Нора Робъртс
Ключът на светлината (12)

Дванадесета глава

Не бе сигурна какво изпитва и как да постъпи. Но подобни дребни пречки никога не бяха възпирали Дейна.

Веднага щом се освободи, потърси Флин.

Беше си тръгнал от офиса и бе завел Мо на ветеринар, като се размина с него за петнадесет минути. Този лош късмет я изнерви и я накара да реши, че му е сърдита, въпреки че нямаше конкретна причина.

Когато стигна до къщата му, вече бе бясна. Затръшна вратата и влезе с тежки стъпки в хола. Брат й и кучето му се бяха проснали като мъртъвци.

— Трябва да си поговорим, Казанова.

— Не крещи. — Флин не помръдна от дивана. Мо изсумтя на пода до него. — Мо има нужда от почивка. И двамата сме травматизирани. Върви си. Ела утре.

— Не, сега, преди да намеря нещо остро и да те намушкам. Какво си мислиш, че правиш, като чукаш Малъри, когато отлично знаеш, че трябва да бъде съсредоточена върху целта си?

— Не зная. Просто се препънах в голото й тяло. И не бих употребил думата „чукане“, просто не ми харесва, както и опитът ти да се бъркаш в личния ми живот. Не е твоя работа.

— Моя работа е, защото току-що станахме бизнес партньорки, а ни свързва и друго общо начинание. Освен това истински я харесвам, а тя е влюбена в теб, което определено издава липса на вкус, но за съжаление така стоят нещата.

У него се прокрадна чувство за вина.

— Не съм я карал да мисли, че е влюбена в мен.

— Не казах „мисли“. Не е идиотка, въпреки че явно не разбира от мъже. Познава сърцето и душата си, и ако не те е грижа за чувствата й, когато разкопчаваш дюкяна си…

— Престани да ме хокаш, за бога. — Флин се надигна и подпря глава на ръцете си. — Малъри отказва да ме слуша. Тя разкопча дюкяна ми.

— А ти беше просто невинен наблюдател?

— Няма смисъл да ме упрекваш. Прекарах дълго време в угризения, но никаква полза. Не зная какво да правя, по дяволите.

Тя седна на масата и се наведе към него.

— Какво искаш да правиш?

— Нямам представа. Тя ми изпрати цветя.

— Моля?

— Тази сутрин получих дванадесет червени рози с картичка: „Мисли за мен“. Как бих могъл да не мисля за нея?

— Рози? — Идеята й се стори забавна. — Къде са?

Той се намръщи.

— Хм. Сложих ги в спалнята. Тази размяна на ролите просто ми се струва нередна. Не е естествена. Противоречи на всички природни закони. Трябва да овладея положението. По някакъв начин. Престани да ми се хилиш.

— Хлътнал си.

— Не съм. И тази дума не ми харесва. Човек с диплома по библиотечно дело би трябвало да намира по-уместни изрази.

— Тя е идеална за теб. — Дейна го целуна по бузата. — Поздравления. Вече не ти се сърдя.

— Не ме интересува на кого се сърдиш. Въпросът не е дали тя е идеална за мен. Аз не съм идеален за никоя жена. Имам безброй недостатъци и съм безчувствен егоист. Обичам да бъда свободен и безгрижен.

— Че имаш недостатъци, е неоспорима истина. Но не си нито безчувствен, нито егоист. Онази безчувствена, себична кучка Лили ти втълпи това. Ако й вярваш, просто си глупак.

— Нима искаш новата ти приятелка да се обвърже с един глупак?

— Може би. Обичам те, Флин.

— Господи, напоследък често чувам това. — Потърка върха на носа й. — И аз те обичам.

— Не, кажи само тези две думи: „Обичам те“.

— Стига.

— Просто ги изречи, Флин.

— Обичам те. А сега си върви.

— Не съм свършила.

Той промърмори и отново се отпусна на дивана.

— Опитваме се да подремнем, за да възстановим психическото си равновесие.

— Лили никога не те е обичала, Флин. Ходеше с теб заради връзките ти във Вали. Харесваше й да се перчи с теб и да те разиграва. Може да си глупак, но само в някои отношения. Тя те използваше.

— Мислиш, че така ще се почувствам по-добре? Като зная, че съм бил използван?

— Казвам го, за да престанеш да обвиняваш себе си за раздялата с нея.

— Не се обвинявам. Мразя жените. — Флин оголи зъби в злобна усмивка. — Искам само да ги чукам. Е, сега ще си тръгнеш ли?

— В спалнята ти има рози.

— Мили боже!

— Хлътнал си — повтори тя и го смушка с пръст в корема.

Прие закачката на сестра си като мъж.

— Ще те попитам нещо. Някой харесваше ли Лили?

— Не.

Той въздъхна дълбоко и се загледа в тавана.

— Просто исках да се уверя.

Почукване на вратата накара Флин да изругае, а Дейна да подскочи.

— Аз ще отворя — каза тя с напевен тон. — Може би още цветя.

Обзета от шеговито настроение, отвори вратата. И бе неин ред да изругае, с повече въображение и злоба от брат си.

— Що за език е това, дългучке?

Джордън Хоук, дяволски красив и според нея двойно по-нагъл, й намигна и отново нахълта в живота й. За един кратък, напрегнат миг й хрумна да го спъне, но хвана ръката му и си представи, че я извива и разтяга като в анимационен филм.

— Хей, никой не те е канил.

— Тук ли живееш?

Бавно зае самодоволна поза. Бе с десетина сантиметра по-висок от нея, което някога й се бе струвало вълнуващо, но сега я подразни. Не бе нито напълнял, нито загубил чара си или станал жертва на неумолимото мъжко оплешивяване. Нима не бе вбесяващо? Все още бе строен и привлекателен, с вечно разрошени гъсти черни коси, мургаво лице с високи скули и покоряващи сини очи. Устните му бяха чувствени и изваяни и както сама се бе убедила, много изобретателни.

Сега на тях се появи дяволита усмивка, която я накара да изпита желание да ги разкървави.

— Добре изглеждаш, Дейн.

Докосна косите й, преди да успее да се отдръпне.

— Долу ръцете. Не, не живея тук. Какво искаш?

— Да изляза с Джулия Робъртс, да посвиря с Брус Спрингстийн и „Ий Стрийт Бенд“ и да пийна студена бира. А ти?

— Да прочета подробностите за твоята бавна, мъчителна смърт. Какво правиш тук?

— Очевидно те дразня. Но това е само допълнително удоволствие. У дома ли е Флин?

Не изчака отговора й, а мина покрай нея и влезе в хола.

Мо се събуди и тихо изръмжа.

— Дръж, Мо — извика Дейна със задоволство.

Явно необезпокоен от заплахата да бъде връхлетян от огромното кучешко туловище, Джордън приклекна до него.

— Значи това е прословутият Мо?

Забравил за травмата си, Мо скочи, изправи се на задни крака, сложи предните си лапи на раменете му и го близна за добре дошъл.

Дейна скръцна със зъби, когато смехът на Джордън се сля с веселия лай на кучето.

— Голямо момче. Господи, каква физиономия. — Разроши козината на Мо, почеса го зад ушите и хвърли поглед към Флин. — Как я караш?

— Добре. Не знаех, че ще дойдеш толкова скоро.

— Намерих време. Имаш ли бира?

— Разбира се.

— Не искам да прекъсвам тази трогателна среща. — Гласът на Дейна прозвуча като хладно острие, насочено към тила на Джордън. — Но какво прави той тук?

— Дойдох да прекарам няколко дни с приятели в родния си град. — Джордън се изправи. — Нали мога да се настаня тук?

— Никакъв проблем. — Флин стана от дивана. — Радвам да те видя.

— И аз теб. Голяма къща. Страхотно куче. Ужасен диван.

Флин се засмя и прегърна най-стария си приятел.

— Добре дошъл.

В сърцето на Дейна се прокрадна топлота, докато ги гледаше. Както и да наричаше Джордън Хоук — списъкът от епитети бе дълъг — за Флин той бе като брат.

Горещите сини очи срещнаха нейните и отново докоснаха сърцето й.

— Ще пийнем ли бира, дългучке? Любопитен съм да узная как се забърка в тази история с въображаемите ключове.

Дейна укорително погледна брат си и вирна нос.

— За разлика от вас двамата аз имам работа.

— Не искаш ли да видиш картината?

Това почти я накара да остане, но ако се предаде на любопитството, нямаше да постигне същото въздействие, когато си тръгне. Продължи към вратата, без дори да погледне назад.

Наистина имаше работа. Първото, което щеше да направи, бе да извае восъчно чучело с образа на Джордън и да го надупчи със стрелички.

— С какво я ядоса? — попита Флин.

— В нейно присъствие не трябва дори да дишам. — Мисълта, че го ненавижда до такава степен, бе мъчителна. — Защо не живее тук? В къщата има достатъчно място.

— Отказва. — Флин сви рамене и поведе приятеля си към кухнята. — Иска да бъде самостоятелна. Познаваш Дейна. Когато реши нещо, никой не може да я разубеди.

— На мен ли го казваш?

Мо развълнувано обикаляше около тях и Флин му хвърли бисквита, преди да извади бирите.

— Донесе ли картината?

— Да. Не зная какво ще откриеш в нея.

— И аз. Надявам се Малъри да открие нещо.

— Кога ще ме запознаеш с тази Малъри?

Джордън се облегна на плота.

— Не зная. Скоро.

— Нали каза, че е поставен срок? — изтъкна Джордън.

— Да, да. Остават още две седмици.

— Проблем ли има, приятел?

— Не. Може би. Объркан съм, защото ми се струва, че отношенията ни стават доста сериозни твърде бързо. Не мога да мисля.

— Що за жена е тя?

— Интелигентна, забавна, секси.

— Поставяш „секси“ на трето място. — Джордън повдигна бирата си. — Наистина гледаш на нея сериозно. Какво друго?

— Упорита, бих казал. — Закрачи из хола. — С чувство за ред. Откровена. Не си играе. Реалистка е. Точно затова забъркването й в историята с ключовете ме кара да вярвам, че е възможна. Има сини очи. Големи сини очи — въздъхна Флин.

— Отново физиката остава на заден план. Имаш чувства към нея.

Флин смутено повдигна бирата си.

— Все още не съм наясно какви.

— Щом те правят толкова неспокоен, явно са силни. Защо не й се обадиш да дойде? Ще разгледа картината, а аз ще разгледам нея.

— Да оставим това за утре.

— Тя те плаши. Здравата си хлътнал.

— Млъкни. Мисля, че е по-разумно Брад да донесе своята картина и тримата да разгледаме внимателно и двете. Да видим какво ще измислим без участието на жените.

— Съгласен съм. Имаш ли нещо за хапване?

— Не, но имам менюто на чудесен ресторант, който предлага доставки по домовете. Избери какво да поръчам.

— Изненадай ме. Ще донеса багажа си.

 

 

Не беше много различно от събиранията им като юноши, въпреки че холът, в който се бяха разположили, бе собственост на един от тях, а не на нечии родители. Флин бе избрал италианска вечеря, а бирата бе заменена с бутилка „Джони Уокър Блу“, която Брад бе донесъл. Картините бяха подпрени на стената, тримата седяха на пода, а Мо бе окупирал дивана.

— Не разбирам много от изкуство — започна Флин.

— Но знаеш какво харесваш — довърши Брад.

— Банално твърдение.

— Но неоспоримо — съгласи се Джордън. — Изкуството, по естеството си е субективно. „Супата на Кембъл“ на Уорхол, „Топящият се часовник“ на Дали и „Мона Лиза“ на Да Винчи. Всеки, който ги види, си съставя мнение.

— От друга страна, да се сравни „Водни лилии“ на Моне с „Дамата в синьо“ на Пикасо е също толкова невъзможно, колкото да се сравни Дашиъл Хамет със Стайнбек. Всичко е въпрос на стил, послание и възприятие.

Флин завъртя очи и се обърна към Брад.

— Това, което се канех да кажа, преди вие двамата да се впуснете в интелектуален спор, е, че според мен двете картини са нарисувани от един и същи човек. Или от двама художници, единият от които е имитирал другия.

— Аха. — Брад завъртя течността в чашата си и се усмихна. — Добре, съгласен съм. Какъв извод може да се направи от това?

— Ще узнаем, когато установим кога е нарисувана картината на Джордън. Вече знаем, че между онази в „Уориърс Пийк“ и твоята има петстотин години. Трябва да разберем къде се вмества третата.

— Петнадесети век.

Флин рязко извърна глава към Джордън.

— Вече си поръчал да я изследват?

— Две години след като я купих. Трябваше да застраховам част от имуществото си. Оказа се, че струва неколкократно повече, отколкото платих за нея. Странно е, защото местната галерия е известна с високи цени.

— Защо я купи? — попита Брад.

— Не зная колко пъти самият аз съм си задавал този въпрос. Дори нямам представа защо влязох там в онзи ден. Обикновено не посещавам подобни места. Щом я видях, веднага ме грабна. Този миг на границата между невинността и силата. Той ще изтръгне меча. Всеки знае това. И за миг светът ще се промени. Ще се роди Камелот, и съдбата на Артур ще бъде предопределена. Той ще обедини един народ, ще бъде предаден от жена и приятел и ще създаде онзи, който ще го погуби. В този миг все още е младеж, а в следващия ще бъде крал.

— Според някои е бил крал по наследство.

Джордън поклати глава, несъгласен с това становище.

— Не, станал е такъв, когато мечът е бил в ръцете му. Би могъл да си тръгне. Питам се дали би го направил, ако знаеше каква съдба го очаква. Слава и величие, но и предателство, интриги и война. И ранна смърт.

— Интересно. — Флин понечи да налее по още едно питие, но се спря и отново погледна картините. — Почакайте. Може би си на прав път. На другата картина виждаме резултата от един съдбовен миг като този, за който говориш. Нима кралят бог би се оженил за смъртната девойка и би създал трите дъщери, ако знаеше каква ще бъде участта им? Всичко е въпрос на избор, в коя посока ще поемем.

— Дори и да е така — намеси се Брад, — това не ни разкрива много.

— Поне ни дава нишка. Щом картините са насоки към местонахождението на ключовете, трябва да ги следваме. Може би първият е на място, където е било взето важно решение, променило съдбата на мнозина.

— Флин. — Джордън се поколеба и разклати чашата си. — Сериозно ли вярваш, че ключовете съществуват?

— Да. Ако бяхте тук от самото начало, и вие щяхте да повярвате. Няма логично обяснение, Джордън, както няма обяснение и за това, че един-единствен младеж в света е бил способен да извади Ескалибур от скалата.

— А ти? — обърна се Джордън към Брад.

— Опитвам се да отворя съзнанието си за всички възможности. Не бива да подценяваме съвпаденията и нещата, които изглеждат съвпадения. Ти и аз притежаваме тези картини. Вече всички сме във Вали, както и те. Флин лично е свързан с две от жените, които са били поканени в „Уориърс Пийк“. Някога Джордън и Дейна бяха двойка, а аз купих картината, защото бях привлечен от едно лице… лицето на Зоуи. Просто ме обсеби. Но нека тази пикантна подробност си остане между нас.

— Проявяваш интерес към Зоуи? — попита Флин.

— Да, но странно защо, тя сякаш ме презира от мига, в който ме видя. Не мога да си го обясня — добави той с известно раздразнение. — Жените не ме намразват от пръв поглед.

— Така е — съгласи се Джордън. — Обикновено това става, когато те опознаят.

— Точно обратното. Успявам да спечеля симпатията им. Обикновено.

— Да, помня как спечели симпатията на Марша Кент.

— Бях на седемнадесет — възрази Брад. — Майната ти.

— Все още ли имаш белег отзад, където те ритна? — полюбопитства Джордън.

— А ти на топките от ритника на Дейна?

Джордън се намръщи.

— Квит сме. Въпрос. Тези две лица толкова много ли приличат на другите жени, колкото средната на Дейна?

— О, да — увери го Флин. — Прическите им са различни, но чертите са едно към едно.

— Сигурен ли си за века, Брад?

— Напълно. — Джордън остана мълчалив за миг, с чашата в ръка, загледан в лицето на Дейна. Неподвижно, бледо и безизразно. — Добре, ще се откажа от логиката. Ние сме шестима, ключовете са три. Значи ни остават малко повече от две седмици да намерим първия? — Отново посегна към бутилката. — Ще го открием.

 

 

Независимо дали загадката щеше да бъде разрешена, Флин се радваше, че отново е с приятелите си. Когато се сгуши в леглото си рано сутринта, изпита задоволство при мисълта, че Джордън спи на матрака в стаята за гости, а Брад — на дивана в хола, пазен от Мо.

Винаги му се бе струвало, че за тях няма невъзможни неща, независимо дали става дума за преследване на извънземни нашественици, разкопчаване на сутиена на някое момиче с една ръка или пътуване из цялата страна с буик втора употреба. Нищо не би ги възпряло.

Когато майката на Джордън бе на смъртно легло, двамата с Брад бяха стояли неотлъчно до него през дългите часове на нощно бдение в болницата.

Когато Лили го бе изоставила, единственото, което го бе крепило, бе вярата в двамата му приятели.

Бяха един до друг и във весели, и в трудни моменти. Разстоянието никога не бе имало значение.

Но бе далеч по-добре да са близо до него. Щом те бяха тук, първият ключ практически бе в ключалката.

Затвори очи и моментално заспа.

 

 

В къщата бе тъмно и непоносимо студено. Дъхът му замръзваше във въздуха, докато вървеше безцелно по дългите коридори с множество завои. Навън бушуваше буря, гръмотевиците разтърсваха земята, а светкавиците гневно издълбаваха огнени бразди в мрака.

В съня си знаеше, че се намира в „Уориърс Пийк“. Въпреки че се движеше почти слепешком, коридорът му бе познат, както и допирът на стените, по които плъзгаше пръсти, макар никога да не се бе разхождал там.

Виждаше дъждовните струи, които плющяха отвъд стъклата на прозорците, и синкавия им блясък на светлината на светкавиците. Виждаше и смътното отражение на лицето си.

Извика, и гласът му отекна в тишината, носейки се като вълна. Никой не отвърна. Все пак знаеше, че не е сам.

Още някой бродеше по тези коридори. Спотайваше се някъде наблизо, зад гърба му, невидим и недостижим. Нещо тъмно го тласна нагоре по стълбите.

Страх скова сърцето му.

От двете страни на коридора имаше врати, но бяха заключени. Опита се да натисне дръжката на всяка от тях с вкочанените от студ пръсти.

Онзи, който го дебнеше, все повече приближаваше. Вече чувстваше смразяващия му дъх, който се сливаше с неговото учестено дишане.

Трябваше да се измъкне, да избяга. Затича се към входната врата, за да излезе навън сред пороя, а тайнствения преследвач го последва с бързи стъпки, като драскане с нокти по плочките.

Опита се да скочи от парапета, но в този миг удари гръм, камъкът се нажежи, надигна се дим и въздухът заспа, а дъждовните капки го връхлетяха като посипани стъкла.

Разбрал, че няма къде да избяга, вцепенен от страх, той се подготви за битка.

Но огромната сянка се извиси над него, преди да вдигне юмруци. Студът пропълзя в тялото му и го повали на колене.

Усети как нещо се изтръгна от него с неописуема болка и обсебващ ужас. Знаеше, че е душата му.

 

 

Флин се събуди разтреперан и облян в студена пот, когато първите слънчеви лъчи докоснаха лицето му. Задъхан, той се надигна в леглото си. И друг път бе сънувал кошмари, но никой от тях не бе толкова ярък, че да му причини физическа болка. Все още усещаше остри спазми в гърдите и стомаха, които го накараха да стисне зъби. Опита се да си внуши, че са резултат от комбинацията на пица с уиски късно вечерта, но не повярва в това. Когато болката стана по-поносима, се измъкна от леглото, придвижи се до банята, бавно и плахо като старец, и пусна гореща струя от душа. Бе премръзнал.

Застана пред шкафа с огледални врати, за да потърси аспирин, и погледна лицето си. Бледите му страни и ужасът, изписан в очите му, бяха достатъчно издайнически, но не можеха да се сравнят с останалото.

Бе мокър до кости. От косите му се стичаше вода, сякаш бе излизал навън по време на буря. Краката му се подкосиха и се отпусна върху капака на тоалетната.

Не бе просто кошмар, а наистина бе бродил из коридорите на „Уориърс Пийк“. После бе излязъл на парапета, следван от някого. Откриването на ключовете бе не само загадка, за чието разрешаване някой щеше да получи награда.

Имаше и нещо друго, нещо тъмно, което притежава огромна мощ. Трябваше да разбере какво е то, преди някой от тях да пострада.

Застана под душа и не помръдна, докато горещата вода разсея хладните тръпки. Най-сетне поуспокоен, взе аспирин и нахлузи боксерките си.

Реши да слезе на долния етаж и да приготви кафе, докато проясни мислите си. После щеше да събуди приятелите си и да им разкаже за преживяното. Може би бе време тримата да отидат в „Уориърс Пийк“ и да изкопчат истината от Роуина и Пит.

Бе по средата на стълбището, когато на вратата се позвъни и Мо нададе адски лай.

— Добре, добре. Тихо.

Флин нямаше махмурлук от уискито, но все още бе замаян от кошмара. Сграбчи кучето за нашийника и го дръпна назад, докато отваряше вратата с другата си ръка.

Тя сияеше като слънце. Това бе първата му ясна мисъл за деня, когато видя Малъри. Бе облечена с красив син костюм с къса пола и му се усмихваше. След миг пристъпи напред и обви ръце около врата му.

— Добро утро — каза му, притисна устните си към неговите и заличи дори тази единствена мисъл от съзнанието му.

Флин неволно отпусна нашийника, повдигна ръка и зарови пръсти в косите й. Болката и ужасът, с които се бе събудил, изведнъж изчезнаха и отново го обзе чувството, че няма нищо на света, което да е непостижимо за него.

Мо престана да се опитва да се промъкне между тях и залая, молейки за внимание.

— За бога, Хенеси, не можеш ли да озаптиш това…

Джордън се спря до стълбите на горния етаж и замълча. Приятелят му и жената, обляна от слънчева светлина, изглеждаха обсебени един от друг. Дори когато Флин се отдръпна, имаше изражение на безкрайно щастлив човек.

— Добро утро. Извинете, че ви прекъсвам. Вие навярно сте Малъри.

— Да, навярно. — Разсъдъкът й бе замъглен от целувката, но бе сигурна, че пред нея стои невероятен красавец по черни боксерки. — Съжалявам, не знаех, че Флин има гости… О! — Най-сетне умът й се проясни. — Вие сте Джордън Хоук. Аз съм ваша голяма почитателка.

— Благодаря.

— Почакай. — Флин протегна ръка към него, когато понечи да слезе. — Не е зле да обуеш нещо.

— Разбира се.

— После ела. Трябва да изведа Мо.

Дръпна ръката на Малъри и я накара най-сетне да помръдне от мястото, където стоеше неподвижна, с поглед, втренчен в Джордън. Отново застина, щом стигна до прага на хола.

Брад лежеше по корем и единият му крак и ръка висяха от дивана. Бе облечен като Джордън, но с бели боксерки.

„Интересно е да се отбележи — помисли си Малъри, — че наследникът на фамилия Вейн има страхотен задник.“

— Купон ли сте си правили?

— Не, просто си поговорихме. Мо! — Флин повика кучето и то дотича да близне Брад по онази част от лицето, която не бе потънала във възглавницата. — Брад винаги спи като пън.

— Така изглежда. Чудесно е, че приятелите ти отново са в града.

— Да.

Поведе я към кухнята, но Мо ги изпревари и затанцува до задната врата, сякаш бе чакал с часове. Излетя навън веднага щом Флин му отвори.

— Да направя ли кафе? — предложи Малъри.

— Ти ли?

— Част от обслужването. — Кутията с кафе вече бе на плота и тя сипа достатъчно за едно варене. — Ако се ожениш за мен, аз ще приготвям кафето всяка сутрин. Естествено, ще очаквам ти да изхвърляш боклука. — Извърна глава към него и му се усмихна. — Привърженичка съм на подялбата на домакинските задължения.

— Аха.

— Освен това ще имаш неограничен достъп до секс.

— Това е голям плюс.

Малъри се засмя, докато отмерваше вода.

— Харесва ми, когато те карам да ставаш нервен. Не мисля, че досега съм имала такова въздействие върху някой мъж. Но… — Включи кафеварката и се обърна. — Досега не се бях влюбвала така.

— Малъри…

— Аз съм много упорита жена, Флин.

— О, вече отлично го зная. — Направи крачка назад, когато тя се приближи към него. — Просто мисля, че трябва…

— Какво?

Плъзна ръце нагоре по гърдите му.

— Не мога да си спомня, когато ме гледаш така.

— Приемам това за добър знак.

Леко докосна устните му със своите.

— Вече ми стана навик да ви прекъсвам — каза Джордън, когато влезе. — Извинявайте.

— Няма нищо. — Малъри приглади косите си назад и потърси чисти чаши. — Просто наминах, за да предложа на Флин да се ожени за мен. Радвам се да се запозная с още един негов приятел. Дълго ли ще останеш в града?

— Зависи. Какво отговори той?

— О, когато става дума за любов и брак, не може да състави две смислени изречения. Странно, като се има предвид, че е журналист.

— Тук съм и чувам какво говориш за мен — изтъкна Флин.

— На кафе ли мирише? — Брад влезе залитайки, примигна, когато видя Малъри, и излезе. — Извинявай.

Малъри се засмя, докато забърсваше чашите.

— Тази къща е пълна с привлекателни мъже и вече видях всеки от тях по бельо. Животът ми определено става интересен. Как искаш кафето, Джордън?

— Чисто. — Облегна се на плота до нея. — Флин каза, че си интелигентна, забавна и секси. Прав е.

— Благодаря. Трябва да тръгвам. Имам уговорена среща за подписване на документи.

— За какво? — попита Флин.

— За партньорството с Дейна и Зоуи. Мислех, че Дейна ти е казала.

— Какво да ми е казала?

— Че ще купим къщата и ще започнем бизнес.

— Каква къща? Какъв бизнес?

— Къщата на Оук Лийф. Наша собствена фирма. Всъщност три фирми. Моята галерия, книжарницата на Дейна и салонът на Зоуи. Ще се казва „Малки удоволствия“.

— Примамливо — отбеляза Джордън.

— Не мога да повярвам, че предприех такъв скок. — Малъри притисна ръка към корема си. — Не е в стила ми. Умирам от страх. Е, не искам да закъснея. — Застана до Флин, обхвана смаяното му лице и отново го целуна. — Ще ти се обадя по-късно. Надяваме се да пишеш за новото ни начинание. Радвам се, че се запознахме, Джордън.

— Аз също. — Проследи я с поглед, докато върви по коридора. — Хубави крака, убийствени очи и огнен темперамент. Ще те изпепели, приятел.

Устните на Флин все още трептяха от допира на нейните.

— Сега, когато е в ръцете ми, какво да правя с нея?

— Ще решиш. — Джордън отпи първата глътка кафе. — Или тя ще реши.

— Да. — Флин сложи ръка на сърцето си. Усети, че бие учестено. Може би защото кръвта му бе закипяла от огнения й темперамент. — Ще пийна кафе, а после трябва да поговоря с вас двамата. Няма да повярвате какво сънувах снощи.