Нора Робъртс
Ключът на светлината (16)

Шестнадесета глава

Флин затвори вратата на офиса си, което бе сигнал, че ще работи и не желае да бъде безпокоен. Не че някой обръщаше внимание на това, но бе въпрос на принцип.

Отначало просто нахвърля идеите си за статия като лъкатушеща река от мисли, които щеше да канализира в по-стройна форма при редактирането.

Какво превръща човека в творец? Само хората на изкуството ли могат да създават красиви или шокиращи неща, да въплъщават послания във въздействаща форма — картини, музика, литература или театър?

Ако е така, нима останалата част от човечеството е просто публика? Пасивни наблюдатели, чийто единствен принос са аплодисментите или критиката?

Какво е творецът без публика?

„Необичайна тема за мен“, помисли си Флин, но тези идеи се въртяха в главата му, откакто с Малъри бяха претършували галерията. Време бе да ги изложи.

Сякаш все още бе пред погледа му, както бе изглеждала в склада със статуетката в ръце и безкрайна мъка в очите. Бяха изминали три дни и оттогава тя избягваше всички. Твърдеше, че е твърде заета да обмисля насоките от различни гледни точки и да въвежда ред в живота си. Макар че според Флин в нейния живот никога не е царял хаос. Отказваше да излиза и не го пускаше в дома си.

Може би щеше да приеме статията му като послание.

Раздвижи рамене и заудря с пръсти по бюрото, докато думите се занизаха отново.

Нима детето, което се учи да изписва името си с букви, не е творец? Така развива интелект, координация и индивидуалност. Докато държи дебел молив или цветен пастел в ръката си и рисува буквите върху лист хартия, нима и то не създава символ на своята същност с линии и извивки? „Това съм аз и никой друг не е като мен.“

„Изкуството се състои в посланието и неговото въплъщаване.“

А жената, която успява да сервира топло ястие на масата всяка вечер? За готвач от „Гордън Блу“ това е нищожно постижение, но за онези, за които дори указанията върху пакетче супа са неразбираеми, вкусното печено с картофено пюре и зелен фасул е нещо толкова загадъчно, колкото творба на изкуството.

— Флин?

— Работя — каза той, без да вдигне поглед.

— Не си единственият.

Рода затръшна вратата, гневно пристъпи към бюрото и се настани на един стол. Скръсти ръце и очите й засвяткаха срещу него през стъклата на квадратните й очила.

„Но без публиката, жадна за това изкуство, то става непотребно…“

— Проклятие. — Отдръпна се от компютъра. — Какво има?

— Скъсил си материала ми с един инч.

Засърбяха го ръцете да грабне броеницата си и да я затегне около тънкия врат на Рода.

— Е, и?

— Каза, че ще заеме плътно дванадесет инча.

— Единадесет от тях бяха ценни, а останалото беше пълнеж. Просто съкратих пълнежа. Беше добра статия, Рода. Така е още по-добра.

— Искам да зная защо си ме нарочил. Винаги скъсяваш материалите ми. Дори не пипваш тези на Джон и Карла, а окастряш моите.

— Джон отговаря за спортната страница повече от десетилетие. За него това е наука.

„Изкуството и науката.“ Флин записа тази мисъл върху хартия, за да я включи в статията си. „И спорта.“ „Ако някой наблюдава как питчърът тъпче пръстта на могилката, докато й придаде с краката си точната форма, стабилност и наклон…“

— Флин!

— Какво? Какво? — Изведнъж се стресна и мислено пренави лентата до последната си реплика. — А що се отнася до Карла, редактирам материалите й, когато е необходимо. Рода, и аз имам работа. Ако искаш да поговорим за това, да си уговорим час за утре.

Тя сви устни.

— Ако не решим този проблем сега, утре няма да дойда на работа.

Вместо да очаква отнякъде да се появи джедаят Люк Скайуокър и да разсече с лазерния си меч самодоволното лице на Рода, Флин се отпусна на стола си.

Крайно време бе сам да извади меча.

— Добре. Първо, ще ти кажа, че ми писна от вечните ти заплахи, че ще напуснеш. Щом не ти харесва тук и не си доволна от начина, по който ръководя вестника, прав ти път.

Лицето й почервеня.

— Майка ти никога…

— Аз не съм майка ми. Ръководя „Диспеч“ от близо четири години и възнамерявам да продължа. Свикни с това.

Очите й се насълзиха, но Флин знаеше, че цели да го трогне, и си даде вид, че не забелязва.

— Нещо друго? — хладно попита той.

— Работя тук отпреди ти да се научиш да четеш проклетия вестник.

— Може би именно в това е проблемът. По-добре си се чувствала под ръководството на майка ми. Сега ти отърва да гледаш на мен като на временно неудобство и да ме смяташ за некомпетентен.

Рода зяпна от изумление.

— Не те смятам за некомпетентен. Просто мисля…

— Че не бива да се бъркам в работата ти — продължи със спокоен тон, но изражението му остана сурово. — Че трябва да правя каквото ти кажеш, вместо обратното. Няма да стане.

— Щом не смяташ, че съм добра в работата си, тогава…

— Седни — нареди Флин, когато тя понечи да си тръгне. Знаеше какво ще последва. Щеше да затръшне вратата, да му хвърля гневни погледи през стъклото и само за да го ядоса, да предаде поредния си материал минути преди крайния срок. — Случайно смятам, че си добра. Не че това означава много за теб от моята уста, защото ти не изпитваш уважение към мен и не вярваш в способностите и авторитета ми. Мисля, че ти е трудно, защото си журналист, а „Диспеч“ е единственият местен вестник, чийто главен редактор съм аз.

Почука по бюрото с върха на химикалката си, докато Рода го зяпаше. „Пери Уайт би се справил по-добре — помисли си той. — Но все пак успях да й дам да разбере.“

— Нещо друго?

— Ще ползвам отпуск следобед.

— Не, няма. — Флин отново се завъртя към клавиатурата. — Материалът за началното училище да бъде на бюрото ми до два часа. Затвори вратата, когато излезеш.

Флин отново се залови със статията си, доволен, че чу вратата да щраква, вместо да се затръшва. Изчака тридесет секунди и леко извърна глава, достатъчно, за да погледне крадешком през стъклената преграда. Рода седеше на бюрото си като парализирана.

Мразеше подобни разправии. Тази жена му бе давала дъвки, когато бе идвал в редакцията след училище. „Истински ад — помисли си той и потърка слепоочия, давайки си вид, че умува върху материала. — Истински ад е да бъдеш възрастен.“

 

 

Следобед излезе за час, за да се срещне с Брад и Джордън в гостилницата на главната улица. Не се бе променила, откакто тримата се бяха събирали там, за да гледат футбол по телевизията или да водят глуповати разговори за момичета и планове за бъдещето.

Въздухът все още бе изпълнен с аромата на пържени пилешки пържоли, които от край време бяха специалитетът на заведението, а на плота имаше четири тави със сладкиши. Флин погледна бургера, който бе поръчал по навик, и се запита дали гостилницата не може да скъса с миналото или самият той.

Намръщи се при вида на сандвича с два пласта плънка в ръката на Брад.

— Какво ще кажеш за размяна?

— Искаш сандвича ми?

— Да. Да ги разменим.

Без да изчака отговор, Флин размести чиниите на масата.

— Щом не искаш бургер, защо го поръча?

— Защото съм жертва на навика и традициите.

— И като изядеш моя сандвич, ще решиш проблема?

— Това е само начало. Днес скъсах с друг навик, като заплаших Рода, че ще я изритам от вестника. Мисля, че веднага щом се съвземе от шока, ще започне да планира убийството ми.

— Защо поиска неговия сандвич, а не моя? — попита Джордън.

— Не обичам „Рубен“.

Джордън се замисли и размени чинията си с тази на Брад.

Брад се намръщи на сандвича „Рубен“, но реши, че изглежда апетитен.

Въпреки че вече съжаляваше за бургера си, Флин отхапа от двойния сандвич.

— Мислите ли, че ако човек прекара целия си живот в родния си град, остава твърде свързан с миналото и неспособен да се променя и развива, поради което не може да свикне да се държи като зряла личност?

— Не знаех, че сме се събрали за философска дискусия. — Но готов да се включи в играта, Джордън се замисли върху въпроса, докато изстискваше кетчуп върху бургера. — Би могло да се каже, че решението ти да останеш в родния град говори, че си доволен от живота си тук и си пуснал корени. Или че просто си твърде мързелив и се задоволяваш с това, което имаш.

— Тук ми харесва. Трябваше ми доста време, за да стигна до този извод. Доскоро бях напълно доволен от начина, по който вървяха нещата. Но от началото на месеца не съм убеден, че не желая промяна.

— Заради ключовете? — попита Брад. — Или заради Малъри.

— Двете неща са свързани. Историята с ключовете е приключение, нали? Като сър Галахад и светия Граал, Индиана Джоунс и изчезналия кивот.

— Елмър Фъд и Бъгс Бъни — подхвърли Джордън.

— Добре, сигурно разбирате. — „Джордън безспорно умее да разсейва“, помисли си Флин. — Никой от нас тримата няма да пострада, ако не ги намерим.

— Една година от живота — каза Брад. — Това е доста сурово наказание според мен.

— Да. — Флин набоде пържен картоф от малката купчинка до сандвича. — Но не мога да си представя как Роуина и Пит ще накажат трите жени.

— Може би няма те да свършат черната работа — отбеляза Джордън. — Може би просто са ги осведомили каква награда или наказание ги очаква. Дали самите те имат избор?

— Нека се опитаме да мислим позитивно — отвърна Флин. — Перспективата за това, което ще последва, ако намерим ключовете, ми се струва вълнуваща.

— Но всичко е една голяма загадка и има много необясними неща.

Флин кимна на Брад и се раздвижи на стола си.

— Най-трудно е да приемем магията за нещо реално. Не илюзия, а истинско отклонение от естествения ред. Не е ли страхотно? Когато порасне, всеки човек загубва много неща, едно от които е вярата в магиите. Ние я получихме обратно.

— Гледаш на това като на дар, а не като на бреме? — попита Джордън. — Би могло да се смята и за двете.

— Благодаря отново, мистър Оптимизъм. Да, зная. Крайният срок наближава. Остава малко повече от седмица. Ако не намерим ключа, може би ще си платим, а може би не. Но няма да узнаем това.

— Не можем да отминем последиците при евентуален неуспех — изтъкна Брад.

— Опитвам се да вярвам, че никой няма да провали живота на три невинни жени, защото са опитали и не са успели.

— Върни се към началото на тази история, когато животът на други три невинни, полубогини или не, е бил провален само защото съществуват. — Джордън посоли картофите, поръчани от Флин. — Съжалявам, приятел.

— Трябва да добавим и приликата на трите жени от портретите с нашите познати. — Брад заудря с пръсти по масата. — Не е случайна. Именно тя ги прави главни действащи лица.

— Няма да допусна нещо да се случи с Малъри. С която и да е от трите — отвърна Флин.

Джордън вдигна чашата чай с лед.

— Доколко си обвързан с нея?

— Това е друг въпрос. Все още не съм наясно.

— Е, в това отношение ще ти помогнем. — Джордън намигна на Брад. — За какво са приятелите? Как е сексът?

— Защо винаги първо това те интересува? — попита Флин. — Непоправим си.

— Защото съм мъжкар. Ако не мислиш, че сексът трябва да бъде в началото на списъка за жените, значи си жалък глупак.

— Страхотна е. — Флин отвърна на самодоволната усмивка на Джордън. — Можеш само да си мечтаеш за такъв секс с красива жена. Но това не е единственото помежду ни. Водим чудесни разговори, с и без дрехи.

— И телефонни ли? — попита Брад. — Които продължават повече от пет минути?

— Да, и какво от това?

— Просто съставям списък. Готвил ли си нещо за нея? Не само да претоплиш готова храна, а истинско готвене.

— Сварих супа, когато…

— Брои се. Водил ли си я на кино да гледате някой женски филм?

Флин се намръщи и отчупи от сандвича.

— Не зная какво имаш предвид под „женски филм“. — Отмести ръце от чинията. — А, да. Веднъж, но…

— Без обяснения. Отговаря се с „да“ или „не“, като на тестовете в училище. Сега минаваме към раздел „Съчинение“ — каза Джордън. — Представи си живота си след, да кажем, пет години. Става ли? — обърна се той към Брад.

— За някои е по-добре след десет, но мисля, че в неговия случай и пет са достатъчни.

— Добре, представи си живота си след пет години. Виждаш ли се без нея?

— Как да предвидя какво ще бъде след пет години, когато не зная какво ще правя след пет дни?

Но Флин си представи къщата си, с някои отдавна планирани подобрения. Видя себе си в редакцията, на разходка с Мо и на кафе с Дейна. Във всички картини присъстваше образът на Малъри. Стоеше на стълбите в дома му, отбиваше се в офиса му, за да се видят, или гонеше Мо от кухнята.

Изведнъж пребледня.

— Господи!

— Има я във фантазиите ти, нали? — попита Джордън.

— Да.

— Поздравления, синко. — Джордън го потупа по рамото. — Влюбен си.

— Почакай. А ако не съм готов?

— Лош късмет — отвърна Брад.

 

 

Брад знаеше всичко за късмета и реши, че неговият е страхотен, когато излезе от гостилницата и забеляза Зоуи, спряла на кръстовището.

Бе с тъмни извити очила и устните й се движеха по начин, който го накара да предположи, че пее заедно със записа, който слуша по стереоуредбата в колата си.

Не би могло да се каже, че я следи, ако случайно седнеше зад волана и тръгнеше в нейната посока. Фактът, че засече някакъв пикап, бе чисто съвпадение.

Струваше му се разумно и дори важно да се опознаят по-добре. Едва ли би могъл да помогне на Флин, ако не познава жените, които го бяха въвлекли в търсенето на ключовете.

Беше логично.

Нямаше нищо общо с мания. Това, че бе купил една картина заради нейното лице и то не излизаше от мислите му, не означаваше, че е обсебен.

Просто проявяваше интерес.

Репетираше встъпителни реплики под носа си единствено защото знаеше колко важно е общуването. Не се смущаваше да заговори една жена. Непрекъснато бе заобиколен от жени.

Често сами го заговаряха. Бе един от най-желаните ергени в страната. Господи, колко мразеше това определение. Жените бяха готови на всичко само за да си побъбрят с него.

Ако Зоуи Маккорт не можеше да отдели пет минути за един учтив разговор, тя щеше да загуби.

Когато я видя да свива по тясна алея, вече се бе превърнал в кълбо от нерви. Раздразнението, което погледът й издаде, щом го забеляза зад себе си, преля чашата. Чувствайки се объркан и обиден, Брад слезе.

— Следиш ли ме? — попита тя.

— Моля? — попита той със същия хладен и равнодушен тон. — Мисля, че надценяваш чара си. Флин се тревожи за Малъри. Видях те и ми хрумна да попитам как е тя.

Зоуи го наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато отключваше багажника. Джинсите й бяха еластични и разкриваха стегнати женствени форми. Бе облечена с вталено червено яке, а под него носеше прилепнал потник на райета, който достигаше до два сантиметра над колана й. Брад забеляза, че има пиърсинг на пъпа и малка сребърна халка. Върховете на пръстите му пламнаха от желание да я докосне.

— Преди малко се отбих да я видя.

— А? Кого? А, Малъри! — Усети парене в тила и мислено се прокле. — Как е?

— Изглежда уморена и малко потисната.

— Съжалявам. — Пристъпи напред, когато тя започна да разтоварва. — Нека ти помогна.

— Няма нужда.

— Сигурен съм, че можеш и сама. — Брад реши проблема, като грабна двата тежки каталога с мостри на тапети от ръцете й. — Но не виждам причина да не се възползваш от предложението ми. Ремонт ли правите?

Зоуи извади каталог за бои и малка кутия с инструменти, която той издърпа, тетрадка и парчета от плочки.

— Подписахме договор за покупката на тази къща. Ще откриваме фирми тук. Необходима е работа.

Брад тръгна пред нея и я остави да затвори багажника. Да, щеше да падне доста работа, но сградата имаше солиден облик и се намираше на стратегическо място, до удобен паркинг.

— Изглежда стабилна — отбеляза той. — Проверихте ли основите?

— Да.

— Ще инсталирате ли охранителна система?

Тя извади ключовете, които бе получила от агента на недвижими имоти.

— Това, че съм жена, не означава, че не зная как се купува къща. Разгледах безброй сгради и тази беше на най-изгодна цена и на най-добро място. Нуждае се от козметичен ремонт. — Побутна вратата. — Можеш да оставиш тези неща на пода. Благодаря. Ще кажа на Малъри, че си попитал за нея.

Брад продължи навътре и тя бе принудена да му стори път. Въпреки че му костваше огромно усилие, успя да се сдържи да не погледне отново към пъпа й.

— Винаги ли се вбесяваш, когато някой се опитва да ти помогне?

— Вбесявам се, когато някой си въобразява, че не мога да се справям сама. Слушай, нямам много време да свърша това, за което съм дошла. Трябва да се залавям за работа.

— Тогава няма да ти преча.

Брад огледа тавана, пода и стените, докато минаваше през преддверието.

— Хубаво пространство. — Не забеляза влага, но го лъхна хлад. Запита се дали отоплението не работи, или жената зад него излъчва студени вълни. — Коя част ще бъде за теб?

— На горния етаж.

— Добре. — Тръгна по стълбите и се усмихна, когато чу въздишка на досада. — Чудесно стълбище. Белият бор винаги е добър избор.

Част от парапета трябваше да бъде подновена, а дограмата на двойния прозорец над стълбите се нуждаеше от укрепване. Налагаше се да се помисли за по-добро уплътнение.

Стените бяха замърсени и се виждаха няколко пукнатини. Но това лесно щеше да се оправи.

Харесаха му преходите между помещенията. Запита се дали тя ще отстрани отчасти талашитените врати, или ще ги замени с масивни, подобаващи на солидната сграда.

Какво ли щеше да прави с осветлението? Той не разбираше нищо от козметични и фризьорски услуги, но му се струваше логично доброто, силно осветление да е важно за един салон.

— Извинявай, трябва ми кутията с инструменти.

— Какво? О, съжалявам. — Подаде й я и прокара пръсти по очукания перваз. — Знаеш ли, не е зле тук да използваш черешова дървесина за контраст. Различните материали в естествен цвят създават уют. Нали няма да застилаш пода?

Зоуи извади ролетка.

— Не.

Защо Брад не си тръгваше? Тя имаше работа и куп неща за обмисляне. Най-важното, от което се нуждаеше, бе да остане сама в прекрасната сграда, да крои планове, да мечтае и да си представя как ще изглежда салонът й в завършен вид.

Цветовете, материите, шарките и ароматите. Всичко.

А той се мотаеше тук, чаровен и мъжествен, с безупречния си костюм и скъпи обувки. Ухаеше приятно на луксозен сапун и афтършейв. Навярно плащаше повече за един сапун, отколкото струваха нейните джинси. И мислеше, че има право да се върти около нея, да диша въздуха й и да я кара да се чувства като недодялана жена от по-низша класа.

— Какви са плановете ти за тази стая?

Зоуи записа измерванията си и остана с гръб към него.

— Това е главното помещение. За прически, маникюр и грим. — Не чу отговор и нещо я накара да извърне глава към него. Бе вперил поглед в тавана. — Какво?

— Имаме от онези малки крушки. Много практично и забавно. Имат предимството, че могат да се нагласят под различни ъгли. Към изисканост ли ще се стремиш или към непринудена обстановка?

— Не виждам защо да не съчетая и двете.

— Добра идея. Пастелни или ярки цветове?

— Тук ярки, а в залите за козметични процедури пастелни. Слушай, Брадли…

— О, това прозвуча като реплика на майка ми. — Вече бе приклекнал, за да разгледа един каталог. Вдигна глава и й се усмихна. — Всички майки ли преминават курс за усвояване на този смразяващ тон?

— Мъжете нямат право на достъп до тази информация. Ако ти кажа, ще се наложи да те убия. А просто нямам време. След месец имотът окончателно става наш и искам плановете ми да бъдат готови, за да мога да започна ремонта веднага щом подпишем документите.

— Мога да помогна.

— Зная какво правя и какво искам. Не зная защо си въобразяваш…

— Почакай. Много си докачлива. — Човек би очаквал една жена, която носи прилепнали джинси и халка на пъпа, да бъде малко по-достъпна. — Аз съм в бизнеса, не помниш ли? — Брад докосна емблемата на „Хоуммейкърс“ върху каталога. — Освен това обичам да давам приноса си потенциалът на една сграда да бъде използван по най-добрия начин. Мога да ви помогна с работата и материалите.

— Не търся подаяния.

Той остави каталога и се изправи.

— Не говоря за подаяния, а за помощ. Какво у мен те кара да се държиш толкова враждебно?

— Всичко. Нечестно е. — Зоуи сви рамене. — Но е така. Не разбирам хора като теб и се отнасям към тях с недоверие.

— Хора като мен?

— Богатите, привилегировани особи, които управляват американските империи. Съжалявам. Сигурно имаш някои добри качества, иначе не би бил приятел на Флин. Но ние с теб нямаме нищо общо. А и в момента имам твърде много грижи и никакво време за игрички. Нека изясним едно, няма да спя с теб.

— Господи, не си струва да живея повече.

Зоуи едва сдържа усмивката си, но от опит знаеше, че този тип мъже са хитреци.

— Сега ще кажеш, че не се надяваш да спиш с мен.

Брад си пое дъх, преди да заговори. Бе закачила слънчевите очила на деколтето на потника си и издължените й жълтеникави очи се взираха право в неговите.

— И двамата знаем, че никой мъж не би отговорил честно на този въпрос, защото е най-неудобният от неудобните. Другите в тази категория са: „Този тоалет прави ли ме дебела?“ и „Намираш ли тази жена за привлекателна?“. Ако не го знаеш, за нищо на света няма да ти кажа.

Този път Зоуи трябваше да прехапе устни, за да сдържи смеха си.

— Последното не е въпрос.

— Все пак е мистерия и капан. Затова ще кажа просто, че те намирам за много привлекателна и че имаме повече общи неща, отколкото предполагаш, като започнем с общите приятели. Наистина искам да помогна на теб, Малъри и Дейна за ремонта. Никоя от вас не е длъжна да спи с мен, въпреки че, ако трите спретнете една хубава оргия, не бих се съпротивил. Засега ще те оставя да работиш.

Тръгна към стълбите и извърна глава назад, докато слиза.

— Впрочем следващия месец в „Хоуммейкърс“ ще има разпродажба на тапети и бои. От петнадесет до тридесет процента намаление.

Зоуи забърза след него.

— Кога следващия месец?

— Ще ти кажа.

Нямало да спи с него. Брад поклати глава, докато вървеше към колата си. Щеше да съжалява за това твърдение. Очевидно не знаеше, че единственото, на което никой от фамилията Вейн не може да устои, е откровено предизвикателство.

Намерението му бе само да я покани на вечеря. „Сега — реши той, докато оглеждаше прозорците на втория етаж — ще се наложи да изчакам известно време и да изградя стратегия.“

Зоуи Маккорт щеше да се озове под обсада.

 

 

Зоуи имаше други грижи. Закъсняваше, което не бе нищо ново. Струваше й се, че винаги в последния момент изникват куп неща, преди да излезе от къщи.

— Дай тези бисквити на майката на Чък. Ще ги раздели по равно. — Паркира на алеята на две преки от къщата си и хвърли укорителен поглед на сина си. — Говоря сериозно, Саймън. Наистина нямам време да й ги занеса. Тя ще ме задържи цели двадесет минути на вратата, а вече закъснях.

— Добре, добре. Можех да дойда пеша.

— Да, но тогава нямаше да мога да направя това.

Сграбчи го и го смушка в ребрата така, че го накара да запищи.

— Мамо!

— Саймън! — промърмори тя със същия гневен тон.

Детето все още се заливаше от смях, когато слезе и свали раничката си от задната седалка.

— Слушай майката на Чък и не карай всички да стоят до късно заради теб. Нали имаш номера на Малъри?

— Да, имам го и знам как да позвъня на 911, ако подпаля къщата, докато си играя с кибрит.

— Умно момче. Дай ми целувка.

Саймън затътри крака, преструвайки се, че му е неприятно, но наведе глава, за да скрие усмивката си.

— Бързо. Някой може да ни види.

— Кажи, че не съм те целувала, а съм крещяла в ухото ти. — Зоуи го целуна и сдържа желанието си да го прегърне. — До утре. Забавлявай се, малкият.

— И ти, малката.

Дяволито й се усмихна и хукна към къщата.

С майчинско умение, Зоуи излезе от алеята на заден ход и проследи сина си с поглед, докато бе на сигурно място в къщата.

След това се отправи към дома на Малъри за първото си гостуване у приятелка с преспиване, откакто бе пораснала.