Ървин Уелш
Порно (78)

78. Курвите на Амстердам т.12

Не можех нищо да направя.

Не можех да направя нищо. Не можех да извикам или да започна да се моля. Нищо.

А и момчетата в колата не го видяха.

Не можех нищо да направя.

Колата удари Франко с все сила само на няколко метра от мен. Франко се преметна право отгоре й и се стовари на асфалта. Там остана да лежи неподвижен, а от носа му се стичаше кръв.

Веднага се втурвам към него без изобщо да съзнавам какво правя. Коленича и повдигам главата му, наблюдавайки как очите му светкат и се въртят, преливащи от объркване и злоба. Не го искам така. Наистина. Искам да ме удря, да ме рита.

— Франко, човече, съжалявам… Не трябваше да става така… Съжалявам, човече…

Започвам да плача. Държа Бегби в ръце и плача. Мисля си за отминалите дни, всички онези добри времена, гледам очите му и виждам как омразата ги напуска, сякаш някаква черна завеса се повдига и нахлува безметежна светлина, а устните му се изкривяват в усмивка.

Той ми се усмихва! Дори се опитва да говори и казва нещо като:

— Винаги съм те харесвал…

Или просто чувам това, което искам да чуя. После Бегби започва да кашля и ручейче кръв се процежда от ъгълчето на устата му.

Опитвам се да кажа нещо, но внезапно осъзнавам, че някой се е надвесил над нас. Поглеждам нагоре и виждам лице, което едновременно ми изглежда враждебно и познато. Зацепвам, че това е Нели Хънтър, който е махнал татуировките от лицето си и тъкмо се каня да го поздравя, когато юмрукът му се забива в челюстта ми.

Тялото ми вибрира, а лицето тупти от тъпа болка. Мамка му, на това му викам удар. Докато се надигам залитайки на крака го виждам да как се шмугва в тълпата от кибици. Върху рамото си усещам ръка и се извръщам рязко, страхувайки се, че ще бъда смлян на каша от бандата на Франко, но просто е някакъв пич от Бърза помощ. Качват Франко на носилка и го вкарват в линейката. Тръгвам след него, но някаква кука ми препречва пътя и казва нещо, което не успявам да разбера. Друго ченге кима към фелдшера, после към първото ченге. Онзи ми прави път и аз се мятам в линейката, вратата зад мен се тръшва и потегляме. Надвесил съм се над Франко и се опитвам да го окуражавам.

— Всичко е наред, Франк. Аз съм тук, приятел — казвам му. — Тук съм.

Потърквам челюстта си, подута от юмрука на Нели, наистина яко кроше беше. Добре дошъл в Лийт. Добре дошъл у дома. Но къде е домът ми сега? Лийт… не. Амстердам… не. Ако домът е там, където е сърцето ти, точно сега Даян е моят дом. Трябва да стигна до летището.

Стискам ръката на Франко, но той е в безсъзнание и фелдшерите са сложили кислородна маска на лицето му.

— Не спирайте да му говорите — подканя ме единият. Положението изобщо не е розово. Най-откаченото е, че през всички тези години винаги съм желал този момент, дори съм се надявал, фантазирал съм си го, но сега предпочитам всичко друго освен това. Въобще няма нужда да ми се напомня да говоря, защото аз изобщо не мога да се спра:

— Така е… мислех да се свържа с теб, Франк, да оправя нещата. Наистина съжалявам за онзи път в Лондон, но Франк, тогава не мислех ясно, само исках да избягам и да се откача от дрогата. Бях в Амстердам, но сега съм тук… Завинаги, Франк… Срещнах едно свястно момиче… Ще ти хареса. Много се сещам за купона, който си правехме, за мачовете и как майка ти винаги е била добра с мен, когато идвах у вас, винаги ме посрещаше царски. Тези неща остават завинаги, Франк. Помниш ли като ходихме в кино Стейт на Джанкшън Стрийт в събота сутрин да гледаме мултфилми или в онова малко разбито кино в горната част на Уок, как му викаха… Салон Синема! Ако имахме пари ходехме на стадиона Ийстър Роуд следобед, помниш ли, дори прескачахме оградата понякога… После ни хванаха да дращим имената си и Хибс по училището, бяхме само на единайсет и бяхме на път да се разревем, явно сме били жална гледка, щом ченгето ни пусна да си ходим! Помниш ли? Бяхме аз, ти, Спъд, Томи и Крейг Кинкейд. Помниш ли, когато и двамата чукахме Карън Маки? А оня път в Мадъруел, когато ти преби онова здраво копеле, а мен ме арестуваха!

И най-шантавото е, че докато говоря всичко това и си спомням тези неща и ги чувствам, част от мисълта ми е другаде. Мисля си, че Сик Бой е роден експлоататор, всичко това е вроден инстинкт у него, син на своето време. Но ефикасността му се намалява от факта, че е твърде вдаден в целия процес — интригата и социалната страна на всичко това. Той смята, че това е важно, че наистина означава нещо. Така той се потапя в него и никога не спира да помисли и да се сети да направи най-простото нещо.

Като например да вземе парите и да избяга.

Няма да е никак доволен когато установи, че парите са изчезнали и заедно с тях и аз. Самоненавистта от това, че е бил преметнат два пъти, вероятно ще доведе до някакъв вид нервно разстройство. Може дори да се окаже, че съм ги очистил и двамата — него и клетия Франко. Франко… като оставим кислородната маска, изглежда съвсем същия. Изведнъж нещо започва да звъни от него и осъзнавам, че това е мобилния му телефон в джоба. Поглеждам фелдшера, той ми кима и аз изваждам GSM-а. В ухото си чувам вик:

— ФРАНК!

Гласът е на Сик Бой.

— ХВАНА ЛИ РЕНТЪН? ОТГОВОРИ, ФРАНК! АЗ СЪМ, САЙМЪН! АЗ! АЗ! АЗ!

Прекъсвам разговора и изключвам апарата.

— Мисля, че беше приятелката му, която се опитва да се свърже — казвам на фелдшера. — Ще й се обадя по-късно.

Стигаме в болницата и аз се чувствам изтръпнал и зашеметен, докато един кльощав, невротичен млад лекар ми обяснява, че Франко е още в безсъзнание, което и сам вече съм се досетил и че ще го вкарат в интензивното.

— Първо ще стабилизираме състоянието му и после ще направим някои тестове, за да установим пораженията — казва той притеснено, сякаш знае кой точно са докарали при тях.

Не мога да направя нищо повече, но все пак се качвам в интензивното и виждам една сестра да слага система на Франко. Аз леко й кимам и тя отвръща със стегната, икономична професионална усмивка. Мисля си как искам да съм с Даян на летището и как не искам да съм точно тук, когато Нели и приятелчетата на Франко нахлуят през вратата.

— Съжалявам, Франк — казвам преди да потегля, правя няколко крачки, рязко се извръщам и добавям: — Бъди силен!

Излизайки от отделението забързвам крачка по коридора и се спускам бързо по мраморното стълбище, подметките ми почти се пързалят, преминавам последователно през две врати и на бегом се измъквам през фоайето и право в едно чакащо такси. Движението е спокойно и бързо стигаме до летището. Въпреки това съм закъснял. Много закъснял.

Спираме пред залата за заминаващи и виждам Даян, която ми маха. Изскачам от таксито и се втурвам към нея. Тя не помръдва от мястото си, но колкото повече се приближавам тя омеква, ядът й се изпарява като вижда състоянието ми.

— Господи… Какво се е случило? Помислих, че си ме зарязал заради някое старо гадже.

За малко да се засмея.

— Няма подобна опасност — казвам, и я прегръщам, вдишвам я, треперейки. Опитвам се да не губя самообладание, защото трябва да се кача на този самолет. Желая го повече, отколкото навремето дозата хероин.

Бързаме към гишето, но те дори не искат да ни приемат. Изпуснали сме лондонския полет и следователно прекачването. Изпуснали сме го за няколко минути, мамка му, дори секунди. Но сме го изпуснали. За късмет имаме открити билети и запазваме най-ранния полет за Сан Франциско през Лондон, който е утре по обед. И двамата не искаме да се връщаме в града и запазваме стая в хотела на летището, където й обяснявам в подробности случилото се.

Все още в шок, седя на зелената покривка на леглото до Даян, проследявам с поглед тънките сини вени по обратното на ръката й и разказвам подробно:

— Откачено е, но бясното копеле щеше да ме ликвидира… Просто замръзнах… Съмнявам се, че дори бих се опитал да се защитя… Най-ненормалното беше после, след като се случи… Сякаш пак бяхме приятели, все едно не съм го обирал и нищо такова е нямало. Адски е странно, но някаква част от мен все още харесва този психар… Ти си психолог, ти ще кажеш, какво значи това?

Даян стисва устни и очите й се разширяват.

— Той е част от твоя живот. Сигурно това означава. Чувстваш ли се виновен заради катастрофата.

Обзема ме внезапна, концентрирана студенина.

— Не. Той не трябваше да се юрва така през улицата.

Стаята е добре отоплена, но Даян държи чашата си с две ръце, сякаш попива топлината й и тогава съзнавам че тя също е в шок заради Франко, макар никога да не го е познавала. Сякаш се е предало от мен на нея.

Опитваме се да сменим темата, да се стегнем и да гледаме напред. Тя ми казва, че според нея дипломната й работа върху порното не е много добра и във всеки случай, би предпочела да си почине една година. Може би даже да се запише в колеж в Щатите.

Какво ще правим в Сан Франциско? Просто ще живеем. Може да отворя отново клуб, но най-вероятно не, защото е много чанч. Даян и аз може да се хванем с интернет бизнес, да станем „дот-комъри“. Дори бяхме си фантазирали и планирали такова нещо от доста време, но сега не мога да мисля за това, цялата ми мисъл е заета с Бегби и Даян, разбира се. Тя се оказа стабилна жена, но всъщност винаги е била. Аз бях този, който беше твърде млад и зелен, за да тръгнат нещата между нас навремето. Този път ще го караме докато любовта или парите не свършат.

На следващата сутрин ставаме рано и закусваме в стаята. Обаждам се в болницата, за да разбера как е Франко. Няма промяна в състоянието му, все още е в безсъзнание, но рентгеновите снимки потвърждават критичното му състояние — счупен крак, раздробена бедрена кост, счупени ребра, фрактура на ръката и черепа и някои вътрешни увреждания. Би трябвало да съм облекчен, че е неутрализиран, но аз се чувствам ужасно заради това, което се случи на Франко. И, да, наистина, се чувствам виновен.

Отиваме отново на летището, тя — развълнувана, че заминаваме, а аз просто още по-притеснен за последствията, ако продължаваме да сме тук и секунда повече от необходимото.