Ървин Уелш
Порно (2)

2. „съпътстващите приставки…“

Колин се надига и става от леглото. Силуетът му се очертава до еркерния прозорец. Изтегната под чаршафа наблюдавам оклюмалия му пенис. Той виси някак виновно, хванат в триъгълник от лунна светлина, докато Колин отваря щорите.

— Не разбирам — извръща се той към мен и забелязвам извинителната му усмивка на човек, когото ще бесят. Луната посребрява гъстите му тъмни къдрици. Светлината разкрива торбичките под очите му и противната провиснала плът под брадичката.

Колин: скапаняк на средна възраст, към чието описание вече трябва да добавим намаляваща потентност и спадащ социален и интелектуален интерес. Време е. Бог ми е свидетел, крайно време е.

Протягам се в леглото, усещайки прохладата по краката си и се извъртам, за да се отърся от последния спазъм на собственото си безсилие. Обръщам се с гръб към него и свивам колене към гърдите си.

— Знам, че ще прозвучи като клише, но наистина никога преди не ми се е случвало. Просто… тая година ми набутаха да водя четири часа семинарни упражнения и два часа лекции повече. Снощи не съм спал, за да проверявам есета. Миранда вечно усложнява нещата, а децата постоянно искат внимание… нямам никакво време да бъда самия себе си. Нямам време да бъда Колин Андерсън. На кого му пука? На кого изобщо му пука за Колин Андерсън?

До мен едва достигат тези жалби по изгубената ерекция и постепенно се унасям.

— Ники? Чуваш ли?

— Ммм…

— Мисля си, че трябва да нормализираме връзката си. И това не е просто хрумване на момента. Миранда и аз сме изпята песен. О, знам какво ще кажеш. Да, имало е и други момичета, други студентки, наистина е имало — продължава той, но сега някакво доволство се е промъкнало в тона му. Мъжкото его може и да изглежда крехко, но от опита, който имам, знам, че не е нужно много време, за да се възстанови, — …но всички те бяха просто тийнейджърки и беше доста глуповато забавление. Цялата работа е в това, че ти си по-зряла, ти си на двадесет и пет, няма чак толкова голяма възрастова разлика помежду ни и с теб е много по-различно. Не е просто едното… искам да кажа това е истинска връзка, Ники, и искам да бъде, ами, точно такава, истинска. Разбираш ли ме? Ники? Ники!

Присъединявайки се към колекцията от студентки на Колин Андерсън, предполагам, че трябва да бъда поласкана от провъзгласяването ми за същинска любовница. Но не, мерси.

— Ники!

— Какво? — изпъшквам, обръщам се и сядам, отдръпвайки косата от лицето си. — Какви ги дрънкаш? Като не можеш да ме изчукаш, остави ме поне да спя. Утре сутрин имам часове, а вечерта трябва да бачкам в шибаната сауна.

Колин присяда на леглото, диша тежко. Наблюдавам как раменете му се повдигат нагоре-надолу и в тъмното ми заприличва на някакво странно ранено животно, което не знае дали трябва да бяга или да контраатакува.

— Не ми харесва, че работиш там — издиша той с онзи сприхав, собственически тон, който напоследък му е станал така присъщ.

Това е, мисля си, това е моментът. Натрупаните седмици на търпение достигат критичната маса, когато разбираш, че трябва да кажеш на тези копелета да вървят на майната си.

— Сауната вероятно е единственият ми шанс в момента да се изчукам като хората — обяснявам спокойно.

Леденото мълчание и неподвижността на тъмния контур на Колин ми подсказват, че попадението ми е точно и най-сетне съм успяла. Той внезапно скача и с нервни, отсечени движения се втурва към стола, където е метнал дрехите си. Чува се тъп удар на крак в нещо из тъмнината, стол или легло, последван от злобно „майната му“. Явно бърза да избяга. Обикновено първо се къпе заради Миранда, но тъй като този път не са се смесвали никакви телесни течности, може да мине и така. Поне се сети да не пали лампата, за което наистина съм му благодарна. Докато нахлузва джинсите си, използвам случая да се насладя на задника му, може би за последен път. Лошо нещо е импотентността, прилепчивостта е още по-лошо, но двете в съчетание са просто непоносими. Само от мисълта да се превърна в гледачка на този стар глупак ми се сгадява. Жалко, все пак, за този задник. Ще ми липсва. Винаги страшно съм си падала по готините, стегнати мъжки задници.

— Човек не може да говори с теб, когато станеш такава. Ще ти се обадя по-късно — пухти той, навличайки пуловера си.

— Не си прави труда — срязвам го с леден тон и издърпвам юргана, за да скрия циците си. Чудя се, защо чувствам този подтик, след като именно той ги е смукал, слагал е кура си между тях, галил ги е, опипвал ги е, мачкал ги е, хапал ги е и всичко това с моята благословия и дори насърчение в някои случаи. Защо тогава такъв случаен поглед в полумрака ми се струва толкова оскверняващ? Отговорът сигурно е, че отвътре чувствам, че сме вече история, Колин и аз. Да, точно това е моментът.

— Какво?

— Просто не си прави труда. Да ми се обаждаш по-късно. Изобщо не си давай зор — обяснявам му и страшно ми се иска да запаля цигара. Чак ми се ще да му поискам, но ми изглежда някак неподходящо.

Той се извръща към мен и мога да видя ония глупави мустаци, които винаги съм го молила да обръсне. Очите му са скрити в мрак, но виждам устата му, осветена от блещукащата сребърна светлина през щорите. И тази уста ми казва:

— Добре, майната ти! Ти си тъпа пуйка, Ники, това си ти, нагла малка кучка! Мислиш си, че всичко ти е позволено, а, момиченце? Порасни и стани човек, защото ще си строшиш главата!

Бяс и смях напират в мен, но нито едното не може да вземе превес, така че единственото, което успявам да изплюя е:

— Човек? Като теб? Ще си умра от смях…

Но Колин вече е излязъл, вратата на спалнята се тръшва, последвана от външната врата. Тялото ми започва да се отпуска блажено, но с огромна досада се сещам, че трябва да заключа още веднъж. Лорън е голяма паникьорка, а и отгоре на всичко едва ли примира от радост, че сме я разбудили с нашия скандал. Чувствам хлад по стъпалата си от лакираните дъски в коридора, набързо завъртам топката и с радост се връщам в спалнята. Минава ми през главата да отида до прозореца и да погледна, дали Колин е излязъл вече на пустата улица, но решавам, че сме се изяснили окончателно и досадникът е отрязан. Отрязан звучи повече от задоволително. Става ми смешно, защото си представям как Миранда получава пенисът му отрязан по пощата. Как го гледа и не може да го познае. Всъщност те всички си приличат, освен ако, разбира се, не си някоя дърта, отпусната, скльофкана крава, която не го усеща, ако не е особено дебел. Ако си още стегната, спокойно можеш да чукаш всичко наоколо. Е, почти всичко. Проблемът не е в куровете, а в съпътстващите ги двукраки приставки, които се предлагат във всякакъв вид и степен на досада.

Лорън пристига в небесно синята си нощница, сънливите й очи примигват, косата й е разрошена. Забърсва очилата си и ги слага.

— Всичко наред ли е? Чух викове…

— Нищо особено, просто звуците на импотентен мъж в критическата, който вие жално в нощта! Трябва да е било като музика за твоите феминистки уши! — ухилвам се закачливо.

Тя се доближава бавно до мен, протяга ръце и ме прегръща. Чудесна жена е тя — винаги готова да ме тълкува по-положително, отколкото заслужавам. Тя си вярва, че с шегите си крия някаква болка, със сарказма си прикривам уязвимост и постоянно и искрено търси да открие истинската Ники зад фасадата. Лорън смята, че съм като нея, но колкото и да не й се вярва, аз съм и винаги ще си остана далеч по-безсърдечна кучка от нея. Въпреки крайния си феминизъм, тя просто е едно сладко дете, което ухае чудесно, излъчва аромат на лавандулов сапун и свежест.

— Съжалявам… Знам, казах ти, че си откачила да се забъркваш с преподавател, но го казах, за да те предпазя, да не те наранят…

Треперя, осезателно треперя в ръцете й и тя продължава:

— Хайде, хайде… недей, няма нищо… Всичко е наред.

Лорън обаче не стопля, че всъщност се треса от смях. Как изобщо би могла да си помисли, че ми пука? Повдигам леко глава и се изсмивам на глас, за което веднага съжалявам, защото тя е мило същество и е малко унизително за нея. Понякога жестокостта ти идва просто по инстинкт. Не можеш да се гордееш с това, но поне можеш да опиташ да си го признаеш.

Поглаждам я успокояващо по тънкото вратле, но още не мога да спра да се смея:

— Ха-ха-ха-ха… май се обърка, миличка. Той е зарязаният, той е нараненият. „Да се забъркваш с преподавател“… ха-ха-ха… звучиш точно като него.

— Добре, де, как да го кажа? Той е женен. Имате връзка…

Бавно поклащам глава.

— Аз нямам връзка с него. Аз просто го чукам. По-точно чуках го. Но това е всичко. Тия крясъци и сцени бяха за това, че той повече няма да може да ме чука, разбираш ли?

Лорън пуска щастлива, но малко виновна усмивка. Момичето е твърде почтено, твърде добре възпитано, за да тържествува над нещастието на други хора, дори и на тези, които не харесва. Една от най-неприятните страни на Колин бе, че не я харесваше и виждаше само онзи повърхностен образ, който самата тя му пробутваше. Но това засяга само него. Най-непроницателното копеле на света.

Издърпвам юргана.

— Хайде, ела тук да ме гушнеш както трябва! — казвам. Лорън ме поглежда и извръща поглед от голото ми тяло.

— Стига, Ники! — казва тя срамежливо.

— Искам само да ме гушнеш! — нацупвам се и се премествам към нея. Тя усеща, че между голите ни тела е дебелата материя на нощницата й, че никой няма да я изнасили и ме прегръща сковано и неохотно, но аз не се отказвам и издърпвам юргана върху нас.

— Ох, Ники — казва тя, но скоро усещам как се отпуска и се унасям в прекрасен сън с аромат на лавандула в ноздрите ми.

На сутринта се събуждам и до мен леглото е празно. Дочувам шум от приготовления в кухнята. Лорън. Всяка истинска жена трябва да си има по една сладка малка съпруга. Ставам, увивам се в халата си и се насочвам към кухнята. Кафето съска и църцори през филтъра в каната. Чувам нейните звуци в банята. Връщам се в преходния ни хол и виждам мигащата червена светлинка на телефонния секретар, който ме подканя да си чуя съобщенията.

Бях надценила или подценила Колин. Беше оставил доста съобщения.

Бийп.

— Ники, обади се. Това е глупаво.

— Здрасти, глупако — казвам към телефона. — Това съм аз, Ники. Страхотни съобщения оставя този Колин, голяма комедия.

Бийп.

— Ники, съжалявам. Сигурно съм полудял. Наистина не си ми безразлична, честно! Това се опитвах да ти кажа. Ела утре в кабинета ми! Хайде, Ник!

Бийп.

— Ники, нека да не се разделяме по този начин! Да идем на обяд в преподавателския клуб. Там ти хареса. Хайде! Обади ми се в работата.

Възрастта превръща повечето момичета в жени, но мъжете никога не престават да бъдат сополанковци. Точно за това винаги съм им завиждала, за тяхната способност да тънат в глупост и незрялост, нещо което винаги съм се стремяла да имитирам. Но на човек му идва до гуша, ако постоянно е принуден да го търпи.