Ървин Уелш
Порно (5)

5. Мръсен № 18734

Бях подготвен за срещата с Колвил. Добре, че Таня ми разказа как се е държал този малоумник. Той отдавна искаше да се отърве от мен и сега на клетия чекиджия му се отваряше идеалната възможност. Не смятах да се дам без бой. През миналата година, поточно от лятото на миналата година ми се бе отдало добре да проуча потайностите на дома на семейство Колвил в Холоуей.

Разбира се, щеше да чака да свърши смяната ми. Вечерта вървеше спокойно. После Хенри и Чингиз дойдоха с още няколко момчета, всички доста пийнали. След някакъв скандал с друга компания имало екшън и нашите се кефеха на победата си, раздуваха кой какво направил и тям подобни. По някое време минаха на темата, че Абърдийн и Тотнъм щели да се обединяват.

— Представяш ли си тия стиснати задници да идат на бар — намесих се в разговора. — Кой, мамка му, ще плаща пиенето? Сигурно шибаният барман! — смея се и момчетата се смеят с мен. Правя им компания, наливам щедро питиета за сметка на заведението, защото знам, че скоро идва краят на моето царство.

В известен смисъл е тъжно, защото ми беше като втори дом, отворена врата, място, където се срещах с хора, онзи тип хора, с които изглежда винаги съм се срещал. Но свърши. Изчерпа се. Време е да продължа напред. Човек никога не може да спечели като бачка на подобни места. Печели, само ако ги притежава. С периферното си зрение виждам Линзи, която ми намигва преди да се качи на подиума с пилона.

Да, вярно, всичко е от пластмаса и хром, обзавеждането е съвсем оскъдно, и въпреки това можеш да усетиш миризмата на стари фасове, запарена сперма по фланелените панталони на мъжете, евтиния парфюм на момичетата, разредената бира. Цялото нездраво отчаяние, което витае насред веселието.

Линзи обаче си дава ясна сметка за нещата, твърде умна, твърде светната, за да се превърне в жертва и да се върже по-дълго от необходимото на такова място. Тя внимава никога да не показва пренебрежение към копелетата, които идват тук, пренебрежение, каквото една умна, образована жена като нея би трябвало да изпитва към тях, и вероятно към мен, макар всички да храним илюзии, че сме различни, че имаме някакъв специален финт в тази игра, някаква собствена спасителна ирония. Линзи обаче наистина е различна и има вярна представа за нещата. Направи няколко записа с аматьорско порно, направи собствен уеб-сайт, за да се разчуе името й и сега клиентите сами я търсят тук, точно в този стрийп и денс бар. Работи сама, без сводник, а заинтересованата й усмивка моментално се изпарява, щом се усети, че искаш да я работиш. Тя е човек, който не играе в чужди сценарии и следователно е напълно безполезна за мен.

Жалко. Гледам я на подиума как прави онова дълбоко атлетично движение с таза, което би запратило една крек-курветина като Таня в реанимацията. Проследявам бедрата с прекрасен изкуствен тен чак до сребърните прашки с усърдието на клиент, който си дава парите. Няма начин, просто се налага да потърся от онези нейни записи.

Неизбежно в края на смяната при мен пристига Дюри с кретенската усмивка на ученик-портаджия.

— Колвил иска да те види в офиса — почти напява противният плужек.

Знам за какво става дума и щом влизам, се настанявам без покана на стола срещу него. Погледът му шари наоколо през тесните цепки на очите върху изпитата му тарикатска мутра и ме наблюдава сякаш съм гол охлюв. С един жест плъзва по масата към мен някакъв плик. Върху ревера на това тъпо сиво сако, което е облякъл има леке. Нищо чудно, че тя…

— Формуляр Р45 и отработеното — обяснява той с типичния си мазнярски тон. — Тъй като не ти достигат две седмици до необходимите 104, не се налага да ти плащам обезщетение. Всичко е точно, уверявам те. Такъв е законът — ухилва се копелето.

Пускам дълбок искрен поглед.

— Защо така, Мат? — питам, разигравайки наранено достойнство. — Знаем се от толкова време!

Цъ. Погледът не сработва. Лицето му остава безизразно и той се обляга назад, клатейки бавно глава.

— Предупредих те да идваш навреме. Трябва ми главен барман, който да стои в бара. Но, което е по-важно, предупредих те за онази малка кучка, оная курветина, твоята приятелка, която се влачи тук и се предлага на клиентите ми. Онази седмица дори беше тръгнала да се натиска на един клиент със синя кръв — клати отново глава с отвращение той и до ушите ми достига кискането на Дюри, който се забавлява не по-малко от Колвил.

— И те имат курове, или поне така разправят — усмихвам се в отговор. Отново чувам сподавен кикот зад гърба си.

Колвил се накланя напред, физиономията му придобива сериозно изражение. Това е неговото шоу и той не би търпял да бъде изместен.

— Не ми се прави на много отворен, Уилямсън. Знам, че се мислиш за голям тарикат, но за мен не си нищо повече от поредния шотландски боклук, допълзял от Хакни.

— Айлингтън — вмятам. С последното наистина ме жегна.

— Няма значение. Главният барман трябва да движи бизнеса ми тук, а не да използва мястото за собствените си жалки мръсни игрички. Тук вече се събират всякакви боклуци — курви, дребни престъпници, футболни хулигани, търговци на порно, дилъри на дрога и знаеш ли какво? Всичко това става през последните две години откакто ти си тук!

— Но това е стриптийз бар! Естествено, че ще има съмнителни типове. Бизнесът ни е такъв, нечистоплътен! — протестирам гневно. — Създадох постоянна клиентела, която си плаща добре! Хора с пари!

— Просто си обирай парцалите — сочи ми той вратата.

— Значи, това е. Аз съм уволнен?

Усмивката на Мат Колвил става още по-широка. Време е. Вдигам очи и фиксирам погледа му.

— Е, значи е дошло време за разчистване на сметки. Чукам жена ти редовно от около шест месеца.

— Какв… — Колвил се втренчва в мен и усещам как Дюри замръзва зад гърба ми, после набързо се омита, смутолевяйки някакво извинение. Колвил остава вцепенен за секунда или две, но след лек тремор тънките му устни се извиват в лека предпазлива усмивка. После поклаща глава с презрение и ненавист.

— Ти наистина си бил голям нещастник, Уилямсън.

— Може да се каже, че и добре се нагуших — добавям, все едно не съм го чул. — Провери тегленията от кредитната й карта. Хотели, дизайнерски дрехи и всичко останало! — Соча с пръст ризата си „Версаче“. — Това определено не е от въшливата заплата, която ми даваш.

Нов спазъм на ужас преминава през очите му, но се сменя с бяс.

— Миризливец нещастен. Наистина ли мислиш, че ще ти се вържа на глупостите? Жалък…

Ставам и докато се надигам измъквам от вътрешния джоб на сакото си моменталните снимки от „Полароид“ и ги хвърлям на бюрото.

— Може пък да се вържеш на това. Пазех ги за черни дни. Доста красноречиви, нали? — намигвам, обръщам се и набързо, но с достойнство се омитам от офиса и минавам през бара. Страхът ме застига на улицата и преминавам в лек тръс, но след мен няма никой и аз се шмугвам из сокаците на Сохо, огласяйки ги с гръмък смях.

Докато вървя по Чаринг Крос Роуд, настроението ми спада като се сещам, че съм загубил най-постоянния си източник на доходи. Опитвам се да го балансирам с това, че съм се отървал от неприятности, пресмятам новите възможности и опасности на създалото се положение. Вземам метрото до Ливърпул Стрийт и оттам надземната железница до Хакни Даунс. Слизам на Даунс и поглеждам през стената на перона към собствения си заден прозорец. Имам чувството, че ако се пресегна като нищо ще докосна мърлявото стъкло. По прозореца са се налепили цели пластове прах, слуз и всякаква мръсотия, че е невъзможно да се види нищо вътре. Тия тюфлеци от Грейт Ийстърн Рейл трябва да платят за измиването, мамка им, техните шибани дизелови влакове са осрали всичко това. На излизане от гарата вземам последното, чисто ново разписание за деня на ГИР.

Връщам се в дупката, определяна от агентите на недвижими имоти като „студио“, и се заглеждам към улицата през предния прозорец. Скапани англичани. Студио?! Нелепи, винаги надути до пълен абсурд. Кой друг освен тях може да е толкова заблуден, че да нарича скапаните съборетини „имения“? Негово превъзходителство Саймън Дейвид Уилямсън от имение Банана Лийт. Оглеждам някаква млада майка с детска количка пред аптеката. Торбите под очите й ми подсказват, че тя би могла да бъде модел. Модел на сакове и куфари „Самсонайт“. Подсказват ми също, че съм изминал петстотин шибани километра на Юг, за да живея на скапаната Грейт Джанкшън Стрийт. Внезапно сградата се разтърсва от преминаващия отзад с тътен влак за Норуич. Проверявам часовника: 6.40 или 18.40 както тия чекиджии от железниците му викат. Точно навреме.

Винаги, щом можеш, инвестирай! Точно това се опитвах да кажа на Бърни онзи ден, макар че бях твърде навит, за да го обясня хубаво. Това е номерът. Това разделя успелите от неудачниците, хората на истинския бизнес от пробилите аграри, които ти надуват главата по вестниците и телевизията как са постигнали всичко със собствен труд, как са си блъскали главата, как са стискали зъби и подобни дивотии. Медиите не спират да тръбят разните му там истории за успели личности, но всички знаем, че това е само върхът на айсберга, защото непрекъснато виждаме и провалите около себе си. В пъба редовно сме заклещени от някой скапаняк, който се пени как, ако не било заради тия мръсни копелета, тая гадна кучка или тия нещастни задници, той щял да стигне далеч, обвинявайки всички, освен себе си, че е повярвал в лъжите на пресата. Бърни трябва много да внимава, защото е започнал да звучи точно като тия отрепки. Не можеш да я караш вечно така. Накрая човек (ако е късметлия) трябва да погледне пачката, с която разполага и да инвестира, преди да я е издухал. Иначе обратно към прокишляшкото какво щяло или нещяло да бъде по пъбовете или още по-зле към крека или лилавото тенеке бира „Тенетс“.

Имам нужда от пари, които да инвестирам. Сега обаче се налага да отида у Аманда. Стиснатата кучка е пълна с мангизи, но продължава да ме цеди.

Предложението на леля Паула, на което почти се бях изсмял по телефона, направо за малко да се изкискам в ушите на клетата женица, то, така да се каже, сега започва да звучи все по-добре.

Дългът зове и минавам през изтезанието на един автобус и на метрото, за да стигна до мястото, което се нарича Манди-ето-аз-си-изпълнявам-задълженията-а-ти-ми-взе-всичко в Хайгейт, извеждам детето и давам четиридесетте лири седмично, които просто изчезват в ненаситната паст на малкия звяр. Не, не си правете никакви илюзии, хлапето е наистина тлъсто. Последният път, когато го водих в Шотландия да види майка ми тя провлачи с шотландския си акцент, че бил „същия като мен на тази възраст“. Като мен на тази възраст. Всяко дебело дете, което лесно и непрекъснато се пребива някъде е идеалната жертва за малките жилави хищници от игрището и улицата. Благодаря на Бог за пубертета и хормоните, които ме отърваха от ада на тлъстините. Може би, противоречивите чувства, които изпитвам към сополанкото, се дължат на факта, че нещастникът ми напомня за един по-млад и залупен Саймън Дейвид Уилямсън. Все пак не мога да повярвам, че съм бил чак такъв. Тия сланини най-вероятно идват от тлъстия му еврейски дядо. По нейна линия, разбира се.

Бъхтим пеш из Уест Енд на път за Хембли. Ще избираме Коледен подарък за хлапето. Разбира се, цялата празнична дандания с намаленията е отминала и сега всички са се спекли от януарската си алчност. Бях му подарил ваучъри, водейки се от принципа, че от най-ранна възраст трябва да свикваш със свободата на избора. Аманда обаче ги беше прибрала и настояваше да отида с него. Не бяхме изминали много път след като слязохме на Оксфорд Съркъс, макар и да вървяхме малко бързо, а дребното копеленце започва да се дърпа, да спира и да си разтрива дебелите бутчета. Видео-плужек. Със сигурност би предпочел да е вкъщи пред своя Плейстейшън. Дори по празниците аз съм толкова бреме за него, колкото и той за мен. Докато вървим, продължавам плахите си опити за разговор и се моля да има готини гаджета из магазините, че да си оплакна очите.

Това е проблемът със зимата. Гаджетата са твърде опаковани. Изобщо не знаеш какво получаваш, докато не го отнесеш вкъщи, не го отвориш и после е вече твърде късно да го връщаш. Коледа. Проверявам GSM-ите за SMS-и. Нищо.

Магазините, тълпата, мъкненето на всякакви боклуци наоколо скоро започва да ме потиска. А що се отнася до дребния… не, няма връзка с този номер. Все пак правя опити. Не е кой знае какво, но колкото мога — толкова. Предполагам, че и за двамата е нещо като работна смяна, която трябва да се избута някак. Накрая съм кошмарно преял с всякакви боклуци, тежко ми е и съм издухал всичките си пари. И за какво? Родителски дълг? Общуване между поколенията? За чий е всичко това?

Не ми остава нищо друго освен да зяпам пичките и да си припомням как преди няколко седмици заведох малкия Бен (тя му измисли името) в Мадам Тюсо. Мислех си колко е самодоволна от това, че я опъва юпито на нейните мечти. Така, ама така се радвала, че излизам с Бен и как най-сетне можели да останат малко на спокойствие. Та значи, аз си плащам четирийсет лири на седмица, за да може тя да се изчука на воля. Ще трябва да си татуирам на челото с големи букви: М-У-Х-Л-ЬО.

Когато връщам келемето, се налага да си призная, че Манди изглежда много по-добре. През тази последна година кучката влезе в час за пръв път от раждането на Бен. Мислех си, че ще се освини здраво, подобно на останалите членове на шибаната си фамилия, но не, тя изглежда направо изрядно. Ако така ходеше на фитнес и пазеше диета, докато бяхме още заедно, можеше и да й спестя унижението, на нея и цялото й семейство преди няколко лета в Тоскана. Аз съм амбициозен мъж, а и никое копеле с малко самоуважение не би искало да го виждат с някаква тлъста крава, която му виси на ръката.

Но тлъстите крави си имат своите приложения: като лели, например. Добрите, пухкави лелички. Леля Паула винаги е била моята любима леличка. Разбира се, не е имало кой знае каква конкуренция. Клетата леля Паула, тя наследи пъба, но беше достатъчно тъпа да се омъжи за някакъв тарикат, който за малко не пропи и пъба и дома й, преди тя да го нарита. Окуражаващо е, когато виждаш как дори такива силни, волеви кучки като Паула си имат слабите места. Това поддържа копелетата като мен в бизнеса. Сега ми предлагаше да купя пъба за двадесет бона. Платими на по пет годишно.

Първият основен проблем беше, че тъкмо бях прехвърлил четиринайсет бона на червено. Вторият бе, че пъбът се намираше в Лийт.