Кони Мейсън
Нежно изкушение (1) (Дива любов)

Пролог

На борда на „Садърн стар“, някъде в Тихия океан, 1812 г.

— Съжалявам, Кейт, когато напускахме Англия и през ум не ми е минавало, че ще ти се наложи да преживееш такива трудности. Нито пък съм предполагал, че няма да доживея до края на нашето пътуване.

Уилям Маккензи едва бе успял да произнесе тези думи и измършавялото му тяло се разтресе от жестока кашлица, от която само след миг бе плувнал целия в пот и ясно се виждаше, че дори дишането му струва огромни усилия. Ужасната болест се появи съвсем внезапно и така бързо обсеби тялото на Маккензи, че от силната му здрава фигура не бе останала и следа.

— Не говори така, татко — смъмри го нежно Кейт. — Само след няколко дни ще бъдеш отново на крак.

— Не бих искал да те разочаровам, Кейт, но ти чу какво каза лекарят. — Уилям с мъка се пое дъх. — Той го нарече възпаление на белите дробове. Което освен това е отслабило и сърцето ми. Дори ако по някакво чудо стигна до Ню Саут Уейлс жив, няма да ме бъде дълго. О, Кейт, така съжалявам, че всичко трябва да свърши по този начин. Имах такива грандиозни планове за живота ни в Ню Саут Уейлс. Но най-много съжалявам, че няма да има кой да се грижи за теб, след като си отида.

— Ти ще се оправиш, татко — продължи настойчиво Катрин Маккензи. Но в тона й се усещаше повече желание, отколкото убеденост.

Уилям Маккензи бе ужасно болен и дори няколко пъти бе съвсем близко до смъртта, откакто тръгнаха с кораба на път от Англия преди повече от пет месеца. Едрата му фигура буквално се беше стопила, а сините му очи бяха хлътнали дълбоко в слепоочията. Ужасните бури по време на пътуването още повече влошаваха състоянието на Уилям. Той спеше през повечето време, ядеше малко, защото не можеше да понася лошата храна на кораба, а мислите му често се рееха назад, към по-щастливите дни, които бе имал.

— Ти си прекрасна лъжкиня, Кейт — каза Уилям, като направи усилие да се усмихне. — Но трябва да се подготвиш за реалността, която те очаква. Ти си жена и не би могла да се грижиш за голяма ферма и то в наказателна колония, населявана от хора, извършили убийства, грабежи и изнасилвания. Ако се беше омъжила, както правят повечето млади жени на твоята възраст, нямаше да останеш сама, след като аз… си отида. Господ ми е свидетел, че ти имаше немалко предложения.

— Но нито едно от тях не беше подходящо, татко — в гласа на Кейт се долови известен упрек. — Да си стара мома не е най-лошото нещо на този свят. Пък и аз съм само на двадесет и шест. По-скоро бих прекарала живота си сама, отколкото да приема предложението на човек, когото нито обичам, нито уважавам.

— Аз съм виновен, че те разглезих, скъпа — въздъхна Уилям. Той явно бе започнал да се изтощава и говоренето му костваше много усилия. — Повечето млади жени дори не познават бъдещите си съпрузи. За голяма част от мъжете ти си прекалено своенравна и независима. Моя е грешката, че ти предоставих значителна свобода, след като майка ти си отиде. Трябваше да ти намеря един добър съпруг още преди години.

— Аз не си търся съпруг — обяви решително Кейт — ако това беше целта ми, щях да остана в Лондон при леля Еудора.

— Ти си толкова красива, Кейт, наистина много красива. Жалко, че до този момент не си намерила човек, когото да обикнеш.

Кейт, както само баща й имаше правото да я нарича, бе действително красива млада жена. Върху закръгленото й лице светеха огромни сини очи, сякаш нарочно подчертани от изящните й черни вежди и плътните червени устни. Дългата й гъста и черна коса блестеше като крило на гарван, както и нежната й бяла кожа. Тя беше слаба, малко по-висока от средния ръст, с красив бюст. В цялостното й изражение се долавяше една надменност, упоритост и независимост, които недвусмислено подсказваха, че е в състояние да разкрие слабости у всеки мъж, който я харесва или желае да се ожени за нея. Уилям Маккензи вече бе изгубил надежда, че някога ще притисне внуче в скута си.

— Казах ти, татко, че нямам нужда от съпруг — твърдо повтори Кейт. — Един мъж само би усложнил живота ми.

— Когато брат ми Тед умря и ми остави фермата Маккензи в Ню Саут Уейлс, аз се надявах, че ще започнем нов живот и че ти най-накрая ще намериш някой, който да ти хареса. Сега ми е ясно, че няма да доживея да видя това.

От безцветните му устни се отрони лека въздишка, може би от съжаление и безсилие.

— Защо не си починеш, татко — настоя Кейт, като издърпа одеялото чак до мъртвешки бледото му лице. — Ще се почувстваш много по-добре, когато се събудиш. Знам какви разочарования преживя в деловата си дейност, но Ню Саут Уейлс наистина ще бъде едно ново начало за нас. Ти ще живееш още дълго. Няма да ти позволя да умреш.

Кейт се измъкна на пръсти от малката задушна каюта и с бавна несигурна крачка се насочи към горната палуба. Тя се взираше разсеяно в черните бушуващи води, а по бузите й се стичаха сълзи. Ако баща й умреше сега, ще трябва сама да се справи с ръководството на фермата Маккензи, размишляваше с тъга. Естествено, винаги би могла да се върне в Англия и да живее с леля си Еудора, но тази мисъл й носеше малко успокоение. Възрастната й леля няма да се спре, докато не й намери подходящ съпруг и не я омъжи за него. Това бе за нея толкова ужасно, че я накара да реши по-твърдо от всякога да си остане стара мома и да продължи за Ню Саут Уейлс с или без баща си.

След като братовчедка й Мърси Маккензи Пенрод почина от пневмония през 1809 г. в Ню Саут Уейлс, бедният й чичо Тед се завърна в Англия напълно разбит, нямаше нито сили, нито желание да се оправи след преждевременната смърт на любимата си дъщеря. Той почина наскоро от разрив на сърцето и остави процъфтяващата си овцевъдна ферма на брат си Уилям, бащата на Кейт и негов единствен жив родственик. Изпълнен с големи надежди, Уилям подготви пътуването заедно с дъщеря си до Австралия. Откъде можеше да предположи, че ще се разболее тежко само няколко седмици, след като напуснат Англия.

Дали пък целият род Маккензи не е прокълнат? Тази мисъл човъркаше съзнанието на Кейт. Първо майка й почина по време на грипна епидемия преди пет години. След това дойде трагедията с братовчедката Мърси, последвана от смъртта на Тед. А сега съществуваше реална опасност да загуби собствения си баща.

— Не! — извика Кейт и думите й, грабнати от вятъра, се понесоха над морето. — Няма да му разреша, няма!