Кони Мейсън
Нежно изкушение (4) (Дива любов)

Трета глава

Кейт се настани в стаята си, която очевидно е била преди на Мърси, тъй като това бе определено женска стая. Личеше си по нежните тонове, в които бяха боядисани стените, както и по фините красиви мебели. Лизи се появи и предложи да й помогне при разопаковането на багажа, но тя отклони предложението й и я изпрати при Мод, която подготвяше вечерята. Лизи продължи да се мотае из стаята и Кейт я попита:

— Може би искаш да говориш за нещо с мен?

— Ще остане ли Робин Флетчър в имението като управител? — попита Лизи, като впи очи в Кейт.

— Не виждам какво те засяга това — каза Кейт. — А сега можеш да си вървиш.

Лизи й хвърли намръщен поглед, след това рязко се обърна и излезе от стаята. Кейт продължи да разопакова багажа си, като се чудеше защо невинният въпрос на Лизи толкова я раздразни. Какво й влизаше в работата колко обожателки имаше Робин?

След като се погрижи за разтоварването на багажа, Робин се върна в стаята на Уилям. Завари го буден, борещ се с подноса храна, който Мод току-що бе изпратила в стаята му. Той погледна към Робин и с мъка се усмихна.

— О, Робин, ти дойде. Моля те, поеми подноса, нямам никакъв апетит напоследък.

Робин погледна недокоснатата храна и се намръщи.

— Мод ще се почувства доста обидена, като види, че не сте хапнали нищо от специално приготвената вечеря.

— Просто не мога, разбираш ли. Моля те, не казвай на Кейт, тя прави толкова усилия за възстановяването ми.

— Както и всички ние. Нима имението Маккензи може да процъфтява без собственика си?

— Точно за това искам да разговарям с теб, Робин — каза Уилям. Очите му издаваха умора, но той бе твърдо решен да уреди въпроса още тази вечер, преди тръгването на Робин. — Искам ти да останеш във фермата. Имам нужда от теб. Видях, че си свършил чудесна работа тук и бих желал да си останеш управител.

Робин се колеба толкова дълго, че Уилям добави:

— Ти си свободен да работиш където си искаш, нали?

— Да — отвърна бавно Робин. — Но вие говорили ли сте за това с дъщеря си?

— Кейт е твърдоглава и упорита, но дълбоко в себе си разбира, че сама няма да може да се справи със стопанството. Аз не мога с нищо да й помогна и както изглежда нещата при мен няма да се подобрят. Ти имаш опит в отглеждането на овце, така че мога да се доверя на твоите решения.

— Но вие дори не ме познавате — продължи да настоява Робин.

— Деър Пенрод явно доста те цени, след като ти е поверил ръководството тук.

— Деър и аз сме добри приятели, познаваме се още от времето, когато пристигнахме в Ню Саут Уейлс. Но между нас има огромна разлика — той е заселник, а аз — затворник.

— Защо така упорито се опитваш да ме разубедиш, Робин?

— Вашата дъщеря не ме харесва и не би одобрила решението ви, сър — каза Робин. Макар че гласът му бе спокоен, очите му издаваха известно вълнение, което не убягна от вниманието на Уилям.

— Нима това те тревожи? — попита той. — Кейт никога не се е срещала със затворници, за първи път попада в наказателна колония и й е трудно да преценява хората тук. Нека аз да й обясня. Освен това — продължи малко неуверено Уилям, — имам чувството, че вие с Кейт твърде много си приличате — и двамата сте упорити и горди. Точно затова… всъщност няма значение. Кейт има още да се учи на много неща.

— Кейт не е дете, мистър Маккензи.

— Да — тъжно призна Уилям. — Но прекалено дълго правеше това, което си искаше. Нужен й е съпруг, когото да не може да командва, човек, от когото да има деца и който да й позволява да има собствено мнение, но той да взема крайните решения.

— В Англия няма ли такива мъже?

— О, разбира се, че има — отбеляза Уилям, — но Кейт все не ги харесваше. Но стига сме говорили за дъщеря ми. Ще останеш ли, Робин?

— Преди да ви отговоря, искам да ви съобщя, че семейство Пенрод е отправило специална молба до губернатора за моето пълно освобождаване. След като го получа, ще искам да се установя върху своя собствена земя, този път, надявам се, до края на дните си.

— Имаш ли пред вид и жена, за която да се ожениш — рязко попита Уилям.

— Може би — колебливо отвърна Робин.

Уилям изглеждаше удовлетворен от отговора му. Мислеше да го разпитва още, но в този момент в стаята влезе Кейт. Тя хвърли бегъл поглед първо на Робин, а след това внимателно разгледа недокоснатия поднос с храна, сложен встрани.

— Татко, трябва да се храниш, иначе няма да се оправиш.

— Може би утре ще имам по-добър апетит — опита се да се измъкне Уилям.

— Мисля, че трябва да си починеш. Приключихте ли разговора с Робин?

— Не съвсем. Очаквам от него отговор във връзка с едно мое предложение.

Кейт хвърли гневен поглед на Робин, сякаш го обвиняваше, че вреди на здравето на баща й.

— Не може ли да се изчака до утре?

— Не, дъще, това не може да чака.

Робин внимателно наблюдаваше Кейт — красивото й лице, леко извърнато встрани, привлекателното й тяло, напрегнато в очакване на отговора му, присвитите й тъмносини очи, изпълнени с омраза. И думите някак от само себе си се отрониха от устата му:

— Да, мистър Маккензи, ще остана, докато имате нужда от мен.

Уилям въздъхна с огромно облекчение и затвори очи, напълно изтощен след усилията, които бе положил.

— Татко — извика Кейт, напълно отчаяна от развоя на събитията. — Не можеш да мислиш, че няма да мога да ръководя фермата Маккензи, само защото съм жена. Знаеш, че бързо научавам всичко. Ще се справя и сама, докато ти стъпиш отново на крака.

— Моля те, не се опитвай да ме разубеждаваш, Кейт — уморено отвърна Уилям. — Не съм чак толкова болен, че да не мога да преценя кое е най-доброто за имението и за собствената ми дъщеря. Моля те, остави ме сега, прекалено съм уморен, за да споря с теб.

— Разбира се, татко — виновно каза Кейт, като го целуна по бузата. — Мод вече е приготвила вечерята и аз съм гладна.

— Вечеряй с нея, Робин — настоя Уилям, без да забелязва ужасения поглед на Кейт. — Утре пак ще разговаряме.

— Щом настоявате, сър — Робин се опита да сдържи усмивката си, но краищата на устните му леко се повдигнаха нагоре, което бе достатъчно, за да изпълни с гняв Кейт. Тя се врътна рязко и излетя като ураган през вратата с развети поли и фусти. Робин я настигна с лекота.

— Не съм чак толкова лош — ще се убедиш в това, след като ме опознаеш по-добре.

— Нямам никакво намерение да те опознавам. Мисля, че вече знам достатъчно.

— Лично мен ли ненавиждаш или затворниците въобще?

Кейт внезапно се закова на място и Робин връхлетя върху нея — за малко да я събори. Като видя, че тя залита напред, той я сграбчи и я притисна към себе си. Още при първото докосване Кейт усети силната топлина, която струи от тялото му. Сякаш някаква невидима сила здраво стискаше телата им едно към друго. Кейт се задъхваше и сините й очи бяха изпълнени с изумление. Робин въздъхна. Звукът, който се изтръгна от гърдите му, сякаш я стресна и й помогна да дойде на себе си.

— Пусни ме!

— О, Кейт, ти наистина можеш да подлудиш всеки мъж. Не чувстваш ли?

— Не чувствам нищо — разпалено отрече тя, — освен гадните ти ръце върху себе си.

Лицето на Робин се изопна, а зъбите му се оголиха застрашително в пародия на усмивка.

— Ти си лъжкиня, Катрин Моли Маккензи. Искаш ли да ти докажа това?

Кейт пребледня, уплашена не на шега от този мъж, за когото не знаеше почти нищо. Едва ли някой би могъл да й помогне — в къщата нямаше никой, освен двете прислужнички и болният й баща, който не можеше да се вдигне от леглото си. Наоколо се мотаеха и четирийсет затворници, но и те без съмнение бяха толкова долни и порочни, колкото бе и Робин Флетчър.

— Моля те — прошепна тя.

— Молиш ме, значи, а, Кейт? Това е прекалено изтънчено и високомерно за моите вкусове, но все пак е приятно да го чуе човек.

Гласът му бе нисък, а дишането му неравно. Изпитваше силно вълнение от меките контури на тялото й, плътно притиснато към неговото.

В този момент забеляза пребледнялото й лице, ужаса в изразителните й очи и разбра, че тя наистина се страхува от него. Нима мислеше, че той може да я нападне като диво животно?

Само след миг вече не се и съмняваше.

Точно това очакваше тя от един затворник. Тази високомерна и изпълнена с презрение мис Маккензи вече не го привличаше. Той внезапно я пусна и рязко се отдръпна встрани.

— Спомних си, че имам спешна работа в колибата на затворниците, мис Маккензи. Ще ме извиниш, нали? Приятна вечеря.

И преди още Кейт да успее да си поеме дъх, той вече бързо слизаше по стълбите.

Тя остана още дълго на мястото си, гледайки как се отдалечава, объркана от внезапното му решение да си тръгне. Този мъж бе наистина загадка за нея. Сякаш изпитваше някакво удоволствие да я унижава, а когато беше при баща й, в очите му се четеше такова състрадание, на каквото малко мъже са способни. Какво ли престъпление е извършил, недоумяваше тя. Изглеждаше способен, баща й очевидно му се доверяваше, но все пак… все пак тя не можеше да се отнася без подозрение към един човек, който се опита… Какво всъщност се опита? Да я оскърби? В един миг й се струваше, че му се искаше просто да я целуне!

Тази мисъл породи у нея странна реакция. Мислите й се зареяха в непозволена посока. Докосна устните си, като се опитваше да си представи как би се почувствала, ако Робин Флетчър наистина я целуне, ако я притисне силно към себе си, ако нежно я погали… Въздъхна шокирана от тези натрапчиви мисли, уплашена от сивата на чувствата, които Робин предизвикваше у нея. Тя не беше някаква си млада госпожичка, която може да бъде обаяна от първия срещнат мъж. Но тогава Робин Флетчър може би не беше обикновен мъж.

— Случило ли се е нещо, господарке?

Кейт подскочи уплашено, изненадана от присъствието на Лизи до себе си.

— Н-не, всичко е наред. Готова ли е вечерята?

— Да, Мод ме изпрати да ви потърся — тя огледа внимателно слабо осветения коридор. — Робин още ли е тук?

— Не, той се върна там, откъдето бе дошъл, веднага след като си свърши работата — грубо й отговори Кейт.

— Ще изпусне вечерята. Нали не възразявате, ако му занеса нещо за хапване навън?

— Прави каквото искаш, Лизи, това ни най-малко не ме интересува — каза ядосано Кейт и продължи напред.

Учудена, Лизи погледна след нея, като си промърмори нещо.

 

 

Изминаха два дни, а Робин все още не можеше да проумее какво го привличаше толкова у Кейт Маккензи, какво я правеше различна от всяка друга жена, която бе срещал. Тя не беше съвсем млада, но не беше и толкова възрастна, че да не привлича погледа. Той я желаеше, трябваха му цели два дни, за да го осъзнае. Може би затова се чувстваше така смутен и развълнуван в нейно присъствие. Реши, че единственият изход от тази ситуация е да отскочи до Парамата и да се срещне със Серина. Привлекателното й малко тяло винаги го изпълваше с буйна страст. То ще му помогне и този път да изхвърли от ума си всичко, което не му е работа — като мисълта за мис Катрин Моли Маккензи например.

През последните два дни почти не се бе срещал с Кейт и така се чувстваше много по-добре. Беше му ужасно трудно да понася острите й забележки, когато бяха заедно. Разбираше, че тя се чувства не по-малко способна от един мъж да се справи с всяка работа, но не си представяше как ще успее да ръководи четирийсет затворници и да ги накара да работят както трябва за фермата. Ако не беше Уилям, който наистина страшно се нуждаеше от помощта му, той щеше да напусне имението Маккензи и да наблюдава отстрани колко време ще е необходимо за пълното му разорение. Имаше моменти, когато тази опърничава жена наистина го изкарваше от нерви и бе почти готов да си тръгне.

Точно тогава обектът на мислите му с бързи крачки излезе от къщата и тревожно се огледа наоколо. Сянка на безпокойство бе легнала на лицето й, а в очите й се четеше страх и дори отчаяние. Робин беше под навеса при краварника и излезе да я посрещне, когато тя се насочи към него.

— Случило ли се е нещо, Кейт?

— Татко… — Робин забеляза, че ръцете й треперят, а гласът й направо секна от вълнение, и сърцето му сякаш в миг престана да бие. Дали не бе дошъл краят за Уилям?

— По-зле ли е днес? Мога ли с нещо да помогна?

— Ти спомена за някакъв лекар в Парамата. Време е да го повикаме. Не ме интересува какво мисли татко за това, този път няма да се съобразя с него.

— Добре, ще отида лично да го доведа — предложи Робин.

— Робин, вземи коня, така ще стигнеш по-бързо.

 

 

Доктор Даниел Проктър напусна стаята на Уилям Маккензи като кимна с глава за довиждане. Робин устоя на думата си и доведе лекаря в имението само час, след молбата на Кейт. Той стоеше близо до нея пред стаята и доктор Проктър се приближи към тях, след като внимателно затвори вратата. Лицето му беше напрегнато, погледът — суров.

— Как е той, докторе? — нетърпеливо попита Кейт. Тя почти не обели дума, докато лекарят преглеждаше Уилям, само се разхождаше нервно насам-натам и кършеше пръсти.

— Не е добре, мис Маккензи, не е добре. Почти съм съгласен с моя колега, корабния лекар, че сърцето му е сериозно повредено.

— Не може ли да се направи нещо? Би трябвало да има някакво лекарство…

— Досега не е познато лекарство, което би могло да излекува болестта на баща ви — каза лекарят с възможно по-мек глас. Той не вярваше, че трябва да се дават напразни надежди. — Грижете се за него добре, това може да отдалечи края му и му спестявайте всякакви стресове и вълнения.

— Господи — възкликна разстроено Кейт, — така се надявах… молех се той да се оправи. — Една сълза се отрони от ъгълчето на окото й и се спусна по бузата й. — Мога ли да вляза сега при него?

— Разбира се, само гледайте да не го тревожите. Той трябва да почива повече и добре да се храни, макар че апетит вероятно ще му липсва и с времето ще става все по-слаб.

Кейт кимна с глава, благодари на лекаря и леко отвори вратата на бащината си стая.

— Колко мислиш, че му остава, Дан? — попита Робин, след като останаха сами.

Доктор Дан Проктър, доста привлекателен мъж на около тридесет и пет години, добре познаваше Робин. След като акушира при раждането на дъщерята на Кейси и се сближи със семейство Пенрод, приятелите на семейство Пенрод станаха и негови приятели. А Робин Флетчър бе добър приятел, макар че формално той все още се водеше за затворник. Д-р Дан беше от заселниците, пристигнал в Ню Саут Уейлс почти по едно и също време с губернатора Маккери. Тук го бе довела преди всичко оповестената нужда от лекари в Австралия, но много скоро обикна страната и реши да остане завинаги. За съжаление все още не можеше да си намери жена, но се надяваше, че и това ще стане. Всъщност, той бе истински очарован от Кейт Маккензи още от първия миг, в който я видя.

— Уилям Маккензи е много болен — повтори Дан.

— Това е ясно. Но можеш ли да кажеш колко ще живее?

— Само господ знае кога един човек ще си отиде от този свят, но в случая с Уилям мога със сигурност да кажа, че няма да бъде още дълго с нас. Може би месец, най-много два.

— По дяволите! Какъв ужас само!

— Предполагам, че имаш пред вид дъщеря му. Какво ще прави тя, след като той си отиде от този свят? Лошото е, че не е омъжена.

— Тези, чиито предложения е отхвърлила, са истински късметлии — промърмори Робин, — защото тя е язвителна и високомерна и си мисли, че ще може сама да се справи с управлението на фермата.

— Изглежда ми доста оправна — отбеляза Дан. — И не по-малко красива.

— Хич не си го и помисляй, Дан. Кейт не е жена за теб.

— Кейт ли? — попита Дан, като повдигна красиво оформените си вежди. — Ето, значи, накъде духал вятърът. А какво става със Серина? Последното, което бях подочул, бе, че ще се ожените веднага след като получиш официалното си освобождаване.

Кейт, която тихичко бе излязла от стаята на баща си, стоеше разстроена пред вратата. Тя се бе появила точно навреме, за да чуе последното изречение на Дан — че Робин и някаква жена на име Серина имат намерение да се женят. Робин забеляза Кейт преди да отговори на въпроса на Дан и замълча.

— Как е той? — попита Робин, след като Кейт се приближи.

— Иска да говори с теб.

— Сега?

— Да, аз ще остана с д-р Проктър, докато ти си при него.

— Не се задържай много, Робин — предупреди го Дан, след това се обърна към Кейт: — Елате, мис Маккензи, струва ми се, че имате нужда от чаша чай. Аз също бих пийнал.

Робин погледна след тях, после влезе тихо в стаята на Уилям. Внимателно се приближи към леглото му, за да не го събуди, ако междувременно беше заспал.

— Всичко е наред, Робин, аз съм буден. Разговаря ли с лекаря?

— Да.

— Значи ти е ясно, че няма да живея още дълго.

— Мистър Маккензи, аз…

— Нека да не се правим на глупаци, Робин, и двамата знаем, че дните ми са преброени. Кейт може и да не иска да го признае, но ние с теб сме мъже и сме длъжни да погледнем истината в очите.

— Кейт ви обича, сър.

— Да, и аз я обичам и много се безпокоя за нея, Робин. Тя ще остане съвсем сама след моята смърт. Искам да ти кажа, че ще ми бъде приятно, ако ме наричаш просто Уилям.

— Кейт няма ли роднини в Англия, Уилям?

— Само една възрастна леля. Но ти знаеш колко упорита е Кейт — тя ще остане в имението Маккензи независимо от обстоятелствата и ще се опита сама да го ръководи. Тя наистина е силна, но не знам дали ще се справи.

— Искаш да кажеш твърдоглава — вметна Робин.

Тази забележка накара Уилям искрено да се засмее и слабото му тяло цялото се разтресе.

— Да, напълно си прав.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото… защото, господи, аз самият не знам защо. Толкова съм уморен. Може би ще поговорим някой друг ден за това.

— Разбира се, Уилям. Не се безпокой за нищо сега. Всичко е в пълен ред, има и достатъчно пари, които Кейт би могла да използва, ако й се наложи. Деър скоро ще те посети и ще ти даде изчерпателна информация за финансовото състояние на фермата. Той изпрати съобщение, че двамата с Кейси ще дойдат утре. Искали са да си починеш ден-два, преди да те посетят.

Като видя, че Уилям е притворил очи, Робин се измъкна на пръсти от стаята. Д-р Дан тъкмо си тръгваше.

— Ще намина отново след няколко дни, Кейт, но ако имаш нужда от мен по-рано, изпрати да ме повикат.

Кейт? Той вече я наричаше Кейт? Но какво ме интересува това, каза си Робин. Дан беше привлекателен мъж без ангажименти, а Кейт — достатъчно възрастна, за да избира сама приятелите си.

— Благодаря ти, Дан, чувствам се много по-сигурна, след като ти ще се грижиш за татко.

Дан? Как може Кейт да го нарича Дан, след като се познават само от няколко часа? По дяволите, какво става с мен? Нима ми влиза в работата, че Кейт и Дан вече си говорят на „ти“, макар че току-що са се запознали?

— Какво искаше татко? — попита Кейт, след като Дан си тръгна.

— Не ми стана много ясно — замислено отговори Робин. — Не можахме да завършим разговора. Той се умори и аз тихичко излязох.

— И по-добре — каза Кейт. — Дан ме предупреди, че татко не бива да се вълнува. Ако отсега нататък възникне някакъв проблем във връзка с фермата, първо го казвай на мен, а аз ще решавам дали да го занимавам с него или не.

— Защо не се обърнеш за помощ към Деър, Кейт? Сигурен съм, че няма да ти откаже, ако го помолиш.

— Да не искаш да кажеш, че сама не мога да се справя? — сряза го ядосано Кейт. — И колко пъти трябва да ти повтарям, че името ми е Катрин? А ти би трябвало да ме наричаш мис Маккензи.

— Ще те наричам както си искам, по дяволите — разпалено обяви Робин. — Писна ми от високомерното ти отношение към мен. Съвсем скоро ще бъда толкова свободен, колкото си и ти и ще притежавам собствена ферма.

— Но винаги ще си останеш бивш затворник — отвърна му със същия тон Кейт. Тя знаеше, че казаното от нея е прекалено жестоко, но просто не можеше да се въздържи.

Наистина успя да го нарани.

Може би беше така безмилостна, защото баща й умираше и тя щеше да остане сама. Или защото й се искаше да излее цялата си мъка пред Робин, но гордостта не й позволяваше да го направи.

Робин се вцепени, изумен от жестоката й обида, но в същото време осъзна защо го бе направила. Никой не би трябвало да е сам, когато преживява такава тежка мъка. Знаеше го добре, защото и той бе имал такива моменти в живота си, когато страшно бе искал да сподели мъката си с някого, но е бил сам.

— Кейт — започна нежно той като се мъчеше да забрави обидата, — няма нищо лошо в това, ако някой ти предложи помощ. Има моменти, в които дори и силните се нуждаят от това.

— Аз… нямам нужда… от никого — опита се да упорства Кейт. Но думите с мъка излизаха от устата й, а гърлото й се бе свило от болка. Тя се обърна с гръб към него, за да не види сълзите, които напираха в очите й.

— Кейт — Робин се приближи, хвана раменете й и я обърна с лице към себе си. Нежно я погали по бузата и избърса сълзата й. След това повдигна брадичката й и очите й срещнаха неговите. — Поплачи си, в това няма нищо лошо.

Тя се отдръпна рязко от него.

— Ах ти, малка глупачке, защо не искаш да приемеш съчувствието, когато някой ти го предлага?

— Нямам нужда от твоето съчувствие.

— Е, може би нямаш. Може би всъщност се нуждаеш от нещо друго. Нещо, което да отвлече мислите ти от болестта на баща ти.

И преди Кейт да разбере напълно какво иска да каже, Робин я сграбчи отново и бързо намери устните й. Първото нещо, което си помисли бе, че устните му са горещи като слънцето. Обхвана я някакво вълнение и тя остана неподвижна в ръцете му като позволи устните му да шарят по нейните и с изумление осъзна, че това предизвиква у нея не отвращение, а приятно чувство, изпълващо я с безпокойство. Той продължи да я целува страстно, езикът му трескаво напираше в устата й, и така силно я бе притиснал към себе си, че й се струваше, че ще се задуши.

Робин направо не беше на себе си. Загуби контрол над чувствата си още в момента, когато устните му докоснаха нейните. Той вече не искаше просто да я успокои. Целуваше я страстно, защото го искаше, защото изпитваше нужда от това и защото никога през живота си не бе изпитвал по-голямо удоволствие. Без да съзнава какво прави, той плъзна бавно ръце надолу по тялото й като с цялото си същество усещаше нежността на формите й, независимо от дрехите, които му пречеха да я докосне истински. Ръцете му се смъкнаха по-надолу, като следваха прекрасната извивка и я притискаха все повече и повече, докато тя ясно почувства втвърдената долна част на тялото му, признак за силното му желание.

Гняв!

Свиреп, влудяващ гняв.

Нито едно човешко същество не бе предизвиквало такава буря от недоволство у нея. Не бе позволявала на нито един мъж досега да я опипва по този обиден начин. Дали не бе полудяла, че не спря по-рано безсрамните му действия? Не, тя просто е сломена от тежкото положение, в което се намира баща й. А Робин Флетчър, този долен затворник и господ знае още какъв се беше възползвал от нейната болка и от объркаността й. Тя изплака и се откъсна от прегръдката му, лицето й бе кървавочервено от гняв, със застинало изражение на шок и разочарование.

— Как си позволяваш по такъв долен начин да се възползваш от състоянието ми!

Робин се изчерви виновно, съзнавайки, че напълно е изгубил контрол над себе си. Кейт беше права. Макар че бе заядлива и язвителна, тя заслужаваше по-голямо уважение и той наистина бе прекалил. Може би го смяташе за животно, но той нямаше право да се дължи по този начин. Какво толкова имаше у тази Кейт Маккензи, което го караше направо да губи разсъдъка си? Тя бе действително красива, но господ му е свидетел, че е виждал и много по-хубави жени. Тялото й сякаш бе създадено само за любов, но такова бе и тялото на Серина. Някаква непозната сила го тласкаше към нея, караше го да се рови в дебрите на душата й, за да разкрие това, което я прави различна от всички останали жени. Само една единствена жена на този свят бе притежавала такава поразителна власт върху него. Кейси О’Кейн Пенрод.

— Не бих искал да казвам, че съжалявам, Кейт, защото няма да е вярно. Би трябвало да признаеш, че за малко все пак успях да отвлека мислите ти от сериозните ти проблеми. Сега отивам да си върша работата. Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш — Робин се обърна и тръгна към вратата. После внезапно спря и бързо се върна обратно. — Кейт, аз наистина съжалявам за Уилям.

Кейт го гледаше как се отдалечава и не можеше да реши дали да му отвърне с някаква злобна забележка или да му благодари за загрижеността. Не каза нищо. В момента чувствата й бяха прекалено объркани и й бе трудно да намери верния отговор.

 

 

Деър и Кейси Пенрод пристигнаха на посещение следващия ден заедно с децата си. Първо се спряха да поговорят с Робин, който ги информира, че Уилям е много болен и едва ли ще се оправи. Кейт видя колата им, която се движеше бавно по прашната алея и излезе да ги посрещне пред главния вход. Брендън се измъкна пръв от колата и започна да подскача нагоре-надолу, докато чакаше останалите да слязат. Скоро се появи малката Луси и Кейт веднага си помисли, че никога не бе виждала по-очарователни малчугани от наследниците на семейство Пенрод. В този момент погледът й се спря върху слезлите вече Деър и Кейси и тя веднага разбра откъде идват хубавите черти на децата.

Господи, тя е наистина хубава, помисли си възторжено Кейт. Косите на Кейси бяха като горящ пламък, нещо средно между ярко червено и медено. Инстинктивно Кейт почувства, че очите й би трябвало да са зелени и това се оказа истина. После се обърна към Деър. Той бе забележително красив и мъжествен. Сивите му очи блестяха радостно, когато гледаше към Кейси, но Кейт ни най-малко не се съмняваше, че същите тези прекрасни очи можеха да станат и студени като лед при определена ситуация. Любовта между двамата бе тъй открита и впечатляваща, че стомахът на Кейт се сви на топка.

— Аз съм Деър Пенрод — протегна й ръка той. — А това е съпругата ми, Кейси. А тези двама малчугани са Брендън и Луси. Робин ни каза, че името ти е Кейт. Добре дошла в Ню Саут Уейлс.

На Кейт й се искаше да го поправи относно името, но се отказа и стисна ръката му. Веднага почувства, че Деър Пенрод ще й бъде добър приятел. За Кейси не беше така сигурна след всичко, което бе чула за нея. Кейси не изглеждаше като престъпничка, но външния вид често лъже. Независимо от всичко, след като Кейси също я поздрави с добре дошла, двете сърдечно се прегърнаха.

— Моля, влезте — покани ги Кейт. — Робин ме предупреди, че ще дойдете днес, така че ви очаквах.

— Ако знаехме, че баща ти е толкова болен, щяхме да дойдем по-рано — каза Деър. — Готови сме да помогнем с всичко, което можем.

Кейт не се усъмни в искреността на думите му.

— Благодаря. Чичо Тед ми е разказвал, че ти си бил най-хубавото нещо в живота на Мърси — Кейт внезапно осъзна колко неподходяща е тази тема и силно се изчерви. — О, съжалявам.

— Няма защо да съжаляваш — бързо я успокои Кейси и смени темата: — Добре поне, че Робин е тук. Той е човек, на когото може да се разчита.

Кейт прехапа устни в усилията си да спести някоя язвителна забележка. След като се успокои достатъчно, попита:

— Отдавна ли познавате Робин?

— Почти от началото на дните си — усмихна се Деър. — Или поне така ми изглежда. Заедно сме преживели доста трудни моменти, но не ми се иска да те занимавам сега с тях. Дали баща ти ще може да ни приеме?

— Той знае, че ще дойдете днес и ще се радва да ви види. Ако Кейси не възразява, ще я оставя за малко и ще те заведа при него.

— Тръгвайте — подкани ги Кейси. — Аз ще погледна какво правят децата, докато ви няма. Човек просто не може да си представи на какви бели са способни.

Кейси излезе навън и с облекчение установи, че Брендън и Луси са с Робин. Тя им махна с ръка и с бързи крачки се запъти към тях.

— Не им разрешавай да ти се качат на главата, Робин — каза тя през смях.

— Радвам се, че ги доведохте. Толкова ми липсваха.

Докато децата щъкаха наоколо и разкриваха какви ли не чудеса, те стояха един до друг и разговаряха, без да забележат, че Кейт е застанала на външната врата и ги наблюдава. Кейси първа я откри, каза нещо на Робин и се запъти към къщата. Кейт продължи да наблюдава внимателно, но следеше не Кейси, а Робин. Наклона на главата и нежността в очите му, докато разговаряха, особения начин, по който проследи стройната й фигура, когато тя се отдалечи от него. Човек можеше да си помисли, че той е влюбен в нея.

Господи, Робин наистина бе влюбен в нея!

Би трябвало да се досети, че храни много по-дълбоки чувства от обикновена симпатия към съпругата на приятеля си. Това личеше по нежността в гласа му, когато говореше за Кейси и по особеното изражение, което се появяваше на лицето му всеки път, когато произнасяше нейното име.

Една друга мисъл завладя почти едновременно съзнанието й. Колко ли е ужасно да си влюбен в съпругата на най-добрия си приятел! И веднага възникна естественият въпрос: дали Кейси знае?

— С децата всичко е наред — Кейси стоеше вече до нея. — Дали да не седнем тук, отвън, за да мога да ги наглеждам? Сигурна съм, че Робин си има достатъчно работа и не бива да си губи времето с тях.

Те разговаряха известно време за най-обикновени неща, за Англия и за промените, които ставаха с годините. Не отминаха и Уилям и ужасната болест, която го мореше. Кейси през цялото време имаше чувството, че Кейт се притеснява от нещо. Като че ли съзнателно поддържаше една дистанция помежду им, не желаеше да се сближат. Кейси знаеше, че за нея се говорят доста клюки в Сидни и Парамата, но й се струваше почти невъзможно Кейт да е дочула нещо. Освен това беше убедена, че Робин няма да тръгне да разпространява слухове.

Точно в този момент Брендън дотърча при тях и попита дали двамата с Луси могат да придружат Робин до оборите.

— Той е доста едър за възрастта си — каза Кейт като наблюдаваше с удоволствие чаровния малчуган. — Толкова много прилича на баща си.

Кейт знаеше, че Мърси бе починала преди малко повече от три години, така че Брендън не би могъл да е по-голям от две и половина, най-много три години.

— Вече съм почти на четири години — гордо я осведоми Брендън. — А Луси е почти на две.

Усмивката замръзна на лицето на Кейт.

— Четири — повтори тя глупаво, — ти си почти на четири?

Кейси разбра точно какво си помисли Кейт, но предпочете да не се впуска в разяснения. Не беше работа на никого да знае кога точно е заченат Брендън. Макар всички добре да знаеха, че Деър по това време бе още женен за Мърси, а Кейси бе сгодена за Дрю Стенли, никой не се и съмняваше, че Деър е бащата на Брендън.

— Вече съм почти на четири и татко ще ми купи пони — продължи весело Брендън. — А Луси е още малка за това. Мога ли да отида с чичо Робин?

— Разбира се, скъпи, но не му пречете — отвърна Кейси като чувстваше, че Кейт я наблюдава със странно изражение на лицето. — Кейт, бих искала да станем приятелки. Тук, около реката Хокесбъри, няма много жени, така че тези, които живеем наблизо, би трябвало да си помагаме.

— Бяхте ли приятелки с моята братовчедка Мърси — попита Кейт. Господи, защо продължава да човърка този въпрос, ядосваше се Кейт сама на себе си. Какво очаква да получи от това? Без съмнение Кейси О’Кейн бе способна не само да извърши престъпление, но и да отмъкне чужд мъж. А може би имаше склонност и към прелюбодеяния?

Кейси се замисли доста дълго, преди да й отговори:

— Не, Мърси и аз не бяхме приятелки.