Ървин Уелш
Порно (65)

65. Мръсен № 18450

Пием с моето старо приятелче и нов бизнес партньор в Сити Кафе, когато съобщавам добрата новина. Рентън, който е сложил няколко кила отгоре, се звери в писмото, което му бутам в ръцете, после гледа мен и пак писмото с неприкрито страхопочитание.

— Изобщо не мога да разбера как си го извъртял този номер, честно, Саймън!

— Всичко опира до качеството на работата и навременното изпращане на филма!

Сигурен съм, че копелето си мисли, че съм използвал връзките на Миз. Да си мисли каквото ще.

Рентън повдига рамене и пуска възхитена усмивка.

— До-обре! Досега играхме по твоята свирка и всичко е точно — казва той и отново преглежда писмото. — Прожекция на целия филм на порно фестивала в Кан! Както и да го гледаш, самият факт е сериозен успех!

Обикновено ласкателството е най-ароматния мехлем за егото, но когато излиза от устата на Рент Бой, човек трябва да се сниши и да чака откъде ще му дойде. Обсъждаме дали и как да направим Уебсайт на филма — www.sevenrides.com, но за мен е най-важно да имаме достатъчно готова продукция за продажба. Което пък означава, че някой тъпак трябва да се залости в склад в Амстердам и да слага готовите касети по кутии. Сещам се само за един, който и без това има работа в Амстердам.

Така заминаваме на кратко ваканционно пътуване, но да се забиеш в някакъв склад далеч не е кой знае какъв купон. Мястото е кошмарно, спокойно може да те хване клаустрофобия. Когато се връщаме в Единбург, изпитвам неистова нужда от освежителен престой в басейна Порти Бате, така че стискам зъби и плащам на алчния бакшиш да ме закара направо там. Рентън ме придружава само до центъра и неохотно ми бутва една десетарка на слизане.

Изтегнат в металния резервоар на аеротонната баня в Портобело, се наслаждавам на горещата вода и ободряващия масаж от водните струи. Струва ми се, че точно това е най-основното нещо, което ми липсваше в Лондон през последните десет години. Ех, аеротонните бани в басейна Порти. Невъзможно е да обясниш на непросветения същинския транс, състоянието на блаженство, в което човек изпада, далеч по-велико от която и да е сауна или турска баня. Великолепно старомодния метален басейн а ла Жул Верн, с всички онези метални тръби, клапи, болтове. За дъртаците, които се влачат тук през деня, мястото е единствен смисъл в живота.

Решавам, че това е най-доброто разположение на духа, в което да разпространя добрата новина, излизам с нежелание от басейна, увивам се с хавлия през кръста и се паркирам пред шкафчето си в съблекалнята, където е GSM-ът ми. Сигналът е идеален за закрито помещение. Обаждам се на всички, за които се сещам и им съобщавам добрата новина за фестивала в Кан. Ники споделя възторга ми, Биръл изгрухтява недоволно — „Идвам“, все едно съм му съобщил, че десетгодишната присъда, която току-що е получил е била намалена с няколко месеца. Тери реагира съвсем типично:

— Нямам търпение. Всичките тия французойки и лъскави гаджета ще се редят на опашка.

Тръгвам към Лийт и пъба. Тъкмо драсвам да се ошумоля нагоре по стълбите към офиса, за да прослушам съобщенията на секретаря за Банана Адзури Филмс, когато Мораг ме причаква до перилата и онзи неин стреснат поглед под невъобразимата й нова прическа ме заковава на място.

— Мо! Имаш нова прическа? Отива ти — усмихвам се. Мо гледа като борсук, напълно неповлияна от чара ми.

— Зарежи косата ми, Саймън. Тук идва един от Ивнинг Нюз. Задава всякакви въпроси за теб и се интересува, дали не правиш някакви филми на горния етаж.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че не знам нищо за никакви филми — отвръща тя, поклащайки глава.

Мораг не е порта, поне това е сигурно.

— Мерси, Мо. Това е жив тормоз. Ако тоя кретен се появи отново, само ми кажи. Първо ще го гръмна, а после ще му подпаля и къщата, мамка му — изцепвам се в шокираната й физиономия.

На път съм да се измета горе, когато старата крава измучава:

— Имам нужда от помощ долу, Саймън. Али трябваше да иде в болницата. Мъжът й е пострадал.

— Кой, Спъд ли?

— Да.

— Какво се е случило?

— Не се знае, но доколкото разбрах много е зле.

— Добре, дай ми пет минути… — казвам, странно разтревожен за Мърфи. Не, че сме си кой знае колко близки вече, но никога не бих пожелал злото на този бълхарник. Тръгвам нагоре по стълбите, махайки на панираната женица. — Трябва да проверя пощата…

— Освен това Паула си дойде от Испания. Разпитва как вървят нещата. Казах й, че добре, но тя ми е приятелка и не мога да те прикривам, Саймън. Няма да лъжа Паула.

Заковавам на място.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че мистър Кресуел от пивоварната, много свестен човек, казва, че не си му платил за доставката от миналата седмица. Казах, че ще му се обадиш и ще уредиш нещата.

Обмислям положението преди да отвърна на Мо.

— Кресуел е паникьор. Корпоративна мишка. Не може да разбере, че бизнесът се крепи на кредита и оборота. Само си седи в лъскавия офис във Фаунтинбридж и се преструва, че чатка нещо от бизнес. Един ден в пъба би го убил. Ще говоря с него — плещя аз и влизам в офиса за една бърза, укрепваща линия кока преди да се заема със задълженията си в бара.

Обявил съм сбирка за тази вечер в пъба. Господ знае защо. За да ги държа в течение сигурно. Форестър не е поканен, тъй като, ако двамата с Рентън попаднат на едно място, неприятностите са неизбежни. Разбира се, Рентън не се появява. Раб се дотътря, а Тери още с пристигането си иска пари. Най-внезапно всички са полудели за пари. За кого, по дяволите, ме вземат? Сигурно Рентън е виновен, само той им е размътил малките мозъци по мобилния.

— Съжалявам, Тери, баламите свършиха или с една дума отговорът е не.

— Значи така, няма да получа нищо за труда си?

— Ти нямаш дял в печалбата, Тери — обяснявам. — На теб ти се плаща като на ебач. През цялото време този бардак се движеше от мен.

— Прав си — отвръща той с усмивка, която определено ме притеснява. — Така стоят нещата.

Ентусиазмът на Тери го правеше полезен до определен момент. Пълната му липса на амбиция обаче означава, че той никога няма да стане играч в индустрията. Човек се старае, предлага им възможности да се учат и израстват. Останалото зависи от тях. Но той го прие добре. Твърде добре.

— Сега, значи имаме един проблем. Очевидно не можем всички да отидем в Кан. Просто е финансово невъзможно. Така че, заминаваме аз, Ники, Мел и Къртис. Звездите. Рентс също, имам нужда от него по бизнес частта. А останалите? Много маймуни на един клон, съжалявам!

— Аз така или иначе не мога да замина — намесва се Раб. — Заради детето, лекциите и така нататък.

Тери рязко става и тръгва към вратата.

— Тери! — изкрещявам. Той се обръща.

— За чий, мамка му, ме извика, след като няма да взимам пари или да пътувам до Кан? — Честно казано не мога да се сетя за нито една съществена причина и не мога да отроня и дума, докато той продължава: — Губиш ми шибаното време! Отивам в болницата да видя Спъд — изръмжава той и излиза.

— Аз също отивам — става и го последва Раб. Замислям се и тъй като Раб не познава Спъд, преценявам, че той просто напуска, а не излиза от приятелски дълг.

В този момент влиза Ники и се извинява, че е закъсняла. Тя ги вижда как си тръгват. Обръщам се към нея.

— Да им го начукам в осраните задници! Те не са ни нужни! Никога не са ни били нужни! Не можеш да впрегнеш каруцата пред коня и вече ми писна да подхранвам неадекватните им илюзии!

Крейг изглежда спечен, Урсула се смее, а Рони се подсмихва. Ники, Джина и Мел ме гледат така, сякаш трябва да кажа още нещо.

— Когато получим постъпления от продажби, ще се разберем — обяснявам. — Нали? Не можем да делим пари, които още ги няма!

Останалите си тръгват, но Ники остава. Явно, че никак не е доволна как се отнесох с Раб и Тери. Усещам как нещо ме стяга и изпитвам разяждащо презрение към нея, което е ужасно, защото вероятно съм влюбен в тази жена. Тя очевидно надушва нещо и докато си лафи небрежно с мен, заявява, че смята да зареже сауната. Отвръщам, че идеята не е лоша, тъй като тези места се движат от кретеноиди. Започвам да се чудя, дали не ме мотае, за да изкопчи малко кеш от мен, но най-накрая потегля за смяната си и се уговаряме да се срещнем по-късно същата вечер.

Явно контингента ми намалява, но нямам намерение да се тревожа за подобни безумни негодници като Тери в момента. Отивам в офиса и дръпвам здрава линия, точно когато телефонът иззвънява. Оня тъпак от Нюз.

— Мога ли да разговарям със Саймън Уилямсън?

— Мистър Уилямсън не е тук в момента — отвръщам. — Вероятно е на скуош в Джак Кейн… или може би в Портобело.

— Кога очаквате да се върне?

— Не съм сигурен. Напоследък е много зает.

— С кого разговарям?

— Аз съм мистър Франсиз Бегби.

— Бихте ли предали на мистър Уилямсън да ми се обади, когато се върне?

— Ще оставя бележка, но Саймън има доста свободен дух, така да се каже — заявявам в слушалката и с банкнота от петдесет лири дърпам малко кока.

— Трябва задължително да ми звънне! Важно е! Има някои неща, които се налага да изясним — дудне надутото копеле.

— Да духаш пандизчийския ми кур сополив! — изцепвам се, тръшвайки слушалката, докато гръбнакът ми изтръпва от коката. Разгъвам чисто новите петдесет лири и се наслаждавам на прелестта им. Парите ти осигуряват лукса да не мислиш за тях. Може да звучи вулгарно и грубо, но много по-вулгарно и по-грубо е като ги нямаш.

Но най-важното предстои. Време е за малко Кан-Кан!