Нора Робъртс
Ключът на светлината (15)

Петнадесета глава

Малко неща можеха да накарат Дейна да стане рано. Естествено, най-важното от тях бе работата, но когато имаше свободен ден, любимото й занимание сутрин бе да спи.

Фактът, че се бе отказала от това удоволствие по молба на Флин, говореше според нея за безкрайна сестринска обич. Щеше да заслужи няколко червени точки, които биха компенсирали евентуални бъдещи прегрешения.

Почука на вратата на Малъри в седем и тридесет, облечена с тениска „Грюшо-Маркс“ и изтъркани джинси.

Флин познаваше сестра си и още щом отвори вратата, й подаде чаша димящо кафе.

— Благодаря ти. Ти си истинско съкровище.

— Стига сантименталности. — Дейна влезе, настани се на дивана и вдъхна от аромата на кафето. — Къде е Мал?

— Все още спи.

— Има ли тук нещо за хапване?

— Не зная. Трябваше да погледна — неспокойно каза той. — Аз съм егоистично копеле. Мисля само за себе си.

— Извинявай, но това е моя реплика.

— Просто ти спестих времето и енергията да я изречеш. Бързам. Трябва да бъда в редакцията след… по дяволите, двадесет и шест минути — довърши той, когато погледна часовника си.

— Само ми кажи защо съм в апартамента на Малъри, пия кафе и се надявам да хапна нещо, щом тя спи.

— Нямам време за подробности. Преживя шок и не искам да остава сама. За нищо на света, Дейна.

— За бога, Флин, какво се е случило? Пребита ли е?

— В емоционално отношение. Не от мен — добави той, докато вървеше към вратата. — Просто стой при нея. Ще дойда веднага щом се освободя, но днес трябва да свърша куп неща. Остави я да се наспи, а после… не зная. Занимавай я с нещо. Ще се обадя.

Излезе на терасата и Дейна се намръщи след него.

— За журналист си твърде пестелив на думи.

Реши да се възползва от възможността да опустоши кухнята на Малъри. Тъкмо отхапваше първия залък от кифла с маково семе, когато тя влезе.

„С натежали клепачи — забеляза Дейна. — Малко бледа. Доста разрошена.“ Навярно последното бе заслуга на Флин.

— Искаш ли половината?

Очевидно сънена, Малъри примигна.

— Здравей. Изяж я цялата. Къде е Флин?

— Тръгна рано. Журналистическият дълг го зове. Ще пиеш ли кафе?

— Да. — Потърка очи и се опита да мисли. — Какво правиш тук, Дейна?

— Нямам представа. Флин ми се обади по нечовешко време и ме помоли да дойда. Не ми обясни за какво става дума, но беше много настойчив, така че се довлякох. Какво има?

— Безпокои се за мен. — Малъри се замисли за миг и реши, че това не й е неприятно. — Много мило.

— О, брат ми е грижовен. Защо се безпокои за теб?

— Най-добре е да седнем.

Разказа й всичко.

— Как изглеждаше той? — попита Дейна.

— Ами… скулесто лице, почти изпито. Почакай. Ще опитам да го скицирам.

Малъри стана и взе бележник и химикалка от бюрото.

— Чертите му бяха ясно изразени и няма да бъде трудно. Но видът му не е толкова важен, колкото въздействието му. Притежава покоряващ чар.

— А къщата, в която се намирахте? — полюбопитства Дейна, докато тя рисуваше.

— Имах само откъслечни впечатления. В съня ми се струваше позната, защото беше мой дом. Човек не обръща внимание на много неща в дома си. Двуетажна, с красива градина отзад и слънчева кухня.

— Не беше ли къщата на Флин?

Малъри вдигна поглед.

— Не — отвърна тя. — Не беше. Дори не се замислих за това. Щом бяха мои фантазии, не би ли трябвало да се намираме в неговата къща? Тя е страхотна, вече ми е позната.

— Може би не е могъл да използва къщата на Флин, защото вече е заета и… не зная. Едва ли е толкова важно.

— Мисля, че всичко е важно. Всичко, което видях, чух и почувствах. Все още не зная какво означава. Ето… — Обърна скицата. — Не мога по-добре, но това дава бегла представа как изглежда той.

— Виж ти. — Дейна подсвирна. — Значи Кейн е секси магьосник.

— Плаши ме, Дейна.

— Не е могъл да ти навреди, а моментът е бил удобен.

— Този път не успя, но проникна в съзнанието ми. Беше като влизане с взлом. — Малъри се намръщи. — Като изнасилване. Знае какво чувствам и какво желая.

— Ще ти кажа какво не е знаел. Не е очаквал да го пратиш по дяволите.

Малъри се отпусна.

— Права си. Не знаеше, че ще откажа и че дори в съня си ще разбера, че иска да ме затвори в един свят, макар и толкова прекрасен, където не мога да намеря ключа. И двете неща го изненадаха и ядосаха. Това означава, че не знае всичко.

 

 

Дейна с неохота тръгна с Малъри, когато тя реши да поработи в къщата на Флин. Струваше й се добра идея, защото и двете картини бяха там. Но там бе и Джордън Хоук.

Надеждите й да е излязъл бяха попарени, когато видя тъндърбърда му на алеята.

— Винаги е имал слабост към колите — промърмори тя и се намръщи, но дълбоко в себе си се възхити на съвършената форма и лъскавите хромови части. Би платила, за да седне зад волана и да пришпори двигателя. — Не зная за какво му е кола, щом живее в Манхатън.

Малъри долови гнева и огорчението й и се спря на прага.

— Проблем ли е това, че Джордън е тук? Ако искаш, ще дойдем да разгледам картините, когато не е.

— Няма проблем. Той не съществува в моята реалност. Отдавна погребах спомените за него. Неприятна задача, но ми донесе странно удовлетворение.

— Добре тогава.

Малъри посегна към хлопката, но Дейна побутна ръката й.

— Не чукам на вратата на брат си. — Пъхна ключа си. — Независимо кой идиот му гостува.

Уверено влезе, готова за словесна престрелка. Не го видя, но настървението й не изчезна. Затръшна вратата.

— Дейна.

— О… изпуснах я. — Пъхна палци в джобовете си и бавно продължи към хола. — Точно където ги оставихме — каза тя и кимна към картините. — Знаеш ли какво, не виждам нищо по-различно в никоя от двете. Днес нямаме работа. Да отидем на пазар или някъде другаде.

— Искам да вникна в тях по-подробно и да прегледам всички записки. Няма нужда да стоиш до мен.

— Обещах на Флин.

— Излишно се тревожи.

— Да, но му обещах. — Дейна усети движение на прага зад гърба си и застина. — А за разлика от някои хора, аз упорито държа на думата си.

— Също толкова упорито таиш злоба — отбеляза Джордън. — Здравейте, дами. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да разгледам още веднъж картините и бележките си — отвърна Малъри. — Стига да нямаш нищо против.

— Кой е той да има нещо против? Къщата не е негова.

— Така е. — Джордън, облечен с прилепнали черни джинси и черна тениска, се облегна на касата. — Заповядай.

— Нямаш ли си по-добро занимание, вместо да се навърташ тук? — просъска Дейна. — Защо не се преструваш, че пишеш книга, или не вадиш душата на някой издател?

— Писателите на комерсиална литература сме тарикати. Трудим се по две-три седмици, а после само се перчим като кралски особи.

— Карайте се колкото искате. — Малъри стовари куфарчето със записките си върху сандъка. — Но по-добре продължете в някоя друга стая.

— Не се караме — възрази Джордън. — Това е флиртуване.

— Само в сънищата ти.

— В сънищата ми си с доста по-оскъдно облекло, дългучке. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо, Малъри.

Изправи се и излезе от стаята.

— Връщам се след малко. — Дейна се втурна след него като ракета. — В кухнята, смотаняко.

Задмина го и го изчака със стиснати зъби.

Джордън вървеше с обичайната си нехайна походка. „Невъзмутим както винаги“, помисли си тя и тъкмо се готвеше за първата размяна на гневни реплики, когато той се озова до нея, сграбчи я за ханша и страстно я целуна.

В тялото й внезапно нахлу топлина. Усещането бе същото, както някога. В едно се сляха огън, светлина и очакване, и сякаш в нея засия комета, която накара цялото й същество да запулсира.

„Не и този път. Никога вече.“

Енергично го блъсна. Би било твърде предсказуема женска реакция да му удари плесница. Но едва се сдържа да не го смушка с юмрук.

— Извинявай, мислех, че затова ме повика тук.

— Опитай отново и ще получиш толкова смъртоносни рани, че всичката ти кръв ще изтече.

Джордън сви рамене и се приближи към кафеварката.

— Явно съм сбъркал.

— Точно така. Отдавна си загубил правото да ме докосваш. Стана част от тази история, защото случайно си купил проклетата картина, и ще те търпя заради това и заради приятелството ти с Флин. Но докато си тук, ще спазваш правилата.

Той наля кафе в две чаши и остави нейната на плота.

— Запознай ме с тях.

— Никога не ме докосвай. Дори ако изскоча пред движещ се автобус, не протягай ръка да ме спреш.

— Добре. Би предпочела да те прегази автобус, отколкото аз да те докосна. Разбрано. Следващото правило?

— Ти си мръсник.

На лицето му проблесна нещо, което би могло да се приеме за съжаление.

— Зная това. Слушай, нека се успокоим за минута. И двамата държим на Флин, а това, с което сме се захванали, е важно за него. Жената оттатък означава много за Флин, както и за теб. Всички сме свързани, независимо дали това ни харесва или не. Трябва да зная какво става. Той се отби за не повече от три минути и веднага излетя от тук. Не можах да изкопча повече, отколкото узнах снощи, когато ми се обади. Каза само, че Малъри е в опасност. Кажи ми какво има.

— Ако Малъри иска да знаеш, сама ще ти каже.

„Подаваш й маслинова клонка — помисли си Джордън, — а тя я забива в гърлото ти.“

— Все още си твърдоглава.

— Това е нещо лично — сопна се тя. — Интимно. Малъри не те познава. — Въпреки безбройните клетви, че не изпитва нищо към него, очите й се наляха със сълзи. — И аз не те познавам.

Този кратък изблик на чувства прониза сърцето му.

— Дейна.

Когато се приближи към нея, тя грабна ножа за хляб.

— Докосни ме още веднъж и ще отрежа ръцете ти.

Джордън остана на мястото си с ръце в джобовете.

— Защо не го забиеш в сърцето ми и край на всичко?

— Просто стой далеч от мен. Флин не иска Малъри да остава сама. Започва твоята смяна да я наглеждаш, защото аз си тръгвам.

— Щом ще бъда куче пазач, би трябвало да зная от какво я вардя.

— От зли магьосници. — Дейна рязко отвори задната врата. — Ако й се случи нещо, не само ще забия този нож в сърцето ти, а ще го изтръгна и ще го дам на кучето за обяд.

— Винаги си имала богато въображение — провлачено каза той, когато вратата се затръшна.

Потърка корема си, свит на топка, както при всяка среща с нея. Погледна недокоснатото й кафе. Макар да знаеше, че жестът носи наивна символика, изля течността в мивката.

— Още нещо пропиляно, дългучке. Като нашия шанс.

 

 

Малъри се взира в картините, докато очите й се замъглиха. Нахвърля още записки, а след това се изтегна на пода и се загледа в тавана. Припомни си всичко, което знае, с надеждата да стигне до някакъв ясен извод.

Пееща богиня, сенки и светлина, това, което бе дълбоко в нея и около нея. Да се огледа и да открие нещо, което досега не бе видяла.

„Любовта ще изкове ключа.“

По дяволите!

Три картини, три ключа. Дали това означава, че всяка от картините съдържа знак, насочващ към един от ключовете? Или трите щяха да й покажат пътя към първия, нейния ключ?

И в двата случая нещо й убягваше.

Във всеки портрет имаше общи елементи. На първо място, митологическата тематика. Гората и сенките. Силуетът сред тях.

Това бе Кейн.

Защо той присъстваше и в портрета на Артур? Дали наистина е свидетел на събитието, или Роуина и Пит влагат в присъствието му своя символика?

Все пак, въпреки общите неща, тази картина не изглеждаше част от поредицата, от която бяха другите две. Може би съществуваше още един портрет на трите сестри, който допълва триадата.

Къде щеше да го намери и какво щеше да разкрие той?

Надигна се и отново се вгледа в портрета на младия Артур. В горния десен ъгъл имаше бял гълъб. Дали символизираше Гуинивиър? Началото на края на този славен миг?

Предаден от любимата. Последиците от любовта.

Нима самата тя сега не се сблъскваше с тях? Душата бе символ на любов и красота, както и сърцето. Емоции, поезия, живопис, музика. Магия. Елементи на душата.

Без душа въплъщенията на красотата не биха съществували. Щом богинята можеше да пее, дали това не означава, че е съхранила душата си?

Възможно бе ключът да е скрит на място, където има изкуство или любов. Красота или музика. Или където е направен изборът за отказ от тях.

Музей? Галерия? „В галерията, разбира се“, помисли си тя и скочи на крака.

— Дейна!

Втурна се към кухнята и се спря на прага, когато видя Джордън да работи на лъскав лаптоп върху очуканата маса.

— Извинявай, мислех, че Дейна е тук.

— Тръгна си преди няколко часа.

— Няколко часа? — Малъри се плесна по челото, сякаш току-що се е събудила от сън. — Загубих представа за времето.

— На мен често ми се случва. Искаш ли кафе? — Той хвърли поглед към празната кана на плота. — Ще се наложи да си го приготвиш.

— Не, трябва да… Извинявай, че прекъснах работата ти.

— Няма проблем. Днес е един от дните, в които ми се иска да имах друга професия. Например дървар в Юкон или барман в тропически курорт.

— Твърде различни поприща.

— Всяко от тях ми се струва по-забавно от това, с което се занимавам.

Малъри забеляза празната чаша от кафе и полупълния пепелник до скъпия лаптоп върху старата маса за пикник в невзрачната кухня.

— Може би е трудно да се твори в такава обстановка.

— Мога да творя и в канализация с молив и тетрадка, стига да имам вдъхновение.

— Предполагам, че си прав, но се питам дали не си се настанил в тази… мизерна стая само за да ме пазиш.

— Зависи. — Джордън се отпусна и завъртя кутията цигари върху масата. — Ако нямаш нищо против, така е. Но ако те дразни, не зная за какво говориш.

Малъри вирна нос.

— А ако кажа, че искам да изляза, за да проверя нещо?

Чаровната му усмивка би минала за невинна, ако лицето му нямаше толкова дяволит израз.

— Ще попитам дали мога да те придружа. Едно излизане от тази къща ще ми се отрази добре. Къде ще ходим?

— В галерията. Хрумна ми, че ключът най-вероятно е свързан с изкуството и красотата. Струва ми се, че най-логичното място, където би трябвало да го потърся, е там.

— Аха. Значи ще влезеш в обществена сграда в работно време и никой няма да ти попречи да тършуваш?

— Добре, щом така поставяш нещата. — Леко раздразнена, тя седна срещу него. — Мислиш, че всичко това е някаква лудост?

Джордън си спомни как пред очите му се бяха появили и изчезнали пет хиляди долара.

— Не съм убеден.

— А ако кажа, че ще намеря начин да проникна в галерията след работно време?

— Ще споделя, че според мен не биха те избрали, ако не беше жена с въображение и отворено съзнание, готова да поеме някои рискове.

— Харесва ми тази характеристика. Не зная дали винаги отговарям на нея, но сега е така. Трябва да звънна на няколко души. Знаеш ли какво, Джордън? Само изключително почтен и лоялен човек би пропилял деня си в пазене на една непозната по молба на приятел.

 

 

Малъри взе ключовете от Тод и приятелски го прегърна.

— Много съм ти задължена.

— Бих се задоволил с каквото и да е обяснение.

— Веднага щом мога. Обещавам.

— Държиш се доста странно, сладурче. Уволняват те, а после се ровиш във файловете на Памела. Отхвърляш поканата да се върнеш на работа със значително по-висока заплата, а сега искаш да тършуваш из галерията, когато е затворена.

— Знаеш ли какво? — Ключовете издрънчаха в ръката й. — Това не е най-странната част. Мога да ти кажа само, че съм се заела с нещо важно с най-добри намерения. Няма да навредя нито на галерията, нито на Джеймс, а най-малко на теб.

— Никога не бих си го помислил.

— Ще ти ги върна още тази вечер или най-късно утре сутринта.

Тод погледна през прозореца и видя Флин на тротоара.

— Има ли нещо общо с фетишизъм и сексуални фантазии?

— Няма.

— Жалко. Тръгвам си. Ще пийна едно мартини, може би две, за да престана да умувам върху тази тайнственост.

— Точно това трябва да направиш.

Тръгна към вратата, но извърна глава към нея.

— Каквото и да си намислила, Мал, внимавай.

— Обещавам.

Изчака, докато мъжете разменят няколко думи, а след това отвори вратата, даде знак на Флин да влезе и въведе кода на алармената система.

— Какво ти каза Тод?

— Че ако те изложа на опасност, ще ме окачи на кука за топките и ще ме накълца с ножичка за нокти.

— О, тежко ти.

— Безспорно. — Надникна през прозореца, за да се увери, че Тод си е тръгнал. — Уверявам те, че ако целях да те вкарам в беда, и това мъчение би ми било малко.

— Всъщност аз съм тази, която може да ти навлече неприятности. Рискуваш да бъдеш обвинен в криминално деяние и да загубиш репутацията си на уважаван главен редактор на „Диспеч“. Не си длъжен.

— Замесен съм. Нали ножичките за нокти са онези малките, с извит връх?

— Именно.

Флин въздъхна.

— От това се страхувах. Откъде ще започнем?

— От горния етаж. Ще продължим надолу. Ако ключовете отговарят на пропорциите от картините, трябва да е дълъг около седем сантиметра.

— Малък ключ.

— Да, сравнително малък. Долната част е назъбена от едната страна — продължи тя и му подаде малка скица. — Горната има сложна форма и е гравирана с келтски символ. Тройна спирала, наречена „трискелс“. Зоуи го е открила в една от книгите на Дейна.

— Вие трите сте добър екип.

— И на мен ми се струва така. Златен е, може би от масивно злато. Сигурна съм, че ще го позная, когато го видя.

Той погледна към просторната главна изложбена зала със сводест таван. Естествено, там бяха картините, скулптурите и другите произведения на изкуството. Имаше витрини и сандъци с безброй отвори.

— Пълно е с места, където би могло да се скрие ключ.

— Почакай да влезем в склада.

Започнаха от офисите. Малъри потисна чувството за вина, докато ровеше из личните вещи на персонала. „Няма време за скрупули“, каза си тя. Пропълзя около бюрото на Джеймс и потърси под него.

— Мислиш ли, че Роуина, Пит или който и да е бог, у когото са били ключовете, би ги залепил за дъното на някое чекмедже?

Хвърли му укорителен поглед и затвори чекмеджето.

— Не бива да подценяваме никоя възможност.

Изглеждаше неустоима, седнала на пода с вдигнати нагоре коси и нацупени устни. Флин се запита дали е облечена в черно, защото й се струва подходящо за случая.

Типично в неин стил.

— Ще проверим всички възможности по-бързо, ако повикаме целия отбор.

— Не е добра идея в галерията да тършуват толкова хора. Просто не е редно. — Чувството за вина зачовърка съвестта й като остър нокът. — Това, че ти си тук, е сериозно нарушение. Не можеш да използваш в статия нищо, което видиш.

Той приклекна до нея и втренчи леден поглед в очите й.

— Нима смяташ, че бих го направил?

— Нормално е да ми хрумне подобна мисъл. — Малъри се изправи и свали една картина от стената. — Ти си журналист — продължи тя, докато оглеждаше рамката и гърба. — Дължа много на това място и на Джеймс. Не искам да му създам проблеми.

Върна картината на мястото й и избра друга.

— Може би трябва да съставиш списък за какво според теб не бива да пиша.

— Няма причина да ставаш заядлив.

— О, напротив. Посветих на това доста енергия и време, а не съм отпечатал нито дума. Не поставяй под съмнение моята етика, Малъри, само защото в момента твоята е съмнителна. И не се опитвай да ми казваш какво да пиша и какво не.

— Просто изтъквам, че това трябва да остане в тайна.

— Не, тук става въпрос за доверието и уважението ти към човек, когото твърдиш, че обичаш. Ще започна да търся в съседната стая. Мисля, че е по-добре да действаме поотделно.

Как бе могла да го засегне толкова дълбоко? Взе последната картина от стената и си заповяда да се съсредоточи.

Явно Флин бе твърде чувствителен. Беше му отправила напълно обяснима молба. Щом й се сърдеше за това, проблемът бе негов.

През следващите двадесет минути претърси всеки сантиметър от стаята, успокоявайки се с мисълта, че той преувеличава. Цял час никой от двамата не проговори и макар да бяха заети с една и съща задача на едно и също място, успяваха да избягват контакт.

Когато слязоха на първия етаж, продължиха в същия ритъм, но все още не си говореха.

Заниманието бе досадно и безрезултатно. Провериха всяка картина, скулптура и каква ли не творба на изкуството. Огледаха стълбите стъпало по стъпало и пропълзяха покрай парапета.

Малъри влезе в склада. Бе и мъчително, и вълнуващо да разгледа новозакупените произведения и да види продадените след напускането й, опаковани и готови за транспортиране.

Някога тя бе следила всяка стъпка и бе имала пълно право да води преговори за цените. Дълбоко в сърцето си бе чувствала галерията като своя. Не помнеше колко пъти бе оставала тук с часове след работно време. Тогава никой не би видял нещо нередно в това, не би се наложило да иска ключове от приятел и не би се чувствала гузна. Не би постъпила неетично и не би я обзела мъка, че тази част от живота й вече е минало. Може би бе лудост да отхвърли предложението да се върне. Може би бе направила огромна грешка, като се бе отклонила от разумния, безопасен път. Хрумна й да се обади на Джеймс и да му каже, че е променила решението си. Тогава отново щеше да свикне с предишната рутина и да има това, което винаги бе имала.

Никога вече нямаше да бъде същото.

Това я натъжи. Загубата бе безвъзвратна, а досега не го бе осъзнала. Струваше й се все по-мъчителна при всеки допир до нещата в склада, с всяка минута, прекарана на мястото, което доскоро бе най-важната част от живота й.

Припомни си стотици случки, които й се бяха стрували незначителни елементи от ежедневната рутина, а сега изведнъж се превърнаха в най-съкровени спомени.

Флин отвори вратата.

— Къде искаш да…

Замълча, когато видя очите й. В тях нямаше сълзи, но се четеше отчаяние. Държеше в ръце мраморна статуетка, сякаш люлее дете.

— Какво е това?

— Толкова ми липсва галерията. Сякаш част от мен е умряла. — Малъри внимателно остави статуетката на полицата. — Аз я купих преди около четири месеца. Скулпторът е млад, със забележителен хъс и темперамент, както личи от творбата му. Отраснал е в малък град в Мериленд и е имал известен късмет на местно ниво, но все още никоя известна галерия не беше проявила интерес към него. Реших да му дам първия голям шанс и ми бе приятно да мисля за неговото бъдеще и сътрудничеството ни занапред. — Прокара пръсти по мрамора. — Някой я е купил. Нямам нищо общо с това, дори не познавам подписа на фактурата. Вече не е моя.

— Нямаше да се озове тук и да бъде продадена, ако не беше ти.

— Може би, но тези дни са минало. Тук вече няма място за мен. Извинявай за онова, което казах преди. Искрено съжалявам, че нараних чувствата ти.

— Забрави.

— Не. — Малъри си пое дъх. — Няма да отрека, че се тревожех какво ще направиш. Не твърдя, че ти имам пълно доверие. Това е в противоречие с любовта ми към теб, не мога да го обясня. Както не мога да обясня и откъде зная, че ключът не е тук. Разбрах го в мига, когато взех ключовете от Тод. Трябва да търся още, да довърша започнатото. Но не е тук, Флин. Нямам повече работа в галерията.