскавия дъбов паркет, облян от светлина. — Господи, какво ще правя утре, щом няма да идвам тук?

— Хей, стига, скъпа. Дай ми това. — Взе кашона и леко я побутна с него. — Ще похленчим навън.

— Аз няма да хленча.

Малъри прехапа устни, за да престанат да треперят.

— Тогава аз — обеща той и продължи да я побутва към вратата. Остави кашона на една от металните маси под сенника на площадката и я прегърна. — Не мога да понеса това! Нищо тук няма да бъде същото без теб. С кого ще разменям клюки, пред кого ще изливам душата си, когато някой негодник ме ядоса? С мен е свършено.

Това я накара да се засмее.

— Ще си останеш най-добрият ми приятел, нали?

— Разбира се. Нали няма да направиш нещо щуро, като да напуснеш това градче? — Отдръпна се назад, за да огледа лицето й. — Или да се сдружиш с лоша компания и да започнеш работа като продавачка на сувенири?

Малъри почувства тежест в стомаха. Това бяха двата разумни избора, които би могла да направи, ако искаше да оцелее. Но той я гледаше така, сякаш всеки момент ще заплаче, и махна с ръка, за да го успокои.

— За нищо на света. Не зная какво точно ще правя. Но има нещо… — Спомни си за странната вечер и ключа. — Друг път ще ти разкажа. Известно време ще бъда заета с него, а после… Не зная, Тод. Всичко се обърка. — Може би все пак щеше да похленчи. — Не бях предвидила това, така че сега нямам представа какво ме очаква. Уволнението не беше част от великия план за живота на Малъри Прайс.

— Просто малка трудност по пътя ти — увери я той. — Разсъдъкът на Джеймс е замъглен от секса. Скоро ще се опомни. Би могла да го съблазниш — въодушевено добави Тод. — Или аз да преспя с него.

— Отговорът ми и за двете предложения е еднакъв: „Изключено“.

— Напълно си права. Какво ще кажеш да намина тази вечер и да ти донеса нещо китайско и бутилка вино?

— Ти си истински приятел.

— Ще съставим план за кончината на омразната Памела и ще обсъдим твоето бъдеще. Да те изпратя ли до дома, сладурче?

— Благодаря, но няма нужда. Дай ми време да проясня мислите си. Кажи „чао“ на всички от мен… просто не мога да ги погледна сега.

— Не се тревожи.

Докато вървеше към къщи, се опита да не се тревожи и да разсее паниката, но тя все повече я обземаше, с всяка крачка, която я отдалечаваше от спокойната рутина и я приближаваше към онази огромна бездна.

Беше млада, образована и трудолюбива. Целият живот се простираше пред нея като голямо празно платно. Трябваше само да подбере бои и да се залови за работа.

Но точно сега чувстваше нужда да мисли за нещо друго. Каквото и да е. Имаше месец на разположение да реши. И интересна задача, която да изпълни през това време. Не всеки ден й възлагаха да открие мистериозен ключ и да участва в спасяването на нечия душа.

Щеше да се включи в играта, докато намери цел за живота си по-нататък. Бе дала дума и най-добре бе да се опита да удържи на нея. По някакъв начин. Веднага щом се прибере, щеше да удави мъката си в „Бен енд Джерис“.

Когато стигна до един ъгъл, хвърли премрежен поглед назад към галерията с неизмерима тъга. Кого би могла да заблуди? Бе смятала тази сграда за свой дом.

С дълга въздишка пристъпи напред. Но след миг се озова по гръб на земята.

Това, което я бе повалило, блъсна кашона от ръцете й и се надвеси над нея. Чу ръмжене и нещо подобно на тих вой. Лъхна я топъл дъх и сякаш малка планина я притисна към тротоара. Когато вдигна поглед, зърна лице, обрасло с черни косми.

Понечи да изпищи, но изневиделица се появи огромен език, който се плъзна по лицето й.

— Мо! Престани, ела тук, за бога! Господи! Съжалявам.

Докато се бореше да избегне ново облизване, Малъри чу гласа и долови в него лека тревога. Изведнъж зад огромната черна маса, която я притискаше, се подадоха ръце и втора глава.

Тази поне бе човешка и доста по-привлекателна от първата, въпреки слънчевите очила, които се плъзнаха надолу по правилния нос над тънки устни.

— Добре ли сте? Пострадахте ли? — Непознатият отмести масивната тежест и застана между нея и Малъри като защитна стена. — Можете ли да изправите гръб?

Въпросът бе безсмислен, защото, без да изчака отговора, той й помогна да се надигне. Кучето отново се опита да се промъкне до нея, но бе блъснато с лакът.

— Ти лягай долу, идиот такъв. Не вие — добави той с чаровна усмивка, докато отместваше косите на Малъри от лицето й. — Извинявайте. Безобиден е. Просто е тромав и глупав.

— Какво… какво е това?

— Мо е куче или поне такова се води. Мисля, че е кръстоска между кокер шпаньол и рунтав мамут. Наистина съжалявам. Вината е моя. За миг се разсеях и съм го изпуснал.

Тя плъзна поглед надясно, където кучето — наистина бе куче — играеше с опашката си, дебела колкото ръката й, така невинно, сякаш нищо не се бе случило.

— Нали не сте ударили главата си?

— Мисля, че не. — Забеляза, че собственикът на животното я гледа така съсредоточено, че кожата й настръхна. — Какво има?

Струваше му се неустоима като кифличка на витрината на сладкарница. С тези разрошени руси коси, нежна кожа и розови чувствени устни, съблазнително нацупени. Очите й бяха големи, сини и красиви въпреки гневните пламъчета, които святкаха в тях. Едва се сдържа да не оближе устни, когато тя смръщи вежди и прокара пръсти през заплетените си къдрици.

— Защо ме зяпате?

— Просто проверявам дали очите ви не издават признаци на мозъчно сътресение. Впрочем, имате страхотни очи. Аз съм Флин.

— Писна ми да седя на тротоара, имате ли нещо против?

— О, не, разбира се.

Стана и й подаде и двете си ръце, за да се изправи. Оказа се по-висок, отколкото бе предполагала, и Малъри бързо се отдръпна крачка назад, за да не се налага да вдига очи към лицето му. Слънцето озаряваше косите му, чупливи и кафяви с кестеняв оттенък. Ръцете му притискаха нейните така силно, че загрубялата им кожа я одраска.

— Сигурна ли сте, че сте добре? Можете ли да стоите на крака? Доста силно се ударихте.

— Зная.

Разбира се, че знаеше, съдейки по болката в онази част от анатомията си, която първа бе усетила допира с тротоара. Приклекна и започна да събира разпиляното съдържание на кашона.

— Ще ви помогна. — Той приклекна до нея и заплашително размаха пръст срещу кучето, което сантиметър по сантиметър се придвижваше към тях, като слон, пристъпващ бавно през африканска савана. — Стой мирно или няма да получиш вечеря.

— Разкарайте кучето си от тук! Нямам нужда от помощ. — Грабна чантичка с козметични принадлежности и я стовари в кашона. Когато забеляза, че си е счупила един нокът, изпита желание да се свие на кълбо и да потъне в самосъжаление. Вместо това избра да излее гнева си върху него. — Нямате право да пускате толкова голямо куче без каишка на обществено място. То е животно и не знае какво върши, а вие би трябвало да знаете.

— Права сте. Напълно права. Хм… това сигурно е ваше. — Подаде й черен сутиен без презрамки.

Напълно загубила самообладание, Малъри го грабна от ръката му и го пъхна в кашона.

— Вървете си. Тръгвайте веднага!

— Слушайте, какво ще кажете аз да нося този…

— Носете глупавото си куче — сопна се тя и се отдалечи с най-гордата походка, на която бе способна.

Флин я проследи с поглед, докато Мо се приближи и отърка доста едрото си тяло в краката на стопанина си. Вяло го почеса по огромната глава и се наслади на приятната гледка, която представляваше стегнатият женски ханш в прилепнала къса пола. Едва ли бримката на чорапогащите се бе появила преди срещата й с Мо, но според него тя не можеше да загрози страхотните й крака.

— Хубавица е — каза си той на глас, когато я видя да затръшва вратата на една сграда недалеч от ъгъла. — При това доста темпераментна. — Хвърли поглед надолу към обнадеждено ухиления Мо. — Добра работа, приятел.

 

 

След като взе горещ душ, облече други дрехи и хапна купичка сладолед, Малъри се отправи към библиотеката. Предишната вечер не се бе уговорила за нищо с партньорките си, за каквито предполагаше, че може да ги смята. Щом на нея се бе паднала честта да бъде първа, тя би трябвало да влезе в ролята на лидер.

Необходимо бе да си уредят среща, за да обсъдят насоките и да съставят план за действие. Не хранеше реална надежда да спечели милион долара, но нямаше да измени на думата си.

Не помнеше кога за последен път е влизала в библиотека. Щом прекрачи прага, изпита странното чувство, че се е върнала в студентските си години, изпълнена с наивни младежки надежди и жажда за знание.

Главното помещение не бе голямо и повечето маси бяха свободни. Възрастен мъж четеше вестник, няколко души стояха до лавиците с книги, а жена с малко дете чакаше на регистрацията.

Беше толкова тихо, че звънът на телефона прозвуча като сигнал за бедствие. Малъри погледна натам, откъдето бе дошъл звукът, и видя Дейна на бюрото в средата на залата. Притискаше слушалка между ухото и рамото си, докато натискаше клавишите на компютъра.

Доволна, че не се бе наложило да обикаля цялата сграда, за да я открие, Малъри тръгна към нея. Махна с ръка, когато Дейна й кимна и й даде знак да почака да довърши разговора си.

— Надявах се да наминеш. Не те очаквах толкова скоро.

— Вече съм свободен човек.

— О! — На лицето на Дейна се изписа съчувствие. — Изритали са те?

— Изритаха ме и затръшнаха вратата зад гърба ми, а после, на път за дома, кучето на някакъв идиот ме събори на тротоара. Общо взето, кошмарен ден… въпреки набъбването на банковата ми сметка.

— Длъжна съм да те предупредя, че не вярвам. Онези двамата на хълма са напълно откачени.

— За наш късмет. Все пак трябва да заслужим парите. Аз съм първа, така че е време да започна отнякъде.

— Аз вече успях да свърша нещо. Джан? Ще ме заместиш ли за малко? — Дейна стана и извади куп книги изпод бюрото. — Ела с мен — каза тя на Малъри. — До прозореца има чудесна маса, на която можеш да работиш.

— Върху какво?

— Събиране на информация. Намерих няколко книги за келтската митология, богове и богини, мъдрост и легенди. Насочих се към келтите, защото Роуина е от Уелс, а Пит е ирландец.

— Откъде знаеш това за Пит?

— Не зная. Говори с ирландски акцент. Имам твърде слаби познания за келтите, както, предполагам, и вие със Зоуи.

— Аз нямам представа.

Дейна стовари книгите с приглушено тупване.

— Трябва да добием. След няколко часа свършвам и ще ти помогна. Ще повикам и Зоуи, ако искаш.

Малъри замислено погледна купчината книги.

— Може би идеята е добра. Не зная откъде да започна.

— Избери една. Ще ти донеса тетрадка.

След около час Малъри имаше нужда и от аналгин. Когато Зоуи влезе и седна до нея, тя свали очилата си и потърка уморените си очи.

— Добре. Идва подкрепление.

Побутна една книга към другия край на масата.

— Извинявай, че се забавих толкова. Трябваше да свърша някои неща. Купих на Саймън видеоиграта, която искаше. Може би не биваше да харча от парите, но просто исках да го зарадвам. Никога в живота си не съм имала много пари — прошепна тя. — Зная, че трябва да бъда внимателна с тях, но ако човек не може просто да се поглези, какъв е смисълът да ги притежава?

— Не е нужно да ме убеждаваш. След като и ти се поровиш малко в тези книги, ще разбереш, че сме ги заслужили. Добре дошла в загадъчния свят на келтите. Сигурно Дейна има още една тетрадка.

— Донесла съм своя. — Зоуи извади от голямата си чанта нова тетрадка с голям брой листове и комплект моливи, вече идеално подострени. — Сякаш отново съм ученичка.

Заразителният й оптимизъм разсея мрачното настроение на Малъри.

— Искаш ли да разменяме бележки в клас и да си говорим за момчета?

Зоуи се усмихна и разтвори книгата пред себе си.

— Ще намерим този ключ. Убедена съм.

Когато Дейна се присъедини към тях, Малъри вече бе нахвърляла куп записки с комбинация от думи и символи от стенографията, която бе усвоила като студентка. Химикалката й бе спряла и пишеше с молив, взет назаем от Зоуи.

— Какво ще кажете да пренесем всичко това у брат ми? — предложи Дейна. — Живее точно зад ъгъла. На работа е, така че няма да ни пречи. Там ще се чувстваме по-спокойни и ще ми разкажете какво сте научили досега.

— Съгласна съм.

Малъри се бе схванала от седене и веднага скочи на крака.

— Аз мога да остана само час. Правя всичко възможно да си бъда у дома, когато Саймън се прибере от училище.

— Тогава да действаме. Записала съм тези книги на свое име — каза Дейна. — Ако желаете да вземете някоя от тях, трябва да я върнете навреме и в състоянието, в което сте я получили.

— Говори като стара библиотекарка.

Малъри взе своята част от книгите под мишница.

— Изпълнявам задълженията си. — Дейна ги поведе към изхода. — Ще видя какво мога да изкопча от Мрежата и междубиблиотечния обмен.

— Не зная докъде ще стигнем с ровене в книги.

Дейна сложи слънчевите си очила, спусна ги ниско и изгледа Малъри над тях.

— Книгите са извор на познание.

— Наистина започваш да се държиш като строгата възрастна дама от библиотеката. Според мен най-важното е да разтълкуваме напътствията.

— Без информация за легендата и героите й нямаме отправна точка.

— Разполагаме с цели четири седмици — намеси се Зоуи и извади от чантата си слънчеви очила. — Това е достатъчно време, за да открием много неща и да посетим много места. Пит каза, че ключовете са някъде тук. Няма да се наложи да пътуваме из целия свят.

— „Тук“ би могло да означава Вали, някой от хълмовете или целия щат Пенсилвания. — Малъри поклати глава при мисълта за такава обширна област. — Пит и приятелката му не уточниха къде. Дори и да са наблизо, биха могли да се намират в някое прашно чекмедже, на дъното на река, в банков сейф или скрити под камък.

— Ако беше лесно, досега и трите щяха да бъдат открити — изтъкна Зоуи. — И голямата награда нямаше да бъде три милиона долара.

— Не излагай разумни доводи, когато развихрям фантазията си.

— Извинявай, но си задавам още един въпрос. Снощи не можах да заспя, защото все не излизаше от главата ми. Всичко е толкова нереално, но дори ако за миг оставим това настрана, ако сме оптимистки и кажем, че намериш ключа, откъде ще знаем, че е точно твоят, а не някой от другите два?

— Интересно. — Малъри премести книгите в другата си ръка, когато свиха покрай ъгъла. — Нима онези двама чудаци не са помислили за това?

— Предполагам, че са помислили. Първо трябва да приемем, че всичко, което ни се случва, е реалност.

Дейна сви рамене.

— Имаме пари в банката и носим куп книги за келтските митове. Според мен е напълно реално.

— Щом е така, значи Малъри може да намери само своя ключ. Дори ако другите два са пред нея, не би ги открила. Както и ние двете, преди да дойде редът ни да търсим.

Дейна замълча и подозрително изгледа Зоуи.

— Нима вярваш във всичко това?

Зоуи се изчерви, но нехайно сви рамене.

— Бих искала. Звучи фантастично и съдбовно. Никога не съм участвала в нещо толкова интересно и важно. — Погледна триетажната сграда във викториански стил, боядисана в светлосиньо и украсена със златисти релефни шарки. — Това ли е къщата на брат ти? Винаги ми се е струвала много красива.

— Ремонтира я малко по малко. Нещо като хоби.

Погледнаха каменната пътека. Тревата от двете страни бе грижливо окосена, но Малъри си помисли, че липсват цветя. Прецени формите и цветовете. На площадката отпред имаше стара пейка, а до нея ваза с интересни клонки.

Без хора къщата изглеждаше някак самотна, като привлекателна жена, която дълго е чакала за среща.

Дейна извади ключ и отвори вратата.

— Най-доброто, което мога да кажа за тази къща, е, че вътре е тихо и ще работим на спокойствие.

Когато влезе, гласът й отекна във фоайето. В него нямаше нищо друго, освен няколко кутии, струпани в един ъгъл. Витата стълба към горния етаж се крепеше върху масивна колона с глава на грифон.

От фоайето се влизаше в приемна, чиито стени бяха боядисани в наситено масленозелено, което подхождаше на тъмния чамов паркет. Но стените, както и дворът, бяха голи.

В средата имаше огромен диван, който сякаш крещеше, че е купен от мъж. Въпреки че зеленият фон на тапицерията донякъде се съчетаваше с цвета на стените, беше на грозни карета и изглеждаше твърде голям за помещение с удивителен потенциал за простор. За маса служеше обърнат сандък. Тук имаше още кутии, една от които бе пъхната в чудесната малка камина с изкусно резбована етажерка, над която Малъри веднага си представи великолепна картина.

— Изглежда… — Зоуи се завъртя в кръг — скоро се е нанесъл.

— О, да… Преди година и половина.

Дейна остави книгите си върху сандъка.

— Живее тук от година? — Малъри не можеше да понесе това. — И няма други мебели, освен един ужасно грозен диван?

— Да бяхте видели стаята му у дома. Тази поне е подредена. Всъщност има и по-приемливи неща на горния етаж. Живее главно там. Може би няма нищо за ядене, но ще се намери кафе, бира и кока-кола. Иска ли някой?

— Диетична кола? — попита Малъри.

Дейна се засмя.

— Той е мъж.

— Добре, ще пийна истинска, колкото и да е вредна.

— За мен също кока-кола — каза Зоуи.

— Настанявайте се. Диванът наистина не е за гледане, но е удобен за сядане.

— Как може човек да пропилее толкова пространство? — промърмори Малъри. — И да даде пари за нещо такова? — Отпусна се на дивана. — Е, добре, удобен е. Но все пак е ужасен.

— Представи си какво е да живееш в такава къща. — Зоуи направи пирует. — Прилича на куклен дом. Доста е голяма, но ми харесва. Бих прекарвала цялото си време в занимания с нея и обикаляне по магазини за бои, тапицерии и малки съкровища, с които да я напълня.

— Аз също.

Малъри наклони глава. Каквото и да направеше, не би могла да изглежда екзотично и шик колкото Зоуи с най-обикновени джинси и памучна блуза. Бе пресметнала на колко години Зоуи е родила сина си. На същата възраст тя бе избирала тоалет за абитуриентския си бал и се бе готвила за следване в колеж.

А сега двете бяха заедно тук, в тази огромна празна къща и им хрумваха почти едни и същи мисли.

— Странно е, че имаме толкова общи неща. Както и че живеем в сравнително малък град, а до снощи не се бяхме срещали.

Зоуи седна в другия край на дивана.

— Къде ходиш на фризьор?

— В „Карминс“ в търговския център.

— Добър салон. „Хеър Тудей“, където работех, е за жени, които искат да изглеждат съвсем еднакво седмица след седмица. — Завъртя големите си жълтеникави очи. — Не те обвинявам, че предпочиташ салоните в големия град. Имаш страхотни коси. Стилистката ти предлагала ли е да ги скъсиш с няколко сантиметра?

— Да ги скъся? — Малъри инстинктивно повдигна ръка към косите си. — Да ги подстрижа?

— Само с три-четири сантиметра, за лекота. Цветът е чудесен.

— Естественият. Е, малко го подсилвам — засмя се и отпусна ръката си. — Предполагам, че гледаш косите ми така, както аз тази стая. Мислиш си какво би направила, ако ти бъде дадена свобода.

— Кока-кола и бисквити. — Дейна донесе три кутии и пакет купени дребни сладки. — С какво разполагаме на този етап?

— Не открих нищо за трите дъщери на млад бог и смъртна жена. — Малъри отвори кутията си и отпи глътка, въпреки че би предпочела чаша с малко лед. — Господи, толкова е сладка, ако човек не е свикнал. Не се споменава и за пленени души и ключове. Множество странни имена като Лъг и Риана, Ану, Дану. Истории за битки, победи и смърт.

Извади тетрадката си и я отвори на първата старателно изписана страница. Когато Дейна й хвърли един поглед, трапчинките й се откроиха.

— Сигурно си била отличничка в колежа. Прилежна студентка, достойна за подражание.

— Защо?

— Защото си изключително организирана. Съставяш планове. — Грабна тетрадката от ръцете й и я прелисти. — Полета за дати! Таблици.

— Престани. — Малъри се засмя и взе обратно тетрадката си. — Както казах, преди да започнеш да ми се подиграваш заради моята организираност, келтските богове умират… изглежда, отново оживяват, но могат да бъдат убити. За разлика от героите от гръцката и римската митология те не живеят на върха на някаква митична планина, а на земята, сред хората. Много политика и условности.

Дейна седна на пода.

— Нещо, което би могло да е метафора за ключовете?

— Ако има, не съм я разгадала.

— Творците са богове и воини — добави Зоуи. — Или обратното. Искам да кажа, че изкуството — музиката, словото, всичко — е важно. Майките също са обожествени. И майчинството е важно. Номер три. Значи, Малъри е художник…

При тези думи сърцето на Малъри се сви.

— Не, само продавам картини.

— Ти познаваш изкуството — обясни Зоуи. — Както Дейна познава книгите. А аз зная какво е да бъдеш майка.

— Чудесно — засия Дейна. — Ето каква е ролята на всяка от нас. Пит каза красота, истина и смелост. На картината Малъри — нека засега за по-просто ги наричаме с нашите имена — Малъри свиреше на арфа. Музика — изкуство — красота. Аз държах пергамент и паче перо. Книга — знание — истина. А Зоуи държеше меч и кученце. Невинност — закрила — смелост.

— Какво означава това? — попита Малъри.

— Бихме могли да кажем, че първият ключ, твоят ключ, е на място, свързано с изкуството и/или красотата. Връзва се с напътствията.

— Страхотно. Ще го намеря на улицата, докато се прибирам. — Малъри побутна една книга с палеца на крака си. — А ако просто са измислили цялата история?

— Не вярвам да са я съчинили само за да ни пратят за зелен хайвер. — Дейна замислено захапа бисквита. — Каквото и да смятаме ние, те вярват, че всичко е истина. Трябва да има източник, нещо, върху което се основава тази легенда или мит, който ни разказаха снощи. То трябва да е запечатано в някоя книга. Някъде.

— Всъщност… — Зоуи се поколеба, преди да продължи — в книгата, която четох, се говореше, че келтските митове и легенди не са били записвани. Предавали са се от уста на уста.

— Проклетите бардове — промърмори Дейна. — Слушайте, Пит и Роуина са чули историята от някого, който също я е чул отнякъде. Информацията съществува, а богът, в когото аз вярвам, е информацията.

— Може би трябва да потърсим информация за Пит и Роуина. Кои са те, по дяволите? — Малъри разпери ръце.

— Откъде са дошли? Откъде имат толкова пари, че могат да си позволят да ги раздават наляво-надясно?

— Права си. — Ядосана на себе си, Дейна въздъхна. — Напълно си права, трябваше да се сетя за това по-рано. Случайно познавам човек, който може да ни помогне, докато ние се ровим в митовете. — Хвърли поглед към вратата, когато я чу да се отваря. — Тъкмо влиза.

Прозвуча тупване, затръшване, тътрене на крака и ругатня.

Беше толкова познато, че Малъри притисна пръсти към слепоочията си.

— Света Богородице!

Още докато изричаше тези думи, в приемната се втурна огромното черно куче. Опашката му се люлееше като гюлетрошач, а езикът му бе изплезен. Очите му светнаха, щом я зърна.

След поредица оглушителни излайвания чудовището скочи в скута й.